Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Смерть Ахиллеса, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Смъртта на Ахил

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–58–9

История

  1. — Добавяне

Евгения

1.

На двайсет години Ахимас Велде беше любезен немногословен млад мъж, на вид по-зрял от възрастта си. Летуващите на прочутите бани в Соленоводск, а и местните го възприемаха просто като възпитан младеж от семейство на богат търговец, студент в Харковския университет, пристигнал в дълга отпуска да си укрепи здравето. Но за сведущите хора, които с малцина споделяха своите знания, Ахимас Велде беше човек сериозен и солиден, който винаги знае какво прави и го прави докрай. Сведущите хора го наричаха помежду си Аксахир, което означава Бял маг. Ахимас не възразяваше — щом е маг, маг да бъде. Макар че нямаше нищо общо с магиите, всичко се основаваше на преценка, хладнокръвие и психология.

Картата на студент от Харковския императорски университет вуйчо му беше спазарил за триста и петдесет книжни рубли — без пари. Зрелостното свидетелство от гимназията с гербов печат и истински подписи му излезе доста по-скъпо.

След Чанах Хасан прати племенника си да учи в кроткия град Соленоводск, плати за първата година и се върна в планините. Ахимас живееше в пансиона с други момчета, чиито бащи служеха в далечни гарнизони или прекарваха кервани от запад на изток, от Черно море към Каспийско, и от север на юг, от Ростов до Ерзерум. Не успя да се сближи с връстниците си — нямаше нищо общо с тях. Той знаеше неща, които те не знаеха и надали някога биха си представили.

Затова още първата година, когато учеше в подготвителния клас, се яви една спънка. Кикин, яко широкоплещесто момче, което държеше в страх и подчинение целия пансион, намрази „чухонеца“, а след него в тормоза се включиха и останалите. Ахимас опита да търпи, защото сам не можеше да излезе на глава с всички, но стана още по-зле. Една вечер в спалнята откри, че цялата му възглавница е омазана с кравешки фъшкии, и разбра: нещо трябва да се направи.

Претегли всички възможни варианти.

Може да изчака вуйчо му да си дойде и да го помоли за помощ. Но не се знае кога ще стане това. И най-вече — никак не му се щеше в очите на Хасан да помръкне почтителният интерес, който беше събудил у него в Чанах.

Може да се сбие с Кикин, но надали ще победи — онзи е по-голям, по-силен, а и надали ще се бие един на един.

Може да се оплаче в настоятелството. Но на Кикин баща му е полковник, а Ахимас е някакъв си племенник на див планинец, който за плата на пансиона и гимназията развърза кожена кесия с турски жълтици.

Най-простото и правилно решение беше Кикин да изчезне. Ахимас си поразмърда мозъка и измисли как да го направи чисто и точно.

Кикин го риташе, замеряше го с железни кабари и го целеше с фунийки и дъвкана хартия, а Ахимас чакаше да стане май. През май започваше летният сезон и учениците ходеха да се къпят на Кумка. Още от началото на април, когато водата беше толкова студена, че дъхът му спираше, започна да се упражнява в гмуркането. До май вече можеше да плува под вода с отворени очи, проучи речното дъно и с лекота можеше да не диша цяла минута. Всичко беше готово.

Стана много лесно, точно както го беше замислил. Всички отидоха на реката. Ахимас се гмурна, хвана Кикин за крака и го дръпна под водата. В ръката си държеше връв, а другия й край здраво беше вързал за подводно коренище. Навремето Хасан го беше научил да прави кабардински възел — стяга се за миг, а който не знае как изобщо не може да го развърже.

Сега рязко затегна възела на глезена на врага си, изплува на повърхността и излезе на брега. Преброи до петстотин и пак се гмурна. Кикин лежеше на дъното. Устата му беше отворена, очите също. Ахимас се вслуша в себе си и не усети нищо друго освен спокойно задоволство от добре свършената работа. Развърза връвта и изплува. Момчетата крещяха и се плискаха с вода. Чак по-късно се сетиха за Кикин.

След като тази спънка отпадна, животът в пансиона стана доста по-приемлив. Без тартора Кикин престанаха да дразнят „чухонеца“. Ахимас минаваше от клас в клас.

Не беше нито слаб, нито добър ученик. Чувстваше, че от всички тези науки надали нещо ще му е от полза в живота. Хасан идваше рядко, но всеки път взимаше племенника за една-две седмици в планината — да половуват и да спят под звездите.

 

 

Когато завършваха шести клас, възникна нова спънка. Извън града, на трети километър на Ставрополския пощенски път, имаше увеселителен дом, където вечер идваха мъже измежду летовниците. От известно време там ходеше и Ахимас, който на шестнайсет години така се беше източил и заякнал, та спокойно можеше да мине за двайсет годишен. Това вече си беше нещо истинско — не да учи наизуст откъси от „Илиада“-та на старогръцки.

Веднъж имаше малшанс. Долу в общия салон, където изрисуваните жрици пиеха лимонада и чакаха да ги отведат на горния етаж, срещна инспектора на гимназията, колежки съветник Тенетов, със сако и фалшива брада. Онзи по погледа му разбра, че е разпознат, нищо не каза на Ахимас, но оттогава люто намрази светлоокия шестокласник. Скоро стана ясно накъде вървят нещата — инспекторът непременно ще го скъса на летните изпити.

И срамно, и скучно му беше да повтаря класа. Ахимас се замисли какво да прави. Ако не беше Тенетов, а някои от преподавателите, Хасан можеше да му бутне рушвет. Но Тенетов не взимаше подкупи и много се гордееше с това. Рушвети не му трябваха — преди две години колежкият съветник се беше оженил за вдовица на търговец; срещу сто хиляди зестра и най-хубавата къща в целия град.

Нямаше начин да промени отношенията с Тенетов: само като го погледнеше, инспекторът се изкривяваше от злоба.

Ахимас премисли всички възможни варианти и избра най-подходящия.

Тази пролет в Соленоводск се случиха неприятности: непрокопсаници завардваха късни минувачи, ръгаха им нож в сърцето и обираха часовници, портфейли, пръстени — каквото падне. Говореше се, че гастролирала прочутата банда „Касапите“ от Ростов.

Една вечер, когато инспекторът се прибираше от ресторанта на Петросов, на тъмната пуста уличка го причака Ахимас и го намушка с кинжала в сърцето. Взе му часовника със златен ланец и портфейла, после ги хвърли в реката, а съдържанието прибра — двайсет и седем рубли книжни пари.

Мислеше, че и това затруднение е решено, но нещата се обърнаха срещу него. Слугиня от съседната къща го видяна, когато, забързан от местопрестъплението, триеше с откъсната трева кинжала. Съобщила в полицията и го прибраха в ареста.

Добре че по това време вуйчо му беше в града.

Той заплашил слугинята, че ще й отреже носа и ушите и тя отишла при полицейския началник да му каже, че се е припознала. После Хасан лично ходил при него, платил му пет хиляди сребърни рубли — всичко спастрено покрай контрабандата — и арестантът излезе на свобода.

Беше го срам. Когато с вуйчо му седнаха един срещу друг, Ахимас не смееше да го погледне в очите. После му разказа цялата истина — и за Кикин, и за инспектора.

След дълго мълчание Хасан въздъхна. Каза: „Аллах намира всекиму предназначението. Стига учение, момко, да се хващаме на работа.“

И започна нов живот.