Борис Акунин
Смъртта на Ахил (24)

4.

В малката зала на Мерленския градски съд, предвидена за стотина души, се бяха натъпкали поне триста, а още повече народ се беше струпал по коридорите и долу на площада.

Идването на прокурора Ренан се посрещна с гръмки овации. Но когато докараха престъпника, блед мъж с тънки устни, сближени черни очи и някога поддържани, а сега разчорлени и грозно провиснали бакенбарди, в залата отначало настъпи мъртва тишина, а после гръмна такава буря, че негово благородие съдията Виксен строши звънеца да приканва публиката към ред.

Съдията даде думата на защитата и насъбралите се за първи път обърнаха внимание на слабия младеж с прекалено голяма за мерките му адвокатска мантия. Жълт-зелен, Ликол мрънкаше нещо под носа си, а на нетърпеливия въпрос на съдията признава ли се за виновен клиентът му — внезапно изписка: „Не, ваше благородие!“ Залата отново избухна в негодувание. „А на вид толкова приличен младеж!“ — чу се женски глас.

Процесът продължи три дни.

Първият ден се даде думата на свидетелите на обвинението. Отначало на полицаите, които бяха открили страшното помещение и после бяха разпитвали арестувания. Според комисаря Пиер Фехтел треперел, заплитал се в показанията, не можел нищо да обясни и предлагал много пари, ако го оставят на мира.

Градинарят, докладвал в полицията за съмнителните викове, не се яви в съда, но и не беше нужно. Прокурорът призова свидетели, които ярко представиха порочния и развратен живот на Фехтел, който в публичните домове винаги настоявал за най-младите и крехки девици. Една мадам сподели как обвиняемият изтезаван „момиченцата“ й с нажежена маша за къдрене, а те, горкичките, търпели, защото за всеки белег от изгорено мръсникът плащал в злато.

Залата се разтресе от ръкопляскания, когато човекът, който беше видял в каляската да потегля цветарката Люсил Лану (главата й с избодени очи и отрязан нос откриха после в една от бъчвите), посочи Фехтел като същия господин, който превъзнасял чудните възможности на механичното пиано.

На съдебните заседатели бяха представени уликите: инструментите за изтезания, фотографски апарат и медни плочи, открити в тайното помещение. Яви се да свидетелства и фотографът мосю Брюл, който преди три години обучил Пиер Фехтел на снимачното изкуство.

Накрая на съдебните заседатели бе представен албум с фотографски снимки, намерен в ужасното подземие. На публиката и на репортерите не го показаха, но един от заседателите припадна, друг повърна.

Адвокат Ликол седеше и склонил глава като ученик, старателно записваше в тетрадка всички показания. Когато му представиха фотографиите, той стана бял като платно и отдръпна глава назад. „Хайде порадвай им се, умнико!“ — викна някой от залата.

Привечер, когато си тръгваха, стана инцидент — майката на едно от убитите деца препречи пътя на адвоката и го заплю в лицето.

На втория ден свидетелите бяха разпитани от защитата. Ликол попита дали полицаите са крещели на арестувания. („Не, целувахме се с него!“ — саркастично отговори комисарят и публиката избухна в одобрителен смях.)

Разпита свидетеля на отвличането на Люсил Лану дали е видял анфас човека, с когото е заминала малката цветарка. Не, отговори свидетелят, но много добре си спомня бакенбардите.

После Ликол пожела да научи какви фотографии е правил Пиер Фехтел, докато се е обучавал на любителско снимане. Изясни се, че той заснемал натюрморти, пейзажи и новородени котета. Този отговор се посрещна с дюдюкане и свиркане, след което съдията опразни половината зала.

Накрая адвокатът изиска в съда принудително да се докара главният свидетел, градинарят, и заседанието бе прекъснато за един час.

През това време местното кюре попита Ликол дали вярва в Господа нашего Иисуса Христа. Ликол отговори, че вярва и че Иисус ни учи на милост към съгрешилите.

При подновяването на заседанието приставът съобщи, че градинаря го няма и от три дни никой не го е виждал. Адвокатът почтително благодари и каза, че няма повече въпроси към свидетелите.

После дойде звездният час на прокурора, който направи бляскав разпит на обвиняемия. Пиер Фехтел не съумя да отговори задоволително на нито един въпрос. Дълго гледа и преглъща, когато му представиха фотографиите. После каза, че ги вижда за първи път. На въпроса дали той е собственикът на фотографския апарат марка „Вебер и синове“ отговори, че да, той е, но още преди година загубил интерес към фотографирането, зарязал апарата на тавана и оттогава не го е виждал. Въпросът дали обвиняемият може да погледне в очите родителите на момиченцата предизвика бурни овации, но по възражение на защитата отпадна.

Когато вечерта се прибра в хотела, Етиен видя, че нещата му са изхвърлени навън и се валят в калта. Пламнал от неудобство, той запълзя на четири крака да събира кърпените си наполеонки и измърляните нагръдници с картонени яки.

Цяла тълпа се стече да зяпа тази сценка, всички ругаеха „продажната твар“. Когато накрая си събра дрехите в куфара, специално купен за пътуването, го доближи местният кръчмар и му зашлеви два шамара с гръмогласен вик: „Това ти е бакшишът към хонорара.“

И тъй като никой от другите три мерленски хотела не пожела да приеме Ликол, кметството го настани в къщицата на кантонера, който се беше пенсионирал миналия месец, а още не бяха назначили нов.

Сутринта на варосаната й стена цъфна надпис с въглен: „Ще умреш като куче!“

На третия ден прокурорът Ренан надмина себе си. Той произнесе великолепна обвинителна реч, която продължи от десет сутринта до три следобед. Публиката ридаеше и сипеше проклятия. Съдебните заседатели, солидни мъже, чиито данъци не падаха под петстотин франка годишно, бяха навъсени и строги.

Адвокатът беше блед и — забелязаха в залата — няколко пъти сякаш въпросително се извръщаше към клиента си. Но онзи седеше, свил глава в раменете и закрил с длани лицето си. Когато прокурорът поиска смъртна присъда, публиката като един стана на крак и взе да скандира: е-ша-фод, е-ша-фод! Фехтел се разтресе конвулсивно, наложи се да го свестяват с амоняк.

Защитата взе думата след прекъсването — в четири часа.

Ликол дълго не можа да започне — в залата нарочно трополяха с крака, скърцаха със скамейките, шумно се секнеха. Пламнал от вълнение, адвокатът мълчаливо мачкаше листа, изписан с бисерния почерк на отличник.

Но веднъж заговорил, Етиен изобщо не погледна текста. Ето словото му дума по дума, публикувано във вечерните издания с най-презрителни коментари.

„Ваше благородие господин съдия, господа съдебни заседатели. Моят довереник е малодушен, покварен и дори порочен човек. Но вие не го съдите за това, нали… Едно е ясно: в дома му, по-точно в тайно помещение в подземието, за чието съществуване Пиер Фехтел може и да не е знаел, е извършено страшно престъпление. Низ от престъпления. Въпросът е кой ги е извършил. (Подвикване: «Да бе, мистерия!» Смях в залата.) Защитата има своя версия. Предполагам, че престъпленията са дело на градинаря Жан Воатюр, който е съобщил в полицията за странните звуци. Той е мразел господаря си, задето е намалил надницата му поради непрестанните пиянства. Имам свидетели, които мога да призова при необходимост — те ще го потвърдят. Градинарят е саможив човек, особняк. Преди пет години жена му с децата го е напуснала. Знайно е, че хора от подобен тип развиват болезнена чувственост ведно с агресивност. Той добре е знаел разположението в къщата и е можел да направи тайното помещение без знанието на господаря си. Можел е също да вземе от тавана омръзналия на мосю Фехтел фотографски апарат и да се научи да го ползва. Можел е да взима дрехите на господаря по време на дългите му отсъствия. Можел е да си слага фалшиви бакенбарди, които са толкова лесни за разпознаване. Съгласете се, че ако Пиер Фехтел е замислял такива тежки престъпления, той отдавна е можел да премахне толкова уличаващата го особеност. Разберете ме правилно, господа съдебни заседатели. Не настоявам, че градинарят е направил всичко това — само посочвам, че е можел да го стори. Основният въпрос обаче е: защо градинарят, които дава тласък на цялото разследване, изчезва толкова внезапно? Възможното обяснение е само едно — уплашил се е, че на процеса истинското му злодеяние ще бъде разкрито и тогава той ще трябва да понесе наказанието… (дотук господин Ликол говори доста красноречиво и дори увлекателно, но на това място се запъна) и още нещо искам да кажа. В тази история има много неясноти. Честно казано, аз самият не знам виновен ли е моят довереник. Но докато има дори сянка на съмнение — а в случая, както току-що ви демонстрирах, има място за много съмнения, — не може да се иска смъртно наказание. Във факултета ме учиха, че по-добре е да се оправдае виновен, отколкото да се осъди невинен… Това е, което исках да кажа, господа.“

Пледоарията му приключи в четири и десет. Адвокатът седна, като бършеше изпотеното си чело. В залата тук-там се чуха кикоти, но общото впечатление беше смесено. Репортерът на „Соар“ чул (и после го написа във вестника) как известният адвокат Ян ван Бреверн казал на съседа си, също юрист: „Момчето всъщност е право. От гледна точка на висшия смисъл на юридическата наука. Но в настоящия случай това не променя нищо.“

Съдията удари звънеца, погледна хилавия защитник и укорително поклати глава:

— Предполагах, че пледоарията на колегата Ликол ще продължи до края на днешното заседание и дори утре на сутрешното. Сега съм затруднен… Обявявам днешното заседание за закрито. Напътственото си слово към заседателите ще държа утре сутрин. След което вие, господа, ще се оттеглите за произнасяне на решението си.

Но на сутринта не се състоя заседание.

През нощта стана пожар. Подпалиха къщурката на кантонера. Ликол изгоря жив, защото вратата беше залостена отвън. На окадената стена остана надписът „Ще умреш като куче!“ — никой не си направи труда да го изтрие. Не се откриха свидетели на подпалването.

Процесът прекъсна за няколко дни. В общественото мнение протичаха недоловими, но несъмнени промени. Вестниците препечатаха наново последната реч на адвокат Ликол, но вече без глуми, напротив — със съчувствени коментари на видни юристи. Появиха се трогателни репортажи за краткия отруден живот на момчето от бедняшко семейство, пет години учило в университета, за да практикува адвокатската професия само седмица и нещо. От вестникарските страници гледаха рисувани портрети: момчешко лице с големи искрени очи.

Адвокатската колегия излезе с декларация в защита на свободното и обективно правораздаване, което не бива да търпи принудата на обществената нагласа, емоционална и наказваща с лека ръка.

Заключителното заседание се състоя на другия ден подир погребението.

Отначало по предложение на съдията присъстващите почетоха паметта на Етиен Ликол с едноминутно мълчание. Всички станаха прави, дори родителите на убитите деца. В напътственото си слово съдията Виксен препоръча на заседателите да не се поддават на външен натиск и припомни, че когато става дума за смъртно наказание. Присъдата „виновен“ се зачита за действителна, ако са я гласували поне две трети от заседателите.

Те заседаваха четири часа и половина. Седем души от дванайсетимата настояха за „невинен“ и изискаха от съда да освободи Пиер Фехтел поради липса на доказателства.

Трудната поръчка бе изпълнена без грешка. Трупът на градинаря потъна в яма с негасена вар. А колкото до начинаещия адвокат, той умря леко и без страх — Ахимас го беше убил в съня му още преди да подпали къщурката.