Борис Акунин
Смъртта на Ахил (22)

2.

Септемврийското утро на 1872 година започна както винаги. Ахимас закуси заедно с Азалия, тънка гъвкава китайка с изумителен глас, звънлив като кристална камбанка. Всъщност името й било някакво друго, но на китайски значело „азалия“ — така му съобщиха от агенцията. Бяха му я пратили пробно като мостра на източната стока, която току-що започваше да идва на европейския пазар. Цената беше наполовина от обичайната, ако пък мосю Велде се откажеше от момичето предсрочно, щяха да му върнат парите. Срещу толкова изгодното си предложение агенцията помоли познавача и постоянен клиент да даде авторитетното си мнение както относно способностите на Азалия, така и за перспективите на жълтата стока изобщо.

Ахимас беше склонен да даде най-висока оценка. Сутрин, когато тя тихичко си пееше, седнала пред венецианското огледало, нещо го стягаше в гърдите и това не му харесваше. Китайката беше повече от прекрасна. Ами ако се привърже към нея и не му се разделя? И той реши да я върне предсрочно. Но няма да си иска парите и ще й даде отлични препоръки, за да не й навреди на кариерата.

В два и петнайсет както винаги Ахимас влезе в салона. Беше със сако в цвят „мляко с какао“, кариран панталон и жълти ръкавици. Служителите припнаха да посрещнат неизменния гост, поеха бастунчето и цилиндъра му. В игралните домове на Рулетенбург бяха свикнали с хер Велде. Отначало маниерът му се възприе като неизбежно зло, после забелязаха, че постоянното удвояване на залога, практикуване от мълчаливия блондин със студени светли очи, разпалва хазарта у останалите играчи. И Ахимас се превърна в скъп гост на игралните домове.

Той поръча обичайното кафе с ликьор, прегледа вестниците. Англия и Русия не можеха да се спогодят за афганистанската граница. Франция бавеше плащането на репарациите и Бисмарк беше изпратил в Париж остра нота. В Белгия всеки момент щеше да започне процесът срещу Брюкселския ловец на плъхове.

Ахимас си изпуши пурата и отиде при маса №12, където се играеше на големи суми.

Играеха трима, а някакъв прошарен господин просто седеше и нервно щракаше капачето на златния си часовник. Щом видя Ахимас, направо щеше да го изяде с очи. Опитът и усетът му подсказаха: клиент. Но не се издаде — нека онзи го заговори пръв.

След осем минути и половина се очерта нужната третина — третата, от 24 до 36. Заложи един фридрихсдор. Спечели три. Прошареният не отлепяше поглед, лицето му пребледня. Ахимас изчака още единайсет минути, докато не избра следващия сектор. Заложи един фридрихсдор на първата третина — от 1 до 12. Спечели 13. Втория път заложи два. Падна се „зеро“. Заложи четири. Падна се 8. Прибра дванайсет фридрихсдора. Пет златни монети чиста печалба. Всичко вървеше нормално, без изненади.

Накрая прошареният стана. Доближи се и тихо попита:

— Господин Велде?

Ахимас кимна, без да откъсва очи от игралната маса.

— Идвам по препоръка на барон… — прошареният съобщи името на брюкселски посредник. Не успяваше да овладее вълнението си. Обясни шепнешком: — По много важна работа…

— Желаете ли да се разходим? — прекъсна го Ахимас и прибра златните монети в портфейла си.

Прошареният господин се оказа Леон Фехтел, собственик на прочутата в цяла Европа банкова къща „Фехтел и Фехтел“. Банкерът имаше сериозен проблем.

— Чели ли сте за Брюкселския ловец на плъхове? — попита той, когато седнаха на пейка в парка.

Всички вестници бяха писали, че най-после е хванат маниакът, който отвличал малки момичета. „Пти Паризиен“ оповестяваше как полицията арестувана „г-н Ф.“, собственик на извънградска вила близо до Брюксел. Градинарят доложил, че през нощта чул откъм мазето приглушени детски стонове. Полицията тайно проникнала в къщата, направила обиск и открила в подземието тайна врата, а зад нея нещо такова, пишеше вестникът, че „думите са безсилни да опишат чудовищната картина“. Картината обаче се описваше още в следващия абзац, и то с всички подробности. В дъбови бъчви били намерени нарязани и мариновани телцата на седем от момиченцата, безследно изчезнали в Брюксел и околностите през последните две години. Едно от трупчетата било съвсем ново, със следи от неописуеми изтезания. През последните години изчезнали общо четиринайсет момиченца на възраст от шест до тринайсет години. Няколко пъти бил забелязван прилично облечен господин с гъсти черни бакенбарди да качва в каляската си малки продавачки на цветя и цигари. Веднъж свидетел чул как мъж с бакенбарди увещава 11-годишната цветарка Люсил Лану да закарат в дома му цялата кошница, а той щял да й покаже механично пиано, което самичко свири прекрасни мелодии. След този случай вестниците престанаха да наричат чудовището Синята брада и го кръстиха Брюкселския ловец на плъхове по аналогия с приказния Ловец на плъхове, отвлякъл децата с вълшебната си музика^[1].

За арестувания г-н Ф. се съобщаваше, че е от висшето общество, представител на златната младеж. Той наистина бил с гъсти черни бакенбарди, а във вилата имало механично пиано. Мотивът на престъпленията е ясен, смяташе „Ивнинг Стандард“ — перверзно сладострастие в духа на Маркиз дьо Сад. Датата и мястото на съдебния процес вече били определени: 24 септември в Мерлен — градче на половин час път от белгийската столица.

— Чел съм за Брюкселския ловец на плъхове — отговори Ахимас и с поглед подкани умълчалия се събеседник.

Онзи закърши дебели пръсти, украсени със скъпоценни камъни, и възкликна:

— „Господин Ф.“ е единственият ми син, Пиер Фехтел! Чака го ешафод! Спасете го!

— Невярно са ви информирани за професионалната ми дейност — изви в усмивка тънките си устни Ахимас. — Аз не спасявам живота, аз го отнемам.

Банкерът пламенно зашепна:

— Казаха ми, че правите чудеса. Че ако вие не се съгласите — няма надежда. Умолявам ви. Ще платя. Аз съм много богат, господин Велде, много богат.

След кратка пауза Ахимас попита:

— Сигурен ли сте, че ви трябва такъв син?

Фехтел старши отвърна без колебание, очевидно вече си беше задавал такъв въпрос:

— Нямам друг син и вече няма да имам. Винаги е бил разпуснато момче, но е с добра душа. Ако успея да го измъкна от тази история, ще му е урок за цял живот. Видях се с него в затвора. Толкова е уплашен!

Ахимас поиска да чуе за предстоящия процес.

За „разпуснатия“ наследник щели да пледират двама от най-високоплатените адвокати. Защитата целяла да се докаже невменяемост на обвиняемия. Според банкера обаче почти нямало шанс за благоприятна медицинска експертиза — вещите лица били така ожесточени срещу момчето, че не приели дори „безпрецедентно щедър хонорар“. Последното като че ли най-много беше потресло господин Фехтел старши.

В първия ден на процеса адвокатите трябвало да огласят дали обвиняемият се признава за виновен. Ако да — присъдата ще произнесе съдията, ако не — ще се решава от съдебни заседатели. В случай ако психиатричната експертиза установи, че Пиер Фехтел е отговорен за деянията си, адвокатите препоръчват да се продължи по първия вариант. Лошото е, разпали се безутешният баща, че палачите от правното министерство не случайно са избрали Мерлен — три от изчезналите момичета са от въпросния градец. „Процесът в Мерлен няма да е справедлив“ — така се изрази банкерът. Местните са надъхани до крайност. Около сградата на съда нощем палят клади. Оня ден тълпата се опитала да нахлуе в ареста и да разкъса подсъдимия — наложило се да утроят охраната. Господин Фехтел провел тайни преговори със съдията и онзи излязъл разумен човек. Ако решението зависи от него, момчето щяло да бъде осъдено на доживотен затвор. Но надали би имало полза. Хорската предубеденост срещу Брюкселския ловец на плъхове е толкова жестока, че прокурорът непременно ще се противопостави и ще се стигне до преразглеждане.

— Във вас е едничката ми надежда, господин Велде — каза накрая банкерът. — Винаги съм живял със самочувствието, че за мен няма невъзможни неща. Но в дадения случай съм безсилен, а става дума за собствения ми син.

Ахимас с любопитство гледаше зачервеното лице на милионера. Личеше, че този човек не е навикнал да дава израз на емоциите си. Сега например, в момент на невероятна покруса, дебелите му устни се бяха разтеглили в нелепа усмивка, а от едното му око се стичаше сълза. Интересна работа: неприспособилото се към експресивни мимики лице не умееше да възпроизведе гримаса на скръб.

— Колко? — попита Ахимас.

Фехтел конвулсивно преглътна.

— Ако момчето ми остане живо — половин милион франка. Не белгийски — френски — додаде той, след като събеседникът не реагира.

Ахимас кимна и в очите на банкера пламна безумна светлинка. Точно така пламваха очите на лудите, които залагаха на „зеро“ всичките си пари. Тази светлинка се наричаше „ами ако?“, но с малката разлика, че за господин Фехтел очевидно не бяха последните му пари.

— Ако ли някак… — гласът на банкера трепна. — Ако успеете по някакъв начин не само да му спасите живота, а и да му върнете свободата, ще ви дам един милион.

Такъв хонорар никога не бяха му предлагали. По навик превърна парите в английски лири (почти трийсет хиляди), в американски долари (седемдесет и пет хиляди) и в рубли (над триста хиляди). Много, страшно много.

Той присви очи и бавно каза:

— Синът ви да откаже психиатрична експертиза, да пледира невинен и да изиска съдебни заседатели. Високоплатените си адвокати ги уволнете. Аз ще намеря адвокат.