Борис Акунин
Смъртта на Ахил (25)

1.

На четирийсетгодишна възраст Ахимас Велде взе да се замисля дали да не се оттегли от активна дейност. Не, работата не го отегчаваше — тя все така му носеше удовлетворение и караше спокойното му сърце да ускорява ритъм. Не беше загубил и форма — напротив, тъкмо бе достигнал върха на зрелостта и вещината.

Друга беше причината. Работата му загуби смисъл.

Самият процес на умъртвяване не му доставяше удоволствие освен в много редки случаи, когато се намесваше и нещо лично.

С убийствата нямаше проблем. Ахимас съществуваше сам във вселената, заобиколен отвсякъде с най-различни форми на чужд живот — растения, животни, хора. Този живот се намираше в непрестанно движение: раждаше се, променяше се, свършваше. Интересно е да наблюдаваш метаморфозите му, още по-интересно — да им въздействаш с личната си намеса. Ако стъпчеш нещо в един участък от вселената, като цяло това нищо не променя — жизнената сила с възхитителна бодрост запълва образувалата се празнота. Понякога Ахимас си представяше живота като буйно обрасла ливада, в която той изкосява линията на собствената си съдба. Това изискваше прецизност и обмисляне: да не остави щръкнали треволяци, но и да не кривне навън, за да не накърни равния и чист контур. Оглеждайки изминатия път, Ахимас виждаше не окосената трева, а идеалната траектория на своето движение.

Досега имаше два стимула за работа: да намери решението и да вземе парите.

Ала първото вече не го интересуваше както преди — почти не се случваха истински трудни задачи, които да го заинтригуват с решението си.

Постепенно се губеше смисълът и на второто.

В цюрихска банка имаше близо седем милиона швейцарски франка. В сейф на банка Baring Brothers в Лондон държеше ценни книжа и златни кюлчета на стойност седемдесет и пет хиляди лири стерлинги.

Какви средства са нужни на човек, ако не колекционира произведения на изкуството или брилянти, не гради финансова империя и не е обладан от политическо честолюбие?

Постоянните му разходи включваха двеста-триста хиляди франка годишно за всекидневни нужди, сто хиляди му струваше поддръжката на вилата. Още по-миналата година изцяло я беше изплатил — общо два и половина милиона. Скъпо, разбира се, но на четирийсет години трябва да имаш свой дом. Семейство може и да не създадеш — то си е според човека, — но домът е необходимост.

Ахимас беше доволен от обиталището си. Къщата изцяло пасваше на собственика си.

Над Женевското езеро, на самия ръб на тясна скала, беше кацнала малката му вила от бял мрамор. От едната й страна — празно и волно пространство, от другата — кипариси. Зад кипарисите — висок каменен зид, отвъд него — отвесен скат към долината.

Ахимас можеше с часове да седи на верандата, надвесена над водната повърхност, да гледа езерото и далечните планини. Езерото и планините също бяха форма на живот, но без бъркотията и суматохата, присъщи на фауната и флората. Тази форма на живот трудно би се поддала на вмешателство, тя не зависеше от Ахимас и затова будеше у него уважение.

В градината сред кипарисите се белееше изискан ермитаж^[1] с кръгли кулички по краищата. В него живееше черкезката Лейла. Ахимас я беше довел миналата есен от Константинопол. Отдавна беше приключил с парижката агенция и ежемесечната смяна на професионалните жени — по някое време те бяха престанали да му се струват чак толкова различни. Вече си беше изработил собствен вкус.

Вкусът му диктуваше следното: жената трябва да е красива, без да сладни, с природна грация, не много приказлива, страстна, без да е прилепчива, нелюбопитна и най-вече — да притежава женска интуиция, с която безпогрешно да усеща настроението и желанията на мъжа.

Лейла беше почти идеална. Тя можеше по цял ден да разресва дългата си черна коса, да си тананика, да си играе сама на табла. Никога не се цупеше, не хленчеше за внимание. Освен своя език знаеше турски и чеченски, затова само той можеше да разговаря с нея, общуването й с прислугата ставаше с мимики и жестове. Речеше ли Ахимас да се поразсее — тя знаеше безброй увлекателни истории от константинополския живот, по-рано бе живяла в харема на великия везир.

Напоследък Ахимас рядко изпълняваше задачи, до два-три пъти годишно — или за много пари, или за някаква специална награда. През март например прие тайно поръчение от италианското правителство: да открие и да унищожи анархиста Джино Дзапа с прякор Чакала, подготвящ покушение срещу крал Умберто. Носеше му се славата на крайно опасен и абсолютно неуловим терорист.

Не беше никак трудно (негови хора влязоха в дирите на Чакала, остана му само да отскочи до Лугано и да натисне спусъка), но го поблазни обещаното възнаграждение. Получи, първо, италиански дипломатически паспорт с почетното звание кавалер Велде, второ — привилегията да купи остров Санта Кроче в Тиренско море. Ако пожелаеше да се възползва и вземеше туй кътче, щеше да придобие не само титлата граф Санта Кроче, по и право на екстериториалност, което му се виждаше особено привлекателно. Сам на себе си владетел, сам на себе си полиция, сам на себе си правосъдие? Хм.

От любопитство отиде да види острова и остана очарован. Там нямаше нищо забележително, само скали, няколко маслинови горички, залив. Целия можеше да го обиколи за час по бреговата ивица. Последните четиристотин години тук не бе живял никой, само рибари идвали понякога да си попълнят запасите от сладка вода.

Графското звание не го привличаше кой знае колко, макар че при пътувания из Европа благозвучната титла понякога е от полза. Но собствен остров?

Там можеше да бъде насаме с морето и небето. Там можеше да си създаде собствен свят, който да принадлежи единствено нему. Съблазнително.

Да се оттегли и да си почива. Да плава с платноход, да стреля по планински кози, да чувства, че времето е спряло и се слива с вечността.

Стига приключения, вече не е млад.

И може би да помисли за семейство.

Не че го кроеше сериозно — по-скоро за гимнастика на ума. Ахимас знаеше, че никога няма да създаде семейство. Опасяваше се, че ако се лиши от самотата си, ще започне да се страхува от смъртта. Както се страхуват всички други.

Сега смъртта изобщо не го плашеше. Това беше основата, на която се издигаше здравият монолит, наречен Ахимас Велде. Е, пистолетът може да засече или жертвата да се окаже по-бърза и родена под щастлива звезда. Тогава ще умре Ахимас — и какво? Просто повече нищо няма да има. Някой от античните — май Епикур — вече е казал всичко по въпроса: докато съществувам, няма смърт, а дойде ли смъртта — мен вече ме няма.

Ахимас Велде си е поживял и доста е видял на този свят. Само любовта не е изпитал, но то е заради професията. Привързаността те прави по-слаб, а любовта — направо беззащитен. Ахимас обаче е неуязвим. Как ще победиш човек, който от нищо не се бои, на никого и на нищо не държи?

Но собствен остров — струваше си да поразсъждава по въпроса.

Проблемът беше финансов. Привилегията струваше скъпо, за острова щяха да отидат всичките му средства от цюрихската и лондонската банка. А как ще си обзаведе графството? Може да продаде вилата, но парите надали ще стигнат. Тук се иска по-сериозен капитал.

Или да изостави тези фантазии?

Обаче собствен остров е много повече от собствена скала и морето е много по-голямо от езерото. Може ли да се примири с малкото, ако му се предлага по-голямо?

Такива размисли го занимаваха, когато го посети човек с маска.