Борис Акунин
Смъртта на Ахил (10)

Глава десета

В която генерал-губернаторът пие кафе с кифла

Дежурният фелдфебел пред вратите на Московското губернско жандармерийско управление („Малая Никитская“ номер 20) изгледа странната тройка, която се разтоварваше от файтона, с любопитство, но без особено учудване — от този пост на какво ли не се беше нагледал. Пръв слезе, като се спъна на стъпалото, чернобрад татарин с вързани зад гърба ръце. След него, побутвайки пленника в гърба, се спусна някакъв с дръпнати очи, бяла чалма и отгоре й скъсана шапка, но с прекрасна кожена чанта в ръка. Последен учудващо леко скочи от капрата дрипав старец. Фелдфебелът се вгледа и видя, че старецът е с револвер в ръка, че онзи с дръпнатите очи не е с чалма, а с вързана на главата кухненска кърпа, тук-там изцапана с кръв. А, ясно — тайната агентура се връща от акция.

— Евгений Осипович тук ли е? — попита старият с млад властен глас и жандармеристът, опитен служител, му козирува, без да задава никакви въпроси:

— Тъй вярно, от половин час е тук.

— Извикай д-дежурния офицер, братко — с леко заекване рече маскираният. — Да поеме арестувания. А там — показа мрачно файтона, в който беше останал някакъв голям вързоп, — там е нашият убит. Да го отнесат засега на студено. Това е Грушин, бивш пристав от следствието.

— Иска ли питане, отлично помним Ксаверий Феофилактович, що години сме служили заедно. — Фелдфебелът свали шапка и се прекръсти.

Ераст Петрович крачеше бързо през обширното фоайе, Маса едвам го следваше с издутата чанта, чието кожено лоно щеше да се пръсне по шевовете от пачките банкноти. Управлението пустееше в ранното утро, а и не беше място, където да прииждат посетители. От дъното на коридора с надпис „Офицерски гимнастически салон“ на затворената врата се чуваха викове и метален звън. Фандорин скептично поклати глава: от голяма жизнена необходимост за жандармерийския офицер е да се фехтува с рапири. Срещу кого, пита се. Срещу бомбаджиите? Минали отживелици. По-добре да тренират жиу-жицу или поне английски бокс.

Пред приемната на главния полицейски началник той каза на Маса:

— Изчакай тук, докато те повикам. Пази чантата. Боли ли те главата?

— Главата ми е корава — гордо отвърна японецът.

— Слава Богу. Да не си мръднал оттук.

Маса обиден наду бузи заради излишното указание.

Зад високата двукрила врата имаше секретарска стая, а оттам според табелките можеше да се влезе или в кабинета на полицейския началник отсреща, или в секретния отдел вляво. Евгений Осипович имаше и собствена канцелария на „Тверской“ булевард, но негово превъзходителство предпочиташе кабинета на „Малая Никитская“ — по-близо до потайните пружини на държавната машина.

— Къде? — скочи срещу дрипльото дежурният адютант.

— Колежки асесор Фандорин, чиновник за специални поръчения на генерал-губернатора. По спешен въпрос.

Адютантът кимна и се втурна да докладва. След половин минута в приемната излезе лично Караченцев. При вида на просяка той се вцепени:

— Ераст Петрович, вие ли сте? Ама типаж! Какво има?

— Много неща — Фандорин влезе в кабинета и затвори вратата.

Адютантът го изпрати с любопитни очи. Стана, надникна в коридора. Нямаше никой, само отсреща клечеше някакъв киргизец. Тогава офицерът на пръсти се доближи до вратата на началството и долепи ухо. Чуваше се спокойният глас на чиновника за специални поръчения, от време на време прекъсван от басовите възклицания на генерала. За съжаление само тях долавяше по-ясно. Репликите звучаха по следния начин:

— Каква чанта?

— …

— Как можахте!

— …

— Божичко!

— …

— В Хитровка?

Вратата откъм коридора се отвори и адютантът едва успя да се дръпне — направи се, че тъкмо се кани да почука на генерала, и недоволно изгледа влезлия.

Непознат офицер с чанта под мишница вдигна ръка и показа страничната врата за секретния отдел — спокойно, един вид, там отивам. Бързо прекоси секретарската стая и изчезна.

Адютантът пак залепи ухо.

— Кошмар! — сащисан извика Евгений Осипович.

А след минута ахна:

— Хуртински? Невероятно!

Адютантът почти се размаза на вратата от усилие да подочуе поне нещо от думите на колежкия асесор, но в този момент за зла врага влезе куриер със спешна пратка и му се наложи да я приеме, да се разпише.

А след още две минути от кабинета излезе генералът — зачервен, развълнуван. Но ако се съдеше по блясъка в очите му, новините май не бяха лоши. Подире му се появи тайнственият чиновник.

— Нека приключим с чантата, тогава ще се заемем с нашия продажник — каза полицейският началник и потри ръце. — Къде е тоя ваш японец?

— Чака в к-коридора.

Адютантът пак надникна и видя, че генералът и чиновникът отидоха при парцаливия киргизец. Онзи се надигна и тържествено се поклони с ръце на бедрата.

Колежкият асесор тревожно го попита нещо на непознат език.

Азиатецът пак се поклони и отговори нещо успокоително.

Чиновникът повиши глас с явно негодувание.

Онзи изглеждаше объркан. Май се оправдаваше.

Генералът въртеше глава ту към единия, ту към другия. Рижавите му вежди се навъсиха в недоумение.

Колежкият асесор се хвана за челото, извърна се и попита адютанта:

— Влизал ли е в приемната офицер с чанта?

— Тъй вярно. Отиде в секретния отдел.

Чиновникът доста грубо отблъсна първо полицейския началник, после и адютанта, от секретарската стая се втурна към страничната врата. Останалите го последваха. Зад вратата с табелката имаше тесен коридор с прозорци към двора. Един от прозорците беше открехнат. Колежкият асесор се надвеси навън.

— Долу има отпечатъци от подметки! Скочил е! — изстена емоционалният чиновник и от яд удари с юмрук касата на прозореца. Ударът му беше толкова силен, че цялото стъкло с жално звънтене се изсипа навън.

— Какво става, Ераст Петрович? — разтревожи се генералът.

— Нищо не разбирам — разпери ръце колежкият асесор. — Маса казва, че в коридора го доближил офицер, нарекъл го по име, връчил му плик с печат, взел чантата и уж ми я бил донесъл. Офицер е имало наистина, но с чантата е изскочил през този прозорец. Какъв кошмар!

— А пликът? Къде е пликът? — попита Караченцев.

Чиновникът се стресна и пак заплещи на японски.

Онзи в халата с вид на крайно безпокойство извади от пазвата си плик и с поклон го подаде на генерала.

Евгений Осипович погледна печатите и адреса.

— Хм. „До Московското губернско жандармерийско управление. От Отделението по опазване на реда и обществената безопасност при санктпетербургското градоначалство“ — Отвори го и зачете: — „Поверително. До господин московския главен полицейски началник. Въз основа на 16-и параграф от Височайше утвърденото разпореждане за мерките по опазване на държавния ред и общественото спокойствие и в съгласие със санктпетербургския генерал-губернатор се забранява на акушерката Мария Ивановна Иванова поради политическата й неблагонадеждност жителство в Санкт Петербург и Москва, относно което имам честта да уведомя Ваше Превъзходителство за надлежно сведение. За началника на отделението ротмистър Шипов.“ Що за глупости!

Генералът обърна листа отпред назад и обратно.

— Най-обикновен циркуляр. Какво общо има чантата?

— Много п-просто — вяло се обади маскираният колежки асесор, който от покруса пак беше започнал да заеква.

— Някой хитро се е възползвал, че Маса не знае руски и с безкрайно уважение се отнася към военната униформа, особено ако е и със сабя на кръста…

— Попитайте го как изглеждаше офицерът — рече генералът.

Чиновникът изслуша заплетените обяснения на азиатеца и махна с ръка:

— Казва, че бил с жълта коса, воднисти очи… з-за него всички сме еднакви — и се обърна към адютанта: — Вие запомнихте ли го?

— Виноват — леко се изчерви онзи, — не го загледах. Блондин. Над среден ръст. Обичайният жандармерийски мундир. Капитански пагони.

— Не са ли ви учили на наблюдателност и словесен портрет? — злобно се поинтересува чиновникът. — Тук от бюрото ви до страничната врата са десетина крачки.

Адютантът се изчерви още повече и нищо не отговори.

— Катастрофа, ваше п-превъзходителство — констатира дегизираният. — Милионът изчезна. Но как, по кой начин? Просто мистика! Какво ще правим сега?

— Глупости — махна с ръка Караченцев, — милионът не е проблем. Ще се намери, къде ще иде. Но ни чака по-сериозна работа. Трябва да навестим скъпоценния Пьотър Пармьонич. Ох, този образ! — Евгений Осипович се усмихна заканително. — Той ще ни изясни всички въпроси. Ама колко интересно се подрежда всичко. Е, сега вече край с нашия Юрий Долгорукий. Че той я отгледа в пазвата си тази пепелянка. Хем с толкова любов!

Колежкият асесор подскочи:

— Да, да вървим при Хуртински. Само да не го изпуснем.

— Първо ще трябва да посетим княза — въздъхна полицейският началник. — Без негов параф не може. Нищо, ще погледам с удоволствие как ще се гърчи старият лисугер! Ядец, ваше сиятелство, няма да се измъкнете! Сверчински! — обърна се към адютанта. — Каретата ми, бързо. И кабриолетът с арестната команда след мен! В цивилно облекло. Трима ще стигнат. Мисля, че в случая ще се размине без пукотевица. — И пак се усмихна кръвожадно.

Адютантът на бегом се втурна да изпълнява заповедта и след пет минути каретата с четири коня вече се носеше с пълна скорост по павираната улица. Зад нея леко се полюшваше на ресорите каляска с трима агенти в цивилни дрехи.

Адютантът изпрати кортежа с поглед през прозореца, свали телефонната слушалка и врътна ръчката. Издиктува номера. Озърна се към вратата и тихо попита:

— Господин Ведишчев, вие ли сте? Сверчински.

 

 

Наложи се да изчакат в приемната. Секретарят на губернатора се извини най-почтително на полицейския началник, но твърдо заяви, че негово сиятелство е много зает, забранил е да пуска когото и да било и дори да докладва за посещение. Караченцев изгледа Ераст Петрович с крива усмивка: да си разиграва коня старецът, за последно му е. Накрая — мина поне четвърт час — иззад тежката позлатена врата се чу звън на камбанка.

— Сега вече ще му докладвам, ваше превъзходителство — надигна се от бюрото си секретарят.

Когато влязоха в кабинета, стана ясно с какви толкова важни дела е зает князът — той закусваше. Тоест вече беше привършил закуската и нетърпеливите посетители го завариха на последния етап: Владимир Андреевич пристъпваше към кафето. Седнал с мека ленена салфетка на шията, той топеше в чашката козуначна кифличка и видът му беше извънредно благодушен.

— Добро утро, господа — преглътна князът и сладко се усмихна. — Не се сърдете, ако се е наложило да ме почакате. Моят Фрол е строг, не позволява да се разсейвам, докато ям. Не искате ли кафе? Кифличките са прекрасни, направо се топят в устата. — При тези думи губернаторът се вгледа по-внимателно в спътника на генерала и примигна учуден, защото Ераст Петрович по пътя към „Тверской“ си беше махнал прошарената брада и перуката, но остана с дрипите и видът му беше доста необичаен. Владимир Андреевич неодобрително поклати глава и се прокашля. — Ераст Петрович, наистина ви казах, че можете да идвате при мен с всекидневно облекло, без чиновнически мундир, но май сте прекалили, драги. Да не са ви обрали на карти? — в гласа му отекна непривична строгост. — Не робувам на предразсъдъци, разбира се, но все пак бих ви помолил занапред да не ми се явявате в подобен вид. Неприлично е — пак укорно поклати глава и замляска кифлата. Но лицата на полицейския началник и колежкия асесор запазиха толкова непреклонен израз, че Долгорукой престана да дъвче и попита в недоумение: — Какво има, господа. Да не е станал пожар?

— Още по-зле, ваше високопревъзходителство. Много по-зле — сладострастно произнесе Караченцев и без да чака покана, седна. Фандорин остана прав. — Вашият началник на секретната канцелария е крадец, престъпник и покровител на цяла бандитска Москва. Господин колежкият асесор разполага с нужните доказателства. Такъв конфуз, ваше сиятелство, такъв конфуз. Нямам представа дори как ще се измъкнем. — Направи малка пауза, та старецът добре да осъзнае чутото, и продължи по-фамилиарно. — Имах честта нееднократно да докладвам на ваше високопревъзходителство за неблаговидното поведение на господин Хуртински, но вие пренебрегнахте предупрежденията ми. Обаче и през ум не ми е минавало, че заниманията му са криминални до такава степен.

Генерал-губернаторът изслуша краткото му ефектно слово с леко увиснала уста. Ераст Петрович очакваше викове, възмущение, изискване на доказателства, но князът не изрази безпокойство. Когато полицейският началник замълча в очакване, князът умислено си досдъвка хапката, сръбна от кафето. После неодобрително въздъхна.

— Много лошо, Евгений Осипович, че и през ум не ви е минавало. Все пак сте началник на московската полиция, страж на закона и реда. Аз например не съм от жандармерията, а и съм затрупан с работа къде повече от вас, цялото напрегнато градско управление е на плещите ми, но откога държа под око Петруша Хуртински.

— Така ли? — присмехулно попита полицейският началник. — Та откога?

— Ами отдааавна — провлече князът. — Петруша отдавна вече не ми харесва. Още преди три месеца писах на вашия министър граф Толстов^[1], че според сведенията, с които разполагам, надворният съветник Хуртински не е само покварен рушветчия, но и мошеник и злодей — князът изшумоля с книжата на писалището си. — Тук имах някъде и препис от писмото си… да, ето — той вдигна лист, размаха го, — а и отговор от графа. Той пък къде е? Аха — взе друг лист, с монограмен знак. — Да ви го прочета ли? Министърът всецяло ме успокоява и набляга да не се тревожа заради Хуртински. — Сложи си пенснето. — Ето, чуйте: „На възможните съмнения на Ваше Високопревъзходителство относно дейността на надворния съветник Хуртински държа да Ви уверя, че този чиновник, ако и да се държи понякога по труднообясним начин, това в никакъв случай не се дължи на престъпни замисли, а е изпълнение на секретно държавно поръчение от изключителна важност, в което сме посветени и аз, и Негово императорско величество. Ето защо бих желал да ви успокоя, драги мой Владимир Андреевич, и специално да уточня, че задачата, изпълнявана от Хуртински, по никакъв начин не е насочена срещу…“ Ммм, нататък няма значение. И така, господа, сами виждате, дори някой да носи вина в случая, съвсем не е Долгорукой, а по скоро вашето ведомство, Евгений Осипович. Как бих могъл да имам основания за недоверие към министъра на вътрешните работи?

Главният полицейски началник от смайване загуби самообладание и рязко скочи, протегнал ръка за писмото, което беше доста глупаво, защото при толкова сериозното положение на нещата не можеше да става дума за никакви мистификации — всичко много лесно можеше да се провери. Князът добродушно му подаде листа.

— Да — смънка рижият генерал, — подписът е на Дмитрий Андреевич. Абсолютно безспорно…

Князът съчувствено попита:

— Нима ръководството не е сметнало за необходимо да ви уведоми? Тц-тц-тц, лоша работа. Неуважителна. Значи не знаете какво тайнствено поръчение изпълнява Хуртински?

Караченцев мълчеше, напълно съкрушен.

А Фандорин се замисли за нещо странно — как се е получило така, че кореспонденция с тримесечна давност е току върху бюрото на княза, сред текущите книжа. Но гласно каза:

— Аз също не знам в какво се състои секретната дейност на г-господин Хуртински, ала този път той явно далеч я надхвърля. Връзката му с хитрованските бандити е несъмнена и никакви държавни интереси не я оправдават. Но най-вече: Хуртински явно е свързан със смъртта на генерал Соболев. — И той кратко и по точки изложи историята на откраднатия милион.

Губернаторът го слушаше много внимателно. Накрая категорично каза:

— Мерзавец, отявлен мерзавец. Трябва да се арестува и да се разпита.

— Точно затова сме д-дошли, Владимир Андреевич.

А полицейският началник със съвсем различен от одевешния тон — бойко, почтително — се осведоми:

— Ще наредите ли да пристъпим, ваше високопревъзходителство?

— Разбира се, драги — кимна Долгорукой. — Той за всичко ще отговаря, подлецът.

Бързо изминаха дългите коридори. Зад тях набиваха крак цивилните агенти. Ераст Петрович не продумваше и дори се мъчеше да не поглежда към Караченцев — разбираше колко мъчително му е да преглътне поражението си, но още по-тревожният и неприятен факт беше, че имало някакви тайни дела, които началството предпочело да повери не на московския полицейски началник, а на вечния му съперник — началника на секретния отдел на губернаторската канцелария.

Качиха се на втория етаж, където бяха канцелариите. Ераст Петрович попита дежурния на входа дали господин Хуртински е тук. Изясни се, че бил тук още от сутринта.

Караченцев се окопити и още повече ускори крачка — понесе се по коридора като изстреляно гюлле, само шпорите му звънкаха и акселбантите се блъскаха в гърдите му.

В приемната на началника на секретния отдел беше пълно с посетители.

— В кабинета ли е? — рязко попита генералът.

— Тъй вярно, ваше превъзходителство — отговори секретарят, — но заповяда никой да не го безпокои. Ще наредите ли да доложа?

Полицейският началник го отпъди с жест, озърна се към Фандорин, подсмихна се под мустак и отвори вратата.

Отначало на Ераст Петрович му се стори, че Пьотър Пармьонович стои на прозореца и гледа навън. Но още същия миг разбра: не стои, а виси.