Борис Акунин
Смъртта на Ахил (7)

Глава седма

В която всички скърбят, а Фандорин губи ценно време

В неделя от ранно утро в безметежното и белезникаво заради яркото слънце московско небе отекваше камбанен звън. И случиха на хубаво време, и златните кубета на безбройните храмове така сияеха, че направо ти идваше да зажумиш — но тъга и студ изпълваха душата на града, разпрострян върху хълмовете. Унило и жално бучаха славните камбани — Москва молебствено оплакваше починалия раб Божи Михаил.

Покойният повечето време бе живял в Петербург, по-рядко идваше в старата столица, ала Москва го обичаше много по-всеотдайно от студения официозен Питер, по женски предано, без много да преценява качествата на кумира си. Достатъчно й беше, че е красавец и славен победител, а най-вече московчани го обичаха, защото го чувстваха като истински руски човек, без чуждоземски фанфаронства и преструвки. Затова литографически портрети на Белия генерал с буйна брада и остра сабя висяха почти във всеки московски дом — и на чиновниците, и на търговците, и на занаятчиите.

Такава скръб не помнеше градът дори миналия март, когато отслужваха панихиди за злодейски убития император Александър Освободителя и после цяла година пазиха траур — не се контеха, не устройваха тържества, не си правеха прически и не играеха комедии.

Още много преди през центъра да тръгне погребалната процесия към Червените врата, където в храм „Три светители“ щеше да се отслужи опелото, тротоарите, балконите и дори покривите по „Театралний проезд“, „Лубянка“ и „Мясницка“ бяха претъпкани от хора. Момчетата се бяха изкатерили по дърветата, най-лудите глави — по улуците. По целия път на катафалката се бяха строили в шпалир гарнизонните войски и възпитаниците на Александровското и Юнкерското училище. На Рязанската гара вече чакаше траурният влак с петнайсет вагона, украсени със знамена с георгиевски кръстове и дъбови листа. Щом Петербург не желаеше да се прости с героя, ще му се поклони майчина Русия — точно в сърцето и, между Москва и Рязан, в село Спаское, Раненбургска околия, генералът щеше да намери вечния си покой.

Шествието се проточи близо верста^[1]: над двайсет души носеха само възглавничките с ордените на покойния. Лично командващият Петербургското военно окръжие Ганецки, генерал от инфантерията, пристъпяше със „Звезда Свети Георгий“ първа степен. И венци, венци! Големи венци от търговците от Охотний ряд, от Английския, клуб, от Управата на московския еснаф, от кавалерите на Георгиевския орден — нямаха чет. Пред катафалката — оръдеен лафет, застлан с червено кадифе и увенчан със златен балдахин — се движеха каляските на херолдите с обърнати факли, после отговорниците на погребението: генерал-губернаторът и военният министър. Зад ковчега на черна арабска кобила яздеше великият княз Кирил Александрович, брат на императора и негов личен представител. Зад него адютантите водеха за юздата белоснежния Баязид, прочутия ахалтекинец на Соболев, сега с траурно покривало. А зад него с бавна маршова стъпка се движеше почетният караул, носеха още венци, по-скромни, и със свалени шапки следваха важните персони — сановници, генерали, съветници от Градската дума, богаташите. Величествено, безподобно зрелище.

Юнското слънце сякаш се засрами от неуместната си лъчезарност и се скри зад облак, денят помръкна и когато процесията стигна до Червените врата, където хлипаше и се кръстеше стохилядна тълпа, запръска ситен плачлив дъждец. Природата доби хармония с общото настроение.

Фандорин си проправяше път през навалицата да издирва полицейския началник. Още след седем сутринта, рано-рано, беше го потърсил у дома, на „Тверской“ булевард, но закъсня — казаха му, че негово превъзходителство вече е тръгнал за „Дюсо“. Такъв ден, такава отговорност! — и за всичко отговаря той, Евгений Осипович.

Оттам нататък всичко тръгна наопаки. На входа на „Дюсо“ жандармерийският капитан го уведоми, че „генералът току-що бил тук и заминал за управлението“. В управлението на „Малая Никитская“ също го нямаше спешно отишъл да въведе ред пред храма, където имало опасност хората да се изпозадушат в тълпата.

Неотложния жизненоважен проблем можеше да реши генерал-губернаторът. Него нямаше нужда да го търси — ей го, яхнал с бронзова конногвардейска стойка сивия петнист жребец, оглавява траурната процесия. Как да го доближи?

В черквата „Три светители“, където Фандорин успя да влезе с помощта на случайно срещнатия секретар на княза, не постигна по-голям успех. Благодарение на изкуството на „невидимите“ Ераст Петрович стигна почти до ковчега, но тук вече се натъкна на стена от гърбове. Владимир Андреевич стоеше до великия княз и херцог Лихтенбургски — тържествен, напомаден, със старчески сълзи в оцъклените очи. Нямаше никаква възможност да говори с него, а дори да имаше, надали сега генералът можеше да прецени важността на въпроса.

Почти разплакан от безсилието си, Фандорин изслуша трогателната реч на негово преосвещенство Амвросий, който говореше за неведомите пътища Господни. Блед от вълнение кадет издекламира с ясен глас дълга стихотворна епитафия, която завършваше с думите:

От него бягаха във страх

надменните му врагове;

Сега е тлен, сега е прах,

ала духът му ни зове!

Всички наоколо пак се просълзиха. Зашумоляха с носните кърпи. Церемонията вървеше подобаващо тегаво.

А времето летеше.

 

 

Снощи Фандорин научи нови подробности, които му разкриха случая в съвсем друга светлина. Късната гостенка, която незапознатият с европейския канон слуга бе сметнал за възгрозна и на години, а господарят му, склонен към романтизъм, за интригуваща и прекрасна, се оказа Екатерина Александровна Головина, преподавателка от Минската девическа гимназия. Въпреки нежната си конструкция и преживяното сътресение Екатерина Александровна се изразяваше с необичайна за гимназиална учителка решителност и прямота — може би си беше такава по природа, може би мъката я беше ожесточила.

— Господин Фандорин — подхвана тя, изговаряйки отчетливо всяка сричка, — още отначало трябва да ви обясня какви отношения ме свързваха с… с… покойния — едва изрече думата. Страдалческа бразда прекоси високото й чисто чело, но гласът й остана твърд. Спартанка, помисли си Ераст Петрович. Чиста спартанка. — Иначе няма да разберете защо са ми известни неща, които никой друг не знаеше, дори най-близките помощници на Михаил Дмитриевич. Ние с Мишел се обичахме. — Госпожа Головина го погледна изпитателно и явно неудовлетворена от любезно-внимателния израз на лицето му, намери за необходимо да уточни: — Бях негова възлюбена.

Тя притисна до гърдите си свити юмруци и в този момент пак му се стори, че прилича на Ванда, когато тя говореше за свободната любов — същото предизвикателство и готовност да посрещне оскърбленията. Учителката въздъхна и още веднъж обясни на тъпоумника:

— Съжителствахме като мъж и жена, разбирате ли? Затова той беше по-откровен с мен, отколкото с останалите.

— Разбрах, госпожо, продължавайте — най-сетне отвори уста Фандорин.

— Но вие знаете, че Мишел имаше законна съпруга — реши да прецизира все пак Екатерина Александровна, демонстрирайки с целия си вид, че желае да избегне всякакви недомлъвки и ни най-малко не се срамува от положението си.

— Зная, княжна Титова. Но Михаил Дмитриевич отдавна се беше разделил с нея, тя даже не е п-пристигнала за погребението. Разкажете за чантата.

— Да-да — обърка се Головина, — но искам всичко по реда си. Защото първо трябва да ви обясня… Преди един месец се скарахме с Мишел… — тя се изчерви. — С една дума, разделихме се и оттогава не сме се виждали. Той замина на маневри, после се върна в Минск за един ден и веднага…

— Известни са ми придвижванията му през последния месец — учтиво, но непреклонно върна той събеседницата към основната тема.

Тя помълча, после отсече:

— А известно ли ви е, господине, че през май Мишел осребри всичките си акции и ценни книжа, изтегли всичките си пари, ипотекира рязанското си имение и дори взе голям заем от банката?

— Защо? — сви вежди Ераст Петрович.

Екатерина Александровна сведе очи:

— И аз не знам. Имаше някакво много важно начинание, в което не пожела да ме посвети. Сърдех се, карахме се… никога не съм споделяла политическите му възгледи — Русия за руснаците, обединено славянство, собствен неевропейски път и подобни дивотии. Последната ни и окончателна караница пак отчасти беше за това. Но имаше и нещо друго… чувствах, че вече не съм на първо място в живота му. Беше се появило нещо по-значително от мен… — тя пламна цялата. — Или някой, а не нещо… Добре, това е несъществено. Същественото е — тя сниши глас, — че всички пари бяха в една чанта, която Мишел си беше купил по време на последното пътуване в Париж през февруари. Кафява, кожена, с две сребърни закопчалки с малки ключета. Фандорин присви очи да си припомни дали бяха открили такава чанта сред вещите на покойния при огледа на стая 47. Не, определено не.

— Казваше, че парите ще му трябват за пътуването в Москва и Петербург — продължи учителката. — Щеше да пътува в края на юни, веднага след приключване на маневрите. Не сте намерили чантата, нали?

Ераст Петрович поклати отрицателно глава.

— И Гукмасов ми каза, че е изчезнала. Мишел не я изпускал от очи през цялото време, а в хотела я заключил в сейфа — Гукмасов видял с очите си. А после… след… когато Прохор Ахрамеевич отворил сейфа, там имало само някакви книжа, но чантата я нямало. Той отначало не обърнал особено внимание, защото не е бил на себе си, пък и не знае дори каква сума имаше в чантата.

— К-каква? — попита Фандорин.

— Доколкото ми е известно, над един милион рубли — тихо каза Екатерина Александровна.

Ераст Петрович свирна от учудване, за което незабавно се извини. Всички тези нови сведения никак не му се нравеха. Тайно начинание? Какво тайно начинание може да е имал генерал-адютантът, генерал от инфантерията и командващ корпус? И какви са тези книжа, дето се били намирали в сейфа, когато Фандорин в присъствието на полицейския началник провери сейфа, той беше празен. Защо Гукмасов е решил да скрие книжата от разследването? Това не е детска игра. А най-вече — огромната, просто невероятна сума. Защо му е била на Соболев? И въпросът на въпросите — къде е изчезнала.

Екатерина Александровна погледна угриженото му лице и заговори бързо, поривисто:

— Убили са го, знам. Заради този проклет милион. А после са имитирали по някакъв начин естествена смърт. Мишел беше силен, истински богатир, сърцето му можеше да издържи още сто години битки и потресения, той беше издръжлив по природа, създаден за битки.

— Да — съчувствено кимна Ераст Петрович, — всички го казват.

— Затова и не държах на брак — без да го изслуша, продължи порозовяла от бурните емоции Головина, — защото чувствах: нямам право, той е с друга мисия, не може да принадлежи на една жена, а огризки не искам… Господи, какво говоря. Простете ми… — тя закри с пръсти очите си и продължи по-бавно и мъчително: — Когато вчера получих телеграма от Гукмасов, веднага тръгнах за гарата. Още тогава не повярвах за сърдечната парализа, а като научих и за изчезналата чанта… убит е, сигурна съм — внезапно хвана Фандорин за ръката и той се учуди колко сила се криеше в тънките и китки. — Намерете убиеца. Прохор Ахрамеевич каза, че сте аналитичен гений, че всичко можете. Направете го. Той не може да е умрял от сърдечен удар, изключено Вие не го познавате така, както аз го познавах! — и най-накрая зарида, скрила по детски лице на гърдите му.

Ераст Петрович непохватно я прегърна през раменете и си спомни как съвсем наскоро в съвсем друга ситуация беше прегърнал Ванда. Същото крехко, беззащитно телце, същият аромат на косите. Разбра защо Соболев се е поувлякъл по певицата — не може тя да не му е напомнила минската му любов.

— Разбира се, че не го познавах като вас — меко отвърна Фандорин, — но го познавах достатъчно добре, за да се усъмня в естествената му кончина. Хора като него не умират от естествена смърт.

Той настани в креслото ридаещата жена, разходи се из стаята и изведнъж плесна осем пъти с ръце. Екатерина Александровна подскочи и го погледна уплашено с блеснали от сълзите очи.

— Не ми обръщайте внимание — побърза да я успокои Фандорин — Това е източно упражнение з-за концентрация. Помага да отхвърлиш второстепенното и да се съсредоточиш върху основното. Да вървим.

Той бързо излезе в коридора, Головина смаяна се втурна подире му. Пътем Ераст Петрович рече на Маса, който чакаше отвън:

— Вземи куфарчето с инструментите и ме следвай.

Половин минута по-късно, когато Фандорин и спътницата му вече се спускаха по стълбите, японецът ги настигна и заситни, пъхтейки, подире им. Слугата носеше малко куфарче, в което се съхраняваше целият инструментариум, необходим за разследванията — множество полезни и дори незаменими средства на криминалиста.

Във фоайето Фандорин повика нощния портиер и му нареди да им отвори стая 47.

— Нямам възможност — разпери ръце служителят. — Господа жандармеристите я запечатаха и ми взеха ключа. — И додаде полугласно — Там е покойникът, царство му небесно. Рано сутринта ще дойдат да го нагласят. Нали заранта е погребението.

— Запечатана ли? Добре че не са турили и почетен караул — изръмжа Фандорин. — Представяш ли си — почетен караул в стаята. Добре, аз ще отворя. Ти ела да ми осветиш.

Колежкият асесор влезе в „соболевския“ коридор, без да му мигне окото, счупи печата, извади от куфарчето си връзка шперцове и след минутка вече беше в стаята.

Портиерът страхливо погледна към затворената врата на спалнята, прекръсти се и запали свещите.

Екатерина Павловна също се вторачи в белия правоъгълник, зад който лежеше балсамираното тяло. Гледаше го като хипнотизирана, устните й мърдаха беззвучно, но Фандорин нямаше време сега да се занимава с учителката и нейните преживявания — той работеше. Счупи втория печат със същата безцеремонност, но до шперца дори не прибягна — спалнята не беше заключена.

— Какво стоиш? — нетърпеливо се огледа за портиера. — Ела със свещите. — И влезе в царството на смъртта.

Ковчегът, слава Богу, беше затворен — иначе, вместо да си върши работата, може би щеше да се наложи да свестява госпожицата. При главата беше оставен отворен молитвеник и гореше дебела църковна свещ.

— Госпожо — викна Фандорин в посока към гостната, — ще ви помоля да не влизате. Само ще ми се пречкате — и на японски нареди на Маса: — Дай фенера!

И с английското електрическо фенерче се запъти право към сейфа. Светна в ключалката, рече през рамо:

— Лупа номер четири.

Тъй-тъй, цялата врата е в отпечатъци, кой ли не я е пипал. По-миналата година в Япония Ераст Петрович с помощта на професор Хардинг много успешно разследва загадъчно двойно убийство в английски сетълмент^[2] по отпечатъци на пръстите, намерени на местопрестъплението. Новата метода предизвика истински фурор, ала да се направи в Русия дактилоскопична лаборатория и картотека ще отидат години. Ах, жалко — такива ясни отпечатъци. И то непосредствено до ключалката. Я да проверим какво имаме там вътре?

— Лупа номер шест.

При силното увеличение много добре личаха пресни драскотини — значи не е отваряна с ключ, а с шперц. А освен това, странно, в ключалката личеше остатък от някакво бяло вещество. Фандорин извади малко от него с миниатюрната си пинсета, разгледа го. Май е восък. Интересно.

— Там ли е седял? — чу отзад тънък напрегнат глас.

Ераст Петрович недоволен се озърна. На вратата стоеше Екатерина Александровна, обхванала с длани лактите си, сякаш й беше студено. Тя не гледаше ковчега, дори се мъчеше да не му обръща внимание и разглеждаше креслото, на което уж бил умрял Соболев. Е, не й трябва да знае къде точно е умрял, помисли си Фандорин.

— Помолих ви да не влизате тук! — скара й се той, защото в подобни случаи строгостта е по-полезна от съчувствието. Нека се подсети защо са тук посред нощ, да си спомни загиналия генерал. Да си спомни и да се вземе в ръце.

Головина мълчаливо се обърна и излезе от стаята.

— Седнете — високо й каза Фандорин, — работата може да се проточи.

Щателният оглед на стаята му отне над два часа. Портиерът отдавна беше престанал да се плаши от ковчега, притихна в ъгъла и задряма. Маса следваше като сянка господаря си, тананикаше си и подаваше нужните инструменти. Екатерина Александровна повече не се появи в спалнята. Фандорин веднъж надникна да я види: седеше до масата, подпряла с ръце челото си. Тя сякаш усети присъствието му, вдигна очи, опари го с поглед, но нищо не попита.

Чак на зазоряване, когато вече нямаше нужда от фенера, Фандорин откри следа. На перваза на последния прозорец вляво той откри лек отпечатък от обувка — тясна като женска, но обувката беше явно мъжка, през лупата дори успя да види следи от кръстчета и звездички. Ераст Петрович вдигна глава — малкото прозорче горе беше открехнато. Ако не беше отпечатъкът, нямаше да му обърне никакво внимание: прекалено тясно беше за промушване.

— Ей, любезни — стресна той сънения портиер, — стаята почиствана ли е?

— Съвсем не — потърка очи онзи, — какво почистване. Нали виждате — и кимна към ковчега.

— А прозорците отваряни ли са?

— Не мога да знам. Но надали. Където има покойник, не се проветрява.

Ераст Петрович огледа и останалите два прозореца, но нищо друго интересно не откри. Към четири и половина се наложи да приключи огледа. Появи се гримьорът с помощниците си — да подготви Ахил за последния му път с колесницата.

Колежкият асесор освободи служителя и се сбогува с Екатерина Александровна, без да й каже нищо. Тя здраво му стисна ръката, погледна го изпитателно в очите и преглътна излишните думи. Спартанка до мозъка на костите.

Ераст Петрович нямаше търпение да остане сам — да обмисли резултатите от обиска, да подготви план за действие. Въпреки безсънната нощ изобщо не му се спеше и не усещаше никаква умора. Прибра се в хотела и се задълбочи в анализа си. Макар да не беше открил кой знае какво при нощния оглед на стая 47, картината се проясняваше.

Честно казано, в началото идеята, че народният герой е бил убит за пари, му се стори невероятна и дори налудничава. Но някой е влязъл през прозорчето същата нощ, отворил е сейфа и е задигнал чантата. И политиката няма нищо общо. Крадецът не е взел книжата, макар да са били толкова важни, че Гукмасов е намерил за необходимо да ги прибере преди идването на властите. Значи грабителят се е интересувал само от чантата?

И най-важното — знаел е, че Соболев не си е в стаята и че няма да се върне внезапно — отворил е сейфа внимателно, без да бърза, след това дори не го е оставил да зее, а прецизно го е затворил, което, както се знае, иска още повече време и ловкост, отколкото отварянето. Защо му е бил този риск, ако е знаел, че посетителят така или иначе ще открие липсата на чантата си. И защо е трябвало да излиза през малкото прозорче, а не през прозореца?

Извод?

Похитителят е знаел, че Соболев повече няма да се върне. Не и жив… Това първо. Знаел е и че никой освен генерала няма да търси чантата, защото само Соболев е знаел за милиона. Това второ.

Изброеното предполага някакво фантастично ниво осведоменост. Това трето.

И, естествено, четвърто: трябва да се открие крадецът. Най-малкото защото освен крадец може би е убиец. Милионът си е сериозен stimulus.

Лесно е да се каже — трябва. Но как?

Ераст Петрович седна до масата и придърпа тестето листа за писане.

— Четка и туш? — долетя веднага Маса, който досега неподвижно подпираше стената и дори сумтеше по-тихо от обичайното, за да не пречи на господаря да умопостигне смисъла на Великата спирала, на която са нанизани всички съществуващи причини и следствия, и най-важните, и съвсем незначителните.

Фандорин кимна, вглъбен в размишленията си.

Всяка минута е ценна. Снощи някой е забогатял с цял милион. Може би крадецът с плячката си вече е много далеч. Но ако е умен — а по всичко личи, че си го бива, — няма да прави резки движения и ще се спотаи.

Кой може да е наясно с професионалните касоразбивачи? Негово превъзходителство Евгений Осипович. Дали да го посети? Но генералът сигурно спи, събира енергия за усилния ден, а и надали държи у дома си картотека на престъпниците. В Криминалното управление също няма никой в такъв ранен час. А дали работят днес?

И дали изобщо имат картотека? По-рано, когато Фандорин работеше там, изобщо не боравеха с такива хитринки. Не, безсмислено е да чака до сутринта.

Междувременно Маса спешно стри сух туш в квадратната лакирана паничка, капна вода, топна четчицата, почтително я подаде на Фандорин и се изпъна отзад, за да не разсейва господаря в калиграфските му упражнения.

Ераст Петрович бавно вдигна четката, застина за секунда и после внимателно заизписва на листа йероглифа „търпение“, съсредоточен единствено в мисълта, че знакът трябва да стане идеален. Но се получи дявол на магаре: пресилени линии, нехармонични елементи, петно отстрани. Смачканият лист полетя на пода. Последваха го втори, трети, четвърти. Четката се движеше все по-леко, все по-уверено. На осемнайсетия път йероглифът стана абсолютно безупречен.

— На, запази го — подаде той шедьовъра си на Маса.

Онзи му се полюбува, одобрително примлясна и прибра листа в специална папчица от оризова хартия.

А Ераст Петрович вече знаеше как да действа. От простото и правилно решение му стана леко на душата. Правилните решения винаги са прости. Казано е: благородният не се захваща с непозната работа, без да се е поучил от мъдростта на учителя.

— Стягай се, Маса — рече Фандорин, — отиваме на гости при някогашния ми учител.

 

 

Ксаверий Феофилактович Грушин, бившият следствен пристав в Криминалното управление — ето кой е по-ценен от всякакви картотеки. Под бащинското му добронамерено покровителство някога беше започнал детективската си кариера неопитният Ераст Петрович. Малко време работиха заедно, а на много успя да го научи. Стар е Грушин, отдавна напусна, но познава цяла бандитска Москва, през дългогодишната си дейност я е изучил най-подробно. Крачи с него двайсетгодишният Фандорин в Хитровка или, да речем, в разбойническата Грачовка и не може да се начуди. Дохождат при него ту злодейски мутри, ту кошмарни прошляци, ту напомадени контета с грабливи очи и всеки му сваля шапка, поздравява го, изразява почитта си. Ксаверий Феофилактович с едного си пошепне нещо, другиго безобидно перне, с трети се ръкува. И веднага щом се отдалечат, обяснява на новака деловодител: „Това е Тишка Усойния, тренаджия — по гарите се навърта, краде на хората куфарите от кабриолетите. А този е Гуля, шанже от класа.“ „Шанже ли?“ — плахо пита Фандорин и се извръща да погледне приличния на вид господин с бомбе и бастунче. „Да, препродава злато. И много ловко сменя истинския пръстен с фалше. Покаже ти злато, а ти пробута пиринч. Труден занаят, иска голяма обиграност.“ Спре при „тука има — тука нема“, дето с три напръстника обират минувачите — и му сочи: „Виждате ли, младежо, как Стьопка слага хлебното топче под напръстника? Е, не вярвайте на очите си — топчето му е залепено за нокътя и никога не остава отдолу.“ „Защо не арестуваме тия мошеници!“ — възкликва разпалено Фандорин, а Грушин само се подсмихва: „Всеки трябва някак да поминува, миличък. Само едно искам от тях — да имат свяст и да не обират хората до шушка.“

В бандитска Москва се отнасяха с голяма почит към пристава — заради справедливостта му, задето дава право всекиму да си изкарва хляба и особено за безкористността му. За разлика от другите полицаи Ксаверий Феофилактович не взимаше подкупи, затуй не придоби каменни палати и като се пенсионира, заживя в скромна замоскворецка къща с градинка. Докато беше на дипломатическа служба в далечна Япония, Ераст Петрович получаваше сегиз-тогиз вести от някогашния си началник, а още със завръщането в Москва си беше наумил непременно да го посети, щом малко се подредят нещата. Сега обаче се налагаше незабавно да го види.

Докато наетият кабриолет громолеше по Москворецкия мост, окъпан в първата утринна виделина, Маса угрижено заразпитва:

— Господарю, Гурусин-сенсей просто сенсей ли е или онши — и поясни съмнението си, клатейки осъдително глава: — Защото за любезна визита при сенсей е рано, а за още по-любезна визита при онши е безбожно рано.

Сенсей е просто учител, а онши е нещо много повече: учител, към когото изпитваш дълбока и искрена благодарност.

— По-скоро е онши. — Ераст Петрович погледна зазорилото червено небе и лекомислено призна: — Раншко е наистина. Ама със сигурност го мъчи старческо безсъние.

Ксаверий Феофилактович наистина не спеше. Седнал до прозореца на малката, но негова собствена къща, разположена в лабиринта от пресечки между двете Ординки, той размишляваше за странните особености на съня. Че на стари години човек спи по-малко, отколкото на младини, е разумно и правилно, от една страна. Защо да си хаби времето, скоро все едно ще си отспи. От друга страна, на младия времето по не му стига. Бъхтиш цял ден от сутрин до вечер, каталясаш от умора, още час-два — и ще можеш всичко да свършиш, обаче не, осем часа отиват в спане. Понякога така ти става жал за туй губивреме — ама няма как, природата си иска своето. Сега пък дремнеш следобеда малко в градинката и после цяла нощ сън не те хваща, но нямаш занимавка. Нови времена — нови порядки, а старата кранта да си кисне в яхъра. Благодаря, разбира се, грехота е да се оплаква. Само че му е скучно. Съпругата, лека й пръст, преди три години умря. Единствената щерка Сашенка се омъжи за един завеян мичман и замина с мъжа си в град Владивосток — през девет земи в десета. Готвачката Настася, то се знае, и ще го нахрани, и ще го изпере, ама човек има нужда и да си каже две думи. А с нея за какво да говори? За цените на газта и семките? Ех, можеше още да е полезен Грушин, можеше. И сили има, и мозъкът му, слава Богу, още не е хванал ръжда. Вие губите, господин полицейски началник. Много злодеи ли изловихте с глупавите си бертийонажи^[3]? Страх го хваща човек да върви по московските улици — като нищо ще ти отмъкнат портфейла, а притъмнее ли, може и да те проснат с удар по кратуната.

След мислените препирни с бившето началство обикновено го обземаше униние. Пенсионираният пристав не се самозалъгваше: в службата ще минат и без него, въпросът е, че него без работата много го хваща съклет. Навремето като тръгнеше сутрин за разследване, отвътре всичко му звънти като притегната докрай пружина. След първото кафе и първата лула главата му се прояснява, мисълта сама набелязва цялата линия на действие. Това е било, значи, щастието, това е бил истинският живот. Господи, уж доста е поживял-изживял, ама да имаше как и още, въздъхна Грушин и враждебно погледна надничащото иззад покривите слънце — отново го чака дълъг празен ден.

И го чу Господ. Ксаверий Феофилактович присви далекогледите си очи в посока на непавираната улица — май каляска вдига прахоляк откъм „Пятницка“. Пътниците са двама — един с папийонка, другият — нисичък — с нещо зелено. Кой ли ще е в ранни зори?

След неизбежните прегръдки, целувки и въпроси, на които Грушин отговаряше най-изчерпателно, а Фандорин възможно най-кратко, стигнаха до деловата част. Ераст Петрович пропусна подробностите, не спомена и за Соболев — само зададе условията на задачата.

В хотел е ограбен сейф. Почеркът е следният: ключалката е отворена не съвсем прецизно, от драскотините личи, че крадецът е видял зор. Характерна особеност: следи от восък в ключалката. Престъпникът е невероятно слаб: минал е през прозорче с размери осемнайсет на трийсет и шест сантиметра. Носел е обуща с подметка на кръстчета и звездички, стъпалото е дълго към двайсет и три сантиметра, широко — около седем. Фандорин не успя да доизложи условията, защото Грушин изведнъж го прекъсна:

— Ботуши.

— Моля?

— Ботуши — повтори приставът, — не обуща. Ботуши от шевро, лъснати до огледален блясък. Нищо друго не носи.

Фандорин вътрешно примря. Много внимателно, сякаш да не го подплаши, той попита:

— Да не е познат субект?

— До болка познат — радостна усмивка озари доброто сбръчкано лице на Грушин, сега с много повече кожа, отколкото изискваше черепът. — Това е само Миша Малкия и никой друг. Чудя се единствено, че толкова му се е мъчил на тоя сейф, за него е фасулска работа. От всички касоразбивачи само Миша може да влезе през малкото прозорче, а и шперцовете му винаги са смазани с восък — нервняк е, не понася дори да скръцне.

— Миша Малкия ли? Кой е т-той?

— А кой! — Ксаверий Феофилактович развърза пунгията с тютюна и невъзмутимо си напълни лулата. — Кралят на московските апаши. Първокласен сейфаджия, не отказва и мокри поръчки. А освен това сутеньор, прекупвач на крадени ценности и главатар на банда. Специалист по всичко, криминален Бенвенуто Челини^[4]. Слаб, дребен — към метър и петдесет. Носи се елегантно. Хитър, лъжлив и жесток като звяр. Много известна личност в Хитровка.

— И такава знаменитост не е в каторгата? — учуди се Фандорин…

Приставът изхъмка, с наслада запали лулата — първото сутрешно дръпване е най-сладко.

— Не можеш го пипна. Аз не успях, не знам и сегашните дали ще съумеят. Той си има свои хора в полицията, сигурен съм. Колко пъти съм се опитвал да го притисна! Ама не — измъква се от капаните. Доброжелатели го предупреждават. А и му се плашат, много му се плашат. Бандата му е главорез до главореза. Знаеш как ме уважават в Хитровка, но за Миша Малкия винаги си траят, с ченгел не можеш да им измъкнеш дума от устата. То аз и ченгел нямам, най-многото да тресна някого в зъбите, а той после не с ченгел, а с нажежена маша ще го накъса на парченца. Веднъж преди четири години за малко да ми падне. Подработих една от неговите държанки, още не беше съвсем пропаднала. И точно преди удара, когато щях да сбарам Миша в разбойническото им свърталище, право пред Криминалното управление подхвърлят един чувал. А вътре — моята осведомителка, нарязана с трион на дванайсет парчета… Ех, Ераст Петрович, до утре мога да ви разправям за изпълненията му, душко, ама сигур сте на зор, иначе нямаше да сте тук в пет и половина сутринта. — И хитро примижа, горд от своята проницателност.

— Безкрайно ми е необходим Миша Малкия — сви вежди Фандорин. — Колкото и да е невероятно, той май е свързан с… Впрочем нямам право да… Но ви уверявам, че е въпрос от национално значение и при това крайно спешен. Няма ли как право сега да се дигнем и да пипнем тоя ваш Бенвенуто, а?

Грушин разпери ръце:

— Де да можеше. Познавам Хитровка като петте си пръста, но къде се укрива Миша Малкия не ми е известно. Ще трябва цяла хайка. И то да се разпореди от висшето началство. Без пристави и квартални — ще го предупредят. Цялата Хитровка да се заварди и подробно, методично да се претърси. Ако не Миша, поне някого от бандата или от пачаврите им може да спипат. Но ще трябват поне петстотин полицаи. И до последния момент да не знаят каква е операцията, това е задължително.

 

 

Затуй сега препускаше из опечаления град Ераст Петрович, търчеше между „Тверский“ булевард и Червените врата да дири най-висшето началство. А времето летеше, отлиташе! С такава баснословна плячка Миша Малкия може вече да е в Одеса, град весел, в Ростов или Варшава. Империята е необятна, има къде да си отживее човек късметлия. Оная нощ е присвоил богатство, каквото през живота си не е сънувал! Ако е умен, трябва да изчака, да се притаи, да се ослуша дали ще се дигне шум. С неговата опитност той сигурно си знае. Ама толкова пари кой знае как горят бандитското му сърце. Няма дълго да издържи, ще драсне нанякъде, ако вече не е драснал. Ох, как го спъваше туй погребение…

По едно време, когато към ковчега пристъпи Кирил Александрович и всички в черквата затаиха дъх, Фандорин срещна погледа на генерал-губернатора и взе да кима усилено, за да прикове вниманието на негово сиятелство, но князът също му кимна неколкократно, тежко въздъхна и впери опечален поглед в полилея с безброй свещи. Мимиките на колежкия асесор обаче бяха забелязани от негово височество херцог Лихтенбургски, който с леко сконфузен вид стоеше сред цялата тази византийска позлата, кръстеше се обратно на всички от ляво на дясно и изобщо се чувстваше тук притеснен. Той леко вдигна вежда, загледа чиновника, който правеше някакви знаци, поумува и докосна с пръст рамото на Хуртински, чието прилизано теме се подаваше над губернаторовия еполет. Пьотър Пармьонович се оказа по-схватлив от началника си, той веднага разбра, че се е случило нещо извънредно, и врътна брадичка към страничния изход — ще рече, елате там да го обсъдим.

Ераст Петрович пак се запровира през гъстата тълпа, но сега в друга посока — не към центъра, а по диагонал, тъй че разви по-голяма скорост. През цялото време, докато си проправяше път сред скърбящите, под свода на храма ехтеше дълбокият мъжествен глас на великия княз, когото всички слушаха с изключително внимание. И не само защото Кирил Александрович беше многообичният брат на императора. Мнозина от присъстващите на панихидата знаеха много добре, че този красив снажен генерал с донейде хищно ястребово лице освен дето командва гвардията, се явява, би могло да се каже, истинският господар в империята. Той оглавява и военното министерство, и полицията, и по-важното — Жандармерийския отделен корпус. А още по-важното: говореше се, че царят не взима никакви важни решения, преди да ги е обсъдил с брат си. Та докато се пропъхваше към изхода, Ераст Петрович се вслушваше в словото на великия княз и си мислеше, че природата си беше направила лоша шега с Русия: единият брат е трябвало да се роди две години по-рано, другият две години по-късно — и всеруски самодържец щеше да стане не мудният, вял и кисел Александър, а умният, далновиден и решителен Кирил. О, как щеше да се промени заспалият руски живот! А как би блеснала държавата на световната арена! Но не можем да се обиждаме на природата и ако някой ни е крив, не е тя, милата, а Провидението. Волята на Провидението обаче винаги е изпълнена с висш смисъл и щом не е писано империята да възкръсне по магичен начин с един нов Петър Велики, следователно Господ не го желае. Друга, незнайна участ готви Той за Третия Рим. Дано е радостна и светла. При тази мисъл Фандорин се прекръсти, което правеше много рядко, но тук всички се кръстеха — дали не си мислят същото?

Хубаво говореше Кирил — увлекателно, благородно, без баналности.

— Мнозина са огорчени, че този доблестен герой, надежда на земята руска, ни напусна така внезапно и — да си го кажем — нелепо. Победителят, наричан Ахил за легендарния си войнски късмет, който толкова пъти го спасява от неминуема гибел, не падна на бойното поле, а умря като обикновен гражданин. Но така ли е? — в гласа му отекна звън на древно оръжие. — Сърцето му не издържа, изтощено от тежки години служба в името на отечеството, съсипано от многобройните рани, получени в сражения с нашите врагове. И не Ахил би трябвало да му е името, о, не! Надеждно защитен от водите на Стикс, героят е бил неуязвим за стрелите и мечовете, до последния ден от живота си той не е пролял нито капка кръв. А Михаил Дмитриевич носеше по тялото си белезите на четиринайсет ранявания, всяко от които невидимо е доближавало часа на кончината му. И не с щастливеца Ахил би следвало да сравним Соболев, а по-скоро с благородния Хектор — простосмъртния, рискувал живота си наравно със своите бойци.

Ераст Петрович не доизслуша прочувствената реч, защото при тези думи точно беше стигнал до заветния изход, където вече го чакаше началникът на секретното отделение на губернската канцелария.

— Какво има? — попита го надворният съветник, мърдайки кожата на високото си бяло чело, и го изведе в двора, далеч от чужди уши.

Ераст Петрович с обичайната математическа яснота и краткост изложи същината и завърши с думите:

— Незабавно трябва да се направи масирано завардване не по-късно от тази нощ. Това шесто.

Хуртински го слушаше напрегнато, два пъти ахна, накрая дори си разкопча стегнатата яка.

— Убихте ме, Ераст Петрович, просто ме убихте — продума той. — Такъв скандал е по-лош и от шпионския. Ако героят от Плевен е умъртвен за шепа жълтици, това е грандиозен позор. Макар че впрочем един милион не е шепа жълтици… — Пьотър Пармьонович умислено изпука с пръсти. — Господи, какво да направим, какво да направим… Да се допитваме до Владимир Андреевич е безсмислено — при днешното му състояние. А и Караченцев не може да ни помогне — той днес не разполага с нито един свободен полицай. Довечера се очаква всенародна ажитация^[5] поради скръбното събитие, а и много височайши гости са пристигнали — на всеки трябва да се осигури охрана и да се пазят от терористи и бомбаджии. Не, уважаеми, изключено е днес да се предприеме обкръжение, не си и помисляйте.

— Но ще го изпуснем — почти изстена Фандорин. — Ще избяга.

— Най-вероятно вече е избягал — мрачно отбеляза Хуртински.

— Дори така да е, следите още са пресни. Току-в-виж сме хванали някоя диря.

Пьотър Парамонович по най-деликатен начин го хвана под ръка:

— Прав сте. Престъпно е да губим време. Да ви кажа, от години се занимавам с московските тайни. Познавам Миша Малкия. Отдавна го дебна, ама е много хитър, проклетникът. Ще ви призная, драги Ераст Петрович — гласът му стана поверителен, искрен, присвитите му иначе очи сега се отвориха широко и се оказаха умни, проницателни. — Откровено казано, отначало не ви харесах. Никак. Развейпрах, си рекох, конте. Каца тук наготово, на постигнатото с пот и кръв. Но Хуртински винаги е готов да признае, ако не е прав. Погрешно мнение съм си създал за вас — събитията от последните два дни го разкриха най-красноречиво. Виждам, че сте много умен и опитен човек, а като детектив сте безупречен.

Фандорин леко се поклони и зачака какво ще последва.

— Затова имам следното предложенийце. Ако не ви е страх, разбира се… — той се доближи плътно и зашепна: — За да не губим днешната вечер, не искате ли да се разходите из хитровските вертепи и да направите леко разузнаване? Знам, че сте първокласен майстор в маскировката, така че няма да ви затрудни да се престорите на местен. Ще ви насоча къде най-вероятно може да попаднете на следа. Разполагам със сведения. Ще ви дам и придружители, най-добрите агенти. Е, отблъсква ли ви такъв ход? Или може би ви плаши?

— Нито ме отблъсква, нито ме плаши — отговори Ераст Петрович, комуто „предложенийцето“ на надворния съветник се стори дори много разумно. Щом полицейска акция е невъзможна, защо наистина да не опита сам?

— И ако попаднете на следа — продължи Хуртински, — на зазоряване може да го завардим. Само ме уведомете. Петстотин полицаи, естествено, не мога да ви събера, но няма и да потрябват. Дотогава вероятно ще сте стеснили кръга. Пратете ми някого от моите хора, за останалото аз ще имам грижа. Ще се справим отлично и без негово превъзходителство Евгений Осипович.

Ераст Петрович помрачня от доловения в думите му отзвук на московските интриги, които сега трябваше да се забравят.

— Благодаря за предложената помощ, но няма да ми трябват хора — рече той. — Свикнал съм да работя сам. И си имам много добър помощник.

— Да не е онзи вашият японец? — оказа се неочаквано осведомен Хуртински. Всъщност нищо странно, такава си му е работата на човека — да знае всичко за всички.

— Д-да. Той напълно ми стига. От вас искам само едно — кажете ми къде да търся Миша Малкия.

Надворният съветник набожно се прекръсти при отекналия във висините камбанен звън.

— В Хитровка има едно ужасно място. Кръчма, нарича се „Каторгата“. Денем е долнопробна пивница, а вечер се събират апашите. Миша Малкия често се отбива. Ако не — все някой от главорезите му е там. Обърнете внимание и на кръчмаря — върл бандюга. — Хуртински неодобрително поклати глава: — Напразно се отказвате от агентите ми. Мястото е опасно. Това не са ви парижките потайности, а Хитровка. Ще ви извият врата като на пиле. Нека поне някой от моите да ви отведе дотам и да пази отвън. Послушайте ме, не се инатете.

— Много ви благодаря, но сам ще се оправя — самонадеяно отвърна Фандорин.