Борис Акунин
Смъртта на Ахил (39)

Свейската порта

Или Глава предпоследна, в която Фандорин е нищо

Ераст Петрович се заслуша — тишина. Почука пак. Мълчание. Леко побутна вратата и тя изведнъж поддаде със зловещо скръцване.

Нима капанът е празен?

Протегнал напред ръката с револвера, той бързо изкачи трите стъпала и се намери в квадратна стая с доста нисък таван.

След светлината навън стаята му се стори съвсем тъмна. Вдясно тъмносивият правоъгълник на прозореца със спуснато перде, нататък при стената — железен креват, скрин, стол.

Какво е това на кревата?

Силует на увит в одеяло човек. Някой лежи.

Очите му вече свикнаха с мъждивото осветление и той видя ръка, по-точно ръкав, безжизнено провиснал изпод завивката. Китката в ръкавица беше извърната с дланта нагоре. На пода имаше колт, до него тъмна локвичка.

Каква изненада. Сърцето му се сви от разочарование, той прибра в джоба ненужния вече херщал, прекоси стаята и дръпна одеялото.

 

 

Ахимас стоеше неподвижно до прозореца, зад плътното перде. Когато детективът почука по уговорения начин, му докривя. Значи все пак е Ванда.

Всичко в стаята беше подготвено така, че Фандорин да не оглежда цялото помещение, а очите му направо да се фокусират в измамната посока, той да обърне гръб на Ахимас и да си прибере оръжието.

И трите цели бяха постигнати благополучно.

— Така — полугласно каза той, — а сега ръцете зад врата. И да не ви хрумне да се обърнете, господин Фандорин. Ще ви убия.

 

 

Яд — това беше първото чувство, което изпита Ераст Петрович, когато видя под завивката примитивна кукла от дрехи и чу зад себе си спокойния уверен глас. Колко тъпо се хвана!

Но ядът му веднага се смени с недоумение. Защо Клонов-Певцов е подготвен? Дебнел е на прозореца и е видял, че вместо Ванда идва някой друг? Но го назова по име. Значи е знаел и е чакал? Откъде е знаел? Дали Ванда не е успяла някак да го уведоми? Не тогава защо чака, защо не се е скрил?

Значи обектът е уведомен за предстоящата визита на „господин Фандорин“, но не и за полицейската операция. Чудна работа.

Впрочем нямаше за кога да се занимава с хипотези. Какво да прави? Да отскочи встрани?

Много по-трудно е да уцелиш човек, обучен при „невидимите“, отколкото си въобразява мнимият жандармерийски капитан.

Но така или иначе, щом се чуят изстрели, ще нахълта полицията и ще открие огън, тогава вече няма да хванат жив обекта.

Фандорин си сложи ръцете зад врата. Спокойно, като противника си, попита:

— И сега какво?

 

 

— Свалете сакото — заповяда Ахимас. — Хвърлете го насред стаята.

Дрехата падна тежко — явно освен херщала в джобовете имаше и други неща.

Отзад на колана детективът имаше кобур с малък пистолет.

— Откопчайте деринджъра. Пуснете го под леглото. По-далечко. Сега бавно се наведете. Вдигнете левия крачол. По-високо. Сега десния.

Както се и очакваше — на левия глезен има кама, закрепена с острието нагоре. Добре се е екипирал господин Фандорин. Удоволствие е да си имаш работа с предвидлив човек.

— Сега можете да се обърнете.

Агентът се извъртя правилно — без да бърза, за да не изнервя противника. Защо ли има на тирантите четири метални звезди? Сигурно пак са някакви източни хитрини.

— Разкопчайте тирантите. Под леглото.

Миловидната физиономия на детектива се изкриви от ярост, дългите му мигли трепнаха — Фандорин присви очи в опит да разгледа човека срещу себе си, застанал с гръб към светлината.

Добре, сега може да му се покаже, да провери добре ли е младият мъж със зрителната памет.

Оказа се, че е добре: Ахимас направи няколко крачки напред и с наслада отбеляза как страните на красавеца отначало станаха на червени петна, после пребледняха.

Това е, младежо. Съдбата е капризна дама.

 

 

Този не е човек, а някакъв дявол! Дори шаринкените разпозна като оръжие. Ераст Петрович кипеше от яд, лишен от целия си арсенал.

Почти от целия.

От всички многобройни оръжия (а си беше помислил дори, че прекалява с екипировката) му остана само стреличката в ръкава на ризата. Тънка стоманена стрела, закрепена с пружина. Достатъчно е рязко да свие лакът, и пружината ще се разгъне. Но е трудно да убиеш със стреличката — освен ако не уцелиш точно окото. Пък и какво рязко движение може да направи, като е на мушката на шестзарядния баяр.

В този момент тъмният силует се приближи и Фандорин най-сетне видя лицето на противника. Тези очи! Тези бели очи! Това лице, което толкова години бе сънувал. Не може да бъде! Пак кошмар! Време е да се събуди.

 

 

Трябваше да се възползва от психологическото предимство, докато обектът не се е съвзел.

— Кой ви съобщи адреса, часа и условния сигнал?

Детективът мълчеше.

Ахимас свали цевта надолу, прицели се в коляното му, но Фандорин май не се уплаши. Напротив, взе да си връща цвета.

— Ванда ли? — не се стърпя Ахимас и гласът му предателски изхриптя.

Не, този няма да отговори, помисли си той. Ще умре, но дума няма да каже. Такъв тип е.

Внезапно обаче детективът отвори уста:

— Ще отговоря. Срещу мой въпрос. Кой уби Соболев?

Ахимас поклати глава. Човешките странности не преставаха да го изненадват.

Впрочем професионалното любопитство на прага на смъртта следва да се уважи.

— Става — кимна той, — но отговорът да е честен. Давате ли дума?

— Давам.

— Екстракт от амазонска папрат. При учестено дишане — парализа на сърдечния мускул. Никакви следи. В „шато икем“-а.

Не стана нужда от повече обяснения.

— Значи това било — изломоти Фандорин.

— Та Ванда ли е? — попита Ахимас със стиснати зъби.

— Не. Тя не ви издаде.

Ахимас насмалко да се задуши от невероятното облекчение — за миг дори стисна очи.

Когато лицето на човека от миналото се напрегна в очакване на отговора, Ераст Петрович разбра защо още е жив.

Но щом се чуе отговорът на въпроса, толкова важен за белоокия, незабавно ще последва изстрелът.

Само да не пропусне мига, в който пръстът му леко ще трепне на спусъка, преди да го натисне. Когато има насреща си невъоръжен човек, въоръженият неминуемо пренебрегва инстинкта си, защото се чувства в безопасност. Реакциите му са забавени — това е азбучна истина в изкуството на „невидимите“.

Най-важното е точно да уцелиш момента. Първият отскок е напред и вляво, куршумът ще мине отдясно. После се хвърляш в краката му — вторият куршум ще мине над главата ти. И тогава го дръпваш. Рисковано е. Осем крачки са много. Ако обектът се досети и отстъпи малко назад, направо всичко отива по дяволите.

Но нямаше избор.

И внезапно белоокият допусна грешка — затвори за миг очи.

 

 

Това му стигаше. Ераст Петрович не рискува да се навира в куршумите, а направо от мястото си като пружина полетя към прозореца.

С лакти изби дървенията, изхвърча в дъжд от стъкла, преобърна се във въздуха и благополучно се приземи в клек. Дори не се поряза.

В ушите си чуваше звън — сигурно белоокият все пак беше стрелял. Но не улучи, естествено.

Фандорин тичаше покрай стената. На бегом измъкна от джоба на панталона си свирката и даде условния сигнал за началото на операцията.

 

 

Ахимас през живота си не беше виждал човек да развие такава скорост.

Току-що беше тук — и ето че лачените му трандафори с бели гамаши прелетяха навън. Той стреля, но стотни от секундата по-късно, отколкото трябваше.

Без да се замисля, прескочи засипания със стъкла перваз. Падна на четири крака.

Детективът тичаше и надуваше свирката. Ахимас дори малко го съжали — горкият, очакваше подкрепа.

Лек като момченце, Фандорин вече свиваше зад ъгъла. Ахимас стреля — от стената пръсна мазилка. Лошо.

Но външният двор е по-голям от вътрешния. Обектът няма да може да стигне до вратите.

 

 

Ето и портата — с дървен навес, със струговани диреци. Изконно руска, с конструкция още отпреди Петър Велики, а се нарича „свейска“, кой знае защо. Сигурно в далечни времена московчани са се научили на тази дърводелска изкусност от някой шведски търговец.

Насред двора беше застинал чистачът с метлата, отворил щърбава уста. Онзи, дето се правеше на пиян, си седеше, на пейката и зяпаше колежкия асесор. Одевешната стрина с шала уплашено се притисна до стената. Ераст Петрович внезапно разбра — това не са агенти! Просто метач, просто пияница, просто просякиня.

Чу звука на настигащи го стъпки.

Фандорин направи зигзаг встрани — съвсем навреме: нещо го парна в рамото. Няма страшно, драскотина.

Зад портите се виждаше улицата, позлатена от слънцето. Ей я къде е, но няма да се добере.

Той спря и се извъртя. Има ли смисъл да бъде застрелян в гръб?

Спря се и белоокият.

Стреля три пъти, значи в колта има още три куршума. Повече от достатъчно, за да секне земният път на господин Фандорин, на двайсет и шест години, без близки.

Петнайсет крачки разстояние. Твърде много, за да се опита нещо да предприеме.

Къде е Караченцев? Къде са неговите хора? Нямаше време да мисли за това.

Под маншета имаше стрела, която надали ще е от полза на такова разстояние. И все пак Ераст Петрович вдигна ръка, за да я сгъне рязко в лакътя.

Белоокият спокойно се прицели в гърдите му.

Колежкият асесор за миг си представи сцената с дуела в операта „Евгений Онегин“. Сега белоокият ще изпее: „Дали ще ме срази стрела или край мен ще прелети…“^[1]

 

 

Два куршума в гърдите. После да се доближи и третият в главата.

Изстрелите няма да стреснат никого. Тук стражари не се мяркат. Може спокойно да си свърши работата.

Внезапно с периферното зрение Ахимас долови някакво бързо движение. Ниска сянка устремно се метна откъм стената.

Той рязко се извъртя и видя разтегнато в свирепа гримаса лице с нелеп шал, видя дръпнати очи и раззината във вик уста. Японецът!

Пръстът му натисна спусъка.

 

 

Жената, залепена от страх до стената, изведнъж нададе бойния вик на йокохамските якудзи и полетя към белоокия по всички правила на жиу-жицу.

Онзи пъргаво се извърна и стреля, но жената приклекна под куршума и с изключително прецизен удар маваши-гири^[2] от четвърта позиция събори стрелеца на земята. Нелепият шал падна от главата му, показа се чернокоса глава, превързана с бяла кърпа.

Маса! Но как? Проследил го е този хубостник! Ето защо толкова кротко се беше примирил да пусне господаря сам.

И това не е никакъв шал, ами пътека от стаята в „Дюсо“. А робата е покривало от креслото.

Но нямаше за кога да проверява със задна дата своята наблюдателност. Ераст Петрович се втурна напред, протегнал ръката със стреличката, но се въздържа да стреля, за да не уцели Маса.

Японецът перна белоокия през китката — баярът отхвърча встрани, тресна се в камък и гръмна право в синьото небе.

В следващия миг железен юмрук се стовари право в слепоочието на японеца и Маса се свлече по очи на земята.

Белоокият погледна към приближаващия го Фандорин, към револвера на земята, подскочи като гумен и се втурна обратно към вътрешния двор.

 

 

Не можеше да стигне до баяра. Противникът е ловък, владее ръкопашния бой. Докато се бори с него, японецът ще вземе да се окопити, а с двама такива бойци сам не може да се справи.

Бързо към стаята. Там на пода остана зареденият му колт.

 

 

Фандорин на бегом се наведе и взе револвера от земята. Отне му към половин секунда, но белоокият вече беше свърнал зад постройката. Пак го споходи неуместна мисъл: играем си като деца — сега ти гониш, а сега — ти.

След петте изстрела е останал само един куршум. Грешка е недопустима.

Ераст Петрович зави и видя, че белоокият вече е хванал дръжката на входната врата. Пусна стрелата, без да се цели.

Уви, обектът вече влизаше.

 

 

Зад вратата Ахимас изведнъж се спъна, кракът му се подви и повече не искаше да мръдне.

Той погледна с недоумение — от глезена му стърчеше нещо като игла. Това пък какво е?

Превъзмогна острата болка, с усилие преодоля стъпалата, запълзя към леглото, където на пода чернееше колтът. В мига, когато пръстите му се вкопчиха в набраздената ръкохватка, отзад изгърмя пукот.

 

 

Да!

Тъмната фигура се разпъна на пода. Пръстите се отвориха и изпуснаха черния револвер.

Ераст Петрович с два скока прекоси стаята и вдигна оръжието от пода. Дръпна ударника, за всеки случай отстъпи назад.

Белоокият лежеше ничком. На гърба му се разрастваше мокро петно.

Отзад се чуха стъпки, но колежкият асесор не се извърна — познаваше ситненето на Маса.

Каза на японски:

— Обърни го. Само че внимателно, много е опасен.

 

 

За четирийсет години на тази земя Ахимас никога не бе раняван, с което много се гордееше, но и тайно се плашеше, че рано или късно късметът ще му изневери. Не се боеше от смъртта, но от раняване — от болка, от безпомощност — се плашеше, да. Ами ако страданието е непоносимо? Ако загуби контрол над тялото и духа си, както много пъти беше виждал да се случва с другите?

Не го болеше. Никак. Но тялото не го слушаше.

Уцелил ме е в гръбнака, си помисли. Граф Санта Кроче няма да види повече своя остров. Каза си го съвсем делнично, без съжаление.

После нещо стана. Току-що пред очите му беше прашното дюшеме, изведнъж видя сивия таван с паяжини в ъглите.

Ахимас измести поглед. Над него стоеше Фандорин с револвер в ръка.

Колко е смешен човек, като го гледаш изотдолу. Ето така ни виждат кучетата, червеите и буболечките.

— Чувате ли ме? — попита детективът.

— Да — отговори Ахимас и чак се учуди колко спокоен и ясен е гласът му.

Кръвта му изтичаше — той усещаше. Ако не я спрат, скоро всичко ще свърши. Много добре. Трябва да направи така, че да не му спират кръвта. Значи трябва да говори.

 

 

Раненият се взря в него, сякаш искаше да съзре в лицето на Фандорин нещо много важно. После заговори. С пестеливи, точни предложения.

— Предлагам сделка. Спасявам ви живота. Вие изпълнявате молбата ми.

— Каква молба? — учуди се Фандорин и предположи, че белоокият бълнува. — И как така ми спасявате живота?

— За молбата после. Обречен сте. Само аз мога да ви спася. Ще ви убият вашите шефове. Отписали са ви. Аз не можах да ви убия. Други ще го направят.

— Глупости! — възкликна Ераст Петрович, но усети гадно свиване в диафрагмата. Къде е полицията? Къде е Караченцев?

— Да направим така — раненият облиза сивите си устни. — Аз ви казвам как да постъпите. Ако ми вярвате, изпълнявате молбата. Ако не — не. Давате ли дума?

Фандорин кимна, зяпнал като омагьосан човека, явил се от миналото.

— Молбата ми. Под кревата е чантата. Същата. Никой няма да я търси. Тя само пречи на всички. Чантата е ваша. Има плик. С петдесет хиляди. Пратете ги на Ванда. Става ли?

— Не! — възмути се колежкият асесор. — Всички пари ще предам на властите. Аз не съм крадец! Аз съм чиновник и дворянин.

 

 

Ахимас се вслуша в това, което ставаше в тялото му. Май разполагаше с по-малко време, отколкото си мислеше. Все по-трудно му беше да говори. Дано успее.

— Вие сте никой и нищо. Вие сте труп.

Силуетът на детектива се замъгли пред очите му и Ахимас заговори по-бързо:

— Соболев е осъден от таен съд. Императорски. Сега знаете цялата истина. И ще ви убият. Държавна необходимост. В чантата има няколко паспорта. Билет за парижкия влак. Тръгва в осем. Ще успеете. Иначе смърт.

В очите му притъмня. Ахимас направи усилие и отпъди мъглата.

— Мисли по-бързо, ти си умен, а аз нямам време.

 

 

Белоокият говори истината.

Щом накрая го проумя, за миг му се зави свят.

Ако е така, край с него. Няма повече служба, чест, смисъл в живота.

Негодникът Караченцев го е предал, пратил го е на сигурна смърт. Не, не Караченцев — родината, държавата, отечеството.

Останал е жив само по чудо. Тоест благодарение на Маса.

Фандорин се огледа за слугата. Онзи се пулеше, притиснал с ръка удареното място на слепоочието.

Горкият. Никаква глава, дори чугунена, не би издържала на такива обноски. Ох, Маса, Маса, какво да правим? Не си попаднал на когото трябва.

— Молбата. Обещайте — едва чуто прошепна умиращият.

— Ще я изпълня — неохотно измърмори Ераст Петрович.

 

 

Ахимас се усмихна и затвори очи.

Всичко е наред. Хубав живот, хубав край.

Умирай, заповяда си той.

И умря.