Борис Акунин
Смъртта на Ахил (2)

Глава втора

В която Фандорин пристъпва към разследването

Ераст Петрович започна доста странно диренето около смъртта на прославения пълководец и всенароден любимец. С триста зора успя да се прибере в хотела, заварден от всички страни с двоен кордон полиция и скърбящи московчани (лошите новини винаги са обсебвали старовековния град по-бързо и от ненаситните августовски пожари), и без да поглежда нито наляво, нито надясно, се качи в двайсета стая, хвърли на слугата фуражката и шпагата, а на въпросите отговори само с пръст, лепнат на устните. Обиграният Маса с разбиране се поклони и спешно разстла на пода сламената рогозка. Почтително уви късата шпага в копринена кърпа и я сложи на скрина, после излезе в коридора и застана с гръб към вратата в позата на страшния бог Фудо-мьоо, повелител на огъня^[1]. Минеше ли някой, Маса слагаше пръст на устата си, укорително цъкаше и сочеше ту заключената врата, ту някъде към пъпа си. Поради което из етажа веднага се понесе слух, че в двайсета стая е отседнала бременна китайска принцеса и даже ражда вече.

А Фандорин през това време седеше на рогозката абсолютно неподвижен. Коленете леко отворени, тялото отпуснато, китките обърнати с дланите нагоре. Погледът му беше прикован към корема, по-точно към най-долното копче на вицмундира. Някъде там, под златния двуглав орел се намира магичната точка тандем, източник и център на духовната енергия. Ако изчистиш съзнанието си от всякакви мисли и се отдадеш на самовглъбяване, в душата ти ще дойде просветлението и дори най-главоломният проблем ще ти се яви в прост, ясен и разрешим вид. Ераст Петрович с всички сили се опитваше да изчисти съзнанието си и да постигне просветлението, което не е никак лесно и изисква дълги тренировки. Природно бързата му мисъл и производната й нетърпеливост особено много затрудняваха упражняването на самоконцентрация. Но, както е казал Конфуций, благородният избира не лекия път, а трудния, затова Фандорин упорито се взираше в проклетото копче и чакаше резултата. Отначало мислите му никак не желаеха да се умирят, напротив, бляскаха и се мятаха като рибоци в плитка вода. После всички външни звуци се отдалечиха и заглъхнаха, рибките отплуваха в дълбокото, а съзнанието му потъна в мъгла. Ераст Петрович гледаше златното копче с герба и за нищо не мислеше. Мина секунда, минута или може би час, императорският орел изведнъж поклати двете си глави, короната пръсна искри и той се пробуди. Планът за действия се беше подредил от само себе си.

Фандорин повика Маса, поиска сюртука си и докато се преобличаше, накратко обясни на васала си как стоят нещата.

По-нататъшните маршрути на колежкия асесор се ограничиха във вътрешността на хотела в следния ред: фоайе — портиерна — ресторант. Събеседването с хотелската прислуга му отне часове, така че до вратата на коридора, вече наричан „соболевски“ в „Дюсо“, Ераст Петрович стигна чак привечер, когато сенките се удължиха, а слънчевата светлина се сгъсти и натежа като липов мед.

Фандорин се представи на полицая, който пазеше на входа, и незабавно бе допуснат в царството на скръбта, където се говореше само шепнешком и се ходеше изключително на пръсти. Апартамент 47, в който доблестният генерал бе настанен предната вечер, се състоеше от гостна и спалня. В първото помещение се бяха събрали доста хора — Ераст Петрович видя Караченцев с жандармеристи, адютанти и ординарци на покойния, а в ъгъла, забил нос в пердето, приглушено ридаеше камердинерът на Соболев, прочутият в цяла Русия Лукич. Всички като че ли очакваха нещо и току поглеждаха затворената врата на спалнята. Полицейският началник се приближи до Фандорин и полугласно избоботи:

— Професор Уелинг от съдебна медицина прави аутопсията. Нещо много се забави. Дано свършва вече.

И сякаш да изпълни желанието му, бялата врата с резбовани лъвски глави се открехна и после се отвори докрай със скърцане. В гостната веднага настъпи тишина. На прага се появи прошарен господин с джукесто недоволно лице, препасал кожена престилка, над която блестеше емайлът на кръст „Св. Анна“.

— Готово, ваше превъзходителство, приключих — мрачно каза джукестият, очевидно въпросният професор Уелинг. — Мога да ви запозная с изводите си.

Генералът огледа стаята и вече с по-бодър глас заяви:

— С мен идват Фандорин, Гукмасов и вие — небрежно врътна брадичка към управителя. — Останалите моля да изчакат тук.

Първото, което видя Фандорин, щом влезе в обителта на смъртта, беше покритото с черен плат огледало с елегантна бронзова рамка. Тялото на починалия се намираше не на леглото, а на масата, явно преместена от гостната. Той погледна очертания под белия чаршаф силует, прекръсти се и за миг забрави за разследването, завладян от спомена за красивия, силен и храбър човек, когото бе познавал някога и който сега се беше превърнал в продълговат предмет с неясни очертания.

— Нещата са очевидни — сухо подхвана професорът. — Не намирам нищо съмнително. Ще направя и анализи в лабораторията, но съм абсолютно сигурен, че жизнените процеси са се преустановили поради парализа на сърдечния мускул. Имаме също парализа на дихателната мускулатура на десния бял дроб, но това най-вероятно не е причина, а следствие. Смъртта е настъпила мигновено. Даже да е имало наблизо медик, не би могъл да го спаси.

— Но той беше млад и жизнен, минал през огън и вода! — Караченцев отиде до масата и повдигна края на чаршафа. — Как така просто е умрял?

Гукмасов се извърна — да не гледа мъртвото лице на своя началник, а Ераст Петрович и управителят, напротив, се доближиха. Лице спокойно и внушително, дори разперените бакенбарди, за които толкова го подкачаха либералите и чуждестранните карикатуристи, сега му придаваха величав вид, обрамчили восъчния лик.

— Какъв герой, същински Ахил — промърмори управителят с гърлено френско „р“.

— Кога е настъпила смъртта? — попита Караченцев.

— Между един и два през нощта — уверено отвърна Уелинг. — Не по-рано, но и в никакъв случай по-късно.

Генералът се обърна към есаула:

— Е, сега, когато причината е установена, да обсъдим детайлите. Разказвайте, Гукмасов. Най-подробно.

Есаулът явно не умееше по-подробно. Разказът му беше кратък, но всъщност изчерпателен.

— Пристигнахме от Брянската гара някъде след пет часа. Михал Дмитрич си отпочина до вечерта. В девет вечеряхме в тукашния ресторант. После излязохме да се повозим из нощна Москва. Не сме се отбивали никъде. Малко след полунощ Михал Дмитрич каза, че иска да се върне в хотела. Бързаше да си запише някои неща, той работеше над новия боен устав… — Гукмасов погледна писалището до прозореца. На подвижния плот бяха подредени книжа, столът леко беше изместен встрани.

Евгений Осипович отиде, взе един изписан лист и почтително поклати глава.

— Ще наредя да съберат всичко и да го пратят на императора. Продължавайте, есаул.

— Михал Дмитрич каза на офицерите, че са свободни. Че иска да се поразходи и ще се прибере пеша.

Караченцев трепна:

— И го пуснахте сам? Посред нощ? Много странно!

Той погледна многозначително Фандорин, който обаче не изглеждаше заинтригуван от тази подробност — застанал пред бюрото, той незнайно защо опипваше с пръст бронзовия свещник.

— С него може ли да се спори — горчиво се усмихна Гукмасов. — Понечих, ама така ме изгледа, че… той, ваше превъзходителство, не из нощна Москва, а из турските планини и текинските степи се разхождаше сам… — есаулът мрачно заусуква дългия си мустак. — До хотела стигна Михал Дмитрич. Ама до утринта не стигна…

— Как заварихте тялото? — попита полицейският началник.

— Ей тук беше седнал — посочи стола Гукмасов. — Облегнат назад. И перодръжката на пода…

Караченцев клекна, докосна мастилените петна на килима. Въздъхна:

— Да, пътищата Господни…

Настъпилата скръбна пауза безцеремонно бе нарушена от Фандорин. Полуизвърнат към управителя и все така поглаждайки невзрачния свещник, той с висок шепот попита:

— Защо нямате електричество? Още преди се чудех. Такъв модерен хотел, а д-дори газ нямате — осветявате стаите със свещи.

Французинът взе да обяснява, че със свещи е по-стилно, отколкото с газ, а електрическо осветление вече има в ресторанта и на есен непременно ще прекарат по етажите, но Караченцев прекъсна празните им приказки със сърдито покашляне.

— А вие как прекарахте нощта, есаул? — поднови разпита той.

— Ходих до един боен другар — полковник Дадашев. Седяхме, говорихме. Върнах се в хотела призори и веднага легнах да спя.

— Да-да, нощният портиер ми каза, че сте се прибрали на зазоряване — намеси се Ераст Петрович. — Дори сте го пратили за бутилка газирана вода.

— Така е. Честно казано, малко бях попрекалил с пиенето. Гърлото ми пресъхна. Винаги ставам рано, а пък този път за зла беда съм се успал. Отивам да докладвам на генерала — Лукич вика: още не е станал. Рекох си: сигурно до сутринта е работил. После, вече в осем и половина, му казвам: да вървим да го будим, Лукич, че ще се ядоса. Пък и не е поспаливец. Влизаме тук — той се отметнал ей така (Гукмасов дръпна глава назад, затвори очи и устата му леко зина) и се вкочанил. Повикахме лекар, изпратихме депеша в корпуса… Точно тогава се появихте вие, Ераст Петрович. Простете ми, че не ви поздравих като стар другар — нали разбирате, не бях на себе си.

Вместо да приеме извинението, което при сегашното положение на нещата дори не беше необходимо, Фандорин леко наклони глава на една страна, хвана си ръцете отзад и каза:

— А пък в тукашния ресторант ми разправиха, че снощи някаква дама пяла за негово високопревъзходителство и дори седнала на масата при вас. Май е известна особа в Москва? Ако не се лъжа, се казвала Ванда. И после всички, включително генералът, сте отишли някъде с нея?

— Да, имаше някаква певачка — сухо отвърна есаулът. — Закарахме я и тя се прибра. А ние продължихме.

— Къде я закарахте, в „Англия“ на „Столешников“? — прояви удивителна осведоменост колежкият асесор. — Казаха ми, че там пребивава госпожа Ванда.

Гукмасов се начумери и отговори още по-сухо, гласът му чак проскърца:

— Не познавам добре Москва. Някъде наблизо беше, за пет минути стигнахме с кабриолет.

Фандорин кимна и очевидно загуби интерес към есаула — забеляза до леглото вратата на стенния сейф. Отиде, врътна ръчката, вратата се отвори.

— Какво, празен ли е? — попита полицейският началник.

Ераст Петрович потвърди:

— Тъй вярно, ваше превъзходителство. И ключът е тук.

— Добре — завъртя рижата си глава Караченцев. — Каквито книжа се намерят, всички да се запечатат. После ще видим кое е за близките, кое за министерството, кое — за императора. Вие, професоре, си повикайте вашите хора и започнете балсамирането.

— Как, тук ли? — възмути се Уелинг. — Балсамирането, господин генерал, да не е мариноване?

— А вие да не искате да ви откарам трупа през целия град в академията? Погледнете навън, там игла няма къде да падне. Не, тук действайте. Благодаря ви, есаул, вие сте свободен. А вие — обърна се към управителя — изпълнете всички изисквания на господин професора.

Щом останаха сами, рижият генерал хвана за лакътя Фандорин, отдръпна го от покритото с чаршаф тяло и тихо, сякаш покойният можеше да го чуе, попита:

— Какво ще кажете? Доколкото ми подсказаха въпросите и поведението ви, обясненията на Гукмасов не ви се видяха убедителни? Къде куцат? Той обясни защо сутринта не е бил обръснат. Нали? Успал се е след нощното пиянство — случва се.

— Не може Гукмасов да се е успал — сви рамене Фандорин, — не е такъв човек. Още по-малко пък ще се втурне да докладва на Соболев, както твърди, без да е добил приличен вид. Есаулът лъже, ясно е. Но, ваше превъзходителство…

— Евгений Осипович — вметна генералът, който го слушаше с изключително внимание.

— Но, Евгений Осипович — с учтиво кимване продължи Фандорин, — нещата са още по-сериозни, отколкото си мислех. Соболев не е умрял тук.

— Как да „не е умрял тук“? — ахна полицейският началник. — А къде?

— Не знам. Но нека ви попитам: защо нощният портиер — говорих с него — не е видял Соболев да се връща?

— Може да е отсъствал по някое време и да не иска да си признае — предположи Караченцев по-скоро в името на полемиката, отколкото сериозно.

— Изключено и после ще ви обясня защо. Но ето ви друга загадка, която едва ли ще ми изтълкувате. Ако Соболев се е върнал в стаята през нощта, а след това дори е писал на бюрото, непременно щеше да запали свещите. А погледнете свещника — недокоснати са.

— Вярно! — плесна се генералът по опънатия на бута му панталон. — Браво на вас, Ераст Петрович! Ама и аз съм един детектив — той се усмихна свенливо. — Отскоро отговарям за жандармерията, по-рано бях в гвардейската кавалерия. И какво може да е станало според вас?

Фандорин съсредоточено мръдна нагоре-надолу самурени вежди.

— Нека не г-гадая, но е съвсем ясно, че след вечерята Михаил Дмитриевич не е идвал в стаята, защото по това време вече е било тъмно, а той не е палил свещите, както знаем. Пък и сервитьорите потвърждават, че Соболев и свитата му са напуснали веднага след вечерята. А нощният портиер, който е улегнал човек и м-много държи на работата си, да е отсъствал и да е пропуснал завръщането на генерала, това не го вярвам.

— „Вярвам — не вярвам“ не е аргумент — шеговито го заяде Евгений Осипович, — искам факти.

— Веднага — усмихна се Фандорин. — След полунощ вратата на хотела се залоства. Всеки може да излезе, ако иска, но за да влезе, трябва да звънне с камбанката.

— Факт — призна генералът. — Продължете.

— Единственият момент, в който Соболев може да се е върнал, е когато сърцатият ни есаул е пратил п-портиера за сода. Но както знаем, това е станало чак на разсъмване, тоест не по-рано от четири сутринта. Ако вярваме на господин Уелинг обаче — а защо да се съмняваме в умозаключенията на п-почитаемия професор — по това време Соболев от няколко часа вече е бил мъртъв. И какъв е изводът?

Очите на Караченцев гневно блеснаха:

— Какъв е?

— Гукмасов е отпратил портиера, за да може скришом да внесе б-бездиханното тяло на Соболев. Подозирам, че останалите офицери в това време са били отвън.

— Да ги разпитаме тогава както трябва тия мерзавци! — кресна полицейският началник така страховито, че се чу в съседното помещение — тихото бучене на гласовете, което се носеше оттам, веднага замря.

— Безполезно е. Те са се споразумели. Затова съобщиха за смъртта на Соболев с такова закъснение — уточнявали са показанията. — Ераст Петрович остави събеседника за миг да си поеме дъх и да осъзнае чутото, после смени темата. — Коя е тази Ванда, за която говорят всички?

— Е, не всички, но в някои кръгове е известна. Немкинче от Рига. Певица, красавица, не точно кокотка, но нещо подобно. Един вид, dame aux camelias^[2] — енергично кимна Караченцев. — Разбирам накъде клоните. Точно тази Ванда всичко ще ни изясни. Ще наредя веднага да я извикат — и генералът се запъти решително към вратата.

— Не ви го препоръчвам — рече Фандорин подире му. — Във всички случаи такава особа няма да се разкрие пред полицията. И сигурно се е наговорила с офицерите. Ако поначало има нещо общо със случая, разбира се. Нека аз поговоря с нея, Евгений Осипович. Самосиндикално, а? Та къде беше „Англия“? На ъгъла на „Столешников“ и „Петровка“?

— Да, на пет минути оттук. — Полицейският началник гледаше младия човек с явно удоволствие. — Ще чакам вест от вас, Ераст Петрович. Бог да ви пази.

И колежкият асесор потегли, благословен с кръстен знак от височайшето началство.