Борис Акунин
Смъртта на Ахил (12)

Глава дванайсета

В която капанът се затваря

Първото, което видя Фандорин, когато се събуди, беше розовият залез, запълнил правоъгълника на прозореца.

На пода до леглото му, церемониално положил ръце на коленете си, беше седнал Маса в черно официално кимоно, лицето му строго, на главата нова превръзка.

— Какво си се докарал в този вид? — почуди се Ераст Петрович.

— Вие казахте, господарю, че сте опозорен и са ви се изчерпали идеите.

— Е, и?

— Аз имам добра идея. Обмислих всичко и мога да ви предложа достоен изход от тежкото положение, в което изпаднахме и двамата. Към всичките си многобройни прегрешения аз притурих още едно — наруших европейската етикеция, която забранява жени да влизат в банята. Това, че не разбирам вашия чудноват обичай, не ме оправдава. Научих цели двайсет и шест страници от речника — от лесната дума „смрадрьо“ за „човек, който мирише неприятно“ — до трудната дума „во-су-по-мо-сфе-се-со-то-вление“, което значи „оказвам съдействие“, но дори това сурово изпитание не облекчи бремето в душата ми. А и вие, господарю, казахте: вашият живот свърши. Тогава хайде заедно да се разделим с живота. Приготвил съм всичко, дори туша и четчицата за предсмъртното стихотворение.

Фандорин се протегна с блажено изпукване на ставите.

— Стига, Маса — рече той и сладко се прозя, — имам по-добра идея. На какво мирише толкова апетитно?

— Купих топли гебречета, най-хубавото нещо в Русия след жените — натъжи се слугата. — Супата от вкиснало зеле, дето всички тук я ядат, е просто ужасна, но гебречетата са прекрасно изобретение. Исках накрая да зарадвам моя хара, преди да го разпоря с кинжала.

— Ще те разпоря аз теб! — надигна се колежкият асесор. — Дай гевречетата, умрях от глад. Да хапнем, че работа ни чака.

 

 

— Господин Клонов от деветнайсета? — попита келнерът (както по немски маниер наричаха регистратора в „Метропол“) — Разбира се, че го помним. Един господин от търговците. А вие, мистър, негов познат ли сте?

Привечер идиличният залез внезапно се стопи, изтикан от студения вятър и бързо сгъстяващия се мрак. Небето се намръщи, запръска дъжд, който по-късно можеше да се превърне в истински порой. Заради нестабилното време Фандорин се докара така, че да има съпротивителни сили срещу природата: каскет с мушамена козирка, водонепропусклива шведска кожена винтяга, галоши. Видът му беше като на чужденец, оттам сигурно и неочакваното обръщение на келнера. Каквото ще да става, си каза колежкият асесор, в случая забягнал арестант, прегъна се през тезгяха и прошепна:

— Не съм му никакъв познат. Аз съм к-капитан Певцов от Жандармерийския корпус, имам важно и секретно поръчение.

— Разбирам — също зашепна келнерът, — веднага. — И зашумоля със сметководната книга. — Ето го. Николай Николаевич Клонов, търговец от първа гилдия. Отседнал на двайсет и втори, пристигнал от Рязан. В четвъртък срещу петък е напуснал.

— Напуснал ли? — викна Фандорин. — На двайсет и четвърти срещу двайсет и пети? През нощта?

— Тъй вярно. Не съм бил тук, но е записано, вижте. Престоят е платен изцяло в четири и половина сутринта, по време на нощната смяна.

Ераст Петрович усети как сърцето му се стяга от неудържима хазартна страст, позната само на истинските ловци. С привидно равнодушие попита:

— И как изглеждаше този ваш Клонов?

— Представителен господин, солиден. Какво да ви кажа, търговец от първа гилдия.

— Значи брада, шкембе, така ли? Опишете ми външността. Имаше ли особени белези?

— Не, брада няма и в телото не е дебел. Не като едновремешните, а от по-модерните търговци. Облечен е по европейски. А за външността… — келнерът се замисли. — Най-обикновена външност. Блондин. Особени белези… Освен очите може би. Много светли, чухонците^[1] са такива.

Фандорин хищно шляпна с длан тезгяха. Право в целта! Ето го главният персонаж. Отседнал е във вторник, два дни преди пристигането на Соболев, а е изчезнал точно когато офицерите са внасяли мъртвия генерал в обраната стая 47. Топло, топло, много топло.

— Така значи, солиден човек. И сигурно се е срещал тук с д-делови партньори?

— Не. Само на два пъти го търсиха куриери с депеши. Личеше си, че не е дошъл в Москва по работа, а само да се поразвее.

— По какво „си личеше“?

Келнерът се усмихна съзаклятнически и му съобщи на ухо:

— Още като пристигна, първо взе да разпитва относно женския пол. Какви по-шикозни дамички има в Москва, такива работи. Непременно да е блондинка, стройна, с тънко кръстче. Голям вкус прояви господинът.

Ераст Петрович сбърчи чело. Нещо не пасваше. „Капитан Певцов“ не би трябвало да се интересува от блондинки.

— Той ли ви го каза?

— Не, господине, това ми го разправи Тимофей Спиридонич. Той беше келнер тук, на същото това място — въздъхна с престорена тъга. — В събота се спомина, царство му небесно. Утре прави три дни.

— Как така се е споминал? — приведе се напред Фандорин. — От какво?

— От нищо особено. Прибирал се вечерта, подхлъзнал се и си ударил главата в камък. Тук наблизо в един двор. Имало човек — и го няма. Божа работа — келнерът се прекръсти. — Бях му помощник. А сега ме повишиха. Е, жалко за Тимофей Спиридонич…

— Значи Клонов с него е говорил за дамичките? — попита колежкият асесор и го обзе острото чувство, че сега, ей сега ще падне пердето от очите му и случилото се ще му се разкрие в цялата си логична яснота. — Не разправи ли нещо по-подробно?

— Как да не е, покойният обичаше да си чеше езика. Каза ми, че описал на деветнайсети (така ги наричаме помежду си по номера на стаята) всички московски блондинки от по-висша класа. А деветнайсети най-много се заинтересувал от мамзел Ванда от „Алпийска роза“.

Ераст Петрович за миг затвори очи. Ето нишката, показа се крайчето…

 

 

— Вие ли сте?

Ванда стоеше на вратата, увита в дантелената наметка, и уплашено гледаше колежкия асесор. Мократа му винтяга отразяваше светлината на лампата и отбляскваше като ореол. Зад гърба му шумеше и се движеше стъклената стена на дъжда, нататък чернееше тъмата. От дрехата му на пода се стичаха ручейчета.

— Влезте, господин Фандорин, вир-вода сте.

— Най-учудващото е — каза Фандорин вместо поздрав, — че сте още жива, мадмоазел.

— Благодарение на вас — сви крехки раменца певицата. — Още ми е пред очите ножът, идва, идва към гърлото ми…по цели нощи не мога да спя. Не мога и да пея.

— Нямах предвид Кнабе, а Клонов — той я гледаше право в огромните зелени очи. — Разкажете ми за този интересен господин.

Ванда или се учуди, или се престори на учудена.

— Клонов? Николай Клонов ли? Какво общо има той?

— Сега ще го изясним.

Влязоха в гостната, седнаха. Светеше само една нощна лампа, покрита със зелен шал, така че помещението беше като подводен свят. Царство на морска вълшебница, му хрумна, но Ераст Петрович безпощадно отпъди неуместните мисли.

— Разкажете ми за Клонов, търговеца от първа гилдия.

Ванда взе мократа винтяга и я разстла на пода, без изобщо да я е грижа за пухкавия персийски килим.

— Много чаровен — замечтано произнесе тя и Фандорин усети нещо като ревниво жилване, за което обаче нямаше никакво право. — Спокоен, уверен. Чудесен човек, от най-приятните мъже, каквито рядко се срещат. Поне на мен почти не ми се е случвало. Малко прилича на вас — тя леко му се усмихна и Фандорин потръпна — омайва го. — Но не разбирам защо се интересувате от него.

— Той не е такъв, за какъвто се представя. Изобщо не е търговец.

Ванда извърна глава, зарея нанякъде отсъстващ поглед:

— Това не ме учудва. Но аз съм свикнала, че всеки е с тайните си. Гледам да не се бъркам в чуждите работи.

— Вие сте проницателна жена, мадмоазел, иначе надали щяхте да преуспеете в… професията си — Ераст Петрович се смути, че лошо се беше изразил. — Нима никога не сте усещали заплаха от този човек?

Певицата бързо го погледна:

— Да-да, понякога. Откъде знаете?

— Имам най-сериозни основания да предположа, че Клонов е изключително опасен — и без никакъв преход: — Той ли ви събра със Соболев?

— Не, изобщо не — пак така бързо реагира Ванда. Май прекалено бързо. Тя, изглежда, също го усети и намери за необходимо да се поправи.

— Във всеки случай той няма нищо общо със смъртта на генерала, кълна ви се. Всичко стана точно както ви разказах.

Ето сега говореше истината. Или си вярваше, че говори истината. Всички признаци: модулации на гласа, жестове, мимика — бяха точно както трябва. Не е изключено впрочем светът да губеше голяма актриса в нейно лице. Ераст Петрович смени тактиката. Асовете в криминалната психология казват: ако подозираш, че разпитваният е неискрен и само си играе на искреност, изненадай го с порой от неочаквани въпроси, които изискват само кратки отговори.

— Клонов знаеше ли за Кнабе?

— Да. Но какво…

— Той спомена ли за чантата?

— Каква чанта?

— Отвори ли дума за Хуртински?

— Кой е…

— Носи ли оръжие?

— Май да. Но законът нали не забра…

— Ще се виждате ли пак?

— Да. Тоест…

Ванда пребледня, прехапа устна. Ераст Петрович разбра: сега ще започне да лъже, и веднага, още преди да е отворила уста, заговори другояче — много отговорно, доверително и дори проникновено:

— Трябва да ми кажете къде е. Ако греша и той не е този, за когото го смятам, е най-добре веднага да опровергае п-подозренията ми. Ако не греша обаче, той е страшен човек и изобщо не е такъв, за какъвто го смятате. Доколкото разбирам логиката му, той няма да ви остави жива. Изненадан съм, че още не сте в полицейската морга на „Тверской“. Как да го намеря този Клонов?

Тя мълчеше.

— Кажете — Фандорин пое китката й. Ръката й беше студена, но пулсът й биеше ускорено. — Веднъж ви спасих и пак ще го направя. Кълна ви се, ако не е убиец, няма нищо да му сторя.

Ванда го гледаше с разширени зеници. Той усещаше вътрешната й борба и не знаеше как да наклони везните на своя страна. Докато трескаво се чудеше, погледът й се вледени — у нея надви някаква мисъл, която Фандорин не успя да разгадае.

— Не знам къде е — каза певицата с непреклонен тон. Фандорин веднага стана и си тръгна без нито дума повече. Какъв смисъл…

Най-важното е, че тя пак ще се срещне с Клонов-Певцов. За да го открие, колежкият асесор просто трябва внимателно да я проследи. Фандорин се спря насред „Петровка“, без да забелязва дъжда, който впрочем не се лееше вече толкова силно като преди.

Как ще я проследи, по дяволите! Той е арестуван и не бива да мърда от хотела. Няма помощници, а сам не може да организира свястно проследяване — трябват поне пет-шестима опитни агенти.

За да изкара мисълта си от досадния коловоз, той плесна силно и бързо осем пъти с длани. Минувачите, скрити под чадърите си, отскочиха от умопобъркания, а колежкият асесор грейна в доволна усмивка. Беше му хрумнала оригинална идея.

Той влезе в просторното фоайе на „Дюсо“ и се насочи право към регистрацията.

— Драги мой — обърна се с началнически глас към портиера, — я ме свържи с гостоприемница „Англия“, дето е на „Петровка“, и ме остави сам, имам к-конфиденциален разговор.

Портиерът, вече свикнал с тайнственото поведение на важния чиновник от 20-а, потърси с пръст по списъка на телефонните абонати, закачен на стената, намери нужния и се свърза.

— „Англия“, господин Фандорин — и му даде слушалката.

Там някой изписка:

— Кой телефонира?

Ераст Петрович изгледа портиера и онзи тактично се оттегли в дъното на фоайето.

Едва тогава той почти долепи устни до фунията и каза:

— Ако обичате, повикайте на телефона госпожа Ванда. Кажете й, че спешно я търси господин Клонов. Да-да, Клонов!

Сърцето му думкаше. Идеята, която му беше дошла на ум, изглеждаше невероятна и елементарна до дързост. Телефонната връзка, която така устремно печелеше популярност сред жителите на Москва, при цялото си удобство технически още беше далеч от съвършенството. Смисълът на казаното почти винаги ставаше ясен, но устройството не предаваше тембъра и нюансите на гласа. В най-добрия случай, и то не винаги, можеше да се долови дали гласът е женски или мъжки, но нищо повече. Вестниците пишеха, че великият изобретател мистър Бел разработва нов модел, който много по-добре да предава звука. Но както казва китайската мъдрост, и несъвършенствата си имат своята прелест. Ераст Петрович още не беше чувал някой да се е опитал в телефонен разговор да се представи за друг. Защо да не пробва?

В слушалката се чу прекъсван от пукането вреслив глас, който изобщо не приличаше на Вандиния контраалт:

— Коля! Какво щастие, че си се сетил да ми телефонираш.

„Коля“? И на „ти“? Хм.

А Ванда бързо, изяждайки сричките, крещеше:

— Коля! Заплашва те опасност! При мен току-що идва един, който те издирва!

— Кой? — попита Фандорин и дъхът му спря — сега ще го разпознае.

Но Ванда обясни:

— Детектив. Много умен и хитър. Коля, той каза за теб ужасни неща.

— Глупости! — кратко отсече Ераст Петрович, а си помисли, че фаталната жена май е жестоко влюбена в жандармерийския капитан от първа гилдия.

— Нали? Сигурна бях. Но въпреки всичко ужасно се разтревожих! Коля, защо ми телефонираш? Нещо променило ли се е?

Той мълчеше и бързо премисляше какво да каже.

— Утре няма ли да се видим-идим? — появи се ехо и Фандорин запуши другото си ухо, защото трудно разбираше скорострелния говор на Ванда. — Но ти ми обеща, че няма да си заминеш, без да се срещнем-ешнем! Недей-дей! Коля, защо мълчиш-иш? Отпада ли срещата-тата?

— Не — престраши се и каза цяло изречение, — исках само да проверя дали всичко си запомнила.

— Какво? Какво да провериш? — явно и тя го чуваше едва-едва, но в случая това беше добре дошло.

— Дали си запомнила! — викна Фандорин.

— Да, разбира се-се! „Троицки метох“ в шест, седма стая, откъм двора, да почукам два пъти, три пъти и още два-ва. Ако искаш все пак по-късно, не в шест. От сто години не съм ставала толкова рано-ано.

— Добре — каза колежкият асесор, набрал кураж, и мислено си повтори: шест, седма, откъм двора, два-три-два. — В седем. Но не по-късно. Бързам.

— Добре, в седем! — извика Ванда. Ехото и пукотът изведнъж изчезнаха, гласът и се чу ясно и дори май беше разпознаваем. Той звучеше толкова радостно, че Фандорин чак се засрами.

— Край! — рече той.

— Откъде се обаждаш? Къде си?

Ераст Петрович втъкна фунията в гнездото и врътна ръчката.

Колко лесна била телефоническата мистификация. Ще трябва да го запомни, някой ден да не му го сервират на него. Дали да не измисли парола за всеки събеседник? Е, не абсолютно за всеки, разбира се, а да речем, за агентите или просто за конфиденциалните случаи.

Но сега нямаше време да го обмисля.

Вече можеше да забрави за домашния арест. Сега ще има какво да представи на началството.

Неуловимият, почти безплътен Клонов-Певцов утре в шест сутринта ще е в някакъв „Троицки метох“. Кой го знае къде е, а и във всички случаи без Караченцев не може да се оправи. Трябва веднага да го арестуват по всички изисквания — да не се измъкне, че е много обигран.

 

 

Къщата на главния полицейски началник на „Тверской“ се водеше за една от забележителностите в Москва. С фасадата си, обърната към именития булевард, по който в слънчеви дни се разхождаше каймакът на местното гражданство, двуетажната сграда в обичайния жълт цвят сякаш бдеше над приличната публика и дори я благославяше да си прекарва изискано и безметежно. Разходете се, един вид, извисени дами и господа, по тесния европейски променад^[2], вдъхнете аромата на липите и нека не ви тревожи клокоченето на огромния полуазиатски град, пълен най-вече с некултурни и невъзпитани хора — властта е тук, ето я, закриля цивилизацията и реда, властта никога не спи.

В това последното Ераст Петрович има възможност лично да се увери, когато почти в полунощ звънна на вратата на прочутия дом. Отвори му не портиер, а жандармерист със сабя и револвер, строго изслуша нощния посетител и без да отговори нито дума, го остави да чака на прага, но извика с електрическия звънец дежурния адютант. За щастие адютантът се оказа познат — капитан Сверчински. Той едва можа да разпознае в англизирания господин дрипавия просяк, който сутринта беше предизвикал такава паника в управлението, и веднага стана самата любезност. Изясни се, че Евгений Осипович както винаги преди лягане е излязъл да глътне чист въздух. Обичал нощните разходки по булеварда и не ги пропускал, каквото и да е времето, дори ако вали.

Ераст Петрович тръгна по булеварда, повървя малко в посока към бронзовия Пушкин — и наистина: насреща му бавничко крачеше генералът с дълъг кавалерийски шинел и нахлупен капишон. Още щом Фандорин се устреми към него, веднага от двете страни на генерала се появиха две безшумни сенки, сякаш изникнали изпод земята, а зад гърба му се появиха още два заплашителни силуета. Ераст Петрович поклати глава: ето ви илюзорното усамотение на държавния човек в ерата на политическия тероризъм. Боже, къде отива Русия…

А сенките вече внимателно, но здраво го бяха подхванали от двете страни.

— Ераст Петрович, ето ви! — зарадва се Караченцев, а на агентите викна: — Къш! Аз пък точно се разхождам тук и си мисля за вас. Какво, не издържахте ареста?

— Не издържах, ваше п-превъзходителство. Да вървим у вас, Евгений Осипович, нямаме никакво време.

Генералът моментално свърна към къщата, без да задава никакви въпроси. Крачеше бързо и току поглеждаше към спътника си.

Влязоха в обширния овален кабинет, седнаха един срещу друг до дългата маса със зелено сукно. Полицейският началник викна:

— Сверчински, стойте отвън, може да ми потрябвате! — и щом беззвучно се затвори тапицираната врата, нетърпеливо попита: — Какво ново? Следа?

— Повече — съобщи Фандорин. — Самият престъпник. Лично. М-може ли да запаля?

И с пурата в ръка разказа за резултатите от проучването. Караченцев все повече се въсеше. Доизслуша го, угрижено се почеса по високото чело, отметна риж кичур.

— И как тълкувате тази главоблъсканица?

Ераст Петрович изтръска стълбчето пепел.

— Соболев се е канел да предприеме нещо дръзко. Може би преврат в духа на осемнайсети век. Общо взето, нещо такова, на което немците му викат „пуч“. Знаете колко популярен беше в армията и сред народа. А авторитетът на върховната власт сега толкова е паднал… какво да ви говоря, за вас работи цялото жандармерийско управление, донасят ви за всички слухове.

Полицейският началник кимна.

— Всъщност не знам нищо за самия заговор. Дали Соболев се е взел за Бонапарт, дали — което ми се вижда по-вероятно — е искал да качи на престола някого от роднините на императора… Не знам и не искам да г-гадая. А и за нашата задача това не е от значение.

Караченцев само тръсна глава и разкопча златотканата си яка. Между веждите му избиха капчици пот.

— Така или иначе, нашият Ахил е кроял нещо значително — невъзмутимо продължи колежкият асесор и пусна към тавана елегантна струйка дим, самото съвършенство. — Обаче е имал някакви т-тайнствени и всемогъщи противници, осведомени за плановете му. Клонов, ще рече Певцов — е техен човек. Антисоболевската партия е решила с негова помощ да отстрани новопръкналия се Бонапарт, но без много шум, уж като естествена смърт. И го направи. В помощ на екзекутора е действали приятелят ни Хуртински, който е бил свързан с антисоболевистите и най-вероятно е п-представлявал интересите им в Москва.

— Ераст Петрович, не толкова бързо — примоли се Караченцев, — свят ми се вие. Каква партия? Къде? При нас, в Министерството на вътрешните работи?

Фандорин сви рамене:

— Много е възможно. Във всеки случай не е минало без участието на вашия началник граф Толстов. Спомнете си писмото в защита на Хуртински и депешата, с която оневини Певцов. Но Хуртински се прояви като лош изпълнител — алчността го погуби, поблазни се от Соболевия милион и реши да съвмести полезното с приятното. Обаче централната фигура в цялата тази история несъмнено е светлоокият блондин. — Колежкият асесор внезапно потръпна, осенен от нова идея. — Момент може би всичко е дори още по-заплетено. Ами да, разбира се! — той скочи и закръстосва бързо кабинета — генералът само го следеше с очи, опасявайки се да не наруши мисловния ход на прозорливия чиновник. — Изключено е министърът на вътрешните работи да организира убийството на Соболев, каквото и да си е бил наумил генерал-адютантът. Това е нонсенс! — от вълнение беше престанал да заеква. — Нашият Клонов най-вероятно не е онзи същият капитан Певцов, за когото ни пише графът. Истинският Певцов най-вероятно вече е очистен. Тук ми мирише на много хитра интрига, замислена по такъв начин, че в случай на провал всичко да се стовари върху вашето ведомство! — развихри се неудържимо Фандорин. — Тъй-тъй-тъй! — плесна няколко пъти бързо с ръце — генералът, цял внимание, само дето не подскочи от неочаквания звук. — Да предположим, че министърът знае за заговора на Соболев и е организирал тайно да го следят. Това първо. Някой друг също знае за заговора и иска да убие Соболев. Това второ. За разлика от министъра това лице или по-скоро хора, да ги наречем контразаговорници, не са обвързани в служба на закона и преследват някакви свои цели.

— Какви цели? — с безпомощен глас попита окончателно обърканият полицейски началник.

— Властта най-вероятно — нехайно отвърна Фандорин. — Какви други цели, щом нещата са навързани на такова високо ниво? Контразаговорниците разполагат с такъв невероятно изобретателен и предприемчив изпълнител като така наречения Певцов. Не ще и дума, че не е никакъв търговец. Той е невероятен човек с изключителни способности. Невидим, неуловим, неуязвим. Вездесъщ — навсякъде се появяваше преди нас и пръв нанасяше удара. Макар да действахме бързо, той ни оставяше с пръст в уста.

— Ами ако все пак е жандармерийски капитан и действа по указание на министъра? — попита Караченцев. — Ами ако… — преглътна. — Ако отстраняването на Соболев е разпоредено от най-високо място? Извинявайте, Ераст Петрович, но ние с вас сме професионалисти и прекрасно — знаем, че за защита на държавните интереси понякога е наложително да се действа с нетрадиционни методи.

— Тогава защо трябваше да се краде чантата, и то от жандармерийското управление? — сви рамене Фандорин. — Тя вече беше на разположение на жандармерията и вие по надлежния ред щяхте да я изпратите в Петербург пак на въпросния граф Толстов. Та защо цялата тази история? Не, министерството не е замесено. Пък и да убиеш всенароден герой не е като да удушиш в зандана някакъв си генерал Пишегрю^[3]. Да посегнат на Михаил Дмитриевич Соболев? Без съд и присъда? Не, Евгений Осипович, въпреки всички несъвършенства на властта у нас това вече е прекалено. Не ми се вярва.

— Да, прав сте — призна Караченцев.

— И освен това лекотата, с която Клонов убива, нещо не ми прилича на имперска поръка.

Полицейският началник го възпря с вдигната длан:

— Чакайте, чакайте, не се увличайте. Какви убийства все пак? Ние още не знаем дали Соболев е бил убит. Според резултатите от аутопсията е починал от естествена смърт.

— Не, убит е — отсече Ераст Петрович. — Макар да не е ясно как са успели да го прикрият. Ако по оня ден знаехме всичко, което знаем днес, можеше да инструктираме професор Уелинг да го изследва най-обстойно. Той предварително беше сигурен, че смъртта е настъпила по естествени причини, а изначалната позиция до голяма степен решава нещата. Освен това — колежкият асесор се спря пред генерала — нещата не приключиха само със смъртта на Соболев. Клонов отряза всички възможни пътища за разследване. Сигурен съм, че тайнствената смърт на Кнабе е негово дело. Кажете, немците щяха ли да затрият свой генералщабен офицер, пък било и от най-голям уплах? В цивилизованите страни не се постъпва така. В краен случай можеха да го накарат да се застреля, но намушкан с нож за месо? Невъзможно! А на Клонов точно му приляга — нали с вас разбрахме, че случаят е разкрит. Ако не беше чантата с милионите, отдавна да сме турили точката на разследването. Много е съмнителна и внезапната смърт на келнера от „Метропол“. Май единственото провинение на този нещастник Тимофей Спиридонович е, че е помогнал на Клонов да намери изпълнителката — Ванда. Ох, Евгений Осипович, вече всичко ми се вижда съмнително! — възкликна Фандорин. — Дори смъртта на Миша Малкия. Дори самоубийството на Хуртински!

— Е, това е прекалено — имаме предсмъртната бележка.

— Кажете ми с ръка на сърцето: Пьотър Пармьонович щеше ли да посегне на живота си заради заплаха от разобличение? Чак толкова да е бил човек на честта?

— Честно казано, надали — скочи от мястото си и Караченцев и взе да крачи покрай стената. — По-скоро щеше да се опита да избяга. От книжата в сейфа му става ясно, че е имал влог в цюрихска банка. Ако не успееше да избяга, щеше да моли за милост, да подкупва съдиите. Много добре познавам тази порода, изключително жизнеспособни човечета. Хуртински по-скоро щеше да отиде в каторга, отколкото да се беси. Обаче бележката е написана от него, в това не се съмнявам…

— Най ме смущава, че във всички случаи или изобщо не изниква подозрение за убийство, или — както е при Кнабе или Миша Малкия — то изцяло пада върху други: в първия инцидент върху германски агенти, във втория върху Фиска. Това свидетелства за висш професионализъм — Ераст Петрович присви очи. — Едно не разбирам — как така е оставил жива Ванда… По този повод впрочем, Евгений Осипович, трябва незабавно да пратите хора да я махнат от „Англия“. Ами ако истинският Клонов й телефонира? Или, не дай Боже, реши да поправи непонятната си грешка?

— Сверчински! — викна генералът и излезе да даде разпореждания.

Когато се върна, колежкият асесор стоеше до закачената на стената карта и я проучваше с показалец.

— Къде е това нещо — „Троицки метох“?

— „Троицки метох“ е странноприемница в Покровка близо до черквата „Света Троица“. Ето тук — посочи генералът. — На „Хохловски переулок“. Навремето наистина е бил малък манастирски дом, а сега е някакъв полусрутен лабиринт от пристройки, крила и барачки. Обикновено го наричат само „Троица“. Много неугледно място, и то на един хвърлей от Хитровка. Но се обитава от хора, които не са съвсем пропаднали — комедианти, шивачки, разорени търговци. Те не се задържат там — или изплуват, или пропадат още по-безнадеждно, на хитрованското дъно.

Докато отговаряше толкова подробно на елементарния въпрос, полицейският началник явно мислеше за друго и личеше, че му е трудно да реши. След края на обяснението му настъпи пауза.

Ераст Петрович разбра, че разговорът им навлиза в главната фаза.

— Разбира се, това е много рискована стъпка, Евгений Осипович — тихо каза колежкият асесор. — Ако предположенията ми са п-погрешни, може да си съсипете кариерата, а вие сте честолюбив човек. Но затова дойдох при вас, а не при Владимир Андреевич, защото той със сигурност няма да рискува. Много е предпазлив — въпрос и на възраст. От друга страна, положението му не е толкова деликатно като вашето. Министерството очевидно върти интриги зад гърба ви, в които, ще прощавате, вие сте прецакан. Граф Толстов не е намерил за необходимо да ви посвети в случая „Соболев“, обаче се е доверил на Хуртински, долен човек, дори престъпен. Някой още по-хитър от министъра провежда своя собствена операция. Държат ви настрана от тези събития, но в крайна сметка отговорността ще падне върху вас. Боя се, че вие ще п-платите за всичко. А най-обидното е, че няма и да разберете кой ви е натопил и защо. За да се изясни истинският смисъл на всички тези интриги, трябва да се залови Клонов. Тогава ще имате коз.

— Ако пък наистина е правителствен агент, с гръм и трясък ще изхвърча в оставка. В най-добрия случай — мрачно възрази Караченцев.

— Евгений Осипович, нещата все едно няма да може да се потулят, пък и грехота е — и не толкова заради Соболев, колкото от безпокойство: каква е тази т-тайнствена сила, която реди съдбините на Русия? С какво право? И какво ще ни погоди утре?

— За масоните ли намеквате? — учуди се генералът — Граф Толстов наистина членува в ложата, а и Вячеслав Константинович Плевако, директорът на полицейския департамент. Поне половината от най-влиятелните хора в Петербург са масони. Само че те нямат нужда от политическо убийство — могат законно да го притиснат както си щат.

— Никакви масони — намръщи чело Фандорин в израз на досада. — За тях всички знаем. А тук се чувства истински заговор, не оперетен. И в случай на успех, ваше превъзходителство, ще докопате такова к-ключе за пещерата на Аладин, че свят ще ви се завие.

Евгений Осипович от вълнение размърда рижи вежди. Примамливо, много примамливо. И на юдата Вячеслав Константинович (това ми бил приятел!), и на самия граф Толстов така добре ще им натрие фасона. Ами да, не си играй с Караченцев, не го прави на глупак. Прекалихте, господа, самозабравихте се. Добре, тайно проследяване на заговорника — това е ясно, такива неща се правят, и то дискретно. Но под носа на агентите ви да убият народния герой — това си е направо скандал. Къде гледате, петербургски умници! Сега сигурно си скубете косите, треперите в креслата си!

И хоп! — Евгений Осипович ви поднася на табличка злодея. Хм, може би да го поднесе на по-високо място? Този случай е е-хеее!

И пред мисления му взор се разкриха такива главозамайващи перспективи, че му секна дъхът. Но същевременно го присви под лъжичката. От страх.

— Добре — обади се той предпазливо, — да речем, арестуваме Клонов. А той млъкне и не проговори. Ако разчита на покровителите си. Тогава какво ще правим?

— Абсолютно резонно поставен въпрос — кимна колежкият асесор, без да издава радостта си, че събеседването потръгва от теоретичната фаза към практичната, — и аз над туй умувам. Няма да е никак лесно да се арестува Клонов, но да го накараме да проговори ще е с-сто пъти по-трудно. Затова имам едно предложение.

Евгений Осипович наостри слух, понеже вече знаеше от опит, че експедитивният млад мъж няма да предложи глупост и ще поеме най-трудната част.

— Вашите хора ще завардят „Троица“ от всички страни, така че хлебарка да не може да се шмугне — Фандорин с хазартна страст скочи към картата. — Тук кордонче, тук и тук. Ще се заградят околните дворове, понеже ще е ранно утро и мнозина още ще спят. При самата „Троица“ — няколко души от най-добрите агенти, трима-четирима, не повече. Те трябва да действат много прецизно и с идеално прикритие, да не би да го подплашат, опазил Бог. Ще чакат моя сигнал. Аз ще вляза сам в стаята на Клонов и ще си поиграя с него на откровеност. Той няма да ме убие веднага — ще иска да разбере какво знам, откъде съм се появил и какви цели преследвам. Ще изпълним с него едно прекрасно па-де-дьо: аз малко ще му открехна завесата — той малко ще ми се разкрие — после отново аз — и отново той. Сигурен, че ще може да ме унищожи щом си поиска, Клонов ще е по-откровен с мен, отколкото в случай на арест. Не виждам друг начин.

— Обаче рискът е огромен — каза Караченцев. — Ако сте прав и той е такъв виртуоз в убийствата, може да…

Ераст Петрович лекомислено вдигна рамене:

— Както казва Конфуций, благородният вини себе си.

— Бог да ви пази. Случаят е от първостепенна важност. Или гърдите в позлата, или главата в торбата — гласът на главния полицейски началник прочувствено трепна. Той стисна здраво ръката на Фандорин. — Вървете си в хотела, Ераст Петрович, и хубавичко поспете. За нищо не се тревожете, лично ще подготвя операцията. Сутринта ще отидете в „Троица“ и ще видите с очите си добре ли са се маскирали моите юнаци.

— Направо сте като Василиса Премъдра, ваше превъзходителство — грейна в белозъба усмивка колежкият асесор. — Спи, Иванушка, утрото е по-мъдро от вечерта, нали? Да, наистина съм малко уморен, а утре няма шега. Точно в шест съм в „Троица“. Условен знак, за да ми дойдат на помощ вашите хора, ще е изсвирване. Преди сигнала да не съм ги видял! Ако ми се случи нещо — не го оставяйте да се измъкне. Това вече е лична молба, Евгений Осипович.

— Не се безпокойте — строго каза генералът, без да изпуска десницата му. — Ще изпълним всичко ювелирно. Най-златните си агенти ще подбера, и то в достатъчно количество. Само вие, луда главо, бъдете по-внимателен.

 

 

Ераст Петрович отдавна се беше нагодил да се буди в колкото си наумеше от вечерта. Точно в пет сутринта той отвори очи и се усмихна, защото слънцето тъкмо се появи на прозореца, сякаш някой с кръгла плешива глава надничаше иззад стъклото.

Докато се бръснеше, си подсвиркваше ария от „Любовен еликсир“, с удоволствие разгледа в огледалото забележително прекрасното си лице. Самураят не бива да закусва преди битка, затова вместо сутрешно кафе позагря с гирите и започна бавно и подробно да се екипира. Въоръжи се по най-пълния вариант, защото противникът му се виждаше труден.

Маса му помагаше да се подготви, но проявяваше все по-голямо безпокойство. Най-накрая не издържа:

— Господарю, такова ви става лицето, когато смъртта е много близо.

— Нали знаеш, истинският самурай трябва всяка сутрин да се събужда с пълна готовност да умре — пошегува се Ераст Петрович и облече светло сако от шантунг.

— В Япония винаги ме взимахте с вас — натъжи се слугата. — Знам, че вече два пъти се изложих, но повече няма да се случи. Кълна се — ако не, нека в следващия си живот се родя медуза! Вземете ме, господарю. Много ви моля.

Фандорин приятелски го чукна по малкия нос:

— Този път с нищо не можеш да ми помогнеш. Трябва да съм сам. А и не съм сам, с мен ще има цяла армия полицаи. Противникът ми обаче е съвсем сам.

— Опасен ли е?

— Много. Онзи същият, който ти измъкна чантата.

Маса подсмръкна, свъси редките си веждици и не каза нищо повече.

Ераст Петрович реши да стигне до Покровка пеша. Ах, че прекрасна беше Москва след дъжда! Свежест, розова виделина, тишина. Ако ще се мре — поне да е в такава божествена утрин, помисли си колежкият асесор и веднага се самонахока за склонността към мелодраматизъм. Продължи разходката и със свирукане излезе на „Лубянския“ площад, където кочияшите пояха конете на фонтана. Свърна към „Солянка“, блажено вдъхна миризмата на топъл хляб, която идваше откъм отворените прозорци на пекарната в полуподземния етаж.

А ето и нужната пряка. Тук къщите станаха по-сиромашки, тротоарите по-тесни, а при „Троица“ цялата идиличност на пейзажа се изпари — улицата в локви, разкривени огради, напукани стени. При цялата си наблюдателност Ераст Петрович не откри никакъв кордон, което много го зарадва.

На входа за двора си погледна часовника — шест без пет. Точно навреме. Дървени порти, над тях килната табела „Троицки метох“. Всичките постройки са едноетажни, всяка с отделен вход. Ето първи номер, втори, трети, четвърти, пети, шести. Седми сигурно е вляво зад ъгъла.

Дано Клонов да не вземе да стреля веднага без никакви разговори. Трябва да измисли някакво изречение, което да го изненада. Например: „Поздрави от мадмоазел Ванда.“ Или по-озадачаващо: „Известно ли ви е, че Соболев всъщност е жив?“ Само да не изпусне инициативата. После по усет. Чувстваше в джоба си надеждната тежест на херщала.

Ераст Петрович решително мина през портата. Чистач с мръсна престилка сънливо разкарваше метлата през локвите. Погледна изпод вежди елегантния господин и Ераст Петрович леко му намигна. Убедителен образ, няма що. До портите беше приседнал друг агент и се правеше на пиян: хъркаше с прихлупена на лицето капа. И този си го бива. Фандорин се озърна и видя по улицата да ситни шкембеста лелка с шал, свързан ниско над очите, и в безформена роба. Това вече е пресилено, поклати глава колежкият асесор. По мяза на фарс.

Седми номер наистина се оказа първият вход зад завоя, във вътрешния двор.

Две стъпала и ниска веранда. На вратата с бяла блажна боя изписано „№7“.

Ераст Петрович се спря, пое си дълбоко дъх, изпусна го на малки равномерни тласъци.

Вдигна ръка и леко почука.

Два пъти, три, после още два.