Борис Акунин
Смъртта на Ахил (4)

Глава четвърта

В която се доказва ползата от архитектурните разточителства

Гостоприемница „Англия“ ни най-малко не отстъпваше на внушителния „Дюсо“ с великолепния си вид, а по архитектурни приумици дори може би го превъзхождаше, обаче в разкоша на позлатените тавани и мраморните заврънкулки се чувстваше нещо съмнително или поне неуверено. Но входът блестеше с електрическа светлина, до горните три етажа можеше да се отиде с асансьор, а във фоайето току отекваше пронизителния звън на последното чудо на техниката — телефона.

Ераст Петрович се позавъртя из обширния вестибюл с огледала и кожени дивани и се спря пред дъската с имената на гостите. Тук беше отседнала по-шарена публика, отколкото в „Дюсо“: чуждестранни търговци, борсови посредници, актьори от преуспяващи театри. Ала никаква певица Ванда не присъстваше в списъка.

Фандорин огледа прислугата, забързана от регистрацията до асансьора и обратно, и си избра най-похватния лакей с будно и живо лице.

— Госпожа Ванда няма ли я вече т-тук? — уж леко смутен попита колежкият асесор.

— Не, защо, тук е — веднага откликна онзи и като видя, че красивият господин гледа дъската, посочи с пръст. — Ето: „Г-жа Хелга Ивановна Толе“, това е тя. А „Ванда“ й е псевдоним — за благозвучие. Живее в крилото. През онази врата към двора, ако обичате, госпожа Ванда е там на квартира със самостоятелен вход. Само че по това време още я няма — и лакеят понечи да побегне. Ераст Петрович изшумоля с банкнота в джоба си и юнакът замря на място като омагьосан.

— Ако имате някакво поръчение… — рече той, втренчил предан и услужлив поглед в младия мъж.

— Кога се прибира?

— Различно. Вечер пее в „Алпийска роза“. Всеки ден без понеделник. Заповядайте засега в бюфета, ако желаете, да пиете чай или нещо друго, аз ще имам грижата да ви известя, когато мамзел си дойде.

— Какво ще кажеш? — неопределено размърда пръсти Ераст Петрович. — Наистина ли е толкова хубава?

— Картинка! — премлясна лакеят с издути червени устни. — Тук е на специално положение. Плаща триста рубли на месец и много щедри бакшиши.

На това място направи психологически издържана пауза и Фандорин бавно измъкна две банкноти по рубла, но сякаш от разсеяност ги прибра в горния си джоб.

— Госпожа Ванда не допуска посещения на кой да е, твърде е взискателна — многозначително спомена събеседникът, без да отлепя око от дрехата на посетителя. Но аз ще й докладвам, защото се ползвам с особеното й доверие.

— Заповядай — подаде му банкнотата Ераст Петрович. — Другата ще ти я дам после, като се прибере мадмоазел Ванда. Аз ще ида да почета вестник. Къде ви е бюфетът, казваш?

На 25 юни 1882 година в „Московские губернские ведомости“ беше поместено следното:

Телеграма от Сингапур

Прочутият пътешественик Н. Н. Миклухо-Маклай възнамерява да се върне в Русия с клипера „Стрелец“. Г-н Миклухо-Маклай има тежки здравословни проблеми. Отслабнал е много, страда от постоянна треска и невралгия. Душевното му състояние повечето време е мрачно. Пътешественикът е заявил пред нашия кореспондент, че се е наситил на странствания и мечтае час по-скоро да слезе на родния бряг.

Ераст Петрович веднага си представи изпитото лице на мъченика на етнографията, болезнените тикове, и поклати глава. Прелисти страницата.

Кощунство на американската реклама

„СМЪРТ ЧАКА ПРЕЗИДЕНТА“ — такъв надпис с огромни букви се появи неотдавна на „Бродуей“, главната улица в Ню Йорк. Минувачите спираха изумени и едва тогава можеха да прочетат написаното по-нататък с по-дребен шрифт: безспорно, ако не носеше в нашия променлив климат топлото вълнено бельо на „Гарланд“. Белият дом заведе дело срещу безсрамната фирма за използването на височайшата длъжност с търговска цел.

У нас, слава Богу, още не се е стигнало дотам и надали някога ще се стигне, със задоволство си помисли колежкият асесор. Все пак императорът не е някакъв си президент.

Като човек неравнодушен към изящната словесност го заинтригува друго заглавие:

Литературни четения

В големия салон в дома на княгиня Трубецкая се състоя беседа на професор И. Н. Павлов за новата литература, събрала много слушатели. На сбирката бяха разгледани последните творби на И. С. Тургенев. Г-н Павлов нагледно показа колко ниско е паднал този талант в преследването на тенденциозна мнима реалност. Следващото четене ще бъде посветено на произведенията на Шчедрин^[1] като основен представител на най-грубия лъжереализъм.

Фандорин се натъжи. Сред руските дипломати в Япония се смяташе за бонтон да се хвалят господата Тургенев и Шчедрин. Виж ти, колко е изостанал от литературния живот за близо шестгодишното отсъствие.

А какво ново в техниката?

Тунел под Ламанша

Дължината на железопътния тунел под Ламанша вече стигна 1200 метра. Галериите се прокарват от инженер Брънтън с пневматична подкопна машина. Според проекта дължината на подземното съоръжение трябва да достигне над 30 километра. Първоначалният проект предвиждаше тунелите от английска и френска страна да се срещнат след пет години, но скептиците са на мнение, че поради трудоемката дейност по облицовката и полагането на релсите откриването на пътя ще се отложи поне до 1890 година…

Фандорин като любител на прогреса безкрайно се интересуваше от прокарването на англо-френския тунел, но не успя да дочете любопитната статия поради факта, че пред тезгяха в бюфета от няколко минути се мъдреше господин със сив костюм, когото Ераст Петрович беше забелязал по-рано във фоайето да разговаря с главния прислужник. Отделни думи, които долитаха до ухото на колежкия асесор (а той имаше превъзходен слух), толкова го заинтригуваха, че Ераст Петрович веднага прекрати четенето, но остана с вестника пред себе си.

— Не го усуквай — притискаше бюфетчика сивият господин. — Беше ли дежурен снощи, или не?

— Спах, ваша милост — изгъгна онзи, розовобузест зурльо с разресана на две страни голяма брада. — От нощните тук беше само Сенка — той кимна с брадището си към момчето, което носеше чая и сладките. Сивият извика с пръст Сенка. Детектив, категорично прецени Ераст Петрович, без много да се учуди. Ревнува Евгений Осипович, господин главният полицейски началник, не му се ще всички лаври да обере чиновникът за специални поръчения.

— Кажи ми, Сеня — с мазен глас попита неуморният господин, — снощи идвали ли са при мамзел Ванда един генерал и офицери?

Сеня подсмръкна, замига с белезникави мигли и попита на свой ред:

— Снощи ли? Енерал?

— Да-да, енерал — кимна тайният агент.

— Тука ли? — момчето сбърчи чело.

— Тука де, къде другаде?

— Мчи енералите нощем одат ли? — недоверчиво се поинтересува Сенка.

— Защо не?

— Енералът нощем спи — с дълбока убеденост заяви момчето. — Нал затуй е енерал.

— Ти… ти, тъпако, внимавай! — ядоса се сивият. — Че като те отведа в участъка, друга песен ще ми запееш!

— Сираче съм, чичко — обясни Сенка и несмислените му очи веднага плувнаха в сълзи. — Ам в участъка недей, че съм припадничав.

— Да не сте се наговорили всичките! — изцърка плюнка агентът. — Добре ще ви науча аз вас! — и на излизане тресна вратата.

— Страховит гусин — рече Сенка подире му.

— Снощните къде по-страховити бяха — прошепна бюфетчикът и плесна момчето по остриганата глава. — Таквизи господа, че без никаква полиция ще ти светят маслото — да мълчиш, Сенка, чуваш ли? Сигур и нещичко са ти дали?

— Пров Семьонич, кълна се в Бога! — пак замига и захленчи малкият. Само петнайсе копейки ми дадоха. И аз право в черковата ги отнесох, запалих свещичка на моята майчица за Бог да прости…

— Да бе. Кого ще лъжеш ти, а — свещичка! — замахна бюфетчикът, но Сенка пъргаво се извъртя, грабна подноса и забърза към поредния посетител.

Ераст Петрович остави „Московские ведомости“ и отиде до тезгяха.

— Този човек от полицията ли беше? — попита той с крайно недоволен вид. — Аз, драги мой, не съм дошъл тук с чай да с-се наливам, а чакам госпожа Ванда. Защо полицията се интересува от нея?

Бюфетчикът го изгледа и учтиво попита:

— Среща ли имате, господине?

— Разбира се! Нали ти казвам, че я ч-чакам — сините очи на младия мъж изразиха огромна угриженост. — Обаче не искам да си имам работа с полицията. Похвалиха ми мадмоазел Ванда като благоприлична госпожица, а тук гледам полиция. Пак добре, че съм със сюртук, а не с мундира.

— Бъдете спокоен, ваше благородие — зауспокоява бюфетчикът нервния гост. — Госпожицата не е някоя пачавра, всичко си й е наред. Други и с мундирите идват, не се смущават.

— С мундири? — не повярва младият мъж. — Да не би и офицери?

Бюфетчикът и Сенка, който пак се беше появил, се спогледаха и се засмяха.

— Най-малкото — изкиска се момчето. — И енерали идват. Ама така идват, че да си паднеш. На два крака пристигат после на ръце ги изнасят. Весела госпойца!

Пров Семьонич го цапардоса:

— Умната, Сенка! Казах ти — езикът зад зъбите!

Ераст Петрович сбърчи гнусливо нос и се върна на масата, но вече не му се четеше за тунела. Нямаше търпение час по-скоро да си поприказва с Хелга Ивановна Толе.

И съвсем скоро я дочака. След няма и пет минути в бюфета се шмугна одевешният лакей, приведе се и му пошепна на ухо:

— Дойде! За кого да доложа?

Фандорин извади визитна картичка, помисли и написа на нея няколко думи със сребърно моливче.

— На, предай й.

Онзи мигом изпълни поръчението, върна се и каза:

— Заповядайте. Ще ви заведа.

Навън вече притъмняваше. Ераст Петрович огледа пристройката, в която целия първи етаж държеше тайнствената госпожа Ванда. Защо й е на тази дама самостоятелен вход — то е ясно. Гостите й очевидно държат на конфиденциалността. Над високите прозорци беше надвиснал балконът на горния етаж, подпрян на раменете на цял рояк кариатиди. Украшенията по фасадата изобщо бяха в прекомерни количества в унисон с безвкусицата на 60-те години, когато сигурно е било построено това пищно чудо.

Лакеят позвъни на електрическия звънец, получи си рублата и с поклон се оттегли. Той така старателно демонстрираше деликатност и съучастие, че чак притича на пръсти обратно през двора.

Вратата се отвори и Фандорин видя тънка, крехка жена с бухнала пепелява коса и огромни, насмешливи зелени очи. Впрочем в момента в погледа на собственичката им се четеше не толкова насмешка, колкото съсредоточеност.

— Заповядайте, тайнствени гостенино — каза тя с дълбок и нисък глас, за който най-добре прилягаше епитетът „пленителен“. Въпреки немското й име Фандорин не долови в говора й никакъв акцент.

Апартаментът на мадмоазел Ванда се състоеше от антре и голяма гостна, която май изпълняваше и ролята на будоар. Ераст Петрович реши, че за професията й това е съвсем естествено, и веднага се засрами от собствената си мисъл, защото госпожица Ванда никак не приличаше на лека жена. Щом влязоха в стаята, тя седна на мекото турско кресло, преметна крак връз крак и в очакване загледа застаналия на вратата млад мъж. На електрическата светлина Фандорин можа по-добре да разгледа и Ванда, и жилището й.

Не е красавица — беше първото, което си каза. Носът й е доста чип, а скулите й са по-остро очертани, отколкото се изисква по класическия канон. Но тези несъвършенства не само не намаляваха, а дори усилваха по странен начин общото впечатление за изключителна привлекателност. Човек изпитваше желание да не откъсва поглед от лицето й — толкова жизненост имаше в него, сетивност и онова неизразимо вълшебство, за което няма думи, но всеки мъж долавя безпогрешно и се нарича женственост. Е, щом мадмоазел Ванда е толкова популярна в Москва, значи вкусът на московчани не е чак толкова лош, си помисли Ераст Петрович, със съжаление откъсна очи от удивителното й лице и зорко огледа стаята. Съвсем парижко обзавеждане в бордо и пурпур, дебел килим, удобна и скъпа мебел, много лампи и светилници с разноцветни абажури, китайски статуетки, а на стената — последен шик: японски гравюри с гейши и артисти от театър кабуки. В дъното зад две колони беше леглото, но Фандорин от деликатност не си позволи да задържи поглед в тази посока.

— Кое „всичко“? — наруши явно проточилата се пауза домакинята и Ераст Петрович трепна от почти физическото усещане как магическият й глас досяга в душата му тайни, рядко докосвани струни.

Лицето му изрази любезно недоумение и Ванда нетърпеливо обясни:

— На картичката ви, господин Фандорин, пише: „Аз знам всичко“ Кое „всичко“? Кой сте вие всъщност?

— Чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора княз Долгорукой — спокойно отговори Ераст Петрович. — Възложено ми е да разследвам обстоятелствата около к-кончината на генерал-адютант Соболев. — И като забеляза как литнаха нагоре тънките и вежди, добави: — Само не се правете, че не знаете за смъртта на генерала. Колкото до написаното на картичката, излъгах ви. Не знам всичко, но знам най-важното. Михаил Дмитриевич Соболев е умрял в тази стая снощи към един часа.

Ванда потръпна и тънките й ръце обхванаха гърлото, сякаш й беше студено, но нищо не каза.

Ераст Петрович кимна доволен и продължи:

— Никого не сте издали, мадмоазел, и не сте нарушили дадената дума. Господа офицерите сами са си виновни — доста неумело са скрили следите. Ще бъда откровен с в-вас и се надявам на същата искреност от ваша страна. Разполагам със следните сведения — той затвори очи, за да не го отвличат фините нюанси на бялото и розовото, които се бяха появили на развълнуваното й лице. — От ресторанта на Дюсо със Соболев и свитата му сте пристигнали право тук. Било е малко преди полунощ. А след един час г-генералът вече е бил мъртъв. Офицерите са го изнесли оттук, все едно е бил пиян, и са го откарали в хотела. Доосветлете ми картинката на случилото се и ще се помъча да ви спася от разпити в полицията. Впрочем полицията вече се навърта тук — прислугата сигурно ще ви разкаже. Така че ще е много по-добре да споделите с мен, уверявам ви — и млъкна със съзнанието, че е казал достатъчно.

Ванда рязко се надигна, взе от облегалката на стола персийския шал и си наметна раменете, макар че вечерта беше топла, дори задушна. Два пъти кръстоса стаята, току поглеждаше чиновника, накрая спря насреща му.

— Добре, вие поне не приличате на полицай. Седнете. Историята е малко дълга — тя му посочи мекия диван, целия украсен с извезани възглавнички, но Ераст Петрович предпочете стола. Умна жена, си каза той. Силна. Хладнокръвна. Няма да каже цялата истина, но и няма да лъже. — Запознах се с героя снощи в ресторанта на „Дюсо“ — Ванда взе брокатената отоманка и седна до Фандорин така, че го гледаше отдолу нагоре. В тази позиция тя изглеждаше съблазнително беззащитна — същинска ориенталска робиня в краката на падишаха. Ераст Петрович неспокойно се размърда на стола, но му беше неудобно да се отдръпне. — Красив мъж. Разбира се, много бях чувала за него, но не съм и подозирала, че е такъв красавец. Особено очите му — като метличина — тя в унес прокара ръка през веждите си, сякаш да пропъди спомена. — Пях за него. Той ме покани да седна на тяхната маса. Не знам какво са ви разправяли за мен, но сигурно много лъжи. Не съм лицемерка, аз съм модерна, свободна жена и сама преценявам кого да обичам — погледна го предизвикателно и Фандорин видя, че сега не позира. — Ако харесам някой мъж и реша, че трябва да е мой, не го дърпам към олтара, както правят „порядъчните“ жени. Да, не съм „порядъчна“, в смисъл че не признавам вашите порядки.

Каква ти робиня, каква ти беззащитност, изненада се Ераст Петрович, взрян от горе в бляскащите й изумрудени очи. Направо е царица на амазонките. Лесно можеше да си представи как подлудява мъжете с тези устремни преходи от високомерие към покорство и обратно.

— Бих ви помолил по с-същество — сухо каза той в усилието си да не се поддаде на неуместни чувства.

— Това е най-с-същественото — изимитира го амазонката. — Не вие ме купувате — аз избирам и дори ви карам да си плащате! Колко ли от вашите „порядъчни“ биха били щастливи да изневерят на мъжете си със самия Бял генерал, обаче тайно, скришом. Аз пък съм свободен човек и няма защо да се крия. Да, харесах Соболев — тя пак смени тона — от предизвикателен към лукав, — пък и защо да лъжа, поблазни ме да имам в колекцията си такъв рядък екземпляр. После… — сви рамо. — Както винаги. Дойдохме тук, пихме вино. След това малко ми се губи. Замота ми се главата. Но по едно време гледам, че сме вече в леглото. — Тя хрипкаво се изсмя, но смехът й веднага секна и очите й помръкнаха. — После беше ужасно, не ща да си спомням. Не искайте от мен физиологични подробности, моля ви… Такова нещо никому не пожелавам. Когато любовникът точно в разгара на ласките изведнъж се вцепенява и се стоварва отгоре ти с мъртва тежест… — Ванда изхлипа и яростно избърса очи.

Ераст Петрович внимателно следеше мимиките и интонациите й. Май говореше истината. След нужната кратка пауза Фандорин попита:

— Случайна ли беше срещата ви с г-генерала?

— Да. Тоест не съвсем, разбира се. Чух, че Белия генерал е отседнал в „Дюсо“. Беше ми интересно да го видя.

— А много вино ли пи при вас Михаил Дмитриевич?

— Не. Само половин бутилка „шато икем“.

Ераст Петрович се учуди:

— Той ли си го донесе?

Учуди се и домакинята:

— Не, защо?

— Знаете ли, мадмоазел, познавах отблизо покойния. „Шато икем“ беше любимото му вино. Откъде бихте могли да го знаете?

Ванда неопределено сплете тънките си пръстчета:

— Изобщо не съм знаела. Но и на мен ми е любимо. Май с генерала сме имали много сходства. Жалко, че познанството ни продължи толкова кратко — тя се усмихна горчиво и уж случайно вдигна очи към часовника на камината.

Фандорин забеляза погледа й и нарочно изчака, преди да продължи разпита.

— Е, нататък е ясно. Уплашили сте се. Сигурно сте се разкрещели. Нахълтали са офицерите и са се опитали да съживят Соболев. Повикахте ли лекар?

— Не, личеше, че е мъртъв. Офицерите само дето не ме разкъсаха — тя пак се подсмихна, но вече не горчиво, а с озлобление. — Един особено се лютеше — с черкезка. Все повтаряше за позор, за застрашаване на цялото им дело, за смъртта в леглото на развратница — Ванда се усмихна злобно, видяха се белите й, идеално равни зъбки. — Имаше и един страховит есаул. Отначало захлипа, после каза, че ще ме убие, ако се раздрънкам. Предложи ми пари. Аз ги взех впрочем. Много се стреснах от заплахите им. Бяха толкова убедителни, особено този есаул.

— Да-да, знам — кимна Фандорин.

— И така… Облякоха покойния, помъкнаха го като пиян и го изнесоха. Имало герой, умрял героят, и толкова. Нали искахте истината? Ето ви я. Докладвайте на вашия губернатор, че победителят на агаряните, надеждата на Русия геройски е загинал в леглото на развратница. Може да вляза в историята като една нова Далила. Как мислите, мосю Фандорин, ще ме има ли в гимназиалните учебници? — и се засмя вече явно предизвикателно.

— Надали — умислено откликна Ераст Петрович.

Картинката му се изясняваше. Ставаше разбираема и упоритостта, с която офицерите защитаваха тайната си. Народен герой — и такава смърт! Грозно. Никак не по руски. Французите сигурно биха простили подобно нещо на свой кумир, но в Русия ще се възприеме като национален позор.

Е, госпожа Ванда може да не се безпокои. Съдбата й ще се реши от губернатора, разбира се, но почти със сигурност властите няма да подложат на официално разследване свободолюбивата певица.

Май бяха приключили разговора, но Ераст Петрович, любознателен човек, го човъркаше едно малко наблюдение. Ванда вече няколко пъти скришом поглеждаше часовника и му се стори, че в очите й вече се чете нарастващо безпокойство. А стрелката тихо, кротко наближаваше десет — оставаха пет минути. Дали госпожа Ванда не чака посетител точно в десет? Затова ли е толкова смирена и откровена? Фандорин се колебаеше. От една страна, интересно му беше да разбере кого чака в този доста късен час. От друга страна, още от дете беше научен да не натрапва компанията си на дамите. Възпитаният човек, особено след като е постигнал това, за което е дошъл, в подобна ситуация си взима довиждане и си отива. Какво да направи?

Колебанията му се разрешиха от следното разумно съждение: ако остане до десет и дочака госта, за виждане ще го види, да речем, но пред Фандорин няма да се проведе никакъв разговор. А ужасно му се искаше да разбере за какво ще си говорят.

Затова стана, благодари за искреността и се сбогува, с което достави видимо облекчение на мадмоазел Ванда. Но като излезе, не прекоси двора, а се спря и все едно си почиства прашинка от рамото, се озърна към прозореца — дали Ванда не гледа. Не гледаше. Естествено — всяка нормална жена, току-що отпратила един гост и очакваща друг, няма да хукне към прозореца, а към огледалото.

За всеки случай огледа и останалите осветени прозорци, стъпи на бордюра на стената, ловко се подпря на перваза, набра се и след миг се намери над стаята на Ванда, полегнал на хоризонталната издатина над горния край на прозореца й. Обърнат странично на тесния корниз, той опря крак в бюста на една кариатида, а с ръка се хвана за здравия врат на друга. Понамести се и застина, тоест според учението на японските нинджи, „невидимите“, се превърна в камък, вода, трева. Разтвори се в пейзажа. От стратегическа гледна точка позицията му беше идеална: от двора не можеше да бъде забелязан — беше тъмно, а и сянката на балкона му осигуряваше допълнително прикритие; откъм стаите пък беше съвсем затулен. А той самият можеше да наблюдава целия двор и през отворения в лятната вечер прозорец да чува приказките в гостната. При желание и добри каучукови дадености би могъл дори да се надвеси и да надзърне в процепа между пердетата.

Минусът беше само един — безкрайно неудобното положение. Нормален човек в такава огъната поза, и то на каменния корниз с ширина десетина сантиметра, не би могъл да издържи много време. Ала висшата степен на изкусност във вековния опит на „невидимите“ не е да убият противника с голи ръце или да скочат от крепостна стена — о, не. Най-важното за нинджата е да постигне великата дисциплина неподвижност. Само най-вещият може да остане скован и шест, и осем часа, без да помръдне нито един мускул. Ераст Петрович не беше постигнал толкова велико умение, защото започна да се обучава на това благородно и страшно изкуство в твърде късна възраст, ала в случая за успокоение можеше да се надява, че едва ли сливането му с околността ще продължи до безкрайност. Тайната на всяко трудно действие е проста: към трудността да се отнасяш не като към зло, а като към добродетел. Та не е ли най-голяма наслада за благородния да преодолява несъвършенствата на собствената си природа. Точно върху това трябва да се мисли, когато несъвършенствата са особено мъчителни — например каменният ръб безкрайно ти убива в хълбока.

На втората минута от насладата задната врата на „Англия“ се отвори и се появи силует на мъж — набит, движеше се бързо и уверено. Фандорин успя да го мерне само за секунди, точно пред вратата, когато онзи влезе в правоъгълника на светлината от прозореца. Лице като лице, без никакви особени белези — овално, със сближени очи, светла коса, челото над веждите леко издуто, мустаците засукани по пруски маниер, нос среден, квадратна брадичка с трапчинка.

Непознатият влезе при Ванда без позвъняване, което само по себе си вече беше интересно.

Ераст Петрович напрегна слух. От стаята почти веднага се чуха гласове и тогава се оказа, че само слухът не стига — трябваше да си понапрегне и немския, защото разговорът се водеше на езика на Шилер и Гьоте. Навремето гимназистът Фандорин не беше постигнал кой знае какви успехи на това поприще, така че основният фокус в преодоляването на несъвършенствата по най-естествен начин се измести от неудобството на позата към интелектуалното усилие. Всяко зло за добро — той някак си забрави за каменния ръб.

— Не съм доволен от вас, фройлайн Толе — чу се рязък баритон. — Добре е, че се вразумихте, то се знае, и изпълнихте нареждането, но защо трябваше да правите фасони и излишно да ме нервирате? Аз не съм от желязо, аз съм жив човек.

— Така ли? — насмешливо отговори гласът на Ванда.

— Представете си. Все пак изпълнихте задачата — чудесно. Ала трябваше ли да го научавам не от вас, а от познат журналист? Нарочно ли ме ядосвате? Не ви го препоръчвам — в баритона звъннаха метални нотки. — Нали помните какво мога да направя с вас?

Гласът й отекна уморено:

— Помня, хер Кнабе, помня.

Ераст Петрович внимателно се надвеси и погледна в стаята, но тайнственият хер Кнабе стоеше с гръб. Беше си свалил бомбето и се виждаха само гладко сресани коси (блондин трета степен с лек рижав нюанс, прецени Фандорин според нарочната полицейска систематизация) и дебел червен врат (поне шеста мярка на око).

— Добре, добре, прощавам ви. Хайде де, не се цупете.

Посетителят я потупа с къси пръстчета по бузата и я целуна под ухото. Лицето на Ванда беше осветено и Ераст Петрович видя как върху нежните й черти се изписа гримаса на отвращение.

— Разкажете ми всичко — гласът му стана мазен. — Как действахте? Използвахте ли препарата, който ви дадох? Да или не?

Мълчание.

— Явно не. Аутопсията не е открила отрова — това ми е известно. Кой би могъл да предвиди, че ще се стигне до аутопсия! Но какво стана все пак? Или сме имали такъв късмет, та изведнъж просто е умрял? Тогава туй е Провидението, не ще и дума. Бог пази нашата Германия — баритонът трепна развълнувано. — Но защо мълчите?

— Вървете си. Днес не мога да ви гледам — приглушено отвърна Ванда.

— Пак женски номера. Уморих се от тях. Добре, не ме гледайте така гневно. Извърши се великото начинание и това е най-важното. Браво на вас, фройлайн Толе, отивам си. Но утре всичко ще ми разкажете. Трябва ми за отчета.

Звук на продължителна целувка. Ераст Петрович сбърчи нос, като си спомни отвращението на лицето й. Вратата се хлопна.

Хер Кнабе със свирукане пресече двора и се изпари.

Фандорин безшумно скочи долу, с облекчение протегна схванатите си крайници и потегли подир Вандиния познат. Случаят придобиваше съвсем нов вид.