Борис Акунин
Смъртта на Ахил (37)

13.

За да пристъпи към втора точка, трябваше да си поразмърда мозъка.

През нощта Ахимас лежеше в стаята си в „Троица“, гледаше тавана и размишляваше.

Така, разчистването мина успешно.

Келнерът с премахнат. Полицията не го притесняваше — немската следа щеше да й отнеме доста време.

Време е да си потърси хонорара.

Въпросът е как да намери бандита, известен като Миша Малкия.

Какво знае за него?

Сигурно е главатар на банда — щом първо го проследиха, после пратиха убиец.

Засега само толкова.

А взломаджията, който е откраднал чантата — какво знаем за него? Нормален мъж не може да се провре през прозорчето. Да не е дете? Не, дете няма как така сръчно да отвори сейфа, трябва си опит. Цялата работа е свършена много прецизно, без счупени стъкла, без следи от взлом, дори сейфът е надлежно заключен. Значи не е дете, а дребен мъж. Миша е Малкия. Възможно е той и касоразбивачът да са едно и също лице. Тогава чантата е у въпросния Миша.

Извод: дребен сръчен мъж, наричан Миша Малкия, умее да отваря сейфове и оглавява шайка.

Не е малко.

Сто на сто в Хитровка добре познават такъв виден специалист.

Но именно затова ще е трудно да го открие. Няма смисъл да се прави на апаш — трябва да познава навиците им, жаргона, маниерите. По-добре да се престори на „катил“, който се нуждае от услугите на опитен касоразбивач.

Да речем, продавач, който си мечтае тайно да провери какво съдържа сейфът на собственика.

В неделя сутринта, преди да отиде в Хитровка, Ахимас не се сдържа — сви на „Мясницка“, за да погледа погребалната процесия.

Зрелището беше внушително. Нито една акция през цялата му дългогодишна практика не бе постигала такъв впечатляващ резултат.

Ахимас стоеше в жалеещата и кръстеща се тълпа и се чувстваше главен герой в това грандиозно представление, негов невидим център.

Беше ново, опияняващо чувство.

Ето зад катафалката важен генерал язди врана кобила. Надменен, надут. Сигурен е, че той е звездата от първа величина в този спектакъл.

А подобно на всички останали е само кукла. Истинският кукловод скромно стоеше на тротоара, невидим сред морето от лица. Никой не го познаваше, никой не го поглеждаше, но съзнанието, че той единствен е в главната роля, го омайваше по-силно от всякакво питие.

— Лично Кирил Александрович, братът на императора — каза някой за ездача. — Хубав мъж.

Внезапно жена в черно блъсна жандармериста от кордона и се хвърли към катафалката.

— На кого ни оставяш, бащице! — взе да вие тя, приведена към червеното кадифе.

От гръмкия й вопъл арабската врана кобила на великия княз се стресна, разду ноздри и се изправи на задните си крака.

Един от адютантите се спусна да я хване, но Кирил Александрович със звънлив властен глас го спря:

— Назад, Неплюев! Дръпни се! Аз сам!

С лекота се задържа в седлото и веднага умири кобилата. Тя с нервно пръхтене се дръпна леко встрани, но веднага изравни крачка. Истеричната оплаквачка бе прибрана обратно в тълпата и малкият инцидент отшумя.

Не и за Ахимас — настроението му падна. Той вече не се чувстваше кукловод в театър на марионетки.

Гласът, заповядал на Неплюев да се дръпне, му беше добре познат. Който веднъж го е чул, не може да го сбърка.

Каква неочаквана среща, моето NN.

Ахимас изпроводи с очи стройния конник с кавалергардски мундир. Ето кой е истинският кукловод, ето кой дърпа конците. А кавалер Велде, бъдещият граф Санта Кроче, е просто част от реквизита, нищо повече. Добре, както и да е.

 

 

Прекара целия ден в Хитровка. И тук отекваше погребалният звън на всички камбани, но местните не се интересуваха от „чистия“ град, който оплакваше някакъв генерал. Тук, като в капка мръсна вода, гледана под микроскоп, гъмжеше свой си потаен живот.

Беше се докарал като продавач и на два пъти се опитаха да го ограбят, три пъти му бръкнаха в джоба, единия път успешно — неусетно му срязаха с нещо остро горната дреха и му измъкнаха кесията. Носеше съвсем малко пари, но този майсторлък го впечатли.

Дълго време не му провървя в издирването на касоразбивача. Почти не успяваше да завърже приказка с местните обитатели, а дори да се получеше, му предлагаха други — ту някакъв Кирюха, ту Фокусника, ту Колша Гимназиста. Чак към четири-пет следобед чу името на Миша Малкия.

Стана така. Ахимас седеше в „Сибир“, кръчма, в която се събираха спекуланти и по-заможни измежду професионалните просяци, и си приказваше с един перспективен дрипльо. Очите му местеха мълниеносно фокуса си, нещо характерно само за крадците и прекупвачите на плячката им.

Ахимас черпеше събеседника си със смрадлива водка, правеше се на лукав, но простоват продавач от галантерия на „Тверской“. Когато спомена, че сейфът на собственика е пълен с пари и ако има вещ майстор, който да го научи как да отваря ключалката, като нищо може веднъж-дваж седмично да си взима на дребно по сто-двеста рубли, без никой да разбере, дрипльото присви очи — плячката сама му се навираше в ръцете.

— Миша ти трябва — уверено рече експертът, — той ще ти свърши идеално работа.

Ахимас го погледна недоверчиво:

— Ама читав човек ли е? Да не е някой пунгаш?

— Кой, Миша Малкия? — очите на дрипльото се изпълниха с презрение. — Ти си пунгаш! Виж к’во, чиче, довечера се отбий в „Каторгата“, там Мишините момчета всяка вечер пируват. Аз ще имам грижата да те препоръчам. Ела, ще ти се зарадват — и погледът му блесна, явно се надяваше да прибере от Миша добър дял за тая тлъста далавера.

 

 

Заседна в „Каторгата“ от ранна вечер. Яви се там вече не като продавач, а като сляп просяк — опърпан цървулан, в очите си сложи ципи от волски мехур. През тях виждаше като в мъгла, но пък наистина изглеждаше като с кьорави гледци. Ахимас от опит знаеше, че слепите не будят подозрение у никого и не привличат вниманието. Ако си седиш кротко, изобщо престават да те забелязват.

И той кротуваше. Не се мъчеше нещо да види, по-скоро се вслушваше. На една от масите се беше събрала компания явни бандити. Може да бяха от Мишината банда, но сред тях не откри дребен и слаб.

Събитията започнаха, когато зад мътните прозорчета притъмня.

Отначало Ахимас не обърна внимание на поредните посетители. Влязоха двама: вехтошар и кривокрак киргизец с лекьосан халат. След минута се появи още един — превит гърбушко. През ум не му мина, че са детективи. Не може да се отрече на московската полиция — добре работи. Обаче бандитите някак ги разпознаха.

Всичко стана много бързо. Както си беше тихо и мирно, изведнъж двамата — вехтошарят и киргизецът — паднаха мъртви, гърбушкото се свлече, а един от бандитите се въргаляше по пода и квичеше с гнусен глас, сякаш се преструваше.

Скоро се появи и онзи, когото чакаше. Бърз нервняк, конте с европейско облекло, но панталонът му втъкнат в ботушки от шевро, лъснати до огледален блясък. Този криминален типаж му беше много добре познат и според собствената му класификация се отнасяше към рода „невестулки“, дребен хищник, но опасен. Странно, че Миша Малкия е стигнал до такова видно положение в московските криминални среди. „Невестулките“ обикновено стават провокатори и двойни агенти.

Нищо, скоро ще се изясни какво представлява.

Отнесоха убитите агенти зад тезгяха, замаяния гърбушко също го замъкнаха нанякъде.

Миша и неговите главорези се върнаха на масата, започна се ядене и пиене. Онзи, дето квичеше, скоро млъкна, но това събитие мина незабелязано. Чак след половин час си спомниха за него и пиха за „Бог да прости Сеня Къшея“, а Миша Малкия с тънък глас произнесе прочувствено слово, пълно с думи, които Ахимас не разбра. С уважение наричаше покойния „кадемлия панта“, останалите кимаха. Опелото свърши бързо. Издърпаха и Къшея за краката при убитите агенти и пирушката продължи.

Ахимас се мъчеше да не изпусне нито дума от приказките им. И колкото повече ги слушаше, толкова повече се убеждаваше, че апашите не знаят нищо за отмъкнатия милион. Значи Миша е действал сам, без аверите.

Нищо, сега му е в ръцете. Само трябва да изчака удобен момент за разговор на четири очи.

На зазоряване, когато кръчмата се опразни, Миша стана и високо заяви:

— Аре стига си чесахме езиците. Вие както щете, аз отивам да си легна с Фиска. Само първо да вървим да си поприказваме с фантето.

И цялата банда с хилене изчезна зад тезгяха и някъде надолу.

Ахимас се огледа. Кръчмарят отдавна спеше в някаква ниша, от посетителите бяха останали само двама — мъж и жена, пияни до козирката. Сега е моментът.

Зад тезгяха видя неосветен коридор, по-нататък смътно тъмнееше квадратен отвор и оттам се чуваха приглушени гласове. Някакво подземие ли е?

Ахимас извади ципата от едното си, око. Предпазливо надникна. И петимата бандити бяха там.

Петима са множко. Трябва да изчака, докато довършат мнимия гърбушко, и когато тръгнат да излизат, да ги избие един по един.

Но всичко стана другояче.

Агентът се оказа кораво момче. Ахимас никога не беше виждал такава похватност. „Гърбавия“ за секунди се оправи с цялата шайка. Без да става, на два пъти посегна с двете ръце и двама от апашите се хванаха за гърлата. Ножове ли метна по тях? На другите двама им строши черепите с много интересно приспособление — дървена пръчка със синджир. Гледай ти! — колко просто, а какъв ефект.

Но още повече го възхити ловкостта, с която „гърбавия“ проведе разпита. Сега Ахимас знаеше всичко необходимо. Той се спотаи в тъмното и проследи в здрачния лабиринт детектива и неговия пленник.

Те влязоха в някаква стая и след минута оттам екнаха изстрели. Кой е победителят?

Ахимас беше сигурен, че не е Миша. Ако е така, няма никакъв смисъл да се бута в куршумите на ловкия агент. По-добре да го причака в коридора. Не, прекалено тъмно е. Може да сбърка и да не го уцели смъртоносно.

Ахимас се върна в кръчмата и легна на една от пейките.

Почти веднага се появи оправният агент, и то за радост — с чантата. Да стреля или да изчака? Но „гърбавият“ беше с револвер в ръка. Реакциите му са мълниеносни, ще вземе да стреля при първо помръдване. Ахимас присви окото без ципата — това да не е познатият му херщал? А човекът да не е „търговецът“, дето беше у Кнабе?

Събитията продължаваха с мълниеносна скорост. Агентът арестува кръчмаря, намери хората си и един от тях, киргизецът, дори се оказа жив.

Интересна подробност: докато „гърбавият“ му превързваше с пешкир строшената глава, двамата си приказваха на японски. Чудеса наистина — японец в Хитровка. Звуците на този гъргорещ език му бяха познати покрай една поръчка за Хонгконг, изпълнена преди три години. Агентът наричаше японеца Маса.

Сега, когато маскираният детектив вече не си преправяше гласа на старческо хриптене, тембърът му се стори познат. Заслуша се по-внимателно — май е господин Фандорин. Брей че сръчен човек! Такива са рядкост.

И Ахимас окончателно реши, че няма нужда да рискува. С подобен субект се иска повишена предпазливост. Още повече, че агентът изобщо не си позволяваше да се отпусне, озърташе се на всички страни и държеше херщала в ръка.

Тримата — Фандорин, японецът и вързаният кръчмар — излязоха навън. Ахимас ги наблюдаваше през мръсното прозорче. Агентът, без да оставя чантата, тръгна да търси файтон, японецът остана да пази арестанта. Кръчмарят се опита да го ритне, но ниският японец злобно изсъска и с едно движение повали на земята якия татарин.

За чантата ще има още да потичам, помисли си Ахимас. Все по някое време господин Фандорин ще се успокои и ще се отпусне. Сега обаче трябваше да провери жив ли е длъжникът му Миша Малкия.

Ахимас бързо прекоси мрачния коридор, дръпна открехнатата врата. Тя водеше към мъждиво осветено стайче. Вътре май нямаше никой.

Отиде до леглото, опипа го — още е топло.

В този миг чу стон откъм ъгъла. Ахимас рязко се обърна и видя свитата фигурка. Миша Малкия седеше на пода и се държеше с две ръце за корема. Той вдигна насълзени очи, устата му се изкриви плачливо, от гърлото му пак се чу тънък жален звук.

— Братко, аз съм — Миша… Ранен съм… Помогни ми… кой си ти, братко?

Ахимас щракна автоматичния нож, наведе се и му преряза гърлото. За по-спокойно. А и за уреждане на сметките.

Притича обратно в кръчмата и си легна на пейката.

Отвън отекна чаткане на копита, скърцане на колела. Фандорин се втурна в кръчмата, сега без чантата. Изчезна в коридора — значи отива за Миша Малкия. Но къде е чантата? Да не я е оставил на японеца? Ахимас рипна.

Не, няма да успее.

Пак си легна, започваше да му идва до гуша. Но не биваше да се оставя на яда — така стават всички грешки.

Фандорин изскочи от тъмния лабиринт, лицето му изкривено, насочва херщала във всички посоки.

Хвърли един поглед на слепия и изскочи от кръчмата.

От улицата долетя гласът му:

— Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското! Ахимас свали и другата ципа. Трябваше да побърза.