Борис Акунин
Смъртта на Ахил (3)

Глава трета

В която Фандорин играе на ези-тура

Обаче не можа да стигне за пет минути до „Англия“. В коридора до фаталния 47-и апартамент го причакваше мрачният Гукмасов.

— Елате за малко при мен — каза той, вкопчи се здраво в ръката на Фандорин и го въведе в стаята до генералската.

Тя като две капки вода си приличаше със стаята на самия Фандорин. По дивана и столовете се беше разположила цяла компания. Ераст Петрович огледа присъстващите и разпозна офицерите от свитата на покойния, които по-рано беше видял в гостната. Той ги поздрави с леко кимване, но никой не му отговори, а в погледите на всички се четеше явна враждебност. Тогава Фандорин кръстоса ръце на гърдите си и се подпря на касата на вратата, лицето му също се промени — вместо любезно-приветлив доби студен и неприязнен вид.

— Господа — със строг и дори тържествен тон произнесе есаулът, — разрешете да ви представя Ераст Петрович Фандорин, с когото имам честта да се познавам още от турската война. Сега е на служба при московския генерал-губернатор.

И пак никой от офицерите дори не кимна. Колежкият асесор също се въздържа да кимне втори път. Чакаше продължението.

Гукмасов се обърна към него:

— А това, господин Фандорин, са моите другари. Старши адютант подполковник Баранов, адютант поручик княз Ердели, адютант щабкапитан княз Абадзиев, ординарец ротмистър Ушаков, ординарец корнет барон Ейхголц, ординарец корнет Гал, ординарец стотник Марков.

— Не мога да ги запомня — рече Ераст Петрович.

— Няма и нужда — отсече Гукмасов, — представих ви всички господа само защото ни дължите обяснение.

— Дължа ви? — насмешливо попита Фандорин. — Гледай ти!

— Да, господине! Ако обичате да обясните пред всички на какво се дължи оскърбителният разпит, на който ме подложихте в присъствието на полицейския началник.

Гласът на есаула звучеше заплашително, но колежкият асесор остана все така невъзмутим и дори обичайното му леко заекване почти се заличи.

— Въпросите ми, есаул, се дължат на факта, че смъртта на Михаил Дмитриевич Соболев е събитие от държавно значение, нещо повече — с исторически измерения. Това първо — Фандорин се усмихна укорително. — А вие, Прохор Ахрамеевич, ни заблуждавате, и то доста непохватно. Това второ. Възложено ми е от княз Долгорукой да проуча нещата. Това трето. И бъдете сигурен, че ще ги изясня, вие ме познавате. Това четвърто. Или все пак ще ми кажете истината?

Кавказкият княз в бяла черкезка със сребърни патрондаши на гърдите — само че кой от двамата? — скочи от дивана.

— Първо-второ-трето-четвърто! Господа, този копой, тази мижитурка ни се подиграва! Проша, кълна се в майка си, сега ще го…

— Сядай, Ердели! — ревна Гукмасов и кавказецът веднага седна, брадичката му нервно трепкаше.

— Наистина ви познавам, Ераст Петрович. Познавам ви и ви уважавам — очите на есаула гледаха тежко и мрачно. — Михал Дмитрич също ви уважаваше. От уважение към светлата му памет не ровете в тези неща. Само ще влошите положението.

А Фандорин му отговори също искрено и сериозно:

— Ако опираше само до мен и неоснователното ми любопитство, непременно щях да изпълня молбата ви, но ще прощавате, не мога — служба.

Гукмасов изпука с вкопчените зад гърба си пръсти и се разходи из стаята, звънтейки с шпорите. После пак се спря пред колежкия асесор.

— Е, и аз не мога. Не мога да допусна вие да продължите разследването. Полицията — да, но не и вие. Вещината ви, господин Фандорин, е съвсем непотребна в случая. Да знаете, че ще ви попреча по какъвто и да било начин въпреки дългогодишното ни познанство.

— Като как например, Прохор Ахрамеевич? — със студенина в гласа се поинтересува Ераст Петрович.

— Има прекрасен начин! — отново скочи поручик Ердели. — Вие, господине, потъпквате честта на офицерите от Четвърти корпус и аз ви обявявам дуел! Ще се стреляме тук веднага! Смъртоносно, през кърпа!

— Доколкото си спомням дуелния кодекс — сухо възрази Фандорин, — условията определя този, на когото е обявен дуел. Ще приема да изиграем с вас тази глупава игра, но по-нататък, когато приключа с разследването. Можете да ми пратите секундантите си, аз съм в двайсета стая. Довиждане, господа.

И понечи да тръгне, но Ердели с вик „Тогава аз ще те накарам!“ се опита да му удари шамар. Ераст Петрович с удивителна ловкост улови замахналата за удар ръка и стисна китката на княза с два пръста — уж не много силно, но лицето на поручика се изкриви от болка.

— Мерзавец! — изпищя той и замахна с лявата ръка.

Фандорин отблъсна буйния княз и презрително каза:

— Не се престаравайте. Да приемем, че вече сте ме ударили. Аз ви обявявам дуел и ще ви накарам да заплатите за оскърблението с кръвта си.

— Отлично — за първи път отвори уста флегматичният щабофицер, когото Гукмасов представи като подполковник Баранов. — Кажи си условията, Ердели.

Князът, който си разтриваше китката, с омраза изсъска:

— Ще се стреляме веднага. През кърпа.

— Какво е през кърпа? — с интерес попита Фандорин. — Чувал съм за такъв начин, но да си призная, не съм подробно запознат.

— Много просто — любезно рече подполковникът. — Противниците хващат със свободните си ръце двата противоположни края на обикновена носна кърпа. Ето моята, ако искате. Тя е чиста — и Баранов извади от джоба си голяма носна кърпа на червено-бели карета. — Взимат пистолетите. Гукмасов, къде са ти пистолетите?

Есаулът отиде до масата, на която имаше продълговата кутия, очевидно приготвена предварително, и вдигна капака. Блеснаха удължените инкрустирани ръкохватки.

— Противниците по жребий избират пистолет — продължи Баранов, миролюбиво усмихнат. — Прицелват се — макар че от такова разстояние какво толкова ще се прицелват? — и при команда стрелят. Това е.

— По жребий ли? — попита Фандорин. — Тоест единият пистолет е зареден, а другият не?

— Естествено — кимна подполковникът, — в това е смисълът. Иначе нямаше да е дуел, а двойно самоубийство.

— Добре — съгласи се колежкият асесор. — Тогава жалко за поручика. Нямало е случай да загубя на жребий.

— Всичко е в Божията ръка, но така не се говори, ще се урочасате — назидателно каза Баранов.

Май тук той е главният, а не Гукмасов, помисли си Ераст Петрович.

— Трябва да имате секундант — мрачно се обади есаулът. — Ако искате, като стар познайник мога да ви предложа услугите си. Не се съмнявайте, всичко ще е честно.

— Никак не се съмнявам, Прохор Ахрамеевич. Но не сте подходящ за секундант. Ако ми изневери късметът, много ще замирише на убийство.

— Прав е. С умен човек да ти е драго да общуваш. Прав си и ти, Прохор. Той е опасен. Какво предлагате, господин Фандорин.

— Ще приемете ли японски поданик за секундант? Току-що пристигам в Москва, нали знаете, и още нямам познанства… — колежкият асесор извинително разпери ръце.

— Ако ще и папуаски — нададе вик Ердели. — Но хайде вече да започваме!

— Лекар ще има ли? — попита Ераст Петрович.

— Лекар не е нужен — въздъхна подполковникът, — от такова разстояние всеки изстрел е сигурна смърт.

— Хм. Не се тревожа за себе си, а за княза…

Ердели възмутен кресна нещо на грузински и се оттегли към другия край на стаята.

Ераст Петрович изложи накратко ситуацията в бележка, написана с чудновати знаци отгоре надолу и отдясно наляво, и помоли да я отнесат в двайсета стая.

Маса се появи без много бързане чак след петнайсетина минути. Офицерите вече проявяваха нервност и май се бяха усъмнили, че Фандорин играе нечестно.

Появата на секунданта предизвика голям фурор. За схватката, на каквито Маса беше всеотдаен привърженик, той се беше нагласил в парадно кимоно с високи колосани рамене, беше обул бели чорапи и се беше препасал с най-красивия си пояс с шарка във вид на млади бамбукови филизи.

— Какъв е тоя макак! — невъзпитано ахна Ердели. — Впрочем както и да е! Да започваме.

Маса церемониално се поклони на присъстващите и с изпънати ръце поднесе на повелителя си проклетата чиновническа шпага.

— Вашият меч, господарю.

— До гуша ми дойде с тоя меч — въздъхна Ераст Петрович. — Ще се стреляме с пистолети. С господина там.

— Пак ли с пистолети? — разочарова се Маса. — Що за варварски обичай. И кого ще убивате? Онзи космат човек? Същинска маймуна.

Свидетелите на дуела се изправиха до стената, Гукмасов побая гърбом нещо над пистолетите и предложи избор на противниците. Ераст Петрович изчака Ердели да се прекръсти и да вземе оръжието, после с два пръста небрежно измъкна втория пистолет.

Следвайки указанията на есаула, дуелистите поеха двата края на кърпата и се отдалечиха на максимално възможното разстояние, което даже след като опънаха ръце, не превишаваше три крачки. Князът вдигна пистолета до височината на рамото си и се прицели право в челото на противника. Фандорин задържа оръжието до бедрото си и дори не понечи да се цели, което при такава дистанция наистина беше излишно.

— Едно, две, три! — бързо отброи есаулът и се дръпна назад.

Сухо щракна пистолетът на княза, затова пък оръжието на Фандорин блъвна лют огън и поручикът с вой и проклятия се затъркаля по килима, притиснал простреляната си дясна ръка.

Когато воят премина в приглушени стонове, Ераст Петрович назидателно рече:

— С тази ръка вече няма да удряте шамари.

В коридора се чуха гласове, викове, Гукмасов открехна вратата и каза на някого, че се е случила досадна неприятност — поручик Ердели си чистел оръжието и си прострелял ръката. Отпратиха ранения да го превърже доктор Уелинг, който за щастие още не беше потеглил за необходимото по балсамирането, след което всички се върнаха в стаята на Гукмасов.

— И сега? — попита Фандорин. — Удовлетворен ли сте?

Гукмасов поклати глава:

— Сега ще се стреляте с мен. При същите условия.

— А после?

— А после, ако пак ви провърви — с всички останали. Докато някой не ви убие. Ераст Петрович, спестете ни подобно изпитание — есаулът го погледна в очите почти умоляващо. — Дайте ни честна дума, че няма да участвате в разследването, и ще се разделим приятелски.

— За мен би било чест да съм ви приятел, но вие искате невъзможното — тъжно отговори Фандорин.

— Господарю — пошепна на ухото му Маса, — не разбирам какво ви говори този човек с красивите мустаци, но усещам опасност. Не е ли по-разумно да нападнем първи и да избием тези самураи, преди да са се усетили? Донесох в ръкава си вашия малък пистолет и онзи кастет, който си купих в Париж. Много ми се ще да го изпробвам.

— Зарежи тези разбойнически хрумвания, Маса — рече Фандорин на слугата, — ще се сражавам с господата честно, с всеки поотделно.

— О, тогава много ще се проточи — разочарова се японецът, отдръпна се до стената и приседна на пода.

— Господа — опита се да вразуми офицерите Фандорин, — повярвайте ми, нищо няма да постигнете. Само си губите времето…

— Стига излишни словоизлияния — прекъсна го Гукмасов. — Вашият японец умее ли да зарежда дуелни пистолети? Не? Тогава ти, Ейхголц.

Противниците пак взеха оръжията и опънаха кърпата. Есаулът беше свъсен и решителен, Фандорин имаше по-скоро сконфузен вид. На „три“ (сега броеше Баранов) Гукмасов щракна празния пистолет, а Ераст Петрович изобщо не стреля.

Смъртно пребледнял, есаулът каза през зъби:

— Стреляйте, Фандорин, дяволите да ви вземат. А вие, господа, решавайте кой ще е следващият — и барикадирайте вратата, за да не ни смущават. Не го пускайте жив оттук.

— Не желаете да ме чуете, но грешите — размаха заредения пистолет Фандорин. — Казвам ви, че нищо няма да направите. Аз имам рядка дарба, господа — Ужасно ми върви в хазарта. Необясним феномен. Вече свикнах с това. Вероятно е защото на покойния ми баща също толкова ужасно не му вървеше. Печеля винаги всякакви игри, затова не мога да ги понасям — той с ясни очи огледа неприветливите лица на офицерите, — не ми ли вярвате? Виждате ли този империал? — извади от джоба си златна десетрублева монета и я подаде на Ейхголц. — Хвърляйте, бароне, аз ще позная ези или тура.

Баронът, млад офицер с едва наболи мустачки, погледна Гукмасов и Баранов, сви рамене и подхвърли монетата.

Тя още се въртеше във въздуха, когато Фандорин каза:

— Не знам… Да речем, тура.

— Тура — потвърди Ейхголц и хвърли пак.

— Пак тура — с отегчение произнесе колежкият асесор.

— Тура! — възкликна баронът. — Бога ми, господа, вижте!

— Я пак, Митя — подкани го Гукмасов.

— Ези — отсъди Ераст Петрович, извърнал очи.

Възцари се гробна тишина. Фандорин дори не погледна отворената длан на барона.

— Нали ви казах. Маса, икоо. Овари да^[1]. Сбогом, господа.

Офицерите със суеверен ужас гледаха как чиновникът и японският му слуга се запътват към вратата. Само Гукмасов проговори, блед като смъртта:

— Фандорин, обещайте, че няма да използвате детективския си талант в ущърб на отечеството. На карта е заложена честта на Русия.

Ераст Петрович помълча.

— Обещавам, Гукмасов, че няма да сторя нищо против честта си, мисля, че това е достатъчно.

Колежкият асесор излезе, а на вратата Маса се обърна, поклони се подобаващо на офицерите и също изчезна.