Борис Акунин
Смъртта на Ахил (29)

5.

В Москва Ахимас съгласно инструкциите се настани в новия луксозен хотел „Метропол“. Представи се като търговец — Николай Николаевич Клонов от Рязан.

По номера, даден от мосю NN, телефонира на московския представител на поръчителя, към когото трябваше да се обръща с „господин Немо“. Тези нелепи псевдоними вече не му се струваха смехотворни — нещата бяха изключително сериозни.

— Да — чу се глас в слушалката.

— Клонов се обажда — рече Ахимас в мембраната. — Търся господин Немо.

— Да — повтори гласът.

— Предайте спешно да ми се достави словесен портрет на Екатерина Головина.

Повтори още веднъж името на Соболевата любовница и приключи разговора.

М-да, големи конспиратори са тия пазители на престола, няма що. Взе от келнера телефонния справочник и потърси името на абоната с номер 211. Надворен съветник Пьотър Пармьонович Хуртински, началник на секретната канцелария на московския генерал-губернатор. Бравос.

След два часа получи по куриер запечатана депеша с кратко съдържание:

„Блондинка зпт сиво-сини очи зпт леко гърбав нос зпт слаба стройна ръст 1,60 зпт малък бюст тънка талия зпт бенка на дясната буза зпт на лявото коляно белег падане от кон тчк NN.“

Лявото коляно и бенката не бяха от значение. Важното е, че се установи типажът: кльощава блондинка среден ръст.

— Как ти е името, любезни? — номер 19 гледаше келнера някак неопределено, сякаш с неудобство.

Опитният служител много добре познаваше този тон и тази физиономия. Той махна усмивката от лицето си, за да не смущава госта с демонстрация на многознайство, и отговори.

— Тимофей, ваша милост. Нещо да помогна?

19-и (според книгата — търговец от първа гилдия от Рязан) го дръпна настрана в посока към прозореца, мушна му една рубла.

— Скучно ми е, братко. Самотно. Да имаше някак… развлечение… — белезникавите му мигли затрепкаха, търговецът цял се изчерви. Как да не услужиш на такъв деликатен човек.

Келнерът разпери ръце:

— Лесна работа, господине. У нас в Москва дал Господ весели госпожици. Ще желаете ли някое адресче?

— Не, не ща адресче. Искам някоя по-специална, с фасон. Не съм по евтиниите — въодушеви се рязанският търговец.

— Намират се и такива — Тимофей запрегъва пръсти: — В „Яр“ пее Варя Серебряная — атрактивна госпойца, не е за всекиго. Има и една мамзел Карменсита, твърде модна особа, с нея се уговаря по телефона. В „Алпийска роза“ пее мамзел Ванда, и тя е доста придирчива. От френската оперетка има две танцьорки, Лизет и Анизет, много са известни. Сега, от артистките…

— А, давай артистките — оживи се 19-и. — Само че по мой вкус. Дебелите не ги обичам, Тимофей. Искам стройничка, с талийка, обикновена на ръст и задължително блондинка.

Келнерът се замисли.

— Тогава Ванда от „Розата“. Блондинка и слаба. Но лови око. Другите са по-закръглени. Пуста мода, господине.

— Разкажи ми за Ванда тогаз.

— Немкинче. С благородни обноски, знае си цената. Живее шикозно в гостоприемница „Англия“, с отделен вход. Може да си го позволи — за удоволствието взима по петстотин рубли. И подбира, не тръгва с всеки, само който й хареса.

— Петстотин рубли? Брей! — търговецът изглеждаше заинтригуван. — Къде мога да я видя тая Ванда? Къде е това „Алпийска роза“?

Келнерът посочи през прозореца:

— Ей тука близко, на „Софийка“. Почти всяка вечер пее. Ресторантът не е нищо особено, изобщо не може да се сравни с нашия или дори със „Славянски базар“. Почти само шваби ходят, с извинение. А нашите руснаци най-многото да идат да погледат Ванда. И който е със сериозни намерения — да я ангажира.

— А как я ангажират?

— И то си иска подход — с удоволствие заразправя Тимофей. — Преди всичко трябва да я поканите на масата. Но ей тъй просто да я повикате — няма да дойде. Първо ще й пратите букетче теменужки, увито в стотачка. Мамзел ще ви огледа отдалече. Ако още от пръв поглед не ви хареса — ще ви върне стотачката. Не ви ли я върне — ще дойде да седне. Но и това още нищо не значи. Може да поседне, да си поприказвате това-онова, а после да откаже. Тогава няма да ви върне стотачката, щом ви е отредила време. Говори се, че с тези стотачки от откази печели повече, отколкото с платата от петстотин рубли. Така се е поставила тая дяволица Ванда.

Вечерта Ахимас седеше в „Алпийска роза“, пиеше доста прилично рейнско и оглеждаше певачката. Немкинчето наистина беше хубаво. Приличаше на вакханка. В лицето нищо немско — дръзко и безразсъдно, зелени очи с блясък на разтопено сребро. Ахимас много добре познаваше тази особена светлинка, присъща само на най-безценните представителки на женската порода. Не пухкавите устнички и не финото носле, а тъкмо това лъчисто сребро пленява мъжете, сиянието му ги заслепява и те си губят ума. А гласът! Ахимас, рафиниран ценител на женската прелест, знаеше, че в гласа е половината чар. Такъв нисък глас, и при това въздрезгав, сякаш леко заскрежен, или обратно, обгорен, е опасен. Най-добре като Одисей да се вържеш за мачтата, инак потъваш. Не може да устои на тази сирена сърцатият генерал, изключено.

Но има още време. Днес е вторник, Соболев пристига в четвъртък, тъй че има възможност по-добре да опознае мадмоазел Ванда.

Тази вечер на два пъти получи букети. Единия й прати дебел търговец с лилав сюртук — Ванда го върна обратно, без дори да го докосне. Търговецът незабавно си тръгна с псувни на майка и шумно трополене.

Втория получи от гвардейски полковник с белег през цялата буза. Певицата помириса теменужките, прибра банкнотата в дантеления си ръкав, ала доста по-късно седна при гвардееца, и то за малко. Ахимас не чу какво си говориха, но накрая Ванда вдигна глава и се засмя, удари полковника с ветрилото по ръката и си тръгна. Гвардеецът философски сви златопагонни рамене и след време прати още едно букетче, но певицата веднага го върна.

Скоро обаче червенобузест блондин, къде по-невзрачен от отблъснатия полковник, небрежно повика с пръст горделивката и тя веднага седна при него. Блондинът й говореше нещо и почукваше по масата с къси пръсти, обрасли в рижи косми, а тя го слушаше мълчаливо, без усмивка, на два пъти кимна. Да не й е сутеньор, учуди се Ахимас. Странно.

Обаче в полунощ, когато Ванда излезе от страничния изход (Ахимас я причакваше отвън) тъкмо червенобузият я взе с кабриолет и двамата отпътуваха. Ахимас ги последва с едноместна каляска, предвидливо взета под наем от „Метропол“. Минаха Кузнецки мост, завиха по „Петровка“. Пред голяма ъглова сграда е електрически осветена табела „Англия“ Ванда и спътникът й слязоха и освободиха кабриолета. Беше късно, което означаваше, че антипатичният кавалер ще остане да спи при нея. Кой е този, любовник? Но видът й не е никак щастлив. Ще трябва да поразпита „господин Немо“.