Тами Хоуг
Виновен като греха (9)

Глава 8

Мич седна зад волана на експлоръра. Беше страшно уморен, по-голямата част на деня бе преминала в издирване ръкавиците на Гарет Райт, които той бе захвърлил по време на преследването в нощта на ареста му. Хората на Мич и специалистите от лабораторията на Бюрото за борба с престъпността два дни претърсваха основно гората в парка „Куари Хилс“, скиорската пътека в края на парка и околностите на Лейксайд, както и дворовете на къщите, граничещи с парка.

Петнадесетте сантиметра от навалелия отново сняг покриваше всяка стъпка, направена от полицай или агент, и навярно заличаваше някое доказателство, което нямаше да бъде видяно преди април. Претърсиха целия район. Въпреки това накрая нещо съвсем незначително им помогна. Лони Дайтц, уморен и ядосан, ритна силно един дънер и докато се взираше в цепнатината, нещо привлече погледа му. Малко бяло етикетче, зашито от вътрешната страна на черните кожени ръкавици.

Ръкавиците бяха изпратени в лабораторията в Сейнт Пол. Сетне трябваше да се справят с репортерите. Мич се безпокоеше.

Тази сутрин я бяха прехвърлили в медицинския център в Хенипин, а в три часа щяха да оперират ръката й. Искаше да бъде при нея, но не можеше да зареже разследването. Мегън го знаеше. Тя първа му го каза. Беше ченге, разбираше от предимства. Тя също беше и жертва, което й даваше допълнителна мотивация да желае разследването да бъде завършено.

Обаче тя беше сама и уплашена. Лекарите не й даваха големи надежди за ръката й. Ако не можеше да използва дясната си ръка, нямаше да може да държи пистолет, нямаше да може да се защитава, не можеше да се върне към професията си, която беше смисъл на целия й живот. Винаги се бе старала да е добро ченге.

Единственото, което искаше Мич в този момент, бе да може да я прегърне. Пътуването до Туин Сити не беше по вкуса му и се чувстваше виновен, че оставя дъщеря си при баба й и дядо й още една вечер, но запали двигателя и отново се замисли за Мегън. Последното, което бе очаквал да открие в кошмара по отвличането на Джош Киркууд, бе любовта, и то с ченге с ирландска кръв.

Напусна паркинга. Изпитваше желание да прегази репортерите, които го преследваха. Той им махна и потегли по Осло Стрийт. Беше на половин пресечка от магистралата, когато клетъчният му телефон иззвъня.

— Господи, какво ли има сега? — измърмори и спря до тротоара.

Остави двигателя да работи и извади телефона. Помисли си, че може да е Мегън или Джеси.

— Мич Холт.

Човекът отсреща не отговори.

— Ало? Кой е?

Чуваше се само шумът от мотора. Навън улицата бе тиха. Хората бяха по домовете си, вечеряха и гледаха новините по телевизията. Беше часът, в който Джош бе изчезнал.

Когато тази мисъл го накара да изтръпне, дочу глас по телефона. Шепот.

— Невежеството не е невинност, а грях. Невежеството не е невинност, а грях. Невежеството не е невинност, а грях.

Линията прекъсна.

Мич остана неподвижен, сърцето му силно биеше. Това беше съобщението от бележката, оставена след отвличането на Джош. Каза си, че всички знаят съдържанието, тъй като беше публикувано в пресата. Въпреки това не можеше да се освободи от неприятното чувство. Малко хора знаеха номера на клетъчния му телефон.

Измина минута. После пет. Телефонът отново иззвъня, тревогата го притисна като преса.

— Мич Холт.

— Шефе, обажда се Натали. Току-що позвъни шерифът. Той е в Кемпиън. Изчезнало е дете… има и бележка.

Джош седеше на пода в дневната и се взираше в огъня на камината. Огромен скицник и нова кутия с маркери стояха на пода до него недокоснати. По телевизията даваха „Аладин“, но той не се интересуваше от анимационния филм. Сестричката му Лили беше много доволна и стъпваше неуверено, понесла със себе си динозавъра Барни.

Джош вече не се интересуваше от анимационни филми. Не искаше да играе. Не искаше да говори. Взираше се в огъня и си представяше, че е пожарникар на Марс, където беше горещо и нямаше деца.

Хана излезе от кухнята, мажейки ръцете си с лосион. Беше измила чиниите от вечерята — пица от „Лининг Тауър“, любимата на Джош. Тази вечер здравословното хранене бе пратено по дяволите. Беше поръчала по телефона пица с пиперони и гъби. За десерт ядоха сладки, които някоя съседка беше донесла.

Днес беше довела сина си у дома, въпреки желанието на Боб Улрих да остане още малко в болницата, противно на съветите на жената от Социални грижи. Те всички искаха наблюдението да продължи. Но той беше добре физически и Хана ги убеди, че нежеланието му да говори не е причина да го задържат в болницата. Беше време да се върне у дома, където всичко му беше познато и се чувстваше в безопасност.

И така те пристигнаха у дома. У дома, където всичко изглеждаше познато, но нищо нямаше да бъде както преди.

Хана отхвърли тази мисъл. Беше изпратила приятелите си, а полицията бе разгонила репортерите. Беше поръчала пица и запалила огън в камината, беше пуснала любимия филм на Джош по видеото. Опитваше се всичко да бъде нормално.

Усмихната Лили се завтече към нея и й предложи да вземе Барни. Хана се наведе и силно прегърна дъщеря си.

— Мама, Джош! — заяви момиченцето, сочейки към брат си.

— Да, Джош е у дома. Липсваше ни, нали, мъниче?

— Джош, Джош! — запя Лили, радостна от завръщането на брат си. Въпреки, че бе само на осемнадесет месеца, тя го боготвореше. Той винаги се държеше добре с нея. Четеше й приказки преди сън и си играеше с нея.

Обаче откакто се бе върнал, не беше изрекъл нито дума. Гледаше през нея, сякаш тя не съществуваше. За щастие Лили бе твърде развълнувана, за да забележи състоянието му. Това би съсипало Хана, ако изобщо можеше да бъде съсипана повече.

Тя седна на канапето и взе момиченцето на коленете си. Филмът беше към края. Лили се въртеше.

— Още!

— Хайде да попитаме Джош. — Хана погледна към сина си. — Джош, скъпи, искаш ли отново да гледате филма?

Той не отвърна, не погледна към нея. Седеше неподвижно вече час и се взираше в огъня. Не беше докоснал скицника и маркерите.

Жената от Социални грижи бе казала да го насърчава да рисува, с надеждата, че той ще изрази преживяното чрез рисунките. Досега единствената рисунка бе на съветничката, която се бе опитала да въвлече Джош в някаква игра. Джош не даваше израз на чувствата си. След бурната реакция към баща си той не бе реагирал на нищо и на никого.

— Още, още, мама! — настояваше Лили.

— Не тази вечер, скъпа — промърмори Хана. — Време е да погледаме нещо по-спокойно и след това да си лягаш.

Момиченцето се разсърди, взе си обратно Барни и седна на фотьойла.

— Къде татко?

— Татко няма да се прибере тази вечер — отвърна майка й, като наблюдаваше Джош за някаква реакция. Той не реагира. Хана се ядосваше, че Пол не е тук, въпреки че всъщност не желаеше присъствието му. И преди беше разстройвал Джош. Не искаше да се повтори случилото се в болницата, нито желаеше напрежението между тях да се отрази на децата.

Въпреки това се бе надявала Пол да отстоява правата си като баща и да направи някакъв опит да спаси брака си. Искаше да види човека, за когото се бе омъжила, онзи, когото бе обичала, но него го нямаше. Изглежда, имаше някаква грешка, защото в началото на брака им той беше чудесен, а сетне по неизвестни причини започна да се променя, докато накрая тя не можеше да го познае. Мислеше си, че го познава много добре, а сега изобщо не можеше да го разбере.

Въздъхна и започна да превключва телевизионните канали, като търсеше нещо без секс и насилие и се спря на независимия канал на Минеаполис, по който даваха за стотен път „Капан за родители“. Хейли Милс в луди приключения като сестри близначки. Класически филм от шестдесетте, когато светът все още бе невинен.

Новините обаче грубо я върнаха в реалността. Жена със сериозно лице и червени коси изпълни половината екран, а в единия ъгъл показаха снимка на малко момче, под която с големи червени букви пишеше, че детето е изчезнало.

— О, мили Боже! — прошепна Хана.

— Властите в малкото градче Кемпиън в окръг Парк тази вечер организират издирване на осемгодишния Дъстин Холоуман, който е бил отвлечен от парка, където е играел с приятели след училище този следобед. Отвличането много наподобява това на Джош Киркууд от Дийр Лейк, също окръг Парк. Джош, който бе отвлечен на дванадесети януари, бе върнат на семейството му невредим късно миналата вечер. Семейството на Дъстин само може да се надява на подобен изход. Дъстин е осемгодишен, с руса коса и сини очи. Бил е облечен със сини джинси, черно-жълто скиорско яке и оранжева шапка. Всеки, който смята, че има някаква информация за момчето, се умолява незабавно да се обади в кабинета на шерифа на окръг Парк.

Джош бавно се извърна и погледна към екрана, на който бе показана снимката на Дъстин заедно с телефонните номера. Изправи се и застана пред телевизора, взирайки се в момчето, което бе обявено за изчезнало.

— Джош — прошепна Хана, отпускайки се на колене до сина си.

Той гледаше снимката на момчето и посочи с пръст към него.

— О…у…ъ. Той е обречен — прошепна.