Тами Хоуг
Виновен като греха (20)

Глава 19

До петък Минесота отново бе затрупана с петнадесет сантиметра сняг, а силният вятър правеше видимостта на повече от километър невъзможна. Температурата отново рязко спадна. Училищата бяха затворени. Пътищата извън Дийр Лейк също бяха затворени. Наложи се издирването на Дъстин Холоуман да бъде прекратено поради опасността доброволците да замръзнат. Никой не говореше за опасността, в която се намираше Дъстин.

Надяваха се, че похитителят му го държи на топло, и че накрая ще бъде открит и върнат невредим също като Джош. Надяваха се, че ще има този късмет. Мисълта, че се надяват на милостта на един психопат, караше гърлото на Мич да се свива. Нямаше начин да се разбере какъв ще бъде следващият ход в тази игра. Не знаеха дали късметът няма да им изневери.

Това положение го дразнеше, така че дори в девет часа сутринта търпението му вече беше на привършване.

Крачеше из малкия кабинет, изпълнен с шкафове за книги. По бюрото бяха натрупани листове и книги. Компютърът леко бучеше, зелените букви примигваха на монитора.

— Значи „каубоите“ са прекарали нощта в Дийр Лейк? — попита той.

Прийст го наблюдаваше безстрастно, погледът му беше втренчен като на бухал.

— Да, училищата от Минеаполис бяха затворени вчера и днес. Организирахме момчетата да прекарат почивните дни в Дийр Лейк, за да помогнат за събиране на средства във фонда за Гарет Райт.

— И къде отседнаха?

— В младежкото общежитие в студентското градче.

— Кой ги надзираваше?

— Аз бях с тях през по-голямата част на вечерта. Имахме празнична вечеря с Гарет и адвоката му — изрече той със зле прикрито самодоволство и погледът му се насочи към Елън.

— По кое време завърши вечерята? — попита тя.

— Към осем часа.

— А какво ще кажете за останалата част от вечерта? Имате ли представа какво са правили момчетата?

Страните му леко порозовяха от гняв. Дръпна късите ръкави на черното си поло.

— Те не са затворници, госпожице Норт. Доверието е много важно за успеха на нашата програма.

— Да, така е, но може би доверието невинаги е оправдано — изръмжа Мич.

Прийст се обиди:

— За какво е всичко това.

— Снощи някой е срязал гумата на колата на госпожица Норт.

— И вие сте решили, че е някой от каубоите? Това е несправедливо.

— Не е, професоре — възрази Мич, подпирайки се на облегалката на стола. — С цялото ми уважение към програмата, но вашите момчета са специалисти в това. Имат досиета. Имат мотив. Следователно е логично да бъдат заподозрени. Точно вие би трябвало да схванете това.

— Каубоите не са единствените в града, които са недоволни от госпожица Норт — изтъкна Прийст.

— Не, не са. И моята служба ще проследи всички. Което ме подсеща за следващия ми въпрос — къде бяхте снощи към девет часа?

Мъжът зяпна от учудване.

— Не е възможно да мислите, че съм въвлечен в нещо толкова…

— Младежко?

Лицето му почервеня и той скочи от стола си.

— След всичките часове, които аз и студентите ми прекарахме в доброволческия център, след като се опитах да помогна на разследването… преминах през теста на лъжата… за Бога! Не мога да ви кажа колко съм ядосан!

Мич се изправи и блъсна стола в старото олющено бюро.

— Добре дошъл в клуба, професоре. Работя по този случай денонощно от първия ден, а нещата все повече се влошават. Повече не мога да си позволя да съм любезен. Не мога да си позволя да се притеснявам за това, дали обиждам хората, като ги разпитвам. Ето и заключението: Гарет Райт е обвинен. Вие сте приятели и колеги. Това ви прави подозрителен.

— Господин Холт просто си върши работата, професоре — каза Елън, опитвайки се да бъде дипломатична, макар че и тя беше изнервена. Трябваше да започне деня с изтеглянето на колата си от Съдебната палата до гаража на Манли Ванлуун за ремонт. Стигна дотам, че се обади лично на Манли, за да го моли един от механиците му да докара друга кола до къщата й.

— Разбирам отношението ви към тези момчета — започна тя, — но фактът си е факт, логично е да бъдат заподозрени.

Прийст леко се намръщи и докосна широката си тънка уста.

— Нормално ли е жертвите да присъстват на разпитите на полицията?

— Това не е разпит, професоре — отвърна тя, — въпреки че Мич или някой от хората му ще трябва да поговори с момчетата, както ще разговарят и с всички останали. Дошла съм, за да ви помоля да направите списък с имената и адресите на момчетата, с които се занимавате сега или сте се занимавали.

— С каква цел? — напрегнато попита той. — За да може полицията да тормози всеки, който познава Гарет Райт? Това е нечувано!

— Това е само част от рутинно проучване — отвърна Елън, изправяйки се. — Трябва да говорим с колкото е възможно повече хора, които познават доктор Райт. Не е нещо необичайно, професоре. Изненадана съм, че агент Вилхелм вече не ви е помолил за това.

— Това е нарушение на личния живот.

— Не, не е.

Тя изгледа студено дребния мъж с тесния пуловер и твърде големите очила, който бе нарушил своята невъзмутимост. Преди две седмици го смяташе за благороден и състрадателен човек: съвестен гражданин, който полага усилия да помогне в доброволческия център за откриването на Джош. Днес изпитваше подозрения, че може би прикрива престъпник или още по-лошо — че е съучастник на Гарет Райт.

Мегън го подозираше. Оли Суейн, осъденият педофил, който се беше самоубил в затвора, беше посещавал компютърните курсове на Прийст. Тяхната връзка може би беше по-различна. Тя беше разследвала възможността, когато я нападнаха в предния двор на уединената вила на Прийст. Това вероятно беше нещо повече от съвпадение. Накъдето й да се обърнеше Елън, се изправяше пред нещо страховито и грозно.

— Такава е обикновената практика — каза тя. — И ако не ви засягаше директно, щяхте да сте доволен, че полицията си върши работата.

Тя взе куфарчето си и му кимна.

— Благодаря, че ми отделихте време, професоре. Ще ви бъда много благодарна, ако днес ми изпратите по факса списъка, за който ви помолих. Ако решите да упорствате, ще взема писмена заповед, но смятам, че не бихте желали да си имате неприятности. Разгласяването на случилото се ще навреди на името на „каубоите“. Знам, че не искате подобно нещо.

— Не — въздъхна той. Ръцете му се отпуснаха, костеливите му рамене се свиха. Погледът му се премести към Мич. — Съжалявам, че реагирах така, но тази програма означава много за мен. Опитах се да помогна при разследването, когато Джош изчезна, а сега се занимавате с мен и момчетата… не разбирам — измърмори, поклащайки глава. — Имам чувството, че съм предаден.

— Разбирам ви, професоре — отвърна Елън. — И двамата изпитваме подобни чувства.

Мич само присви устни, което би трябвало да се изтълкува като извинение. Когато се обърна към вратата, в стаята нахлуха високи и слаби момчета.

— Ей, та това е лейди Справедливост — възкликна Тирел Ман с широка усмивка. Той наперено мина покрай Елън. — Нашият човек Костело те ритна отзад вчера.

Тя се помъчи да запази самообладание.

— Това е само гаранция.

— Откажи се, Русокоске — подигра й се той. — Нямаш за какво да се заловиш.

Тя запази самообладание, посрещайки войнствените му думи спокойно.

— Ще видим. Нали знаеш, както се казва: „Нищо не е приключило, докато не свърши.“

Наблюдаваше внимателно каква ще бъде реакцията му. Забеляза предпазливостта в очите му. Устните му се изкривиха подигравателно:

— Не притежаваш никакви доказателства за доктора.

Мич пристъпи напред и сложи ръка на гърдите на Тирел, побутвайки го назад.

— Ще покажеш ли малко уважение?

Той се намръщи:

— Кой, по дяволите, си ти?

— Тирел — обади се Прийст и пристъпи между тях, — това е началникът на полицията Холт.

— Ченге! Трябваше да се досетя.

Другото момче пристъпи напред с фалшива усмивка и подаде ръка.

— Джей Ар Андерсен, шефе. Тирел е малко ядосан. Трябва да го извините.

— Не, няма — отвърна Мич. — Но не разполагаме с повече време. По-късно ще си поговорим, Тирел.

— По дяволите…

— Ще го направим. — Той се обърна към Прийст. — Ще организирам нещо за този следобед. Някой ще ви информира.

Професорът изглеждаше нещастен и смирен.

— Може ли поне да го направим тук, в моя кабинет?

— Да направим какво? — попита Андерсен.

Мич кимна и побутна Елън към вратата.

— Мразя да се занимавам с тях — изрече той, когато тръгнаха към стълбите. — Програмата е добра, но съществува опасност. Искам да кажа, че ако си помислиш кое е по-лошо — посредствени деца, но съзнателни, или умни, но престъпници? И не се опитвай да ми кажеш, че Тирел има някакво съзнание. Той е пръчка динамит с къс фитил.

Въпросът беше дали Гарет Райт е провокирал този акт на насилие срещу нея? Елън обмисляше вероятностите, докато вървяха. Кабинетът на Прийст беше разположен на четвъртия етаж на „Крей Хол“, тъмен стар мавзолей, всеки етаж бе лабиринт от коридори и малки кабинети. Дори светлите стени с цвят на горчица не разведряваха атмосферата.

— Няма съмнение, че Тирел ме обвинява за арестуването на Райт. Но професорът е прав — „каубоите“ не са единствените привърженици на Гарет Райт.

— Знаем, че самият Райт има алиби за снощи — каза Мич. — След вечеря той е бил в кабинета на Костело до десет и половина. Сетне той го откарал у дома.

— У дома — в Лейксайд?

Мич отвърна:

— Това е част от шоуто: ако е невинен, защо да не живее в къщата си?

— Защото показва истинско пренебрежение към чувствата на семейство Киркууд — ядосано възрази тя. — Но кой го е грижа за тях? Във всеки случай на Тони Костело не му пука, мога да ти го гарантирам.

Връщането на Райт не само беше оскърбително, но по този начин те нямаха достъп до Карън.

— Райт не му плаща петцифрен хонорар, за да бъде чувствителен — отбеляза Холт.

— Ако Райт му плаща такива пари, бих искала да знам откъде идват. Жалко, че нямаме причина да проверим банковата му сметка. — Тя спря на площадката, очите й блестяха. — Но би трябвало да можем да проследим месечните му разходи от телефонната компания. Ако се доберем до тях, ще можем да видим дали няма разни странни обаждания по време на отвличането на Джош, които да идват от къщата на Райт — с което, разбира се, те няма да разполагат, защото той е много предпазлив, но ще можем да разберем дали Карън Райт е тази, която се е обадила на Костело. Ако не го е направила, това ще подсили подозренията ми, че с него се е свързал съучастникът му. Ако намериш начин да заобиколиш аргументите на Костело и го обвиниш в съучастничество… О, това би било твърде хубаво.

Мич вдигна вежди, докато слизаха надолу.

— Напомни ми никога да не те предизвиквам. Не успяхме да открием Тод Чайлдс. Не отговаря на телефона, явно не се е прибирал у дома си и не е на работа в „Пак Рат“ до понеделник. Никой не знае къде, по дяволите, може да е отишъл в такова време, но никой не го е виждал от вчера следобед.

А оттогава досега бяха открили ботуша на Дъстин Холоуман и колата й беше надраскана.

На първия етаж прекосиха още един празен коридор и се озоваха във фоайето. Въпреки че вратите бяха добре затворени, можеше да се чуе как вятърът зловещо вие. По-ниските дървета се превиваха като желирани фигурки. От другата страна на пътя човек с червена шуба притичваше, подгонен от вятъра.

— Проклето време! — изръмжа Мич.

— Определено не ни помага.

Елън остави куфарчето си на пода и сложи вълнения шал на главата си.

— Информирай ме веднага щом говориш с Чайлдс — каза тя. — Той е в списъка на свидетелите при общото прослушване. Ще изглеждаме като идиоти, ако се окаже, че е замесен.

— Поръчал съм на мой човек да се погрижи за това.

— Какво стана с работещите в „Донът Хът“? Дали са видели нещо в нощта, когато почина Дени?

— Те са в Монкато, но не сме сигурни къде са отседнали. — Той сложи качулката си. — Говорих с Вики Енберг. Тя каза, че той е споделил с нея, че му се искало да не се замесва в това дело, но не й е споменал дали Райт е признал нещо пред него. Тя не вярва, че той се е самоубил, но трябва да намерим източник, който да го потвърди.

— Вярваш ли, че се е самоубил? — попита Елън.

Той се взираше навън.

— Да ти кажа истината, вече не знам в какво да вярвам.

 

 

— Не смятам, че е необходимо, Елън — каза Руди, движейки се неспокойно зад бюрото си. Беше отместил купища листове и беше преровил купчината с изрезки от вестници — всичките бяха идентични, на снимката се виждаше разгневеното му лице! — Службата на шерифа е до нас.

— Което не ни помага, когато имаме неприятности в съда — настоя тя. — Положението е много сложно, Руди. Ще трябва да работим много часове през следващите няколко дни преди процеса. Не бих искала да се страхувам за живота си. Колата ми може да бъде пребоядисана, но следващия път някой луд може да реши да нападне мен.

Той извади страница изпод купищата жълти листа и откри, че е стар списък с покупки.

— Никой не може да влезе в сградата през нощта без ключ.

— Голяма работа. Ще дойде през деня и ще се скрие в килера за препарати до вечерта. Може да се влезе през прозорците. Тогава какво?

Той смачка листа с покупките и го хвърли в кошчето за боклук. Не го уцели. Мърморейки, той се наведе да вдигне хартийката и очите му забелязаха нещо, което по-рано не му бе направило впечатление.

— Ха! — възкликна, разгъвайки листа.

Елън го наблюдаваше със смес от отвращение и учудване.

— Знаеш ли, съжалявам, че те занимавам с подобни неща, Руди, но предпочитам да не свърша като Дени Енберг.

— Той се самоуби.

— Не мисля, и ако обърнеш внимание на нещо друго, освен на мястото на съдията Франкен, ти също не би разсъждавал по този начин.

— Елън! Не зная за какво говориш. Как би могла да предположиш подобно нещо? Съдия Франкен дори още не е погребан. Погребението е днес. В ръката си държа словото, което ще произнеса.

— Добре — каза тя. — Изиграй си ролята, но искам да имам охрана.

— Не е толкова лесно. Не мога просто да назнача някого. Първо ще трябва да поговоря с градската управа.

— О, чудесно. Може би те ще решат въпроса през следващата година. Не може ли просто да организирате нещо със Стайгър?

— Вероятно, но те са много заети, нали знаеш? Не съм сигурен, че разполага със свободен човек.

Елън въздъхна.

— Добре. Нямам търпение да видя какво ще каже пресата. Окръгът Парк не може да защити децата си, не може да защити собствените си адвокати… Предполагам, че ще искаш да направя изявление и да кажа, че не отговаряш за това.

Очите на Руди проблеснаха остро и се присвиха.

— Знаят ли за колата ти? — попита той.

— Телефоните звънят като луди — изрече тя безизразно. Трябваше да провери съобщенията на телефонния секретар, нямаше представа дали са се обаждали журналисти. Руди, изглежда, не забеляза, че не беше отговорила на въпроса му. Перспективата, че пресата може да го покаже в лоша светлина, бе привлякла вниманието му.

— Все още не са научили, но нали знаеш как стоят нещата. Градът е малък.

Руди сви устни и прокара ръка по пригладената си коса. От този жест ръката му се омазни. Той несъзнателно я избърса в панталона си. Крачеше напред-назад до прозореца. Времето и пускането на Райт под гаранция беше разпръснало демонстрантите от улиците.

— Смяташ, че е някой от каубоите? — попита той.

— Нямам представа, но е възможно.

— Възможно е. Но ти смяташ, че е така, нали?

— Не знам.

Леко се намръщи, питайки се каква изгода може да получи, ако я принуди да си признае. Програмата беше популярна и политически издържана и бе довела в Дийр Лейк много журналисти. Сиг Иверсон, когото бе назначил за окръжен прокурор, вече се беше свързал с Прийст миналата есен и действаше като наставник на няколко момчета. Ако Елън се изправеше срещу групата и се окажеше, че те са банда негодници, тя щеше да успее да се скара с Иверсон. Междувременно, ако Руди не предприемеше нищо и я нападнеха, това щеше да се отрази зле върху имиджа му.

— Ще видя какво мога да сторя — изрече накрая той. — Ще попритисна малко Ръс. Ще се погрижа за това. Не искаме някой да те нарани, Елън. Знаеш, че мисля за хората в този кабинет като за семейство. Не бих искал да се случи нещо с една от дъщерите ми.

Тя леко се усмихна, мислейки как той би продал своята „дъщеря“ на циганите, ако не се страхуваше, че ще се разчуе.

— Благодаря, Руди.

— Ще отидеш ли на погребението?

— Разбира се. — Нямаше време, но се чувстваше задължена. Запита се дали Брукс щеше да изпита същото желание, или щеше да остави коментарите си за романа, който пишеше.

— Докъде стигнахме с делото? — попита Руди.

— Няма нищо ново. Зависими сме от лабораторията, чакаме резултатите. Тестването на ДНК на кръвта по чаршафа няма да свърши по-рано от месец.

— Но съвпада с кръвта на Джош.

— Да. И след като трябва да посочим само причината, смятам, че няма опасност. Фигуративно казано. Костело ще накъса на парцали чаршафа пред съдебните заседатели, но когато стигне дотам, ние ще сме напред и ще му се наложи да се бори с експертите по ДНК.

„Ако стигнем дотам.“

— Разполагаме с достатъчно неща, за да го изхвърлим през борда — заяви тя.

Би искала да обсъди проблемите, както го правеше с началника си в Хенипин; да изградят стратегия, теории, различни хитрини. Но с Руди беше невъзможно. Най-доброто, което можеше да стори, беше да обсъди нещата с Камерън и да се надява на собствените си инстинкти.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да се качвам горе.

Елън тръгна към кабинета си, където телефоните все така звъняха непрекъснато. Слухът за колата й вече се бе разпространил. Тя официално се беше превърнала в мишена.

Фийби се изправи, на хубавото й лице бе изписана паника.

— Съжалявам, Елън — изрече тя.

— Съжаляваш?

Куентин Адлер се намеси:

— Елън, трябва да поговоря с теб за онзи случай за кражба с взлом.

— След миг, Куентин.

— Опитах се да го спра, но той ме заплаши — оправда се Фийби. — Той е Лъв. Не мога да общувам с тях.

— Какво?

— Помниш ли онзи случай — заоплаква се Куентин, месестото му лице почервеня. — Случаят с кражбата, който ми прехвърли — Херман Хорсман. Не мога да открия показанията под клетва, които взе от приятелката му, а сега тя неочаквано е заминала за Мексико и…

— Господин Костело — призна Фийби, стискайки очи, сякаш се опитваше да се предпази от удар. — Той е в кабинета ти. Ужасно съжалявам!

— … и бих искал да знам откъде тази малка мръсница е намерила пари, за да отлети за Канкун. Трябва ми това показание, Елън.

— Куентин — остро го прекъсна тя. — Вземи си номерче и чакай.

Заобиколи го и дръпна Фийби за ръкава.

— Тони Костело е в кабинета ми? Сам?

— Ужасно съжалявам — изплака момичето. — Опитах се, но телефоните не преставаха да звънят и… чух, че си била нападната, а той ме заплаши!

— О, Фийби, не плачи!

Секретарката приседна на ръба на бюрото си и скри лице в дланите си.

— Опитвам се!

— Елън, искам да ти кажа, че съм обиден от отношението ти — нацупи се Куентин. — Подхвърли ми този случай…

Тя се извърна към него.

— Куентин, не съм ти майка, нито секретарка. Дадох ти всичките си папки по случая. Ако не можеш да откриеш нещо, справи се някак. Сега, ако обичаш, ме извини, докато отида да изкормя господин Костело.

Бързо влезе в стаята и затръшна вратата.

— Как смееш! — извика. — Как смееш да идваш тук и да се караш със секретарката ми, да влизаш в кабинета ми без покана! Трябва да повикам охраната и да те изхвърля от сградата!

— Направи го, Елън — отвърна той. — Това само ще помогне на моята история, когато кажа пред пресата как си възнамерявала да ме изхвърлиш. Как не отговаряш на телефонните ми обаждания и отказваш да си назначиш среща с мен. Тази сутрин съм ти оставил поне пет съобщения.

— Извини ме, че животът ми не се върти около теб, Тони. Да не смяташ, че ще захвърля всичко и ще ти отговоря, защото някога съм била толкова глупава, че да се замеся с теб?

Той пристъпи към нея.

— Не — тихо изрече той. — Смятам, че ме избягваш, за да ме накажеш, и ако това е истина, може би ще се оттеглиш от делото и ще го предадеш на някого, който няма толкова много емоционален багаж.

— Би искал, нали? — тъжно се засмя Елън. — Аз съм най-добрата прокурорка в този кабинет и ти го знаеш. Смяташ, че ще предам случая, така че да смачкаш някой по-неопитен от мен? Погледни истината в очите.

Тя се отдалечи от него и зае мястото си зад бюрото. Бързо огледа стаята, търсейки нещо, което да не е на мястото си.

— Осъзнаваш, че подготвям почвата за апелационна жалба. — Той отново седна, контролирайки се напълно.

Елън повдигна вежди.

— Вече планираш апелация. Това говори зле за клиента ти. Не се тревожа. Не съм направила нищо неетично. Ако смяташ да използваш връзката ни, накрая вниманието ще бъде насочено към теб, Тони. Не вярвам да ти хареса да бъдеш звезда в подобно шоу.

Той се облегна назад, красивата му уста се разтегна в усмивка.

— Не си се променила. Все още можеш да се сражаваш със зъби и нокти, когато се наложи, Елън. Обичах да разговарям с теб. Бързо се възпламеняваш.

Очевидно искаше да изтъкне, че повечето им дебати бяха провеждани в леглото или завършваха там. Но тя нямаше да му достави удоволствието да я притесни.

— Нека се върнем на темата — напомни му. — Точно ти нямаш никаква работа в кабинета ми, след като не ти е разрешено.

— Нали не вярваш, че съм дошъл тук да открадна нещо? — изненада се той. „Горката параноичка.“ — Първо, знам, че не би оставила важни документи. Знам как действаш — ще събереш всякакъв вид информация в трите отделения на куфарчето си, с което никога не се разделяш. Второ, не е необходимо да крада от теб, за да изградя защитата си. Клиентът ми е невинен.

— Спести си го за пред съдията.

— С когото имаме среща след пет минути — изрече той, поглеждайки златния си ролекс.

— Какво?

Той наклони глава.

— Уморих се да ти звъня, Елън. Трябва да се видя с Грабко и не бих искал да ме обвиняваш, че се опитвам да разговарям насаме с него.

— Имам друга среща след пет минути.

— Вече не. Правило номер едно в съдебната зала: не ядосвай съдията.

— И какво е толкова неотложно, че трябва сега да го обсъждаме?

— Ще подам петиция в съда за отварянето на медицинския картон на Джош Киркууд — гладко изрече той.

— Какво? Защо?

— Защото имам причини да смятам, че с детето е било злоупотребено физически — от баща му.