Тами Хоуг
Виновен като греха (16)

Глава 15

Горман Грабко имаше голяма колекция от папийонки. През втората година на следването си бе решил, че всеки забележителен мъж създава собствен имидж. Същата година започна да носи папийонки. Носеше ги вече тридесет и три години. Винаги дискретни и елегантни. Никога не носеше такива, които се закопчават с ластик.

Днес бе избрал достойна папийонка в сиво на тъмносиви райета, която подчертаваше прошарената му късо подстригана брада, прикриваща белезите от акне. Косата му все още беше тъмна, само слепоочията му бяха прошарени. Темето му обаче беше плешиво. Плешивостта бе отличителна черта за мъжете от семейство Грабко. Той се гордееше с нея, както със съдийската си тога и тъмните костюми от „Брукс Брадърс“. Осъзнаваше, че има съдии в селскостопанските райони, които не обръщат внимание на външния си вид, но той не можеше да си позволи да бъде небрежен. Беше завършил Северозападния университет, беше преподавал в Дрейк, беше меценат на изкуството и се стремеше някой ден да заеме мястото си във върховния щатски съд.

Надяваше се този ден да не е много далеч, въпреки че беше трудно съдия да се издигне от място като окръг Парк. Престъпленията тук бяха леки провинения, съдебните процеси — елементарни, адвокатите — лишени от въодушевление. Дело като „Щатът против Гарет Райт“ беше рядък случай. Горман Грабко се бе подготвил добре.

Седеше зад бюрото си като милостив монарх и се усмихваше сърдечно на Антъни Костело.

— Господин Костело, за мен е истинско удоволствие. Не всеки ден при нас идва адвокат с такава репутация, нали Елън?

Елън само леко се усмихна. Въпросът беше реторичен. Съдията продължи, без да изчака нейното мнение, изключвайки я от мъжкия им разговор. Или може би това не бе мъжки разговор, а по-скоро внимание към знаменитост. Щеше да се справи по-добре, ако Камерън беше тук, но му се бе наложило да отиде в съда.

— Казаха ми, че сте завършили „Пърдю“ — каза Грабко.

Костело се усмихна:

— Надявам се, че като възпитаник на Северозападния нямате нищо против.

Съдията се усмихна, очевидно поласкан, че той знае нещо за него.

— И двамата сме възпитаници на университети, които са сред най-добрите учебни заведения. Вие определено сте накарали вашия да се гордее с вас. Името ви е доста известно. В течение съм на нещата, които стават в големите градове — важно заяви Грабко, сякаш бе назначен да го върши от някаква висша сила и не беше мотивиран от обикновена завист.

— Доста съм зает.

Елън едва се сдържа да не избухне в смях от престорената му скромност.

— Доктор Райт трябва да е щастлив, че успяхте да го вмъкнете в програмата си между делата за убийство.

— Да, нещата в големия град се развиват доста бързо. — Костело я погледна. — Но ти го знаеш от едно време, нали, Елън? Разбираемо е, че някои хора не издържат на темпото.

Той издаде звук, сякаш тя се бе пречупила от напрежението и бе захвърлена в провинцията, за да живее там тайно и позорно. Грабко леко наклони глава и я загледа подозрително. Тя присви очи и се обърна с усмивка към адвоката:

— Гадно е вярната дума, въпреки че някои хора, изглежда, нямат нищо против да затънат в мръсотията. Но не бива да отнемаме от ценното време на съдия Грабко. Програмата му е доста напрегната.

— Тъй като сега ще се заемете с делото, господин Костело — каза Грабко, — предполагам, че ще искате общото гледане на делото да бъде отложено?

— Не, ваша милост. Защитата ще бъде готова да даде ход на делото. Всъщност съм нетърпелив да се заема с това дело. С всеки изминал ден, в който тези обвинения тежат върху доктор Райт, личността му се очерня все повече.

Костело широко се усмихна на Грабко.

— Ваша милост, първото ми задължение към моя клиент е да поправя несправедливостта, извършена към него миналата седмица, когато съдия Франкен установи гаранция над възможностите му.

— Мъжът е бил арестуван, докато е бягал от мястото на престъплението — подскочи Елън.

— Така се твърди.

— Брутално е пребил агент от Бюрото за борба с престъпността…

— Само твърдения.

— И се е опитал да избяга. Очевидно е, че отново може да се опита да го направи…

Костело рязко се изправи, без да откъсва поглед от Грабко. Отиде до прозореца, където мека светлина се процеждаше през щорите.

— Доктор Райт има право да се смята за невинен. Всъщност той е невинен. Според законите на този щат има право на разумна гаранция. Половин милион долара в брой едва ли може да се нарече разумна сума.

Грабко поглади брада.

— Нито отвличането на осемгодишно дете, нито измъчването на жена…

Адвокатът се извърна.

— О, хайде, Елън. Не е възможно да вярваш, че Гарет Райт е извършил всичко това. Той е уважаван професор…

— Зная точно какво е извършил Райт, господин Костело. — Елън се изправи и се приближи до него. — Той е обвинен в няколко углавни престъпления и се е опитал да избяга.

— Не споря, че престъпникът се е опитал да избяга от мястото на престъплението. Доказвам само, че моят клиент не е престъпник.

— Тогава е много странно как е бил арестуван.

— Макар че мъжът е заловен, той не е извършил престъпленията.

— Доказателствата сочат друго.

— Ще видим — спокойно изрече Костело. — Ако се стигне дотам.

Елън скръсти ръце и остана неподвижна, докато Тони отново зае мястото си и кръстоса крака, внимателно приглаждайки сакото на раирания си костюм. Изглеждаше твърде спокоен, сякаш в ръкава му имаше скрита карта. Тя се замисли как да го накара да разкрие картите си. Мълчанието продължи достатъчно дълго, за да го принуди да реагира. Той погледна към Грабко.

— Ваша милост, възнамерявам да обявя ареста за незаконен. Ще внесем възражение. Четвъртата поправка забранява на полицията при липса на доказателства или съгласие да влиза в чужд дом без заповед за обиск, за да го арестува за углавно престъпление — спомнете си делото „Пейтън срещу щата Ню Йорк“.

— О, моля те — подигра му се тя. — Мъжът е арестуван, докато е бягал, бил е въоръжен и опасен — не смяташ ли, че арестът е бил наложителен? Ситуацията отговаря на всички условия. — Започна да изброява на пръсти. — Включено е сериозно нападение, смятали са, че заподозреният е въоръжен, имало е сериозни предпоставки и се е опитвал да избяга. Мич Холт буквално го е последвал през вратата.

— Буквално, но не в действителност. — Костело насочи вниманието си към съдията. Предпочете да не спори с нея, а да повлияе на Грабко. — Истината за създалата се ситуация е, че заподозреният, който е преследвал Мич Холт, е носел скиорска маска. Холт не е видял лицето на мъжа и няма причини да предполага, че е преследвал Гарет Райт. По собственото признание на полицая по време на преследването няколко пъти е изгубил от поглед престъпника, включително точно преди да нахлуе в гаража на Гарет Райт.

Елън се засмя:

— Това е най-нелепото…

— Достатъчно, Елън — твърдо изрече съдия Грабко.

Тя стисна устни и отново седна на мястото си.

— Аз трябва да взема решението — изрече той. — Внесете жалбата си, господин Костело. Възраженията ви заслужават да бъдат обсъдени.

— Но, ваша милост…

— Ще ви се даде възможност, госпожице Норт — успокои я Грабко, взимайки си бележка. — Струва ми се, че арестът нарушава някои правила. Убедете ме в противното. Във всеки случай това не е предмет на общото прослушване, вярвам, че сме се събрали тук да обсъдим въпроса с гаранцията.

Доволен, Костело си пое дъх и се наклони напред, на устните му се изписа усмивка от типа „ти си ми приятел“.

— Ваша милост, имайки предвид връзките на Райт с обществото, липсата на досие, и онова, което можем само да наречем неубедителни доказателства срещу него, ние искаме гаранцията да бъде намалена.

Грабко се обърна към Елън и повдигна вежди.

— Смятам, че съдията Франкен бе справедлив, имайки предвид тежестта на обвиненията.

Съдията се облегна назад, поглаждайки брада.

— Не бихте ли се съгласили, госпожице Норт — започна той с преподавателски тон, — че гаранция в размер на половин милион долара в брой е опит за отказ на гаранцията?

Тя нищо не каза. Разбира се, че беше отказ. Помисли си за Джош Киркууд, който не бе изрекъл нито дума след завръщането си. Помисли си за Мегън, пребита, със счупени кости, изплашена, че ще трябва да се раздели с професията си. Помисли си за Денис, за миризмата на смърт. Помисли и за самия Райт, представи си, че може да усети погледа му да прониква в нея, също както в деня на разпита.

— Струва ми се доста крайно — продължи съдията. — Запознат съм с репутацията на Гарет Райт и програмата му за малолетни престъпници, и от онова, което зная за този човек, ми е трудно да си представя, че би могъл да избяга.

— Но, ваша милост, точно това е въпросът, не разбирате ли? — започна тя. — Нямаме работа с човека от колежа. Трябва да се справим с другата половина от Гарет Райт, която може би е способна на всичко. Този мъж е лош.

Костело вдигна поглед нагоре.

— Не е ли малко мелодраматично, Елън?

— Нямаше да говориш така, ако беше дошъл, тази сутрин в кабинета на предшественика си.

Имаше нахалството да се престори на изненадан.

— Обвиняваш клиента ми за смъртта на Енберг? Това би трябвало да е някакъв номер, тъй като той е в затвора.

Грабко й се намръщи и прокара палеца си по брадата.

— Сто хиляди долара в брой или затвор.

 

 

— Господин Брукс, как смятате да представите тази история?

Джей се намръщи на репортерите, които се бяха струпали около него. Бяха се събрали пред съдебната зала, за да отразят последните новини от делото. Антъни Костело щеше да помоли гаранцията да бъде намалена. Но звездите на шоуто все още не се бяха появили на сцената, а хората от пресата бяха неспокойни като деца в църква. Една група обикаляше около Пол Киркууд, който бе застанал на първия ред зад масата на обвинението.

— Не зная дали ще има книга — отвърна, поклащайки глава. — Тук съм като наблюдател.

Със същия успех можеше да им каже, че е дошъл да се обяви за диктатор и абсолютен владетел на щата Минесота. Те чуваха само онова, което искаха да чуят.

— Ще работите ли със семейството или по-скоро се интересувате от историята на доктор Райт?

— Без коментар, приятели. — Усмихна им се той. — Вижте какво, не ме карайте да говоря като адвокат.

Очите им светнаха като коледни лампички, знаеха, че е направил грешка. Блондинка с микрофон в ръка се доближи до него.

— Като бивш адвокат, господин Брукс, какво е вашето мнение за самоубийството на Денис Енберг тази сутрин и за пристигането на заместника му Антъни Костело?

Човекът се бе застрелял, а Блонди го изрече така, сякаш това бе в реда на нещата. Тази мисъл го отврати. Отвращението го забавляваше по странен начин. Елън би казала, че той не е по-добър от тази жена, жадна за сензации. Истината бе, че той имаше други причини, но те всъщност може би бяха далеч по-лоши.

Неохотно изкриви устни в горчива усмивка.

— Госпожо, от доста време не съм адвокат. И, по дяволите, ако бях добър, все още щях да практикувам, нали така? Не смятам, че мнението ми е важно.

— И въпреки това не се колебаете да поемете страна в книгите си. — Тя не искаше да се откаже така лесно и да се задоволи само с усмивката му. — Вашите критици — сред тях и някои прокурори — казват, че познавате добре законите и че вашият анализ е почти като операция с лазерен лъч.

Вратите на съдебната зала се отвориха и моментално вниманието на всички бе насочено натам. Елън се появи първа, изглеждаше му разярена. Джей осъзна, че тя полага големи усилия да не се издаде, но тялото й изглеждаше стегнато като юмрук, а очите й блестяха с онзи пламък, който беше виждал и преди.

Костело излезе след нея спокоен и уверен. Погледна към журналистите. Героят завоевател. Шампион, който всеки обикновен човек можеше да си купи с пари.

Съдията, уважаемият Горман Грабко, зае мястото си. Превзет бе първото, което му дойде наум. Явно спазваше строго всички формалности и вероятно щеше да се осланя на обвинението, провеждайки стриктно заседанието. Както изглеждаха нещата, Елън беше в неудобна позиция.

Страничната врата се отвори и в залата бе вкаран Гарет Райт, съпроводен от двама полицаи. Позволиха му да седне на масата на защитата.

Всичко бе въпрос на минути. Схватката бе проведена в кабинета на съдията или поне по-голямата част от нея. Това шоу бе за зрителите, които бяха дошли да наблюдават развитието на драмата.

Костело официално изложи молбата си. Елън възрази срещу нея. Грабко вече бе взел решение.

— Гаранцията е определена в размер на сто хиляди долара, в брой или чек — заяви съдията.

— Това е нарушение! — изкрещя Пол Киркууд, изправяйки се от мястото си. Лицето му пламтеше. — Това животно открадна сина ми, а вие ще го оставите да се измъкне!

Едър полицай се втурна по пътеката и го хвана. Пол го блъсна с рамото си към масата на обвинението.

— Съсипахте живота ни! — изкрещя той, вдигайки юмрук по посока на Райт.

Грабко заудря с чукчето си. Беше се изправил и повика още полицаи. Залата кънтеше от викове. Пристигнаха още полицаи. Трима от тях хванаха Пол Киркууд и го поведоха към най-близкия изход.

Той се съпротивляваше, докато го влачеха.

— Искам справедливост! Искам справедливост!

Репортерите се втурнаха като стадо след него. Останалите полицаи изведоха Райт и Костело през страничната врата. Грабко поклати глава, удари с чукчето и заяви, че съдът се оттегля до утре сутринта. Залата се изпразни, всички се втурнаха към коридора, за да наблюдават останалата част от представлението на Пол. Всички, с изключение на Елън.

Тя седеше на масата, подпряла брадичка с ръка. Взираше се в празната пейка. Джей се поколеба, вглеждайки се в нея. Трябваше да е навън в коридора. Интересна му бе склонността на Пол Киркууд да драматизира нещата. Имаше нещо странно в представленията му, нещо пресметнато и неискрено. Джей можеше да си тръгне.

Той се приближи към Елън. Искаше да чуе нейното мнение. Поне така си мислеше. Това бе всичко. Не защото изглеждаше победена и изоставена. Не защото приемаше тежко загубата.

— Това е само гаранция — каза той.

— Кажи това на Пол Киркууд — промърмори Елън. — Иди в Лейксайд и съобщи новината на майката на Джош. Или се обади на Мегън О’Мали в болницата. Това е само гаранция. — С престорено безразличие тя сви рамене и се обърна към него: — Защо Гарет Райт да не се разхожда по улиците или да не се свърже със съучастника си, който може би е извършил убийство снощи? И който, един Бог знае, какво върши с Дъстин Холоуман.

Той се приближи още и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Не си спомняше къде е оставил палтото си. Ярката му копринена вратовръзка контрастираше с избелялата му дънкова риза. Възелът бе разхлабен, а най-горното копче беше откопчано, сякаш не можеше да понася символизма на примката около врата си. Въпреки това бе принуден да спазва формалностите.

— Загуби само един рунд, а не цялата игра — каза той, облягайки се на масата. Бедрото му се докосна до ръката й.

Допирът бе като електрически шок. Елън се опита да прикрие неволната си реакция и да се отмести, като вдигна ръка да прибере падналия кичур коса.

— Това не е игра.

— Разбира се, че е. Играла си я хиляди пъти. Знаеш правилата. Познаваш стратегията. Отстъпила си няколко точки. Не е настъпил краят на света.

Тя сърдито го изгледа. Гневът от провала я изгаряше.

— Снощи един човек загуби живота си. Колко точки са това според теб? — изрече горчиво и се изправи. — Какво означава това за теб? Още една глава от книгата ти? Страница? Параграф?

— Не съм го убивал и не мога да го възкреся. Мога само да се опитам да го включа в контекста. Това ли искаш? Да го осъзнаеш, да го разбереш?

— О, много добре разбирам. Сега ще го сложа в контекст, в който ще го разбереш. Да, игра е, господин Брукс. Дени Енберг е бил част, от която вече не са се нуждаели, а сега той е мъртъв и неговият заместник току-що извади Гарет Райт от затвора, а аз не успях да му попреча!

Гневът и болката се надигнаха в нея, усещаше, че губи контрол. Тя се извърна с гръб към него и притисна ръце към лицето си, ядосана на себе си. Мислеше, че може да контролира чувствата си. Беше се заклела да се бори, но не знаеше как. Помисли си за заплахата на Костело да отхвърли ареста и й призля от тази възможност. Мисълта за уязвимостта беше ужасяваща.

Джей я наблюдаваше как се опитва да овладее чувствата си. Стоеше изправена с изопнати рамене, опитваше се да не трепери. Въпреки дългогодишната си практика в системата беше успяла да съхрани чувството за справедливост и почтеност. Сражаваше се смело и приемаше зле загубите. Цинизмът не беше притъпил копието на справедливостта, както се бе случило с толкова много нейни колеги. Както се беше случило с него. Това, изглежда само даваше ясна представа къде е мястото й в схемата на нещата.

— Не си смятала, че може да се случи тук, нали? — прошепна той зад нея.

— Не би трябвало — промърмори тя. — Децата би трябвало да са в безопасност. Дени Енберг би трябвало да е жив. Гарет Райт и който и да е луд, който играе тази игра, трябва да бъдат спрени завинаги.

— Затова ли напусна града? — Беше достатъчно близо, за да усети парфюма й, и сведе глава. Тилът й беше на сантиметър от него — изкусителен, твърде изкусителен.

Желаеше я, но разбираше, че не може да се подаде на това изкушение. Тя беше част от историята. А той бе дошъл дотук точно за това — да се потопи в атмосферата, да избяга от собствената си болка и да направи дисекция на нечия чужда.

Напомнянето го накара да усети горчивия вкус на отвращението, което изпитваше към себе си. Гневът го правеше жесток.

— Затова ли напусна, Елън? Защото не искаше да водиш подобни битки? От това ли избяга?

— От нищо не съм бягала.

— В Минеаполис те очакваше кариера — изрече той. — Сетне неочаквано се местиш в провинцията, за да се занимаваш с алкохолици и пропаднали типове.

— Тръгнах си. Исках нормален живот. Направих избор и определено нямам намерение да се оправдавам пред теб.

— Определено няма нищо нормално в онова, което се разиграва тук — изръмжа той.

Елън не беше сигурна дали има предвид делото, или напрежението, което се бе появило между тях. Беше твърде близо, ръцете му стискаха здраво раменете й, устните му бяха на сантиметър от нейните.

— Пусни ме — заповяда тя, отдръпвайки се от него.

Вратата се отвори и Хенри Фостър, дългогодишният репортер на „Минеаполис Стар Трибюн“, влетя вътре. През зацапаните дебели стъкла на очилата му погледът му срещна този на Елън.

— Елън, ще дадеш ли изявление? Или ще трябва да направим собствени заключения?

— Идвам веднага — отвърна тя.

Без да погледне към Джей, жената взе куфарчето си и излезе от залата.

Той я последва, изчаквайки я да привлече напълно вниманието на репортерите, преди сам да излезе в коридора. Изчакването му даде възможност да проясни ума си.

По дяволите, този път нещата се усложняваха.

Обикновено беше достатъчно разумен да следва фактите, онова, което засяга живота на въвлечените в случая страни. Тук нямаше перспектива. Този случай беше като нажежено желязо… и също толкова опасен.

Тялото на Дени Енберг бе отнесено за аутопсия. Елън смяташе, че адвокатът е убит, макар специалистите да твърдяха, че е самоубийство.

Джей бе чул разговорите по полицейската радиостанция, беше отишъл до търговския център и бе останал в колата си, докато репортерите загубиха интерес към мястото на престъплението и се разпръснаха в издирване на други източници на информация. Едно униформено ченге бе оставено на пост пред входа.

Джей се разходи наоколо, запали цигара и започна да разговаря с него, сякаш нямаше какво друго да прави. Полицаят, младо момче, несвикнало още със смъртта, накрая му разкри подробности. Ръцете му силно трепереха, едва държеше цигарата си.

— Човече, виждаш подобни неща на кино, но това е истинско — промърмори момчето. От другата страна на пътя пред аптеката бяха паркирани няколко коли. Хората идваха да си купят лекарство против настинка и главоболие, без да имат представа, че на стотина метра от тях човек си бе пръснал мозъка.

— Гледката не е много приятна — отбеляза писателят. — Да ти кажа истината, виждал съм много силни мъже да повръщат. Никак не е срамно, ако ме питаш. Гледка като тази може да накара всеки да му прилошее.

— Е… мене ме накара — призна момчето. Той му хвърли кос поглед. — Предполагам, че сте видели много подобни случаи. Чел съм „Неочакваният поврат на съдбата“. Беше доста страховита.

— Така е. Не преставам да се учудвам колко жестоки могат да бъдат хората един към друг.

— Да… — Той дръпна от цигарата си и хвърли фаса. — Не мога да си представя да пъхна дулото на пушка в нечия уста и да дръпна спусъка.

Убийство. Сякаш случаят не беше достатъчно зловещ и без това.

Джей хвърли поглед към Елън и насъбралите се около нея журналисти. Старият боен кон с разрошена коса и очила надвика колегите си:

— Госпожице Норт, каква е реакцията ви за пускането на Гарет Райт под гаранция?

— Мога да кажа само, че съм разочарована. — Тя се владееше напълно, сякаш миговете на слабост в съдебната зала никога не се бяха случвали. — Съдия Грабко изслуша и двете страни и взе решението си. Ще трябва да се примирим с това. Така работи системата.

Само че този израз сега не даде резултат.

— Доктор Райт ще се върне ли у дома буквално на няколко метра от дома на семейство Киркууд?

— Не знам — отвърна Елън. — Надявам се да не го стори, за доброто на семейството.

— Какво ще кажете за слуховете, които се носят, че тялото на Дени Енберг е транспортирано до медицинския център в Хенипин за аутопсия?

— Господин Енберг почина от жестока и неочаквана смърт. Властите са длъжни да разследват смъртта, за да се убедят дали е било самоубийство.

— Оставил ли е прощално писмо?

— Без коментар.

— След като по това време Гарет Райт е бил в затвора, вероятно не можете да го заподозрете нито в убийството на Енберг, нито в отвличането на Дъстин Холоуман, нали?

— Нямам коментар относно настоящото разследване.

Каменната стена се издигна отново. Беше изказала мнението си за пускането на Райт, останалото беше само приказки. Силната прокурорка показваше пред света, че този малък провал не я е сломил. Никой от репортерите нямаше да види сълзите й, нито щеше да чуе самокритичния й глас.

Но той беше там. И това имаше значение за него.

Продължи да разглежда тълпата. Служители от Съдебната палата стояха наблизо, любопитни да видят амбициозната помощничка на окръжния прокурор в действие. До първото отвличане пресконференциите тук бяха истинска рядкост.

Блясък на ръждивочервеникава коса привлече погледа му. Тръгна бавно по коридора, заобикаляйки тълпата като предпазлив ловец, дебнещ жертвата си.

Тод Чайлдс беше съсредоточил вниманието си върху Елън, погледът му беше безизразен и студен зад очилата.

Беше застанал до мраморна колона, която почти го скриваше. Носеше дълго вълнено палто, което сякаш дълги години бе престояло на нечий таван. Студент на Райт, той бе споменаван няколко пъти от репортерите относно инцидента с О’Мали в събота. Но една от местните телевизионни станции беше показала негова снимка и бяха отбелязали коментара му за невинността на доктор Райт.

Джей застана до него и леко наклони глава.

— Много е печена, нали? — Промърмори.

— Истинска кучка — изрече през зъби Чайлдс. Откъсна поглед от Елън и се обърна към Джей:

— Да не сте журналист?

— Аз ли? Не. Просто се интересувам. Ами вие?

Той почеса козята си брадичка и подсмръкна:

— Да… Интересувам се. Доктор Райт ми е наставник. Човекът е направо гениален.

— Така е, но дали е виновен?

Чайлдс се намръщи, бледата му кожа се изопна върху костеливото му лице. Въпреки че тази част на коридора не беше добре осветена, зениците му бяха черни, явно беше взел нещо по-различно от марихуаната, която постоянно пушеше. Характерната й миризма се бе пропила в палтото му също както миризмата на нафталин, която се носеше от него.

— Човекът е гениален — повтори той, произнасяйки ясно всяка дума. — Делото срещу него е пълна глупост. — Хвърли злобен поглед към Елън. — Ще съжалява, че се е захванала.

Отдалечи се от колоната и се насочи към стълбището в края на коридора. Разнесоха се гласове, които говореха едновременно, което подсказа на Джей, че пресконференцията е приключила. Не погледна към Елън, а тръгна след Чайлдс. Със сведена глава той слезе един етаж, приближавайки се съвсем до младежа на площадката на следващия етаж.

— Вие участвате ли в протеста пред Съдебната палата? — попита той, когато слизаха към партера.

— Да. — Чайлдс му хвърли бърз поглед. — Задавате много въпроси. Кой сте вие?

— Джеймс Бътлър — отвърна той, без да се поколебае. — Извършвам независима консултантска дейност за кабинета на окръжния прокурор. Може би сте го разбрали, не съм местен жител. Попаднах съвсем неочаквано във всичко това — сякаш съм се появил по средата на филма, нали разбирате?

— Да, сигурно знаете какво говорят — измърмори студентът. — Истината е по-странна от измислицата.

Блъсна едната от тежките врати на главния вход и бързо слезе по стълбите, разрошената му коса подскачаше като лисича опашка на гърба му. Джей го наблюдаваше от входа, шестото му чувство му подсказа, че има за какво да се тревожи.

— Хей! — извика някой зад него. — Вие сте Джей Бътлър Брукс! Адам Слейтър от „Гранд Форкс Хералд“. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Да, разбира се — примирено измърмори Джей. Погледът му не се откъсваше от Чайлдс, който беше отишъл при групичка студенти, които сега празнуваха освобождаването на своя наставник… и мина покрай тях, сякаш те не съществуваха.