Тами Хоуг
Виновен като греха (5)

Глава 4

„Записано в дневника

25 януари 1994 година

 

Мислят, че са ни хванали.

Виновен като грях.

Хванат на местопрестъплението.

Смърт на правата.

Голяма грешка.“

 

— Джош, този човек причини ли ти болка?

Момчето не отговори. Само се взря в плаката на стената, на който мъж на сив кон прескачаше препятствие. Беше ярък и цветен. Джош смяташе, че някой ден ще може да язди така. Той затвори очи и си представи как язди сивия кон на лунна светлина.

Доктор Робърт Улрих погледна към Мич, сетне се обърна към Хана.

— Не откривам признаци на сексуално малтретиране.

Тя стоеше до леглото за прегледи, където беше Джош, облечен в тънка светлосиня нощница. Изглеждаше толкова малък, толкова беззащитен. Силната флуоресцентна светлина придаваше на кожата му призрачна бледност. Тя го държеше за ръката, за да го успокои. Не пускаше ръката му, откакто отвори вратата на дома си и го видя застанал на стъпалата.

Беше се опитвала да заспи. Леглото й се струваше твърде голямо, къщата — твърде просторна, твърде празна. Беше казала на Пол да напусне, но връзката й с него много отдавна бе прекъсната. Щастливият живот, който някога споделяха, й се струваше като сън. По-късно между тях съществуваше само напрежение и горчивина. Човекът, за когото се беше омъжила преди десет години, беше мил и нежен, изпълнен с надежди и ентусиазъм. Мъжът, пред когото се беше изправила преди две нощи, беше ядосан и ревнив, недоволен и оскърбен. Вече не можеше да го познае. И не искаше.

И така, тя се бе свила в голямото им легло, взираше се в прозореца и се чудеше какво да прави. Как щеше да се справи, коя щеше да бъде. Това бе важен въпрос: коя ще бъде? Определено не беше жената отпреди две седмици. Имаше чувството, че не може да се познае. Единственото нещо, което знаеше, беше че трябва да се справи някак. Трябваше, заради себе си и заради Лили… и заради Джош, за деня, в който той щеше да се върне.

Тогава той се появи, беше застанал пред вратата.

Уплашена да не развали магията, от този момент нататък тя не го пускаше. Пръстите й галеха меката кожа на ръката му, уверявайки я, че е жив.

— Хана? Чуваш ли ме?

Тя примигна и се вгледа в лицето на Робърт Улрих. Той беше станал неин приятел от деня, в който бе дошла на интервю за работа в болницата на Дийр Лейк. Той бе използвал влиянието си пред съвета, за да оглави тя спешното отделение. Той беше израждал Лили и бе оперирал сливиците на Джош. Беше дошъл в болницата тази вечер по молба на Хана. Сега я гледаше загрижено.

— Да — отвърна тя. — Съжалявам, Боб.

— Искаш ли да седнеш? Изглеждаш малко замаяна.

— Не.

Мич обаче постави стол зад нея и я принуди да седне. Сините й очи бяха като стъклени, разрошената й руса коса бе прибрана на опашка. Последните няколко седмици я бяха изтощили физически. Някога стройна, сега тя изглеждаше болезнено слаба, като болна от анорексия. Беше стояла до леглото за прегледи, държеше ръката на Джош, взираше се в лицето му, целуваше го по челото. Изглежда, не усещаше сълзите, които се стичаха по страните й. Мич извади чиста носна кърпа от джоба си и й я подаде, чудейки се, къде по дяволите е Пол.

Трябваше да е тук заради сина си и съпругата си. Тя се бе обадила в кабинета му, където той сега прекарваше нощите си, но беше включен телефонният секретар. Мич беше изпратил патрулна кола до сградата. Пол все още го нямаше. Беше сигурен, че утре, когато Пол се изправи пред телевизионните камери и стане център на вниманието, ще обвини полицията, че не са му известили за появата на сина му.

Джош беше тих по време на прегледа, не издаде звук. Не отговаряше на въпросите.

Мич се надяваше това да е временно състояние. В този случай имаше твърде много въпроси и недостатъчно отговори. Макар че появяването на Джош бе причина за празнуване, възникваха въпроси. След като Гарет Райт бе в затвора, кой бе довел Джош? Дали Райт нямаше съучастник? Някои от уликите свързваха Оли с Райт. Той бе посещавал негови часове в колежа. Оли имаше пикап, отговарящ на описанието. Но те не откриха нищо в пикапа, а Оли Суейн беше мъртъв.

Няма признаци на проникване — тихо изрече доктор Улрих, хвърляйки поглед на Джош, който сякаш спеше седнал. Няма зачервяване, нито разкъсване.

— Добре, ще видим какво ще покажат изследванията — каза Мич.

— Предполагам, че всичко ще е наред.

Лекарят проведе стандартния преглед за изнасилване, преглеждайки го обстойно от главата до пръстите на краката. Щяха да го изследват за семенна течност. Мич и преди беше присъствал на подобни прегледи, наблюдавайки Улрих като орел да не пропусне нещо, тъй като лекарят нямаше голяма практика в подобни случаи. Още едно от предизвикателствата в полицията, които бяха почти непознати в Дийр Лейк. Болницата дори не разполагаше с лампата на Ууд — флуоресцентна лампа, използвана, за да се сканира кожата за следи от спермална течност. Не че това щеше да им помогне в случая на Джош. Момчето беше много чисто и миришеше на сапун и шампоан. Каквото и доказателство да бе съществувало, то бе отишло в канала.

— Ами ръката му? Смяташ ли, че са го дрогирали?

— Определено има следи от убождане — каза Улрих, внимателно хващайки лявата ръка на Джош, за да огледа втори път избледнелите синини от вътрешната страна. — Трябва да изчакаме резултатите от изследването на кръвта.

— Взели са му кръв — измърмори Хана, галейки къдравите коси на сина си. — Казах ти, Мич. Видях го.

Той я изгледа безизразно, въздържайки се от коментар. Вероятно смяташе, че тя е напълно откачена. Не можеше да го вини. Тя също не вярваше на хората, които твърдяха, че са видели нещо насън. Ако я помолеха да определи състоянието на някоя жена в нейното положение, тя вероятно би казала, че е в силен стрес. Но знаеше, че това, което бе видяла в петък вечерта: Джош, облечен в пижама на райета, която не беше виждала преди, не е сън. Същата пижама носеше и тази вечер. Мич я прибра в найлонов плик и я изпрати в лабораторията на Бюрото.

Полицаят се наведе към момчето.

— Джош, можеш ли да ми кажеш дали някой е взимал кръв от ръката ти?

Със затворени очи Джош се обърна към майка си, протягайки ръце към нея. Хана се изправи и го прегърна.

— Той е изтощен — нетърпеливо изрече тя. — И му е студено. Защо е толкова студено в болницата?

— Права си, Хана — спокойно отвърна Улрих. — Вече е два часът след полунощ. Направихме всичко, което трябваше за тази вечер. Нека ви настаним в стая.

Хана вдигна глава.

— Ще го задържиш тук?

— Като имам предвид обстоятелствата, смятам, че така ще е най-разумно. За наблюдение — добави той, опитвайки се да я успокои. — Някой се грижи за Лили, нали?

— Да, но…

— Джош е преживял много. Нека го наблюдаваме за известно време. Нали така, доктор Гарисън?

Той добави последното, за да й напомни коя е тя. Доктор Хана Гарисън познаваше процедурата. Знаеше какво диктува логиката. Знаеше как да запази самообладанието и обективността си. Тя беше силна, но сега не беше доктор Гарисън. Сега беше майката на Джош, ужасена от това, което е преживяло детето й, изтерзана от вина.

— Как ти се струва това, Джош? — попита Улрих. — Да спиш на едно от онези болнични легла с дистанционно, а майка ти ще бъде в една стая с теб. Какво мислиш?

Момчето скри лице в рамото на майка си и силно се притисна към нея. Не искаше да мисли.

 

 

Елън неспокойно крачеше в чакалнята.

Марти Вилхелм, агентът от Бюрото за борба с престъпността, който бе изпратен от Сейнт Пол, за да замести Мегън, седеше на канапето и превключваше каналите с дистанционно. Изглеждаше й млад и глупав. Том Ханкс без мозък. Твърде хубав, с къс нос и гъста къдрава коса.

Елън не го хареса от мига, в който го видя. Сетне обаче се ядоса на себе си. Вилхелм не беше виновен, че Пейджи Прайс бе решила да изиграе мръсен номер и да насочи вниманието на хората към отношенията на Мич и Мегън. Нито беше виновен за огнения ирландски темперамент на Мегън и острия й език.

Въпреки това не го харесваше.

Той вдигна към нея кафявите си очи на шпаньол и каза за девети път:

— Май доста се забавиха.

Тя го погледна по начина, по който гледаше дебелоглавите момчета в гимназията, и продължи да крачи.

Другият човек, който се намираше в чакалнята, бе отец Том Маккой. Той стана от ниския фотьойл и се протегна. Елън принадлежеше към епископалната църква и не го познаваше лично. Беше висок и привлекателен, с атлетично тяло и мили сини очи зад очила със златни рамки. Бе дошъл в болницата по избелели сини джинси и спортна риза, с която повече приличаше на дървар, отколкото на свещеник.

Той я изгледа въпросително, докато вадеше дребни пари от джоба си.

— Кафе?

— Не, благодаря. Вече пих твърде много.

— Аз също — призна той. — Това, от което се нуждая, е едно питие, но не вярвам автоматът за кафе да раздава ирландско уиски.

Когато Маккой се отдалечи, Вилхелм вдигна глава.

— Не прилича на свещениците, които познавам. Къде му е якичката?

Елън отново го изгледа.

— Отец Том не е конформист.

— Така си и помислих. Какво мислиш за неговия дякон — Албърт Флетчър?

— Не го познавах. Очевидно е бил доста объркана личност.

Флетчър бе заподозрян в отвличането, защото преподаваше на Джош в часовете по религия. Ревностен католик, той бе прекрачил границите между верността към църквата и лудостта, което бе останало незабелязано, докато не бе нападнал отец Том и Хана рано сутринта в петък, докато двамата разговаряли в католическата църква „Сейнт Елисиус“. Беше ударил отец Том с месингов свещник. По-късно същата сутрин бяха открити мумифицираните останки на отдавна починалата съпруга на Флетчър. Инцидентът предизвика преследване, което завърши трагично по време на вечерната служба, когато Флетчър скочи от парапета на балкона в църквата. Все още не бе решено дали ще има разследване по повод смъртта на Дорис Флетчър.

Твърде много неща се бяха случили за толкова кратко време: отвличане, самоубийство, лудост и скандал. Сякаш някакво колелце се бе счупило във фабриката на живота и бе позволило злото да се излее в Дийр Лейк. И сякаш, ако те не откриеха как да го поправят, това щеше да продължи, отравяйки всичко и всички, до които се докоснеше. Елън потръпна от тази мисъл.

Болницата беше тиха, а коридорите — слабо осветени. Новината за завръщането на Джош се бе разпространила. Дежурният персонал се въртеше около основното гише, разговаряйки тихо и хвърляйки тревожни погледи към кабинета за прегледи, където се намираха Джош, Хана, Улрих и Мич.

Докато посягаше към кутийка топла сода, вратата на кабинета се отвори и Мич излезе. Тя тръгна към него.

— Каза ли нещо за Райт?

Мич се облегна на стената.

— Не каза нищо. Не говори.

— Изобщо?

— Нито дума.

Увереността на Елън за сигурна присъда се изпари.

Инстинктивна реакция, която нямаше нищо общо с чувството за състрадание. Бяха две различни неща — юристът и жената в нея. Прокурорът мислеше от гледната точка на доказателствата; жената мислеше за малкото дете, което кой знае какво бе преживяло през последните две седмици.

— Как е той?

— Физически изглежда доста добре. Няма следи от насилие.

— Слава Богу.

— Може да е бил дрогиран и да са му взели кръв. Тя трябва да се е появила по някакъв начин на чаршафа, но няма наранявания. Ще знаем повече след лабораторните изследвания.

— Ще знаем какво? — настоя Вилхелм.

Мич се намръщи.

— Ще се видим в моя кабинет в седем сутринта и ще обясня всичко.

— Ще разпитаме ли момчето? — не се сдържа агентът. Изглеждаше така, сякаш бе дошъл чак от Северния полюс, за да открие, че Дядо Коледа не желае да поговори с него.

— Това ще почака.

— Но майката…

— Изтощена е, трябва да се посъвземе — рязко отвърна Мич. — Не е видяла никого, не е видяла кола. Всичко, което знае, е, че малкото й момче се е върнало. Ще говорим с нея сутринта.

Тъмните очи на Марти заблестяха от гняв.

— Виж, шефе, не можете да ме изолирате. Имам власт…

— Не ме интересува дали Бюрото те е изпратило тук с корона и скиптър. Ако се опиташ да ме притискаш, ще те смачкам като буболечка. Никой няма да види Хана и Джош, докато не си починат малко.

— Но…

Протестът на Марти бе прекъснат, когато вратите на спешното отделение се отвориха и във фоайето се втурна Пол Киркууд, следван от двама полицаи. Кестенявата му коса бе разрошена. Страните му бяха зачервени от вълнението и от студа навън. Очите му се впериха в Мич, докато вървеше по коридора.

— Искам да видя сина си.

— Джош и Хана бяха настанени.

— Хана? — свадливо възкликна той. — Какво й е?

— Нищо, което завръщането на Джош да не излекува. Просто е малко объркана, това е всичко.

— Ами аз? Смятате, че не съм потресен?

— Нямам представа, Пол — отвърна отегчено той. — Къде беше, по дяволите?

Погледът му се спря на полицаите, които бяха застанали зад Пол.

— Хванахме го, докато отиваше в кабинета си, шефе.

— Хванали? Арестуван ли съм? Да се обадя ли на адвоката си?

— Разбира се, че не, господин Киркууд — намеси се Елън. — Просто трябваше да ви информираме за завръщането на Джош. Освен това си помислихме, че ще искате да сте при сина си по време на прегледа.

— Бях навън, обикалях с колата. Напоследък не мога да спя. Как е Джош? Какво му е сторило онова животно?

— Добре е — отвърна Мич, сетне се поправи: — Изглежда добре физически. Ще ви заведа до стаята му.

Тръгнаха по коридора, а Вилхелм ги последва. Елън го хвана за ръкава на ризата и го задържа. Агентът се извърна към нея.

— Искам да чуя по-добро обяснение къде е бил тази вечер.

— Аз също. Ще го чуем сутринта.

— Ами ако е замесен? Ами ако той е отвел Джош у дома?

— Не бъди глупав — нетърпеливо изрече тя.

— Той беше собственик на пикапа.

— Този пикап не ни помогна.

— Смятам, че трябва да отведем господин Киркууд в полицията и да го разпитаме какво е правил тази вечер.

— Тогава ще можеш да изкажеш мнението си пред Холт. Ще го предизвикаш и ще можеш да разпитваш доктор Улрих, докато се опитва да намести счупените кости на лицето ти. Не ми се идва пак в болницата.

 

 

Разглеждането на делото на Райт бе след по-малко от осем часа. Гарет Райт, който щеше да бъде обвинен в отвличането на Джош Киркууд. Джош Киркууд, който бе върнат у дома, докато Гарет Райт бе в килията си в градския затвор.

Хана отказа предложения й болничен халат. Изу ботушите си и легна до сина си.

Джош си играеше с дистанционното, бавно издигайки и сваляйки горната част на леглото, сетне долната. Мисълта, че синът й се е върнал, я зашеметяваше. Страхът от това какво са му сторили бе ужасяващ.

Тя прегърна Джош и взе дистанционното от ръката му.

— Достатъчно, скъпи. Ще ме хване морска болест — прошепна му. Усмихна се нежно, когато една от кестенявите му къдрици я погъделичка по носа. — Спомняш ли си, когато бяхме на лодката на дядо и на чичо Тим му прилоша, след като ни се беше присмивал, че сме сухоземни?

Очакваше той да се усмихне с блеснали очи. Щеше да се усмихне и да й разкаже цялата история, а тя щеше да изпита най-невероятното чувство на любов, облекчение и радост. Но той не се обърна към нея и не се засмя. Не помръдна. Не проговори. Остана неподвижен.

Вратата се отвори и Пол пристъпи вътре. Беше едновременно разтревожен и нерешителен. Хана преглътна въпроса, който искаше да му зададе. Къде е бил? Защо не беше до Джош? Типично за него — да я остави в най-трудните моменти, а сетне да се появи. Колко тъжно бе това за връзката им, когато точно сега трябваше да бъдат толкова щастливи. Искаше й се да се нахвърли върху него.

Той се втурна вътре, погледът му бе съсредоточен върху техния син.

— О, Боже — прошепна. — Джош!

Синът му седеше в леглото и го гледаше, без да се усмихва.

— Опитах се да ти се обадя — информира го Хана. — Опитах в кабинета ти…

— Бях излязъл — отвърна Пол, без да откъсва поглед от сина си. Усмихна се и протегна ръка. — Джош, сине…

Джош хвърли дистанционното към него и се притисна към Хана.

— Джош! — извика тя и погледна изненадано към съпруга си.

— Джош, аз съм, татко — изрече Пол, мръщейки се объркано.

Седна в края на леглото и отново протегна ръка да докосне рамото на сина си. Джош започна да рита с крака, сякаш се опитваше да побегне.

— Не разбирам — каза бащата. — Джош, какво става? Не ме ли познаваш?

Когато Пол още веднъж се опита да обърне Джош към себе си, момчето уплашено изпищя и се притисна към Хана.

— Пол, не се опитвай да го докосваш! — рязко извика тя. — Не виждаш ли, че само влошаваш нещата?

— Но аз не съм сторил нищо! — Той отстъпи назад. — Той е мой син, за Бога! Искам да го видя!

— Не! — пищеше Джош. — Не! Не!

— Тихо, скъпи — прошепна Хана, обземаше я паника.

— Какво става тук! — Доктор Улрих влезе в стаята.

— Ще ми се да разбера — измърмори Пол.

— С какво го разстроихте?

— Нищо не съм сторил! Той ми е син!

Лекарят вдигна ръка.

— Успокойте се, Пол. Не ви обвинявам в нищо. Но смятам, че сега трябва да си тръгнете и да се върнете утре сутринта, след като Джош си почине малко.

— Изхвърляте ли ме! — възмутено извика Пол. — Не мога да повярвам! След всичко, което направих, за да си върна сина. След всичко, което преживях…

— Не става дума за вас, Пол — каза Улрих тихо. — Знам, че това ви разстройва, но разбирате, че на първо място е Джош. Ще мине известно време, докато разберем какво се е случило. Нека отидем до кафенето и да си поговорим.

Пол можеше да разбере, когато го гонят. Улрих го побутваше към вратата, надалеч от Джош и Хана. Не беше ли това историята на неговия живот? Всичко отиваше при Хана — славата, съжалението… техният син.

— Господи, Хана — възкликна той, — можеше да се опиташ да помогнеш.

— Какво би трябвало да сторя? — Тя вдигна поглед към него, сякаш той бе непознат, някой, от когото трябваше да се защити. Гневът му пламна.

— Нямаше да е зле да ме подкрепиш!

— Не! Не! — мърмореше Джош, изритвайки завивките.

Доктор Улрих направи още една крачка.

— Хайде, Пол. Нека отидем до кафенето и да изпием по чаша кафе. Ще дойда след няколко минути и ще те информирам за прегледа.

— Той няма никаква причина да се страхува от мен!

— За Бога, Пол, моля те — обади се и Хана.

— Добре — измърмори той. — Прекрасно посрещане, няма що!

 

 

Том Маккой наблюдаваше от другия край на коридора как Пол Киркууд се втурна в стаята на сина си, а сетне изскочи ядосан оттам. Негово задължение беше да се намеси и да се опита да изглади нещата между членовете на семейството. Но в този случай това беше невъзможно. Не между Хана и Пол.

Беше се опитал. Пол се бе възмутил от опитите му, смятайки го за намеса, а не за помощ. А и чувствата на Том към Пол не можеха да се нарекат християнски. Беше му трудно да открие в сърцето си разбиране за мъжа, който се бе оженил за такова съкровище, а се държеше с нея като с боклук. Пол притежаваше толкова много — две прекрасни деца, уютен дом и стабилна кариера. Хана.

Всъщност в това беше проблемът — Хана.

Том се облегна на стената и вдигна поглед нагоре. Не можеше да види небето, разбира се. Между тях имаше толкова много неща — физически и метафорични.

Хана се бе обърнала към него, към единствения човек, на когото можеше да се довери — нейния свещеник. А той бе извършил голям грях. Не можеше да се обвини, че не е направил онова, което се е изисквало от него. Не беше нарушил никакви клетви. Беше останал безмълвен. Беше заключил в сърцето си факта, че е влюбен в Хана Гарисън.

— Трябва да ми помогнеш, Господи — прошепна той. Но когато погледна нагоре, видя само кафеникаво петно на тавана.

Въздъхна и открехна вратата на стаята на Джош. Нощната лампа хвърляше мека светлина. Джош спеше свит на кълбо и смучеше палеца си. Хана лежеше до него. Малкото му телце се бе притиснало към нея, а тя го бе прегърнала. Тя изглеждаше като ангел, паднал на земята, златистите й коси се бяха разпилели по страните й.

Гледката му причини сладка болка. Накани се да си тръгне, когато Хана отвори очи и го погледна. И той застана неподвижен.

— Исках да проверя как сте, преди да тръгна — прошепна. — Изглежда, Джош се е успокоил.

— Дължи се на чудесата на съвременните успокоителни — прошепна Хана, повдигайки се на лакът.

— Ти как си?

— Джош е отново при мен. Само това е от значение.

— Пол не остана за дълго.

Тя внимателно седна и сви крака под себе си.

— Джош не го искаше. Той се държа така, сякаш… е уплашен.

Думите прозвучаха като богохулство, сякаш предаваше Пол по някакъв начин, въпреки че бяха истина.

— Господи, мразя Гарет Райт за това, което ни причини, — призна тя. — Направи много повече от това да отвлече детето. Каквито и проблеми да имахме преди с Пол, поне си вярвахме. Когато Джош реагира болезнено на присъствието му тази вечер, погледнах на Пол както никога преди, сякаш повярвах, че той би могъл… Аз не… — прошепна тя, припомняйки си лъжите му.

Отец Том седна на края на леглото и хвана ръката й. Тя стисна неговата по-силно, отколкото възнамеряваше. Копнежът, който се надигна в душата й, бе за утеха, приятелство и състрадание. Нещата, които би могъл да й предложи свободно отец Том. Той никога не би заподозрял, че нейните чувства към него се задълбочават, никога нямаше да му каже. Не би рискувала да загуби онова, което споделяха, като го помоли за повече, отколкото би могъл да й даде.

— Не се чувствай виновна, Хана — тихо прошепна той.

Тя поклати глава и го погледна, пулсът й се ускори от абсурдната идея, че той чете мислите й.

— Не можеш да контролираш подобни реакции. Кой знае защо Джош е реагирал така, щом е видял баща си. Той е уплашен и объркан. Не знаем какво е преживял. Не знаем какво е планирал Райт. Джош реагира, ти също. Позволено ти е, ти си негова майка.

— А Пол е негов баща. Не би могъл да нарани Джош повече, отколкото би… — „Наранил мен — помисли си тя. Което прави постоянно; да ме наранява, без да оставя външни белези.“ — Той не би наранил Джош.

— Не би го направил.

Том изтри една сълза от лицето й. Поглади русите й кичури. Тя притисна страната до дланта му и затаи дъх, сякаш за да задържи този миг.

— Опитай се да поспиш — прошепна той, борейки се с желанието да се наведе и да я целуне.

— Ще поговорим утре — отвърна му тя. — Благодаря ти, че дойде.

— Няма нищо. Ти заслужаваш много повече от онова, което ти се предлага.

Изпитваше неумолимото желание той да е мъжът, който би могъл да й го даде, но не можеше — или поне така го бяха научили. Така че се извърна и си тръгна.

А Хана отново легна до своето дете, вслушвайки се в равномерното му дишане, и започна да мечтае за неща, които никога нямаше да се сбъднат.