Тами Хоуг
Виновен като греха (35)

Глава 34

На тридесет и шестия си рожден ден Елън беше ядосана.

На пръв поглед тази мисъл беше егоистична, но тя знаеше, че това не е истина. Беше се надявала на нещо по-добро точно днес — за Джош, за Хана, за Мегън и за правосъдието. Беше се надявала за подарък под формата на доказателство. Някъде дълбоко в нея съществуваше вярата, че може и да получи подобен дар, защото днес беше рожденият й ден. Чувстваше се глупаво да го признае дори пред себе си.

Получиха този дар под формата на високо напрежение с голямо чувство за черен хумор. Улика, която ясно доказваше участието на Пол Киркууд. Поне в очите на човека, който беше от най-голямо значение — Горман Грабко.

— В светлината на откритията, които получихме след заседанието вчера, не смятам, че имам някакъв избор, Елън — каза той, мръщейки се тъжно към нея.

Тя отказа да погледне Костело, защото знаеше какво ще види изписано на лицето му. Превъзходство.

— Но, ваша милост — възрази тя, — не знаем как тези дрехи са попаднали в склада на Киркууд…

— Вратата е била заключена с катинар, ваша милост — обади се Костело.

— Вратите могат да се отключват. Господин Костело би трябвало да се консултира с помощника си Йорк по този въпрос — възрази Елън. — Това, с което разполагаме…

— Е бъркотия, госпожице Норт — заяви Грабко. — Обвинението очевидно не е подготвено да повдигне тези обвинения в съда.

— Но, ваша милост, началникът на полицията Холт арестува Гарет Райт. Имаме доказателства…

— Това, с което разполага обвинението — започна Костело, канейки се да я разгроми, — са неподкрепени с факти доказателства, които не са напълно разследвани. Госпожица Норт искаше да хвърли вината върху невинен човек поради свои причини и процедираше по начин, който граничи с етиката.

Словесният нож се плъзна между ребрата й. Етика. Амбиция. Костело нямаше уважение нито към първото, нито към второто. Тя беше неговата пълна противоположност и въпреки всичко той обърна нещата срещу нея, без да му мигне окото.

Стисна страничните облегалки на стола и положи големи усилия да не скочи.

— Това е нечестно, невярно обвинение, ваша милост. Единственият ми интерес в това дело е справедливостта.

— Изборът е само един — изрече Грабко, събирайки пръсти пред себе си. — Трябва да отстъпя пред иска за отхвърляне и да се надявам, че окръжният прокурор и силите на реда ще свършат по-добра работа в този случай, преди отново да бъде представен пред съда.

Елън сякаш чу удара на чукчето. Делото се отхвърля! Богинята на отмъщението се беше обърнала срещу нея. Лесно, като салонен номер. А сега трябваше да влезе в съдебната зала, претъпкана с журналисти, граждани и полицаи, и да се изправи, докато Гарет Райт бъде обявен за свободен. Преди това обаче трябваше да се обади на Хана Гарисън и да й каже, че мъжът, който беше отвлякъл сина й, ще се върне у дома като свободен човек.

Провалът я съсипваше. Не можеше да го понесе. Насили се да изправи рамене, да повдигне брадичка и да тръгне към вратата. Камерън и Дорман излязоха първи. Елън беше следващата. Костело щеше да е след нея и да се наслаждава на появата си като превъзхождащ я актьор.

Зад себе си чу как вратата на личната тоалетна на Грабко се затваря, съдията неизменно се оттегляше там, преди да заеме мястото си. Остана насаме с Костело. Обърна се към него с ръка на дръжката на вратата и просто го изгледа. На лицето му се беше появила доволна усмивка.

— Не го приемай толкова тежко, Елън — изрече той. — Просто не разполагаше с доказателства, за да победиш този път.

— Никога няма да го проумееш, нали, Тони? — Поклати глава тя. — Не става въпрос за загуба или победа. Важна е истината.

Очите му заблестяха.

— Не, ти не разбираш нищо, Елън. Винаги е въпрос на победа. Винаги.

По пътя си забеляза познати лица. Мич, уморен и мрачен. Карън Райт, напълно безучастна и Кристофър Прийст, седнал до нея с безизразно лице. Пол все още не бе открит след обиска на склада му. Брукс също не беше сред жадната за сензации тълпа. Отсъствието му й се отрази по-тежко отколкото би трябвало. Това не трябваше да е от значение за нея. Не беше толкова глупава, че да си позволи да разчита на някого, особено на него.

Зае мястото си до Камерън.

Всичко продължи по-дълго отколкото беше необходимо, защото Грабко обичаше да привлича вниманието на хората към личността си. По време на речта му Елън стоеше до масата, ясно осъзнавайки, че всички я наблюдават. Репортерите щяха да обявят Костело за шампион, а нея щяха да разпънат на кръст. Руди щеше да хвърли вината изцяло върху нея от страх да не бъде опетнен. Гарет Райт щеше да бъде представен като мъченик, а хората от Дийр Лейк щяха да искат главата на Пол Киркууд.

По дяволите, въпреки че беше заявила, че не желае този случай, знаеше много добре, че би се заела отново с него, ако се наложеше.

Грабко обяви делото за приключено и удари драматично с чукчето си. В залата настъпи невъобразим шум. Вратите бързо се разтвориха и половината от репортерите се втурнаха в коридора, за да заемат местата си за неизбежната импровизирана пресконференция, докато другите се бореха със зрителите, за да стигнат до парапета и да изкрещят въпросите си.

— Госпожице Норт, ще бъде ли повдигнато обвинение срещу Пол Киркууд?

— Доктор Райт, ще заведете ли дело срещу кабинета на окръжния прокурор?

— Госпожице Норт, има ли нещо вярно в слуховете, че ще ви освободят от длъжност?

Костело им се усмихваше доволно и обещаваше да им отговори в ротондата. Елън се направи, че не забелязва присъствието им, и остана с гръб към тях, преструвайки се, че подрежда документи в куфарчето си. Чуваше как Камерън им обяснява, че от кабинета ще получат информация днес следобед.

— Госпожице Норт?

Гласът прозвуча близо до нея, твърде тих, за да е някой от репортерите. Елън вдигна глава. Гарет Райт стоеше на крачка от нея, изразът му беше спокоен, сякаш се опитваше да се извини. Подаде й ръка.

— Без лоши чувства — изрече той, съвършеният джентълмен. — Вие само си вършите работата.

„И ще те победя. Ние ще те победим.“

Можеше да чуе думите толкова ясно, сякаш ги беше изговорил на глас. Прочете ги в очите му още в мига, в който го беше видяла в стаята за разпити в градския затвор. Момент, който никой в залата не забеляза. Усети, че репортерите ги наблюдават. Можеше да чуе шума от камерите, но беше убедена, че нито една от тях нямаше да улови онова, което премина между тях.

Тя не пое предложената ръка и се изправи вдървено.

— Все още си върша работата, доктор Райт — прошепна Елън. — Нали знаете — не всичко е свършило, докато не приключи.

 

 

— Какво означава това? — попита Хана потресена. Отпусна се на канапето, краката й се подкосиха. Откри, че е стиснала слушалката с две ръце, защото пръстите й бяха изтръпнали и си помисли, че ще я изпусне.

— Това означава, че Райт е на свобода — засега — обясни Елън. — Но още нищо не е приключило. Що се отнася до мен, ще направя всичко възможно, за да образувам дело срещу него, Хана. Обещавам.

Хана се вгледа в ъгъла на стаята, където Джош се беше уединил от сутринта. Беше застанал с лице към стената и беше заровил лице в свитите си колене. Синът й беше затворен в психологичен затвор, а мъжът, който го беше поставил там, беше на свобода.

— Вече го направи, нали? — попита тя.

— Съжалявам, Хана. Онова, с което разполагахме, би трябвало да е достатъчно, но съучастникът му все още е на свобода, а доказателствата, които се появиха вчера…

Гласът на Елън заглъхна. „Опитва се да бъде дипломатична — помисли си Хана. — И да не подчертава факта, че сега полицията издирваше Пол. Дрехите на Джош бяха открити в склада му, но той го беше наел, за да остави там нещата, които не се побираха в мазето.“

Мич й беше съобщил новината късно през нощта.

„Не знам как да ти го кажа, Хана… Не сме сигурни какво означава това… Дрехите може да са оставени там, за да ги открием… Трябва да поговорим с Пол… Знаеш ли къде се намира?“

„Не знам къде е — помисли си тя. — Не знам в какво се е превърнал. Не знам какво е способен да извърши. Не знам защо Джош се страхува от него. Не мога да повярвам, че ме удари.“

— Но Мич залови Гарет Райт — възрази тя, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Елън.

— Знам. Мич също го знае. Костело вдигна достатъчно пушилка, за да заблуди съдията. Просто се нуждаем от малко време, още едно солидно доказателство срещу Райт или нещо за неговия съучастник. Всичко с времето си, Хана. И моля те, обади ми се веднага щом Джош пожелае да говори за случилото се.

Хана задържа слушалката в скута си дълго след като връзката прекъсна. Нейната връзка с правосъдието, помисли си тя. А тя и децата й трябваше да се заловят с това, което беше останало от живота им след изпитанието.

От нещата, на които се беше надявала, правосъдието й се струваше най-реално, най-достижимо. Можеше да се надява, че Джош ще се възстанови, но не знаеше дали тази надежда няма да се окаже напразна. Беше се надявала да се сдобри с Пол, но това също никога нямаше да се случи. Бракът им беше приключил. И така тя се беше надявала на правосъдието. На системата. Имаше хора, които щяха да се борят за нея. Но не всеки в съдебната система играеше честно, каква ирония.

Лили се покачи на канапето и започна оживено да говори, наблягайки на думата „татко“.

Хана си помисли да се обади на Том, но реши да не си позволява подобна утеха. Отгоре на всичко не искаше да изпитва вина, че го покварява.

Знаеше, че съществуват хора, които я наблюдават и които не вярват, че изпитва достатъчно вина за това, че беше закъсняла да прибере Джош, защото не се беше разкаяла публично пред нацията, плачейки и молейки за прошка. Те не разбираха нищо. Тя носеше болката вътре в себе си. Нямаше да си позволи лукса да умолява непознати за утеха. Нейното наказание беше да се справи и да се грижи за децата си, да преодолява всяка трудност в живота им.

Като например Гарет Райт, който беше на свобода. Оставяйки Лили да продължи въображаемия си телефонен разговор, Хана отиде до сина си и приклекна зад него. Прегърна го и го целуна по главата. Той не помръдна. Не проговори.

— Няма да му позволим да ни победи — прошепна тя. — Няма да му позволя да те отдели от мен. Повече няма да те разочаровам, обещавам.

 

 

Дори най-кошмарното денонощие трае двадесет и четири часа. Елън си повтаряше това цял ден. Дори докато разговаряше с Хана. По време на съвещанието при Руди. По време на кратката, но трудна пресконференция. Този ден беше само от двадесет и четири часа, и тя щеше да ги преживее. Костело беше събудил тигъра в нея. Нямаше да бъде доволна, докато не прегризеше гърлото му, и не тикнеше в затвора Гарет Райт и съучастника му.

Руди не я беше уволнил. Не би могъл. Тя му беше необходима. Беше твърде хитър, за да не го разбира. Сега му беше нужна за изкупителна жертва и щеше да му е необходима в бъдеще, когато по случая се образуваше дело. Независимо от това, дали тя щеше да е обвинител или помощник, но му трябваше във всеки един от случаите. Елън възнамеряваше да се възползва от това.

Утре щяха да се реорганизират. Трябваше да повика ченгетата, за да изяснят стратегията си. До утре отпечатъците на Тод Чайлдс щяха да бъдат съпоставени с тези, които бяха открити в кабинета на Дени Енберг. До утре може би щеше да получи предварителния доклад от аутопсията на Дъстин Холоуман. Ако съдебният лекар беше открил няколко косъма, частици от кожа под ноктите на момчето, ДНК от капка кръв… щяха отново да се захванат за работа. Ако Мегън изровеше някаква аномалия от перфектното минало на Райт…

Тя грабна слушалката и набра номера на Мегън, но попадна на телефонния секретар. О’Мали не се беше прибирала през целия ден. Мич беше казал, че си е намерила по-добро място за работа, но не й беше дал телефонния номер, нито имаше време да поговорят. Някои от по-шумните студенти от колежа използваха освобождаването на Гарет Райт като извинение да обикалят из студентското градче и да празнуват победата. Някои от тях бяха отишли дори в Динкитаун. Официалното парти, с което щеше да бъде отбелязана победата, започваше в осем часа. Там щеше да се появи и самият Райт, така че полицията се подготвяше за неспокойна нощ.

Елън погледна часовника си. Девет и деветнадесет. Партито вече беше започнало. Беше помолила Фийби да присъства, но подозираше, че вярната й секретарка вероятно щеше да прекара вечерта в компанията на Адам Слейтър и нямаше да обърне внимание на онова, което става около нея.

Техните заподозрени като съучастници трябваше да са там — Тод Чайлдс и Кристофър Прийст. „Фантастичните каубои“ също щяха да са там — дали Тирел Ман щеше да рискува да се появи? Гарет Райт щеше да е главният герой. Под въздействието на успокоителните Карън щеше да е резервирана, а тайните на брака й щяха да са заключени в нейния, както изглежда, празен ум.

Елън би се обзаложила, че връзката на Карън с Пол е било онова, което е задвижило играта. Това е бил мотивът на Райт да избере Джош. А Дъстин Холоуман беше само пионка, за да излезе Райт невинен.

Но кой бе ръководил второто полувреме на мача? И защо Пол Киркууд бе изчезнал неочаквано, ако беше виновен само в прелюбодеяние?

Въпросите се въртяха в ума на Елън. Тя леко изохка, когато се изправи и отиде до прозореца. Не беше вечеряла. Реши, че никога не се е чувствала по-зле.

Беше сама в кабинета: уморена, гладна, стара, премръзнала и самотна.

— Не забравяй да се самосъжалиш, Елън — промърмори тя, протегна се и потърка ръце, за да ги стопли.

Неочаквано й се прииска да се появи Брукс. Но сега той сигурно беше взел страната на Райт. Историята на „добрия“ човек, триумфиращ над правосъдието и прокурора. От това можеше да стане по-добра книга, отколкото да разказва за провала на обвинението да осъди зловещото чудовище.

„Преследвам онова, което искам, Елън. И го получавам.“

Сетне си го представи в нощта преди прослушването, точно тук в този кабинет.

„Никога не съм бил нечии герой… — Очите му се замъглиха от болка и несигурност. — Ще се опиташ ли да ме спасиш, Елън?“

Видението не я напусна, докато по-практичната страна на ума й не я върна към действителността. Губеше време. Беше подредила записки по цялата маса. Трябваше да ги прегледа. Отново. Нали точно затова беше останала до късно. Не за да се самосъжалява, да се чувства стара и самотна. Не за да си фантазира за опетнени рицари и наранени души.

Телефонът иззвъня и тя подскочи. Остави го да звъни и се замисли кой ли може да е. Майка й. Мегън с важна информация. Джей или някой нахален репортер, който беше измъкнал номера на директния й телефон от Руди. Беше…

— Елън Норт — изрече тя, грабвайки слушалката, насилвайки се да потисне опасенията си.

— Елън, обажда се Даръл Мансън. Съжалявам, че се обаждам толкова късно. Току-що се прибрах у дома от Кий Уест.

Мансън. Полицейският офицер.

— Благодаря, че ми се обаждате — каза тя без капка ентусиазъм. Издирването за „каубоите“ не беше довело доникъде. Явно това телефонно обаждане нямаше да се различава от останалите, но тя продължи разговора, обяснявайки му положението.

— Трудно е да се повярва — каза той, гласът му беше студен. — Познавам доктор Райт доста добре. Уважавам този човек. Не ми е приятно, че се опитвате да го дискредитирате.

— Върша си работата, господин Мансън — обясни Елън. — Доказателствата са неоспорими, иначе нямаше да процедираме. Ако доктор Райт е невинен, то няма за какво да се притеснява. Той не беше първият заподозрян.

— Да, добре… — изръмжа той. — Какво искате от мен?

— Исках да разбера дали пазите архив за момчетата, които са били в програмата на „Фантастичните каубои“. Свързваме се с бивши членове като част от проучването на миналото на Райт.

— Знам само за двама от първата година, когато започна програмата, сетне се изместих от Додж и се установих тук.

— Тим Дътън и Ерик Еванс.

— Да. Точно така. Знам къде се намира Тим. Той ми изпраща коледни картички. Електротехник е в Ню Хоуп. На Ерик му загубих следите. Последното, което научих за него, е, че е в университета и учи нещо за компютри. Наистина, много умно момче. Представително. Син на методистки свещеник.

— Не прилича на обикновените малолетни престъпници.

— Предполагам, че не е бил. Имаше някакви емоционални проблеми, някакви проблеми вкъщи. Майка му постоянно влизаше и излизаше от разни клиники. При него всичко започва, когато Ерик е бил на десет. Подобна травма би се отразила на всекиго.

— Каква травма?

— Видял е как негово приятелче се е обесило.

— О, не!

— Да. Лоша работа. Майката на детето обвинила за това Ерик. Вдигнала голям шум. Учуден съм, че не си спомняте името на момчето.

Елън вдигна глава.

— Извинете?

— Слейтър. Адам Слейтър.

Полазиха я тръпки. Адам Слейтър. Мили Боже!

— Бихте ли описали Ерик Еванс?

— Беше метър и петдесет и нещо, слаб и рус.

Рус. Част от мозъка й, който се беше специализирал в отричането, се хвана за тази подробност.

— Благодаря, господин Мансън — заекна тя. — Много ми помогнахте.

Затвори телефона. Ерик Еванс. Момчето, което стоеше до Райт на снимката във вестника. Рус, дребен.

Децата порастват. Хората си боядисват косите.

Тя забърза към залата за конференции и затърси папката. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва прехвърляше докладите и папките. Рови отпред назад, отзад напред. Статията беше изчезнала.

Адам Слейтър.

Репортер от незначителен вестник. Никой не си беше направил труда да провери журналистическата му карта. Имаше твърде много репортери, за да ги проверяват. Още повече, че всички преследваха сензации. Бяха досадни и дразнещи.

Вероятно беше съвпадение, че Адам Слейтър, репортерът от „Гранд Форкс“, носи същото име като детето, убито преди единадесет години. Дете, което било приятел с един от бъдещите „каубои“.

— Ти не вярваш в съвпаденията — промърмори си тя.

Адам Слейтър ухажваше Фийби, очароваше я, искаше да я спечели. Елън я беше предупредила. Господи, нямаше представа, че ще се случи така.

Спомни си бележката, която намери на нужната й страница в книгата в библиотеката на третия етаж. „Грях е да търсиш злото у другите, но рядко е грешка.“

Грях. В толкова много от бележките се споменаваше за грях.

Ерик Еванс беше син на методистки свещеник.

Бяха търсили навсякъде съучастника на Гарет Райт, а той беше стоял през цялото време пред тях. Беше застанал встрани от пътя в сивата утрин, когато бяха открили тялото на Дъстин Холоуман. Ако беше права, сигурно той беше удушил момчето и го беше оставил до пътния знак с бележка, забодена на гърдите.

„Някои израстват с ГРЯХ, други от добродетел се провалят.“

Ерик Еванс. Адам Слейтър. Протежето на Гарет Райт.

Трябваше да се обади на Мич. Вероятно Слейтър беше на празника по случай победата, злорадствайки тайно. Вероятно с Фийби. О, Боже, Фийби! Ами ако партито е приключило? Ами ако Слейтър реши, че тя повече не му е нужна?

Изпусна папките, които държеше, посегна към телефона и замръзна на място.

До телефона лежеше червена роза. На стъблото беше навит кабела, който би трябвало да е включен в контакта на стената.

— Моите източници ми казаха, че задавате твърде много въпроси, госпожице Норт. — Той стоеше на прага на залата за конференции, боядисаната му коса падаше над очите му. — Смятам, че е време да престанете. Завинаги.