Тами Хоуг
Виновен като греха (27)

Глава 26

Музиката беше приятна — смесица от рок и блус със стихове от някакъв английски майор. Изпълняваше я група от колежа, наречена „Харисънс“. Певецът беше дългокрако, мършаво момче с парцаливи сини джинси и мокра от пот тениска. Стискаше стара червена китара „Стратокастър“ и бе притворил очи под козирката на мръсна бейзболна шапка, като че изтръгваше музиката от душата си.

Джей отпи от бирата си за три долара и се огледа. Последователите на Райт бяха превзели залата „Бла-Мор“, разположена в студентското градче. „Бла-Мор“ явно бе достигнала върха си през четиридесетте и оттогава не се бе променила. Дансингът беше загубил блясъка си, търкан години наред. Осветлението беше слабо, за да създава съответното настроение, а и за да прикрие факта, че мазилката е олющена.

Мястото беше евтино и достъпно. Имаше маси и столове за двеста и петдесет души и всичките бяха заети. Явно всеки, който вярваше в невинността на Райт в Дийр Лейк, бе сметнал за свой дълг да дойде тук и да изрази подкрепата си. При пет долара вход и надути цени на бирата и останалите алкохолни напитки, тениските по петнадесет долара с отпечатаните върху тях „Фантастични каубои“, привържениците на Райт щяха да могат да съберат достатъчно средства, за да платят няколко дни от скъпоценното време на Антъни Костело.

Самият той седеше на почетното място с клиента си, двамата се държаха като монарси в кралския двор. На столовете до тях бяха настанени съпругата на Райт и лакеите на Костело. Постоянен поток от студенти, и както изглежда, други членове на факултета отправяха към тях думи на подкрепа и приятелство. Изражението на Райт беше спокойно. Не приличаше на напереното, оскърбително арогантно изражение на адвоката му, а по-скоро бе застинало, сякаш знаеше нещо, което другите не знаеха.

„Да можех да разбера какво мисли“ — каза си Джей, но знаеше, че ще трябва да почака. Ако Костело позволеше на добрия доктор да каже нещо преди прослушването, то щеше да бъде само пропаганда. Все пак имаше полза от сегашното представление. Когато групата обяви почивка, той се измъкна от тъмния ъгъл, от който бе наблюдавал досега, и се отправи към масата.

Забеляза само трима цивилни полицаи. Патрулната кола беше на паркинга. Ако заподозреният се появеше с Дъстин Холоуман в града, щяха да се спуснат върху него като мухи на мърша. Но ако се появеше като всеки друг, с обикновен външен вид, непретенциозен, предлагащ на доктор Райт подкрепа, какво по-умно от това?

Самият Райт с нищо не се отличаваше от тълпата, нито погледът му беше по-различен, нито носеше белега на дявола върху челото си. Това най-много очароваше и плашеше хората — че чудовищата изглеждат съвсем нормално. Редяха се на опашка заедно с другите в банката, блъскаха се с количките в „Пигли Уигли“. Точно това караше читателите да търсят книгите му, Джей го знаеше. Много често обаче нямаше какво да се види.

Костело го забеляза и устните му се разтегнаха в широка хищна усмивка. Подаде му ръка и този жест се стори на Джей прекалено фамилиарен. Изтърпя го с измъчена усмивка.

— Господин Брукс, радвам се, че успяхте да се отбиете на нашето малко тържество! — каза адвокатът като любезен домакин, макар че нямаше нищо общо с организирането на партито. — Чухме, че сте преживели приключение снощи.

— Съвсем правилно се изразихте. — Джей пораздвижи удареното си рамо, по което го беше потупал Костело. Беше се надигнал от леглото си следобед, чувствайки се така, сякаш е бил прегазен от стадо бизони. След продължително самолечение с „Джак Даниелс“ болките бяха понамалели.

— И естествено ченгетата се опитват да свържат това с доктор Райт. — Костело се намръщи заради тази несправедливост. — Тук има много некадърни хора.

Адвокатът не спираше да говори. Ченгетата били превъртели, обвинителите били дебелоглави и упорити без поглед към нещата. За Джей това беше твърде познато.

Неведнъж го бяха заливали с подобна словесна помия. Подмина думите му и се обърна към Гарет Райт, който го наблюдаваше с неподвижните си тъмни очи и кротката си усмивка.

— Господин Брукс — изрече той, стана и му подаде ръка. — Антъни ми каза, че се интересувате от делото, тъй като имате намерение да пишете книга.

— Твърде вероятно. Зависи как ще се развият нещата.

Усмивката му изразяваше изненада.

— Искате да кажете, че зависи от това, дали съм виновен? Просто един репортаж за обществото ни, така ли? Хората не искат да четат за невинни. Те харесват ненормални типове, измама и кръв.

— Нищо ново, доктор Райт. Едно време хората са плащали, за да присъстват на екзекуции, и са водели и децата си.

— Така е — съгласи се той. — Вероятно през всичките тези векове човечеството е развило целенасочена и поразителна диващина.

— Което дава обяснение за серийните престъпници, нали така? — запита Джей. — Може би това ще послужи за тема на следващата ви академична разработка на тема загниващото общество, доктор Райт.

— Не, не. Познанието и осъзнаването са моята област на дейност. Не претендирам, че съм експерт по престъпно поведение.

Ето пак. Може би не беше нужно да се преструва. Брукс си спести коментара, щеше да го използва по-късно в някоя от книгите си. Той погледна към съпругата на Райт, която седеше до него, бледа, почти прозрачна. Тя притеснено отвърна на погледа му, а на устните й се появи плаха усмивка. Определено изглеждаше нещастна, когато Кристофър Прийст седна до нея.

Професорът бе облякъл черно поло, твърде тясно за него. То обгръщаше костеливите му рамене подобно костюма на водолаз, като правеше главата му да изглежда огромна. Той се наклони пред Карън Райт, за да привлече вниманието на Гарет.

— Продадохме тениските. Момчетата са във възторг.

— Трябва да се гордеят с това — прекъсна го Костело. Остро изгледа Джей, като леко промени позата си, за да попречи на Гарет и професора да се виждат. — Разбираш ли, Джей, в тази история има перспектива. Невинността на доктор Райт, сплотеността на приятелите му, колегите, студентите…

— Чудесният му адвокат — добави Джей и се усмихна. — Проклет да съм, ако от това не излезе бестселър, Тони.

Костело дори не си направи труда да се престори на смутен.

— Бих проявил нехайство, ако не обясня на целия окръг невинността на клиента ми.

— Чували сме какво става с адвокатите, които не защитават добре клиентите си — сухо изрече писателят и се прицели с показалец към челото си.

Лицето на адвоката почервеня.

— Доктор Райт беше в затвора по време на смъртта на Енберг. Не би могъл да участва в убийство.

Джей повдигна вежди, само заради удоволствието да види как ще реагира Костело. Адвокатът успя да овладее гнева си и кисело се усмихна.

— Джей — каза и отново го потупа по контузеното рамо, — прахосваш таланта си. Би могъл да бъдеш силна конкуренция на Лий Бейли.

— Да, но това означава работа — провлечено изрече той. — Предпочитам да съм зрител. Оставям състезанието на теб и Лий.

 

 

Застанала на прага, Елън наблюдаваше размяната на неискрени усмивки и ръкостискания.

— Какво ще кажеш, ако ти заявя, че Костело е абсолютна свиня?

— Че сте лъжец, господин Брукс.

Искаше да му вярва, но той я беше предал. Докато ги наблюдаваше, към гнева й се прибави и чувството на загуба.

Приличаха на добри приятели. Смях, потупване по гърба. Брукс и Костело, съучениците от началното училище. Двойка акули — хищникът Костело в официален стоманеносив костюм от „Версаче“, Брукс с измачкани джинси и грубовато, небръснато лице. А зад Костело стоеше Гарет Райт, който се извърна и погледна право в нея. Усмихна й се многозначително.

Елън пристъпи вътре. Озова се сред шумни колежани и съжали, че дойде тук. Двамата с Камерън бяха работили до девет часа — Фийби беше помолила да си тръгне в осем. След това бе вечеряла в „Гранма Атик“. Трябваше да си тръгне веднага щом беше вечеряла. В този миг вече трябваше отдавна да е заспала.

Но изкушението беше твърде голямо — да надникне само за няколко минути, искаше да види събранието с очите си. Репортерите отдавна трябваше да са си тръгнали, речите бяха записани, а снимките — направени. Щеше да се вмъкне, да се скрие в сенките, да наблюдава. Докато касиерите при входа уведомят за присъствието й, щеше да е видяла достатъчно, макар че парите й щяха да отидат във фонда за подкрепа на Райт.

Сега идеята й се видя глупава. Самият Райт я беше забелязал. Имаше чувството, че всички в залата са се обърнали и я наблюдават. Струваше й се, че вълни от тълпи напират към нея, като я повличат сред враговете, при положение че единственото, което искаше, беше да се отправи към изхода.

— Хей, какво прави тая тук?

— Това не е ли Елън Норт?

— Май е голяма куражлийка.

Брадати младежи коментираха и я сочеха с пръст. Елън не им отвърна. Тръгна към бара, очите й бяха впити в изхода от другата страна на старото помещение. Би могла да прати Камерън, който беше неин съгледвач. Можеше да разчита на доклада на хората на Мич. Но не. Искаше да види всичко сама. Не се доверяваше на чуждото мнение. Трябваше да се потопи в атмосферата. Сега имаше чувството, че ще се задави.

Някой я хвана за лакътя. Тя се опита да се изскубне, но той я стисна по-силно.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Брукс и гласът му наподобяваше глухо ръмжене.

— Бих могла да ти задам същия въпрос, но смятам, че е очевидно.

Още веднъж се опита да се освободи от хватката му, но той стоеше плътно до нея. Поведе я нанякъде. Изгуби изхода от погледа си. Движеха се по тъмен коридор, където се намираше гардеробът.

— Вадиш си заключения, без да разполагаш с факти, съветничке — каза той, докато преминаваха покрай малкия оазис от светлина на гардероба и отново поеха в тъмнината.

Елън го изгледа свирепо.

— Трябва да съм абсолютна идиотка, за да приема версията ти, господин Брукс. Всъщност не мисля, че те интересува в какво вярвам и в какво не вярвам.

— А аз смятам, че не те интересува какво съм направил или не съм направил — изстреля в отговор той.

— Важното е, че ме излъга. След всичко това можеш да вървиш по дяволите.

— Не съм те лъгал.

— Така ли? Каза ми, че не познаваш Тони Костело, че нямаш нищо общо с него. И какво стана? Влизам и се оказва, че цялата тайфа е тук, целият отбор се наредил около масата, усмихват се, шегуват се, потупват се по раменете. Извинявай, че повярвах на думите ти, Брукс, но не съм вчерашна. Сега, ако ме извиниш, искам да си вървя. Видях всичко, което ме интересуваше.

Забеляза изненаданите погледи, отправени към тях, и се надяваше, че е била права да не се доверява на докладите, които пристигаха. Дяволски добра снимка би се получила — прокурорката в интимен разговор с Джей Брукс в спор по обвинението.

Появи се един от цивилните хора на Мич, дясната му ръка дискретно се плъзна под спортното сако, с което беше облечен.

— Всичко наред ли е, госпожице Норт?

Брукс пусна лакътя й и отстъпи назад.

— Да, благодаря, Пат — отвърна тя, приглаждайки ръкава на палтото си, — тъкмо щях да си тръгвам.

— Да ви придружа ли?

— Не се безпокой. Паркирала съм наблизо. Ще се справя. Имате си работа тук.

Тя мина покрай него и спокойно стигна до изхода. След почивката музикантите се бяха върнали на сцената. Вниманието на тълпата се насочи към тях и соло китарата нададе див, протяжен стон.

Елън се ядосваше на себе си: „Няма значение какво прави, какво казва и какво мисли. Не трябва да се доверяваш на никого. Нямаш време за подобни неща.“ Хората, които влизаха, след като бяха изпушили по една цигара навън, й хвърляха продължителни погледи.

„Да мислят каквото си искат. Какво значение има, щом вярват на Райт? Ти знаеш истината.“

Всъщност беше точно така. Никой от тях не знаеше истината — освен Джош, но той не я разкриваше. Тази част от истината, която й беше известна, щеше да бъде пазена ревниво и ако поддръжниците на Райт се разочароват, толкова по-зле за тях.

Размина се с двама новодошли студенти и излезе навън в нощта. Паркингът пред залата беше пълен. Патрулна кола на Дийр Лейк в зелено и бяло стоеше в далечния ъгъл. Елън се отправи към покритата с дъски стара постройка. За момент хвърли поглед към улицата с жилищни сгради и мина през входа точно когато един линкълн излезе от паркинга.

— Вижте момчета. Онази кучка — прокурорката.

Гласът я накара да застине. Фатална грешка от нейна страна, отбеляза Елън, тъй като Тирел Ман и приятелите му бързо се отправиха към нея. Тя разбра, че е в опасност. Те не се виждаха от паркинга. От източната страна ограда препречваше видимостта от съседната къща. Най-близкият дом от другата страна на улицата беше тъмен. Музиката от танцовата зала беше твърде силна.

Видя усмивката на Тирел в мига, в който той хвърли цигарата си.

— Шибан кураж се иска, за да дойдеш тук, маце.

— Платила съм си — отвърна Елън. — Не се грижете за това.

— Грижим се за доктора. Той е наш човек — обади се Джей Ар Андерсен.

— Аха — кимна в съгласие Спийд Доукинс. — Той е нашият човек. Човека…

— А ти се мъчиш да го вкараш в пандиза… — продължи Типол.

Изведнъж тя ясно си спомни ножа, забит в гумата й. Беше прекарала част от вечерта да преглежда досиетата на тези момчета с надеждата да намери евентуален заподозрян за вандализма срещу нея. Андерсен беше интелигентен престъпник, който крадеше пари по електронен път.

Доукинс постоянно се замесваше в афери с наркотици. Тирел се беше включил в групата сравнително наскоро — умно момче, но с досие, отразяващо недотам чисто минало, имаше обвинение за нападение, условни присъди, обвинение в грабеж.

На седемнадесет години Тирел вече беше тежък случай. Вандализмът не беше нищо особено за него. Не се знаеше докъде може да стигне. Елън беше виждала доста хлапаци като него, които лесно прекрачваха границата, хлапаци, които не биха се поколебали да извадят пистолет и да застрелят някого, за да му вземат рокерското яке, или да го пребият за джобни пари.

— Няма нужда да ти казвам как действа системата, Тирел каза тя. — Не е нужно да ти напомням, че като ме заплашваш, не помагаш на доктор Райт.

— Не искам да ми казваш нищо, кучко.

— Убедена съм, че не искаш, но е по-добре да слушаш. — Стисна в джоба си най-големия ключ, за да й послужи като оръжие. — Ти и приятелчетата ти разваляте пейзажа и ще отидете в затвора и „Каубоите“ вече няма да съществуват. Как мислите, че ще се чувстват тогава доктор Райт и професор Прийст?

Опитваше се да ги вразуми. Той прие думите й като предизвикателство и се приближи към нея.

— Заплашваш ли ме, кучко?

— Това са само факти. И двамата знаем, че единствената причина, поради която не лежиш в затвора на Хенипин в този момент, е включването ти в програмата. Искаш ли да захвърлиш всичко, Тирел?

— Нямам такова намерение.

Елън мерна за миг другите двама. Доукинс наблюдаваше Тирел и чакаше знак. Андерсен стоеше малко по-назад с безизразно лице. В някои отношения беше по-див и от Тирел. Коефициентът му за интелигентност беше на равнището на гений, атестатът от военната комисия изобилстваше от намеци за добре прикрити социопатични тенденции.

— Танците са вътре в залата, момчета.

Елън изпита облекчение, щом чу гласа на Брукс.

В погледа на Тирел блесна раздразнение.

— Кой си ти, по дяволите? Да не си шибаният самотен рейнджър?

— По-скоро съм шибаният самотен свидетел. — Джей застана пред Елън, като по този начин се озова между нея и ядосаните хлапаци. Държеше пръста си върху бутона на клетъчния телефон, да повика ченгетата, ако се наложи. — Схващаш ли какво ти казвам, шибан тъпанар?

Гласът му беше гневен. Беше излязъл, за да се скара с Елън. Сега се беше озовал в ролята на спасител, като държеше клетъчния си телефон, сякаш бе ръчна граната.

— Остави ги, Тирел — обади се Андерсен, като потупа приятеля си по рамото. — Замръзна ми оная работа. Да се махаме.

Той тръгна към сградата. Доукинс се колебаеше. Тирел не помръдна.

— Хайде — нетърпеливо ги подкани Андерсен, — да вървим, преди професорът да е откачил.

Тирел вирна брадичка.

— Разкарай се. Само говорехме с дамата.

Тримата тръгнаха наперено към жълтата светлина на паркинга. Елън ги наблюдаваше как се отдалечават.

— Благодаря — обърна се тя към Брукс. — Той е от питомците на Райт. Нямам представа какво може да направи.

— Щях да изглеждам като пълен глупак, ако беше извадил пистолет и ми беше налетял. Искаш ли да докладваш за тази дребна неприятност?

— Не са нарушили закона — отвърна тя и си представи как ще заключи външната врата и ще се отпусне в горещата вана с чаша бренди в ръка. — Лека нощ, господин Брукс — рече и тръгна към кадилака.

— Но беше готов да го направи. — Снегът хрущеше от стъпките му зад нея. — Аз съм тук по същата причина като теб — да наблюдавам.

— Тогава ще трябва да провериш значението на тази дума в речника. Изглежда бъркаш значението й с пряко участие.

— Костело също е замесен в тази история, Елън. Естествено дойдох да поговоря с него.

— Много бих искала да чуя за какво си говорехте.

Тя влезе в колата. Завъртя ключа, но голямата машина не издаде нито звук.

— Мътните го взели! — изруга Елън и удари по волана.

Дръпна ръчката за предния капак, потърси фенерче в чантата си и излезе. Двигателят на кадилака беше огромен, но някои от частите му липсваха.

— По дяволите!

— Госпожице Норт… — зацъка с език Джей. — Какъв е този речник.

Елън му хвърли убийствен поглед.

Той й подаде телефона, сякаш й връчваше награда.

— Искаш ли да повикам такси?

— Не бъди такъв задник!

Нямаше смисъл. Полицията в „Бла-Мор“ се занимаваше с купища заподозрени. Вероятността да дойде някой тук като свидетел беше смехотворна. Въпреки че Тирел, Андерсен и Доукинс се мотаеха наоколо, надали щяха да са толкова глупави, че да повредят колата й. Деянието просто не си струваше труда и усилията.

— Ела — Брукс прибра телефона в джоба си и извади ключовете, — ще те закарам.

— Веднъж май пак щеше да ме караш — сухо му напомни тя.

— Ще те закарам право у дома. Честна скаутска.

Закара я, но в неговия дом.

Елън замислено го изгледа от мястото до шофьора.

— Явно никога не си бил скаут.

Той се усмихна.

— Така е, госпожо.

— Смятам да използвам телефона — измърмори тя, — за да докладвам, че са ме отвлекли.

— Отпусни се и се наслаждавай на южняшкото гостоприемство.

— Не смятам, че наслаждение е точната дума, имайки предвид връзката ни.

— Ти коя дума би използвала?

„Безпокойство“ — думата й хрумна веднага, но тя нищо не каза. Инстинктивно усети, че ще му е приятно да я чуе.

— Време е да поговорим — каза той. — Мислех, че трябва да стане на място, откъдето не можеш да ме изгониш или просто да си отидеш.

Джипът премина по Олд Седър Роуд и се отправи към строящия се район около залива Райън. Луната хвърляше сенки от сребристо и бяло. Елън беше идвала тук с колелото си безброй пъти, когато времето беше хубаво, и винаги се бе наслаждавала на спокойствието. Сега обаче, щом минеше, мислеше за малкото скиорско яке на Джош, захвърлено сред тръстиките с бележка, пъхната в него.

— „Привиденията ме обгръщат нощ и ден и като диви зверове пазят пътя ми. Рожбата ми, дълбоко в мен, несъзнателно ридае за греховете ми“ — прошепна тя стиховете на Уилям Блейк с поглед, вперен в замръзналите тръстики, които стърчаха изпод снега. — Това пишеше на бележката в джоба на якето на Джош.

— Знам — меко отвърна Джей.

— Откъде? Не сме давали тази информация на пресата.

— Аз не съм пресата.

Той подкара джипа по една алея и натисна дистанционното на вратата на троен гараж. За стандартите на Дийр Лейк къщата беше огромна — Елън беше виждала обявите във вестника. Представи си колко е платил, за да я наеме, но явно за него парите не означаваха нищо. Беше натрупал значително състояние, като превръщаше престъпленията в забавление. С този случай също щеше да постъпи така.

Имаше достатъчно пари да наеме Тони Костело и достатъчно, за да плати гаранцията на Гарет Райт.

А тя му беше повярвала.

Без да каже нито дума на Брукс, тя го остави в кокетната кухня и отиде до остъклената стена в хола с изглед към замръзналия пейзаж. Чуваше как налива питиетата, а след това как пали камината. Той застана до нея.

— Уиски със сода — подаде й той чаша.

Остави неговата на лавицата и се подпря на рамката на прозореца. Не беше включил осветлението. Стаята се осветяваше само от пламъка в камината и лунните лъчи. Тъмнината явно му харесваше.

— Имам син — заяви той без никакво предисловие.

Не погледна към Елън, за да види реакцията й. Отпи глътка уиски и извади цигара от джоба на ризата си, докато алкохолът затопляше стомаха му.

— Странно е, че двамата не знаехме нищо един за друг. — Той запали цигарата, пое дълбоко дима и издиша. — На осем години е. Също както Джош. Майка му — бившата ми съпруга — ми го отне, преди да се появи на бял свят. Странно чувство е да откриеш, че част от теб е липсвала в живота ти.

— Била е бременна, когато те е напуснала — прошепна тя.

— Допусках подобно нещо, докато водихме война по време на развода, но и през ум не ми е минавало, че детето е мое. — Горчиво се изсмя. — Тогава бях зает, работех като вол и бях дяволски нещастен. Двамата с Кристин… е, през повечето време просто си крещяхме. Тя си намери опитен адвокат, един търтей, чиято единствена цел бе да стане партньор и да си купува всяка година ново БМВ… Предполагах, че бебето е от него. Не допусках, че може да ме мрази толкова много. Явно съм сгрешил.

Изненада се колко лесно идва тъгата. Сигурно беше от уискито — и преди то бе правило тъжни мъжете от семейство Брукс.

Докато стоеше мълчаливо, Елън наблюдаваше лицето му, грубовато и брадясало, изопнато от болка, която нямаше нищо общо с физическите рани.

— Как разбра?

Огънчето на цигарата проблесна, когато той отново дръпна от нея. Странно ярко петно сред сивите сенки.

— Дядо й живее в Еудора. Никога не го посещаваше, но са се върнали там, когато е починал. Погребението беше преди десет дни. Сигурно е смятала, че не съм твърде благовъзпитан, за да изразя уважението си, но отидох и тя беше там с оплешивяващия си партньор — съпруг… и моя син.

Усмивката му накара сърцето й да се свие.

— По дяволите, одрал ми е кожата.

— Ти попита ли я?

— Отговори ми, че Картър Талкот е единственият баща, когото познава синът ми. Бил щастливо момченце и водел чудесен живот. Не желаела аз да го обърквам.

Брадичката му потрепери. Поклати глава.

— Мили Боже, какво си мисли, че ще направя? Че ще кажа на едно осемгодишно дете, че мъжът, когото нарича татко, всъщност не му е баща? Че съм такъв негодник, та майка му е пазила това в тайна през всичките тези години? Боже!

Дръпна за последен път от цигарата си и внимателно загаси фаса на перваза на студения прозорец.

— Какво направи?

— Дойдох тук — изрече откровено той, — наблюдавах делото по телевизията и вестниците. Отлетях за Минеаполис още същата нощ. Избягах. Не мога да ти опиша какво изпитах. Да знам, че синът ми е жив — живее с хора, които го обичат. И дори не предполага колко много ми липсва… — Адамовата му ябълка подскочи, когато се опита да преглътне. — Не е същото като със семейство Киркууд или Холоуман, не е отвлечен от някой маниак. Не съм като Мич Холт, чието момче беше застреляно от някаква отрепка. Не ми е позволено да се оплаквам само защото не мога да заведа малкия си син на мач на Лигата на децата.

„Всъщност не е така — помисли си Елън. — Съвсем основателно се чувства наранен.“ Това, че неговата трагедия не беше като тази на Киркууд, не я правеше по-малка. Гледаше го как се опитва да анализира нещата, да притъпи болката. Забеляза уязвимост, за която не беше подозирала. Неочаквано я завладя странно чувство. Беше изненадващо. Колко малко го познаваше. Реши да промени темата.

— Не успя ли да измислиш нещо? — попита тя. — Нещо като двойно бащинство? Поне да бъдеш признат за биологичен баща?

Той поклати глава.

— Той е щастлив. Води чудесен живот. Трябва да съм абсолютен кучи син, за да му отнема всичко това и да преобърна живота му.

— Но след като си му баща…

— Баща му е Картър Талкот. Аз съм осигурил само първичния материал.

Той глътна на един дъх останалото уиски в чашата, изражението му стана студено и по-твърдо, докато се мъчеше да се овладее.

— Не търся нито съвет, нито съчувствие — остро изрече той. — Просто исках да знаеш защо съм дошъл тук, с какво ме е привлякла тази история. Това няма нищо общо с Тони Костело. Парите, които ще спечеля, въобще не ме интересуват. Дойдох, за да се потопя в нечие друго нещастие. Ако мислиш, че съм негодник, кажи ми го спокойно, защото сигурно съм такъв. Много хора с радост ще го потвърдят. Бих искал, ако ме намразиш, да е по основателни причини, това е всичко. Ако ще ме обвиняваш в нещо, предпочитам да е в грях, който наистина съм извършил.

Той се отдалечи от нея, прекоси стаята, хвърли празната чаша в камината и се загледа в пламъците.

— Допий си питието — дрезгаво изрече той, без да я поглежда. — Ще те откарам у дома.

Елън остави чашата на перваза на прозореца близо до смачканата угарка и бавно се извърна към него. Въпреки огъня стаята беше студена и навяваше самота. Огледа мебелите в неговия „дом“ — компютър и сгъваеми столове, войнишко походно легло и дебел спален чувал на него. Временно убежище.

— Не те мразя — промълви тя. — Мразя случая. Онова, което се случи с този град, а и с мен. Напомня ми за страни от човешката природа, за които не бих искала да мисля — включително и за такива, каквито притежавам и аз.

— Ти ли? Че ти си главно действащо лице.

— Не, просто си върша работата, нещо, от което се отказах преди две години, защото не можех да го понасям повече, мразех онова, в което ме превръщаше. Цинизмът ужасно състарява, кара те да се чувстваш напрегнат. Не искам да престана да се тревожа за хората, които имат нужда от правосъдие. Като идвах насам, си мислех, че ще се съхраня. А сега…

— Сега разполагаш с Гарет Райт, Тони Костело, мъртъв адвокат, отвлечено момче и с… мен.

Неочаквано тя се усмихна.

— И с теб. Е, може би не си чак толкова лош. Само ми отвличаш вниманието — пошегува се. — Въпреки че не бива да го правиш.

— Отвличам вниманието ти ли? — повтори той, сякаш думите й бяха парченце от странен плод. Старата дяволита искра отново проблесна в очите му. — Милост, госпожице Норт, карате ме да се чувствам като жиголо.

— Наричали са те и с по-лоши имена.

— Несъмнено. Най-вече ти.

— Така е.

Не беше забелязала кога се е приближил до нея. Той се наведе и я целуна, устните му бяха топли, с вкус на уиски.

— Боже, колко те желая, Елън — прошепна.

— Не мога. Този случай…

— Това няма нищо общо с процеса. — Плъзна ръка по косата й и разкопча шнолата й. Косата й се разпусна свободно по раменете.

— Това е от значение само за нас — промърмори той и я целуна по челото. — Изпитвам нужда да те докосвам, Елън. Уязвимостта му я трогна. Желанието в дрезгавия му глас я развълнува. Влечението, което дремеше в нея, сега лумна. Не беше жена, която е подвластна на страстите си. Не беше свалила бариерите си. Но когато устните му докоснаха страната й, усети как логиката й я напуска. Направи последен опит да се вкопчи в здравия разум. Джей сякаш предусети думите й, преди да ги изрече. Докосна устните й.

— Не мисли — промълви той. — Не и тази вечер, моля те.

Нощта можеше да бъде тяхна. Можеха да прекрачат границата. Нямаше да има връщане назад. Вероятно щяха да съжаляват, но не можеха да устоят на изкушението да се докосват и да се слеят. Поне за няколко часа светът около тях щеше да престане да съществува.

Елън затвори очи, когато той отново я целуна. Разтвори устни под натиска на неговите и потрепери, когато я прегърна. Джей я дръпна от стената. Палтото й падна на пода. Тя плъзна ръце по гърдите му и започна да разкопчава ризата му.

Нетърпелив да усети допира на ръцете й върху кожата си, той изхлузи ризата през главата си и я захвърли настрани. Свали тъмната тениска и също я захвърли. Огънят хвърляше отблясъци върху мускулестите му гърди. Раменете му бяха широки за човек, който не върши физическа работа. Елън докосна стомаха му и почувства как мускулите му потръпнаха.

— Смяташ ли, че е възможно? — попита тя. — Няма ли да те боли?

— Там не ме боли — прошепна той. — Хвана ръката й и я притисна към сърцето си.

Откровеността на жеста му я изненада. Усети ударите на сърцето му. Той беше просто един мъж, който страда, и искаше да избяга от болката. Тя също страдаше, по причини, известни само на нея. Също искаше да избяга. Нямаше нищо по-лесно и по-трудно от това.

Наведе се към него и целуна мястото, което преди малко докосваше с ръката си. След това устните на Джей отново се впиха в нейните, по-горещи и по-жадни. И двамата се отпуснаха на колене. Той започна да разкопчава блузата й. Изпитваше нужда да я види и да я почувства.

Не носеше сутиен. Видя гърдите й с цвят на сметана, гладки като коприна. Той ги обхвана с длани, като потърка зърната им. Те се втвърдиха от желание. Отново потърси устните й. Дишането на Елън се ускори. Стисна здраво раменете му. Зарови пръсти в косата му и го привлече към себе си. Желанието й към този мъж я изгаряше отвътре, диво, горещо, със страшна сила. Никога досега не беше губила контрол. Чувството беше едновременно прекрасно и ужасяващо.

Той вдигна глава и я погледна. Очите му бяха разширени, яркосини. Приличаше на дивак, сякаш огънят, който гореше в нея, бе стопил преградите на доброто възпитание, което показваше пред обществото, и беше разкрил чувства, скрити дълбоко в него — опасни, неопитомени и сурови.

За миг се отдръпна и тя изпита студ. Придърпа блузата към гърдите си, докато го наблюдаваше как взима спалния чувал и го разстила пред камината. Подаде й ръка.

Докато я събличаше, тя стоеше неподвижна. Освободи ръцете й от блузата и пуловера и започна да гали раменете, гърба и корема й. Бавно издърпа клина, заставайки на колене. Всякакви мисли за студ изчезнаха, след като той посегна и бавно започна да смъква бикините й. Долепи горещите си устни към пъпа й, обхвана с ръце бедрата й и продължи да я целува над триъгълника от тъмноруси къдрави косъмчета, след това и по-долу.

Допирът на устните и езика му караше Елън да се задъхва. Тя се опита да се отдръпне, но пръстите му я галеха и притискаха. Силата на удоволствието я накара да застине, стресна я, хвърли я в шеметна бездна, оставяйки я сякаш без тегло.

Неволен стон се изтръгна от устните й, когато Джей я придърпа под себе си. Той усети силното й желание. Тя прокара ръце по стегнатите мускули на гърба му. Нетърпението му беше заразително.

Когато се изправи на колене да разкопчае панталоните си, тя се изправи заедно с него и отмести ръцете му. Пръстите й трепереха, докато разкопчаваше панталона му. Докосна го през бельото, изпитвайки наслада от твърдостта, която почувства под мекия плат.

Джей се остави на милувките й със стиснати зъби, като се опита да запази самообладание, докато почувства, че не може да издържа повече. Желаеше я, нуждаеше се от нещо повече от нежните й ласки, с които го даряваше.

— За Бога, Ели, докосни ме — промълви дрезгаво той, притискайки ръката й към мъжествеността си, като започна да я плъзга надолу-нагоре, — виж какво ми причиняваш… виж колко много те желая.

Елън се остави инстинктът да я води, усещайки удоволствие от онова, което се докосваше до ръката й. Горещо, твърдо, пулсиращо. Тя придвижи пръстите си към върха му, откривайки място, при допира на което дъхът му секна. Тя плъзна ръка надолу, все още обвита от неговата и видя как цялото му тяло потръпна.

Той се отдръпна само колкото да съблече бельото си и да извади презерватив от портфейла си. Обърна се към нея готов, нетърпелив, мускулите му потрепваха, когато обгърна тялото й.

Тя се изви, за да го приеме. Притвори очи, когато той проникна в нея. Тялото й плътно го обгърна.

— Мили Боже — простена той, борейки се с инстинктивната нужда да я обладае с едно-единствено движение. — Отпусни се, скъпа — прошепна, като обви крака й около бедрото си.

Пъхна ръка под бедрата й и я повдигна към себе си, като по този начин проникна по-дълбоко. Тя затаи дъх, след което изпусна тиха въздишка. Бавно, със страст задвижиха едновременно телата си.

Елън се освободи от присъщата си сдържаност, треперейки при мисълта за собствената си ранимост.

Джей почувства, че душата му е на път да се слее с нейната, чувството беше по-дълбоко от всичко, което беше изпитвал от дълго време насам. Надхвърляше очакванията му. Първоначално желаеше да се изгуби в нея, а сега искаше да удължи момента, да почувства по-дълго жената до себе си. Тази мисъл прогони ада от него.

В един миг и двамата престанаха да мислят. Съществуваше само страстта и желанието, нетърпението да достигнат до пълно блаженство. Когато достигнаха до върха, Елън извика, вълни на наслада заливаха тялото й. Тя силно прегърна Джей, чувствайки, че я е последвал. Въпреки че тялото му започна да се освобождава от напрежението, тя продължи да го притиска към себе си, внезапно изпитвайки страх от самотата.

Изненада се, че това чувство се появи в момент, когато бе наясно със себе си, спокойна, самоуверена, способна да създаде сериозна връзка или да продължи пътя си сама. Причината е в случилото се, помисли си тя. Чувстваше се като притисната от канара. Докато лежеше до Брукс и ръцете му я прегръщаха, тя беше в безопасност, макар че едва го познаваше и трудно можеше да му има доверие.

 

 

В 4:06 сутринта експлозия разтърси Динкитаун. Взривът изпочупи прозорците на съседните сгради, включително и тези на залата за танци „Бла-Мор“. В 4:08 Алвин Ъндърбак набра 911, за да докладва за инцидента и да повика пожарната да потуши пламъците, които поглъщаха големия бял кадилак, паркиран срещу къщата му от другата страна на улицата.