Тами Хоуг
Виновен като греха (15)

Глава 14

— Дени Енберг е мъртъв.

— Какво? — Елън почти бе стигнала до вратата. Изпусна ръкавиците си.

— … изглежда като самоубийство — каза Мич. — В кабинета му… по някое време снощи…

Изреченията стигаха до съзнанието й накъсани, сякаш линията беше лоша.

„Първото, което ще направим, е да убием всички адвокати…“

— О, мили Боже! — прошепна тя, започна да й се гади.

Дори след като докладва за странното телефонно обаждане и дежурният офицер я бе уверил, че ще изпрати патрулна кола до дома й, тя почти не спа. Бяха я преследвали кошмари.

— Ужасен начин да започнеш деня — изръмжа Мич. — Дени беше свестен човек, въпреки че беше адвокат.

Елън се опита да си поеме дъх и отчаяно изрече:

— Запазете всичко на мястото му.

— Какво?

— Запазете всичко както си е било. Идвам веднага. Смятам, че може да е убийство.

 

 

Между „Донът Хът“ и кабинета на Дени Енберг в южния край на търговския център непрекъснато се движеха хора. Журналистите се въртяха наоколо като мухи, нетърпеливи да научат нещо, но вратите на кабинета бяха затворени и се пазеха от двама яки полицаи.

Неколцина разпознаха колата на Елън и се втурнаха към нея, когато зави към паркинга. Тя се престори, че не ги забелязва. Затръшна вратата на колата си и бързо влезе в сградата, сякаш още имаше възможност да предотврати случилото се.

Приемната бе препълнена с хора. Съпругата на Дени, Вики, и секретарката му се бяха свили на канапето, хванали се за ръце, и плачеха. Вътре се стелеше цигарен дим, миришеше на влажни връхни дрехи и се усещаше силно напрежение.

Елън попита къде е Мич.

— В кабинета, не ходете там.

— Такава ми е работата — рязко отвърна тя, отдалечавайки се. Но нещо друго я подтикваше да прекоси малкия коридор към кабинета. „Първото, което ще направим, е да убием всички адвокати…“

Миризмата я удари като вълна на няколко метра от отворената врата. Насилствена смърт. Гнила миризма от кръв, съдържанието на черва и пикочен мехур. Гъста, задушаваща миризма от повръщано. Тя едва се сдържа да не повърне, влезе в кабинета и потърси с поглед Мич.

Стаята беше топла и също бе препълнена с хора. Препарирани глави на животни ги наблюдаваха от ламперията на стените с немигащи стъклени очи — сърна, различни птици, застинали в полет. От радиото се разнасяше кънтри музика, докато портативните полицейски радиостанции пропукваха от статичното електричество и се чуваха кратки съобщения.

Марти Вилхелм бе стиснал устни, беше пребледнял, лицето му бе станало сивкаво. Униформен офицер седеше на ниското канапе от черна изкуствена кожа и повръщаше на земята. Елън извърна поглед. Мич я забеляза.

— Ето — каза той, подавайки й малко бурканче с ментолово желе. — Сигурна ли си, че искаш да видиш всичко, Елън? Използвал е пушка. Доста грозна картинка.

— Виждала съм такива неща и преди — отвърна тя смело, поднасяйки бурканчето към носа си.

— Да, но вероятно не е бил човек, с когото сте се срещали всеки ден в Съдебната палата.

— Ще се справя.

— Ще припаднеш. Бяла си като тебешир.

— Кой го е открил?

— Съпругата му. Върнала се е от работа към седем и половина тази сутрин. Дени не бил вкъщи. Опитала се да се свърже с него тук, но никой не отговорил. Това я обезпокоило, така че дошла лично.

— Шефът Холт смята, че има причини да вярваме, че Енберг може да е бил убит — намеси се Вилхелм в разговора. Елън преглътна с усилие и отново вдъхна от ментола.

— Снощи ми се обадиха — каза тя, гледайки към Мич. — Някакъв глас, който не успях да разпозная.

— Мъжки или женски?

— Не съм сигурна, мъжки, може би.

— Какво ти каза?

— Цитираше Шекспир. „Първото, което ще направим, е да убием всички адвокати…“

— Кога ти се обадиха?

— Малко след два часа. Позвъних в полицията, но какво можеха да сторят? Помислих си, че е заплаха към мен. Дежурният изпрати патрулна кола. Никога не съм си представяла — не би ми дошло наум…

— Не би могла да знаеш, Елън — успокои я Мич.

— Прилича на самоубийство — каза Вилхелм. — Няма признаци на насилствено влизане или борба. Пушката е негова. Завързал е спусъка с конец.

— Видях го снощи — каза Елън. — Беше обезпокоен, малко изнервен, но в никакъв случай не би се самоубил.

— Току-що е загубил клиент с важно дело — напомни Вилхелм.

— Но случаят не му беше по сърце — настоя тя. — Смятам, че е почувствал облекчение, а не разочарование. Каза ми, че е получавал странни обаждания.

— Заплашителни ли? — запита агентът.

— Описа ги като „Вие адвокатите сте измет“.

— Хората са разгневени, защото защитаваше Райт — каза Мич. — Но защо някой ще го убива, след като вече не се занимава с това дело?

Вилхелм поклати глава:

— Не биха го сторили. Какъв е смисълът?

— Прав си — съгласи се Елън. — Доколкото разбирам, е получавал същите телефонни обаждания като моето.

— Не мога да подчиня разследването върху нещо толкова неясно, госпожице Норт.

Мич не му обърна внимание и я попита:

— Смяташ ли, че Райт се е отказал от него, защото не си е свършил работата, а съучастникът му го е принудил да се самоубие, за да не разкрие неща, свързани с клиента?

— Адвокат не може да разкрива този вид информация — възрази Вилхелм. — Не е етично. Може да загуби практиката си.

— Никога ли не си чувал за анонимните съвети? Господи, Вилхелм, толкова ли си наивен? — възкликна Холт.

Агентът почервеня от гняв.

— Вчера Райт се е отказал от услугите на Енберг. Защо да изчаква цели двадесет и четири часа, за да го отстрани? Няма смисъл, а доказателства не съществуват.

— Така е, защото това е игра за тях — изръмжа полицаят. — Райт и приятелчето му обичат да промиват мозъците на хората. Райт може да е признал на Енберг просто за самото удоволствие, че ще има дупка в главата, преди да реши какво да прави. Също като да откъснеш крилата на муха. Мръсният кучи син!

— Да се заемаме за работа — прошепна Елън.

Мич кимна.

— Както кажеш.

Поведе я към бюрото на Дени Енберг. „Спокойно, бъди безпристрастна“, повтаряше си тя. Това беше ключът да не мисли за убития като за човешко същество, чиято съпруга стоеше в приемната. Беше само тяло, доказателство за престъпление, а не мъжът, с когото беше разговаряла миналата вечер в тази стая.

„Знаеш, че никога не бих те помолила да нарушиш етиката си, Дени. Но вярвам, че ще направиш онова, което трябва. Ако Гарет Райт е чудовище, както смятаме, той трябва да бъде спрян. Неговият съучастник също трябва да бъде спрян. Ако можеш да го направиш, уверена съм, че би сторил онова, което е правилно. Нали, Дени?“

Никога нямаше да разберат. Част от главата на Дени беше отнесена. Тялото му бе проснато на стола зад бюрото, пушката бе между краката му с дулото нагоре. Зад тялото и над него на стената бяха полепнали парчета мозък, кръв и костички.

Стюарт Оглеторп, съдебен лекар на окръга Парк и собственик на погребалното бюро „Оглеторп“, разглеждаше онова, което бе останало от Дени Енберг.

— Самоубил се е — заяви той.

— Може би.

Вдигна поглед към Мич.

— Какво? Всичко е много ясно.

— Нищо не е ясно.

Вилхелм шумно въздъхна.

— Виж, шефе, той седи на стола си, няма признаци за борба. Мислиш ли, че просто е наблюдавал как убиецът влиза, отваря устата му и го кара да налапа цевта?

Мич се извърна, без да обръща внимание на думите му.

— Не е оставил прощално писмо — промърмори. Извади молив от чашата, пълна с химикалки, и почука с него по празната бутилка „Куерво“. — Пил е. Не знаем какво количество.

— Бутилката беше наполовина пълна, когато бях тук — каза Елън.

— По кое време беше това?

— Седем, седем и половина.

— И имаше само една чаша — добави Мич. — Това е голямо количество текила. Токсикологът ще ни каже повече. Ако е загубил съзнание, това може да обясни защо не е имало борба.

— Ами конецът, завързан за спусъка? — упорстваше Вилхелм. — Пушката е нагласена…

Холт се намръщи.

— За Бога, Вилхелм, ако искаш убийство да изглежда като самоубийство, няма ли да нагласиш пушката? — Вдигна ръка и погледна към тавана. — Не ми отговаряй.

После се обърна към Оглеторп и каза:

— Веднага щом огледът приключи, ще го сложим в чувал и ще го транспортираш до лабораторията. Колкото по-бързо вземат проби, толкова по-добре.

— Да правим ли аутопсия? — изстена съдебният лекар. След като тялото бъдеше транспортирано в медицинския център в Хенипин, нямаше никакви гаранции тялото да се върне в погребалното бюро „Оглеторп“.

— Ще се обадя за мобилната лаборатория — тонът на Вилхелм показваше, че той смята това за твърде сложно.

— Обади се да ти изпратят ново отношение — заповяда Мич. — Ако смяташ, че престъпленията трябва да бъдат извършвани в удобно за теб време, така че да отговарят на графика ти, сбъркал си професията си.

Вниманието на Елън беше насочено към ръката на Дени, вкочанена върху страничната облегалка на стола. Венчалната му халка проблясваше на пръста му.

Обикновен мъж с добра клиентела и съпруга, която работеше нощно време. Хубав, обикновен живот, който му бе отнет насилствено. Ако онова, което подозираше, бе истина, той бе използван като пионка, бяха си поиграли с него и го бяха унищожили, сякаш беше играчка.

— Ще поговоря със секретарката — каза Мич и поведе Елън към вратата. — Трябва да разбера дали е имал назначени късни срещи. Не очаквам убиецът да е оставил името си, но може би ще успеем да определим времето на убийството. Дори може да ни излезе късметът и да намерим свидетел. Не е споменавал нищо пред теб, нали, Елън?

— Не. Не забелязах нищо необичайно. Мислех за случая. Но провери какво са правили Кристофър Прийст и Тод Чайлдс миналата вечер.

— Те са в списъка ми.

— И Пол Киркууд — обади се Вилхелм.

Мич стисна зъби.

— Не можем да го изключим, Мич — промърмори тя с извинителен поглед.

— Да, зная. Той е от Бюрото.

— Тя имаше предвид Киркууд — изръмжа Вилхелм.

Елън погледна часовника си и излезе в коридора.

— Трябва да тръгвам. Имам среща в десет часа, а ако не си взема душ и не се преоблека, съдията Грабко може да ме обвини в неуважение на съда. — Изгледа Мич признателно.

— Благодаря, че ме послуша. Страхувам се, че ако зависеше от агент Вилхелм и от нашия съдебен лекар, Дени щеше да е на масата за балсамиране.

— Смятам, че новият пост е твърде голяма хапка за Вилхелм. Пристигна по средата на едно отвличане. Преди да приключи първата му седмица тук, има още едно отвличане, а сега имаме вероятно убийство. Преди да приключи всичко това, ще пожелае да върне поста на Мегън.

— Как е тя?

Той извърна поглед и стисна зъби.

— Добре, доколкото това е възможно. Уви, никой не очаква кой знае какво. Може би само Мегън. Тя е твърде упорита.

— Тя е боец.

— Притеснява ме онова, което би могло да се случи, ако не победи в тази борба.

Играта на Райт се разширяваше като мастилено петно, обхващайки кариерата на Мегън, невинността на Джош, бъдещето на Дъстин Холоуман, живота на Дени Енберг. Беше се докоснал до живота на Елън, толкова лесно, само с едно телефонно обаждане.

„Първото, което ще направим, е да убием всички адвокати…“

— Ще проследим телефонните ти разговори — каза Мич, сетне се извърна към някого в кабинета на Дени. Ще поговорим по-късно.

Елън кимна и му махна. За миг остана сама, по средата на пътя между мястото на престъплението и опечалените. Трябваше да изкаже съболезнованията си на съпругата на Дени, сетне трябваше да си проправи път през тълпата репортери и да стигне до колата си.

Всичко, за което си мечтаеше, бе хубав, тих, добре подреден живот… също като Денис Енберг… като семейство Киркууд и Холоуманови.

Неочаквано й се прииска да вдиша чист въздух, който не миришеше на смърт. Студен чист въздух, който да проясни главата й. Зави надясно, мина по къс коридор и излезе от сградата.

Вятърът я удари в лицето. Тя се спря и започна да диша. Облегна се на стената и се остави на мъката си и на нещо по-реално — спокойствието и безопасността, чувството, в което хората тук можеха да се загърнат като с топло вълнено одеяло.

Беше напуснала Минеаполис, но не беше успяла да избяга от него, без значение в какво вярваше Тони Костело. Беше предпочела да си тръгне, беше избрала този град и живота, който водеше тук. Ако трябваше да се бори за него, щеше да използва всички средства.

Елън пое още една глътка въздух и се върна обратно в сградата, за да застане срещу вдовицата на колегата си и срещу репортерите, които щяха да докладват пред света за последната трагедия.