Тами Хоуг
Виновен като греха (1)

Пролог

„Време е да умреш, рожденичке.“

Рожден ден. Тридесет и шест. Рожденият ден, от който Елън се беше ужасила. Сега тридесет и шест години й се сториха твърде малко.

Тя се втурна по стълбището, токчето й се закачи за стъпалото, посегна към парапета, счупи нокътя си и одраска кокалчетата на ръката си в грубата мазилка на стената.

Стълбището беше осветено съвсем слабо. Осветлението за безопасност. Те не предлагаха никаква безопасност. Изведнъж сякаш дочу нисък, тих глас: „Шефът ти трябва да говори с някого за безопасността. Това е много деликатен случай. Всичко може да се случи.“

Стигна до третия етаж и тръгна по коридора. Ако успееше да се спусне по източното стълбище, ако можеше да стигне до алеята между сградите, той нямаше да посмее да я нападне там, след като канцеларията на шерифа беше съвсем наблизо.

„Държим те в ръцете си, кучко!“

В кабинетите, покрай които мина, имаше телефони. Кабинетите бяха заключени. Убиецът й тичаше след нея и се смееше. Звукът я прониза като копие, като уверение, че ще я убие. Преследването може би не беше включено в плана му, но се беше превърнало в част от играта.

Играта. Извратеността беше не по-малко ужасяваща от мисълта за смъртта. Разбий системата. Разбий живота. Прекъсни живота. Нищо лично. Само игра.

Тя се затича покрай съдебната зала на съдия Грабко и зави по коридора, който водеше към южното стълбище. Там обаче имаше скеле, което отрязваше пътя й за бягство. Господи, щеше да умре заради ремонта на глупавия гипсов корниз.

„Шах и мат, тъпа кучко.“

Североизточното стълбище й се струваше ужасно далеч. Пътят й преграждаше желязна врата, която свързваше затвора със съда. Тя се втурна към противопожарната аларма на стената и грабна стъклената тръба, която щеше да се счупи и да доведе помощ.

Тръбата се счупи. Нищо. Нито звук. Никаква аларма.

— О, Боже, не! — Вкопчи се в безполезното табло. Проклети ремонти. Монтираха нови аларми. Произведение на изкуството.

— Хайде, Елън. Бъди добра кучка и ме остави да те убия.

Тя сграбчи дръжката на вратата, зад която беше маркучът, и дръпна силно.

— Трябва да умреш, кучко. Трябва да победим в тази игра.

Хвана я за китката. Пръстите й се вкопчиха в дръжката на брадвичката.

„Записано в дневника

Те смятат, че са ни победили в нашата собствена игра.

Горките глупаци.

Всеки гросмайстор знае, че по пътя към победата ще допусне малки отстъпления.

Могат да спечелят рунда, но играта още не е завършила.

Те мислят, че са ни победили.

Ние се усмихваме и казваме:

«Добре дошли на следващото ниво.»“