Тами Хоуг
Виновен като греха (3)

Глава 2

Съдебната палата на окръга Парк бе внушителна сграда, изградена от местен варовик, с колони и гръцки фронтони отпред. Била построена в края на деветнадесети век, когато работната ръка е била евтина, а времето не е било от значение. Високите тавани надуваха сметката за парно, а гипсовите орнаменти и медальони изискваха дарения за поддържането им. На третия етаж се извършваше ремонт, беше издигнато скеле на североизточната стена.

Съдебните зали на третия етаж предизвикваха спомени за Хенри Клей и Кларънс Дароу. Явно за скамейката на съдията, ложата на съдебните заседатели и местата за зрителите е била изсечена средно голяма дъбова гора. Дървените подове бяха изтъркани от краката на поколения адвокати.

Той добре познаваше подобни съдебни палати, въпреки че не бе идвал в Дийр Лейк, Минесота. Нито пък смяташе някога да се върне, след като мисията му завърши. Проклето студено място.

Можеше да се обзаложи, че в тази съдебна палата никога не са се събирали толкова много хора. В коридорите се тълпяха репортери, оператори и фотографи. Той застана до парапета на втория етаж и погледна надолу.

Отвличането на Джош Киркууд бе привлякло вниманието на медиите, а арестуването на доктор Гарет Райт нажежи обстановката. Всички големи телевизионни станции имаха свои представители тук, веднага можеше да разпознае кореспондентите им. Хората от таблоидите дебнеха като хиени, опитвайки се да измъкнат някакви новини от големите лъвове от телевизията. Местните новинари бяха принудени да търсят подходящ ъгъл за снимане с фотоапаратите си. Те бяха хвърлени в голямото езеро и очевидно не се опитваха да плуват с едрите риби, но все пак присъстваха. Случилото се беше изключително събитие за малкия град.

Сцената долу не се различаваше много от филмов фестивал, на който се очаква пристигането на звездите. Имаше светлини, камери, оператори, гримьори, които професионално пудреха лъснали чела и носове.

— Целият свят е сцена — промърмори той с цинична усмивка, гласът му бе станал дрезгав от цигарите и липсата на сън през изминалата нощ. Това беше цената на проучването. Смазваш колелата с качествено уиски и любезни приказки, усмивки и скъпи пури, а на другата сутрин те измъчва главоболие.

Той бавно се извърна и погледна към репортерите, които се бяха скупчили пред кабинета на окръжния прокурор. Никой не му обърна внимание. Той нямаше репортерска карта. Можеше да бъде всеки. Можеше да е снайперист; на вратата на съдебната зала нямаше детектори за метал. Всички се вълнуваха само от случая с Джош. Елвис можеше да мете пода и никой не би го забелязал.

Това го улесняваше.

Вратата на кабинета на окръжния прокурор се отвори и репортерите го засипаха с въпроси, вдигайки врява като глутница ловджийски кучета, преследващи лисица. Той се отдалечи от перилата и се облегна на мраморната колона. Така оставаше в сянка. Беше пъхнал ръце в джобовете на шубата си, която купи, щом слезе от самолета в Минеаполис.

Униформен полицай проправяше път на мъжа, в чието лице позна Руди Стович. Той беше висок, с едри кости, с лице като на мистър Потейто Хед и пригладена къдрава посивяла коса. Бе виждал Стович на една от снимките във връзка с делото. Той се взираше, мръщейки се към фотообектива, сякаш обещаваше да обвини подлеците във всички възможни престъпления. Интересно какво щеше да каже сега, след като нарушителят на закона не се оказа бивш затворник, а професор по философия от колежа в града.

Гарет Райт правеше историята уникална, примамката — неустоима.

Стович отказа да отговори на зададените репортерски въпроси. Зад него пристъпваше жена. Хладнокръвна, елегантна, с руса коса и интересно лице. Според слуховете Елън Норт се домогваше до мястото на окръжния прокурор. Тя премина покрай репортерите, без да ги погледне, кралица, която не забелязваше тълпите. Беше самоуверена и изобщо не се смущаваше от вниманието на пресата. Това му се стори много интересно.

Той остана до колоната, докато хората преминаха покрай него и се отправиха към първия етаж. Беше време за шоу.

Никой режисьор не би направил сцената толкова перфектно. Точно когато антуражът на Стович стигна до първия етаж, главните врати на палатата се отвориха и вътре влезе министърът на правосъдието Уилям Гленденинг със свитата си. Заедно с тях в сградата нахлу студен въздух. Те изтръскаха снега от дрехите и обувките си, страните и носовете им бяха зачервени от студ. Стович и Гленденинг си подадоха ръце и светкавиците блеснаха.

Гленденинг откри заседанието. Опитен политик, той изглеждаше добре пред прожектори — солиден, консервативен, заслужаващ доверие. С очилата без рамки определено приличаше на Франклин Рузвелт. Говореше със силен, уверен глас. Изричаше баналности и обещания за правосъдие, потвърждаваше доверието си към Руди Стович и неговия екип. Словото му беше въздействащо, въпреки че не каза почти нищо, удобен предизборен трик.

Стович го последва с каменно лице и заяви, че е силно разтревожен от събитията. Той бе само окръжен прокурор, който никога не си е представял, че трябва да си има работа с такъв вид дело — поради което прехвърляше отговорността на помощник окръжния прокурор Елън Норт. Тя притежавала необходимия опит. Била млада и умна, безпощадна в борбата си за правосъдие.

— Добър ход, Руди — измърмори мъжът, облягайки се отново на перилата. — Ловък си като стара лисица.

Прехвърлянето на делото върху плещите й беше добре преценен ход. Той се представяше като човек, силно загрижен за правосъдието, склонен да признае, че някой е по-добър от него — и то жена. Така печелеше на своя страна младите професионалисти. В същото време се дистанцираше от обвинението, отклонявайки ударите на обществената критика, и запазвайки се чист. Ако Елън Норт спечелеше, Руди щеше да изглежда като мъдър и скромен гений. Ако загубеше, това щеше да е само неин провал.

Дали Стович наистина уважаваше помощничката си, или всъщност я хвърляше на вълците, също можеше само да се гадае. Едно нещо обаче бе абсолютно сигурно: Елън Норт не изглеждаше уплашена от работата си или от пресата.

Изявлението й бе кратко; възнамеряваше да проведе делото така, че да извоюва справедливост за жертвите. Щеше да се опита да открие отговора на основния въпрос: местонахождението на Джош Киркууд. Отказваше да отговаря на въпросите на репортерите, умело насочвайки вниманието към своя шеф. Тъй като предстояха избори, Стович не пропусна възможността да застане пред камерите заедно с Гленденинг. Снимки с най-важния човек в системата на правосъдието винаги бяха подходящи за плакати за кампанията му.

Елън Норт повика човек от охраната и се отправи към стълбището. Той наблюдаваше как няколко репортери се отделиха от глутницата и я последваха. Тя ги спря с поглед и изрече:

— Без коментар.

— Мммммм, госпожице Норт — изръмжа тихо той, докато тя изкачваше стъпалата, — това много ми харесва.

Тя тръгна по коридора, ниските токчета на кожените й ботуши потракваха остро по полирания под. Погълната от мислите си, дори не предполагаше, че някой би могъл да я наблюдава от сенките.

 

 

Той не изглеждаше като човек, който би откраднал дете и би хвърлил съгражданите си в ужас. През последните две години Елън се беше срещала с Гарет Райт няколко пъти. Беше приятен човек. Той би се загубил в тълпата, ако не беше красивото му лице — хубаво, овално лице с прав нос и малко превзета уста.

Той зае мястото си с достойнство, въпреки белезниците на ръцете.

— Госпожице Норт — изрече той с лека усмивка. — Бих казал, че е удоволствие да се видим отново, но имайки предвид обстоятелствата… — Сви рамене и повдигна ръцете си с белезници, сетне ги постави на масата. Гладки бледи ръце без драскотини, без контузии, нямаше никакви признаци, че е пребил жена. Елън се зачуди дали не показва ръцете си нарочно, защото знае, че тя ще ги погледне. Вдигна поглед към очите му. Те бяха тъмнокафяви, почти сънливи, с мигли, за които жените биха му завидели.

— Това не е приятелско посещение, господин Райт. Удоволствието няма нищо общо с това.

— Госпожица Норт ще е обвинител — обясни Денис Енберг и се обърна към Елън: — Чух, че Руди е направил голямо шоу на пресконференцията.

— Изненадана съм, че не беше там.

Адвокатът сви рамене:

— Не е в моя стил. Това си беше циркът на Руди.

Понеже познаваше добре Денис Енберг знаеше, че е точно в неговия стил да се противопостави на окръжния прокурор, ако реши, че това му е изгодно. Според нея той бе допуснал тактическа грешка. Ако тя беше адвокат на Райт, би направила всичко възможно да прекрати гръмогласните излияния на Руди, дори ако трябваше само да изрази дълбоката си вяра в невинността на клиента си.

— Дени, познаваш Камерън Рийд — изрече тя, кимайки към младия мъж, седнал от лявата й страна до масата.

Мъжете се надигнаха от столовете си и си подадоха ръце. Енберг беше тридесет и седем годишен, топчест с оредяваща кестенява коса, а Камерън Рийд — на двадесет и осем, спортен тип с гъста червеникава коса и лунички по лицето. Беше завършил преди две години право в „Митчел“ и беше умен и енергичен. Как се бе озовал в окръг Парк, беше неизвестно за Елън. Тази мисъл обаче я подразни, тъй като никой не би допуснал, че тя също ще се окаже тук.

— Доктор Райт, делото за определянето на гаранцията ви е насрочено за десет утре сутринта — започна тя. — Искам да знаете, че щатът възнамерява да повдигне обвинение срещу вас за углавно престъпление за отвличането на Джош Киркууд и за отвличането и побоя над агента от Бюрото за борба с престъпността Мегън О’Мали.

Тя погледна към Райт над рамките на очилата си за четене, които носеше по-скоро за авторитет, отколкото поради необходимост. Той й отвърна с безстрастен поглед.

— Това би трябвало да ме склони да призная престъпленията, които не съм извършил, така ли? — тихо запита той.

— Това е само констатиране на фактите, доктор Райт. Искам да ви уведомя, че имам намерение да ви обвиня.

Енберг се намръщи:

— Чух някои слухове за Голямото жури.

— Не ми е необходимо Голямото жури. Разбира се, ако Джош Киркууд не бъде върнат, мога да свикам Голямото жури, за да разгледаме обвиненията за убийство, основаващи се на доказателствата, с които разполагаме.

— Убийство! — Енберг подскочи от стола си. — Господи, Елън! Това не е ли прекалено?

— Дори докато разговаряме, в щатската лаборатория по криминалистика изследват кръвта по чаршафа, с който вашият клиент е загърнал агент О’Мали. Доказателство — той сам го каза.

— Така твърди жената, която беше според собственото й признание дрогирана и пребита, докато не е изпаднала в безсъзнание…

— От лабораторията потвърдиха, че освен кръвта на агент О’Мали са открили на чаршафа друга кръв, от група АБ отрицателна. Също като на Джош Киркууд.

— И на още милион други хора!

— Ясно доказателство за нанесени телесни рани — продължи тя. — От него можем да заключим, че причината, поради която полицията не е открила Джош, е, че той е мъртъв.

— О, за… — заекна Енберг и се изчерви. Изглежда, беше неспособен да овладее гнева си, изправи се и започна да крачи напред-назад.

Елън беше виждала това и преди, но тогава беше по-убедителен. Сега явно не успяваше да потисне гнева си. Той стигна до края на масата и застана зад един празен стол.

— Не съм убивал Джош Киркууд — тихо изрече Гарет Райт.

Елън затаи дъх. Тежестта на мълчанието му загатваше, че ще направи изявление. Господи, дали нямаше да се признае за виновен? За миг си помисли, че ще се усмихне, сетне изражението му се промени и тя реши, че всичко се дължи на нейното въображение.

— Аз съм невинен, госпожице Норт. Непрекъснато ви го повтарям. Какво би ме накарало да отвлека съседско дете? Възхищавам се на Хана Гарет. Двамата със съпругата ми смятаме Хана и Пол за приятели. А колкото до отвличането на агент О’Мали, това ми се струва като твърдение на някой луд.

— Това не го решавам аз.

— Не вярвам — измърмори той. — Аз съм професор в един от най-уважаваните малки колежи в страната. Никой не би повярвал, че бих могъл да извърша подобно нещо… Няма смисъл.

„За него има смисъл.“ — Спомни си лицето на Мегън. Гневът се надигна в нея. — „Той е бил, кучият син… Хванахме го и ще го осъдим.“

— Работата ми е да приложа закона към това, което сте извършили, доктор Райт, а не да решавам дали има смисъл или не. Оставям тази задача на психолозите.

— Не съм сторил нищо.

— Колко странно, че началникът на полицията Холт ви е арестувал, докато сте бягали от мястото на престъплението.

Райт въздъхна.

— Пак ви повтарям, че това е грешка. Просто се прибирах у дома. Чух нещо, което ми се стори като изстрели от пистолет, и излязох от задната врата да видя какво става. Видях мъж да бяга към мен от двора на съседите. Уплаших се, отстъпих назад в гаража с намерението да вляза в къщата и да се обадя на полицията. Тогава вратата с трясък се отвори и Мич Холт се нахвърли върху мен.

Камерън се наведе напред с опрени на масата ръце, а сините му очи блестяха.

— Помислили сте, че чувате изстрели в задния двор, така че сте излезли навън? Това ми се струва странно, доктор Райт. Аз не бих постъпил така. Не се ли уплашихте, че могат да ви застрелят?

— В Дийр Лейк хората не ги застрелват — изръмжа Райт. — Помислих, че вероятно някакви деца си играят в парка на „Куари Хилс“. Реших, че стрелят по зайци или нещо друго.

— През нощта, по време на бурята?

— Мъжът, когото Мич Холт е проследил през гората, е бил облечен в черно — отбеляза Елън. — Когато ви е арестувал, вие сте били облечен в черно, били сте задъхан и изпотен.

— Ако Мич Холт нахлуе в гаража ви и се нахвърли върху вас, вие също ще дишате тежко и ще се изпотите — саркастично изрече Денис и отново седна на мястото си. — Мич Холт не е видял лицето на мъжа, когото е преследвал. Агент О’Мали също не е видяла лицето на човека, който я е измъчвал. Беше ми казано, че заподозреният е носел скиорска маска. Моят клиент не е носил такава маска при ареста.

— Но скиорската маска е била открита в гората — напомни му Хелън.

— Ами пистолетът? — предизвика я Енберг. — Парафиновият тест в събота не доказа следи от барут по ръцете на клиента ми.

— Хората обикновено носят ръкавици през зимата — изрече Камерън с присъщия си сарказъм.

Денис драматично сви рамене.

— Тогава къде са те?

— Отървал се е от тях по време на преследването, както и от шапката — каза Елън. — Ще ги намерим.

— Докато не ги откриете и не докажете, че са на моя клиент, те не съществуват.

— Ти може и да се преструваш, че не съществуват, Денис — възрази тя. — По същия начин можеш да вярваш, че клиентът ти е невинен. Твоето твърдение няма да промени факта, че той е виновен като греха и като изключим новите разкрития, той ще бъде затворен до края на живота си, без никаква надежда да излезе от затвора.

Отново насочи вниманието си към Гарет Райт, докато събираше бележките си.

— Колкото до вас, докторе, и друг път съм се сблъсквала с подобни случаи. Предлагам добре да си помислите тази нощ. Въпреки, че не мога да обещая нищо, смятам, че прокуратурата ще погледне на ситуацията с по-добро око, ако кажете истината.

— Наистина ли искате истината, госпожице Норт — тихо запита той, — или това е поредното успешно дело за вас? Не е тайна, че сте много амбициозна.

— Подобни новини винаги са ме изненадвали — подхвърли Елън и го изгледа студено. — Онова, което искам, е правосъдие, доктор Райт. И не си правете погрешни заключения — винаги го постигам.

Денис Енберг наблюдаваше как двамата прокурори си тръгват и стомахът му се сви. Не знаеше дали му се гади от това, че може да загуби битката, или от мисълта, дали изобщо да води тази битка. Не беше сигурен, че иска да узнае.

Усети съсредоточения поглед на клиента върху себе си.

— Винаги усещам, когато Елън здраво се заеме с някое дело — каза той, докато събираше бележките си. — Усещам го в кръвта си.

— Смяташ ли, че съм виновен, Денис? — попита Райт.

Енберг леко се изчерви.

— Аз съм твой адвокат, Гарет. Казах ти в самото начало, че единственото, което искам от теб, е да не ме лъжеш. Ти се съгласи. Ако ми кажеш, че си невинен, ще направя всичко възможно и съдът да повярва в това.

Надзирателят влезе с каменно лице и поведе Гарет Райт през вратата към отделението с килиите. Денис ги наблюдаваше, заслушан в дрънченето на веригите на краката на Гарет.

Той винаги излагаше пред клиентите си Голямото си правило, сякаш искаше да ги предупреди да не опитват да крият истината от него, защото той надушва лъжата. Мнозина се хващаха на този номер. Повечето от клиентите му не биха се нуждаели от неговите услуги, ако бяха по-интелигентни.

Ако Гарет Райт беше виновен, то тогава той беше извършил ужасни неща и лъжата със сигурност щеше да е последното от тези деяния.

 

 

— Това е доста неубедителна история — отбеляза Камерън, докато двамата с Елън се приближаваха към охраняваната врата в края на коридора. — Предполагах, че професорът може да измисли нещо по-убедително.

— Може би вижда нещата по този начин. Толкова е неубедителен, та смята, че ние ще повярваме.

Вратите се отвориха. Двамата кимнаха на офицера, завиха надясно и заслизаха по стълбите. Камерън погледна часовника си и се намръщи.

— Боже, закъснявам. Трябва да побързам. Казах на Фред Нелсън, че ще се срещнем в четири и тридесет. Той иска да поговорим за освобождаването на шофьор на камион от Канада. Ще ти трябвам ли по-късно?

— Не ми се вярва. Фийби вече печата оплакването.

Елън го наблюдаваше, докато той бързо заслиза по стълбите с грациозността на Баришников. Тя го последва бавно, изминалият ден беше твърде напрегнат за нея.

Руди й бе прехвърлил делото, по-точно беше се отървал от него. Все още не беше сигурна кой кого манипулира. Инстинктът за самосъхранение й подсказваше, че не бива да се заема с този случай. Гъмжеше от капани, а медиите щяха да дебнат всяка нейна стъпка. Студентите от колежа „Харис“ вече започнаха да протестират заради ареста на Райт. Но чувството й за справедливост й казваше, че ако Джош Киркууд и Мегън О’Мали получат някакво възмездие, тя трябва да е обвинител по делото. И това не беше плод на прекалено самочувствие.

И така, трябваше да подготви графика си, да прехвърли новите случаи на Куентин Адлер и да се надява, че той няма да се провали. Трябваше да се съсредоточи върху делото на Гарет Райт.

Никакви репортери не я причакваха във фоайето на палатата. Мич Холт беше успял да освободи от тях своето крило в Градския център на Дийр Лейк. Прекрасното ново здание бе приютило и градския затвор, и полицейския отдел в едната половина на двуетажната сграда, а в другата бяха кабинетите на управата.

Другата част на сградата сигурно бе пълна с репортери. Там се разиграваше последният им спектакъл, свързан с делото — интервю с разгневения Пол Киркууд. Бащата на Джош беше побеснял от заповедта на Мич да даде пръстови отпечатъци, въпреки че искането беше основателно. Холт имаше право да подведе Киркууд под отговорност като заподозрян. Пол не беше информирал полицията, че някога е бил собственик на пикапа, който сега принадлежеше на осъдения педофил Оли Суейн, и отричаше, че знае нещо за пикапа, докато не се появи свидетелка, която потвърди, че е видяла Джош да влиза в превозно средство, което отговаря на описанието на пикапа.

Това все още тормозеше Елън като трън. Защо ще лъже за пикапа? Защо ще отрича, че го е продал на Оли Суейн, когато за това имаше доказателство в архива на пътната полиция?

За беда Оли вече не можеше да им помогне. Хвърлен в затвора за нарушение, Суейн се бе самоубил в ареста. От Бюрото бяха изследвали пикапа, но не бяха открили нищо. Нито косъм, нито вълнен конец от ръкавица, нищо, което би могло да принадлежи на Джош. Оли се бе заклел, че е невинен, и го бе изписал с кръв на стената в килията си.

Мина през приемната на полицията, където бюрата бяха затрупани с папки и телефоните не преставаха да звънят, и се насочи към кабинета на Мич. Вратата на външния кабинет бе отворена, но Елън все пак спря в коридора и почука на рамката на вратата, преди да надникне вътре. Помощничката на Мич Натали се извърна от шкафа с папки. Тъмното й лице бе намръщено, а черните й очи хвърляха искри зад очилата в червени рамки. Погледът й се промени, когато забеляза познато лице.

— Момиче, обещай ми, че ще смачкаш този мъж като хлебарка. Бих платила, за да видя такова шоу — изрече тя и сложи ръце на кръста.

— Ще положа всички усилия — обеща Елън.

— На мен също ми се иска да мога да положа усилия и да му откъсна главата.

— Мич тук ли е?

— Предположи, че ще се отбиеш. Влизай.

— Благодаря.

Началникът на полицията в Дийр Лейк седеше на бюрото си и изглеждаше така, както Хелън си представяше, че изглежда Харисън Форд след трудна седмица: кафявите му очи бяха зачервени, с тъмни сенки под тях, хлътналите му страни бяха брадясали. Беше разхлабил вратовръзката си и бе сресал косата си с пръсти.

— Е, сега всичко е легално. Точно навреме ме назначиха да убия дракона.

— Добре.

Елън се огледа. По стените нямаше нищо, което да напомня за успехите му като ченге. Той беше най-добрият детектив в Маями и се премести в Дийр Лейк след смъртта на съпругата си и сина си, които бяха убити при обир в супермаркет. Беше избрал Дийр Лейк като убежище.

— Разговарях с Райт и адвоката му. Посъветвах го да си признае всичко, макар да не разбирам как ще помогне това на жертвите му.

— О, в дните на гумената палка…

— Да — съгласи се тя. — Човешките права понякога са толкова досадни…

— В моята книга той не се класифицира като човек. — Очите му проблеснаха. — Хей, това е вратичка! Може би върху това трябва да се гради обвинението.

— Тази вечер ще се опитам да поговоря със съпругата на Райт — информира го Елън. — Тя все още ли е във „Фонтейн“?

— Да. Момчетата от Бюрото все още претърсват къщата. Тя е под двадесет и четири часово наблюдение. Не смятам, че има някаква представа какво е вършел съпругът й. Като започнем с това, че не е най-ярката крушка на полилея. Потресена е от случилото се. Не стигнах доникъде с нея, но като жена ти може би ще успееш.

— Да се надяваме.

Чуваше как телефонът звъни в приемната, но секретарката не прехвърляше разговорите при Мич. Натали отговаряше вместо него. Последните две седмици бяха истински ад за него. Като единствен детектив в Дийр Лейк той бе изнесъл на плещите си издирването на Джош и разследването всъщност продължаваше по двадесет и четири часа. Неговият професионален и личен живот непрекъснато се следеше от пресата.

— Разговарях с Мегън — каза тя, когато той се надигна от мястото си, за да я изпрати до вратата. — Никак няма да й е лесно.

— Да. — Забеляза загрижеността му. — Но тя е издръжлива. Ще се справи.

— А и ти ще си тук, за да й помогнеш.

— Нищо не мога да ти обещая.

— Тя трябва да е щастлива, че те има. Ти си добро момче, Мич.

— Да, такъв съм си. Последният от добрите момчета.

— Не говори така. Ще ми се да мисля, че са останали още няколко за нас, самотните жени. Тази надежда ни крепи, нали разбираш?

 

 

През този следобед хората от пресата или я бяха загубили, или й бяха дали почивка.

Той стоеше до задната врата на градския център, като мръзнеше и проклинаше строгите закони против тютюнопушенето в Минесота. Докато изпуши една цигара, вече не усещаше пръстите на краката си.

Тя излезе от сградата през страничната врата, говорейки си сама, докато вадеше ключовете от чантата си. Той хвърли фаса в снега.

 

 

— Госпожице Норт? Може ли да поговорим?

Елън вдигна глава — долови провлечен говор от Юга. Проклети репортери. Мъжът се приближи към нея, яката на черното му палто бе вдигната, ръцете му бяха пъхнати в джобовете.

— Извинете ме, но вече казах всичко на пресконференцията.

Тя продължаваше да върви и се намръщи, когато той застана пред нея.

— Не можете ли да правите нещо по-добро от това да дебнете жени по тъмните паркинги?

Той се усмихна.

— Винаги ли смятате, че непознатите хора, които ви заговарят на тъмен паркинг, са репортери?

Въпросът я стресна. Слънцето бе залязло. Въпреки че в сградата бе пълно с полицаи, на паркинга нямаше жива душа. Помисли си за Джош Киркууд, за родителите му, за всеки в Дийр Лейк, който бе решил, че е в безопасност тук. Въпреки онова, което се бе случило през последните две седмици, тя все още изпитваше чувството, че притежава имунитет. Колко глупаво. Колко наивно.

За миг си представи Мегън. Мегън, чието лице беше в синини и шевове. Тя не бе видяла нападателя си. „Ние ви заблудихме — каза той… — Ние винаги…“

Въпреки че светлината от уличните лампи бе бледа, той забеляза как лицето й пребледня. Потърси с поглед колата си, сетне се извърна към сградата, преценявайки разстоянието.

— Не съм изнасилвач — увери я той. Явно се забавляваше.

— Ще е глупаво от моя страна да ви повярвам, нали?

— Да, госпожо — отстъпи той и кимна.

— Госпожо! — промърмори Елън. Направи крачка назад, към сградата. — Ще ми се да имах пистолет.

— Ако ви преследвах с престъпна цел — отвърна той, докато се доближаваше, — щях ли да съм толкова невнимателен да ви заговоря тук?

Извади ръката си от джоба и махна към паркинга.

— Ако исках да ви навредя — каза той, пристъпвайки още по-близо, — щях да ви последвам до дома ви и да намеря начин да вляза и да ви хвана там, където никой няма да ни види или да се намеси… Това бих направил, ако бях негодник, който преследва жените. — Отново се усмихна. — Но не съм.

— Кой сте вие и какво искате? — настоя Елън, изнервена от факта, че донякъде се възхищаваше на поведението му. Намираше го за съблазнително и смущаващо.

— Джей Бътлър Брук. Писател съм… на истински престъпления. Мога да ви покажа шофьорската си книжки, ако желаете — предложи, но не направи опит да я потърси, просто пристъпи към нея, за да не й позволи да се измъкне.

— Искам да отстъпите назад — каза Елън. — Ако смятате, че ще се доближа, за да погледна снимката на шофьорската ви книжка, значи сте луд.

— Е, обвинявали са ме веднъж-дваж, но аз не вярвам. Чичо ми Хутър е нещо друго. Мога да ви разкажа някои от неговите истории. На вечеря, може би?

— Едва ли.

Той я погледна разочаровано.

— След като ви чаках тук на студа?

— След като ме дебнете в сенките — поправи го тя, отстъпвайки назад. — След като направихте всичко възможно, за да ме уплашите?

— Уплаших ли ви, госпожице Норт? Не ми приличате на жена, която би се уплашила. По време на пресконференцията добих друго впечатление.

— Нали казахте, че не сте репортер?

— В Съдебната палата никой не ме попита какъв съм — призна мъжът. — Те го допуснаха, също като вас. Простете, че го изтъквам точно в този момент, но това понякога може да бъде много опасно. Вашето дело е доста сложно. Всичко може да се случи. Бих бил щастлив да го обсъдим на чаша питие — предложи той. — Изглеждате така, сякаш се нуждаете от нещо по-силно.

— Ако искате да ме видите, отбийте се в кабинета ми.

— О, искам да ви видя, госпожице Норт — измърмори той, гласът му беше като милувка. — Не обичам предварително уговорените срещи. Времето за подготовка ни лишава от изненадата.

— Точно това е целта.

— Предпочитам да се появявам пред хората, когато не ме очакват — призна той. — Тогава разкриват същността си.

— Нямам никакво намерение да разкривам нещо пред вас. — Престана да отстъпва назад, когато група хора излязоха през централния вход на градския център. — Би трябвало да ви арестуват.

Той вдигна вежди:

— По какво обвинение, госпожице Норт? Опит да ви заговоря? Сигурно не сте толкова негостоприемна като времето в Минесота, нали?

Тя не отговори. Когато хората, които излязоха от сградата, се доближиха, тя се присъедини към тях.

Джей я наблюдаваше, докато се отдалечаваше. Тя мразеше да я сварват неподготвена. Би се обзаложил, че си прави списък с нещата, които трябва да свърши. Обичаше границите. Обичаше контрола. Нямаше намерение да разкрие нищо пред него.

— Но ти вече го направи, Елън Норт — каза той, свивайки рамене, когато вятърът задуха по-силно и разпръсна сняг по паркинга. — Ти вече го направи.