Тами Хоуг
Виновен като греха (4)

Глава 3

Хотел „Фонтейн“ се намираше близо до центъра на града. При други обстоятелства Елън Норт с удоволствие би се наслаждавала на гледката към парка от уютното топло фоайе на хотела. Но обстоятелствата не бяха обикновени. Тя спря колата на паркинга до хотела и остана неподвижна, докато се успокои.

Смяташе се за силна, умна и способна да се справи с всяка ситуация. Но само за няколко минути непознатият бе успял да я извади от релсите. Без дори да я докосне, без дори да я заплаши, беше й показал колко е уязвима всъщност.

Джей Бътлър Брукс. Беше виждала лицето му на корицата на „Пийпъл“, докато стоеше на опашка пред касата в супермаркета. Беше виждала името му по корици на книги, спомни си, че бе срещала статия за него в скорошното издание на „Нюзуик“.

Той пишеше за адвокати. Но вместо да придобие слава с измислени истории, Брукс бе предпочел да се занимава с истинско престъпление. Книгите му се продаваха в огромни тиражи, а в Холивуд правеха филми.

Елън обаче смяташе превръщането на истинско престъпление в забавление за извратеност, воайорство, което премахваше границите между реалността и фантазията и подтикваше американците към насилие. Но тук ставаше въпрос за пари, и то големи пари. Джей Бътлър Брукс струваше повече отколкото някоя страна от Третия свят.

„Предпочитам да изненадам хората…“

Спомни си гласа му — топъл, пресипнал. Не беше казал нищо съблазнително. Нямаше нищо сексуално в срещата им. Все пак думите му я следваха като сянка. Съблазнителни. Опасни.

„Ако исках да ви навредя, щях да ви проследя до дома…“

Репортерите се втурнаха към нея още щом влезе в елегантното фоайе на „Фонтейн“. Елън си проправи път и въздъхна облекчено при вида на униформения полицай, който стоеше до вратите на асансьора. Той й кимна, когато тя влезе в него, и спря онези, които искаха да я последват.

Съпругата на Райт бе настанена на втория етаж, за да не се изкуши да се хвърли през прозореца. Жената, която отвори вратата на номер 214, не беше Карън Райт. Присвила очи, Тереза Макгиър надникна през вратата, на която имаше верига. Тя беше координатор по свидетелите за окръг Парк, но в момента беше тук, тъй като в полицията на Дийр Лейк нямаше жени.

— Елън! Слава Богу! — прошепна тя. — Помислих, че е Пейджи Прайс. Можеш ли да повярваш, че вчера тя се опита да ме уговори да я пусна само защото интервюирала мой приятел за някаква история по правата на жертвите! Кучка! Не бих гледала канал 7 дори ако опрат пистолет в слепоочието ми.

— Чух, че отново са я назначили, за да отрази бедствието в завода за преработка на отходните води в Минот, Северна Дакота — тихо изрече Елън, оставяйки чантата си на масичката. — Тя си проигра картите, като се вмъкна в леглото на шерифа, за да се сдобие с повече информация.

Дребното, пълно тяло на Тереза потръпна от отвращение.

— Отвратително! Пейджи Прайс с Ръс Стайгър. Смяташ ли, че някога сменя брилянтина на косата си?

— Опитвам се да не си задавам подобни въпроси. Как се справя госпожа Райт?

Тереза хвърли поглед към спалнята.

— Не й е лесно, горката. Постоянно повтаря, че сигурно е грешка. Дадоха й успокоително. Не съм сигурна, че ще можеш да разговаряш с нея.

Елън съблече палтото си и го закачи в дрешника.

— Трябва да се опитаме. Тя може да се окаже ключът.

Карън Райт седеше на един фотьойл, покрит с кретон на цветчета, и се взираше в картината над леглото: котка, която наблюдаваше как пухкавите й рожби играят с кълбо прежда. Жената се беше свила на стола и бе обгърнала коленете си с ръце. Беше красива, с деликатни черти и пепеляворуса коса, прибрана на класически кок. Единственият признак, че е плакала, бяха зачервените й очи. Беше облечена в розов клин и сив пуловер.

— Карън? Аз съм Елън Норт от кабинета на окръжния прокурор. — Елън се настани на стола до бюрото. — Бих искала да поговорим.

— Това беше грешка — каза Карън, без да отклонява очи от картината. — Гарет дори не е глобяван за пътно нарушение.

— Разполагаме с доста доказателства срещу него, Карън — обясни й внимателно. — Според закона ти не можеш да бъдеш принудена да свидетелстваш против съпруга си, но ако знаеш нещо, което би помогнало да намерим Джош, ти ще ни кажеш, нали?

Карън отбягваше погледа на Елън.

— Знаеш ли някаква причина, поради която е отвлякъл Джош? Това трябва да е много трудно за теб. Сигурно се чувстваш предадена, вероятно по някакъв начин изпитваш вина.

Тази жена беше помагала в доброволческия център, беше ходила в дома на Киркууд да гледа малката сестра на Джош, докато съпругът й бе държал всичките в юмрука на страха. Дали я беше заблудил, или тя знаеше всичко?

— Карън, трябва да знаеш, че ти също можеш да бъдеш подведена под отговорност като съучастничка — продължи Елън. — Хората трудно ще повярват, че не знаеш какво е вършил Гарет.

Никаква реакция. Карън прибра кичур коса зад ухото си. На устните й се появи лека усмивка.

— Лили е толкова сладка — измърмори. — Нямам нищо против да се грижа за нея. Двамата с Гарет нямаме деца. — В очите й блеснаха сълзи. — Предполагам, че Хана вече няма да ми позволи да я гледам.

Тя склони глава и тихо заплака, сякаш мисълта за невъзможността да се грижи за Лили бе непоносима за нея, но това, че съпругът й е чудовище, явно не стигаше до съзнанието й. Елън не знаеше дали да изпита симпатия или ужас. Разочарованието надделя.

— Карън, чуваш ли ме? — Тя се приведе и хвана ръката на жената. — Джош все още е скрит някъде. Ако имаш някаква представа къде може да го е отвел Гарет, трябва да ни кажеш. Помисли за Хана и Лили. Помисли колко много им липсва Джош.

— И Пол… — прошепна Карън, повдигна леко глава и се втренчи в лампата на нощното шкафче. — Той има такова мило семейство — изрече замислено.

— Да, Джош има мило семейство и той им липсва много. Трябва да ни помогнеш, ако можеш. Моля те, Карън.

Елън задържа дъха си, докато наблюдаваше чувствата, които се появиха в очите на Карън. Объркване, болка, страх. Дали се страхуваше от съпруга си? Дали по някакъв начин не бе промил мозъка й? Той беше професор по психология, знаеше как да манипулира хората.

— Той не може да те нарани, Карън. Само ще помогнеш на всички, ако ни кажеш онова, което знаеш.

Карън бавно отдръпна ръката си и стана от стола. Със скръстени на гърдите си ръце тя започна да се разхожда из стаята и спря пред тоалетката, взирайки се в отражението си. Взе четката и бавно започна да разресва косата си.

— Ужасна грешка — прошепна. — Гарет никога не би… Не би ми причинил това.

Елън също се изправи и тръгна към вратата.

— Ще оставя визитната си картичка, Карън — каза тя и я сложи на тоалетката. — Можеш да ми се обадиш, щом си спомниш за нещо, което би помогнало, или ако просто искаш да поговорим.

— Не. Това е грешка — измърмори Карън и продължи да разресва косата си.

 

 

Той наблюдаваше как Елън Норт излиза от хотел „Фонтейн“, като се чудеше до какво се е добрала. Карън бе там, наблюдавана от стотици очи. Искаше да отиде при нея, да разговарят, но това бе невъзможно. Тя никога не би го предала. Въпреки това страхът не го напускаше.

Животът го беше мамил многократно. Беше му дал работа, къща, кола, съпруга. Всеки път, когато грабваше наградата, той откриваше, че иска нещо друго. Гладът никога не стихваше, просто се променяше.

Искаше му се да обвини някого за това, но не знаеше къде да открие вината. Когато беше млад, обвиняваше родителите си. Баща си, който се примиряваше с по-малко отколкото заслужаваше семейството му, и майка си, която стоеше в сянката на баща му. По-късно беше хвърлил вината върху Хана. Тя никога нямаше да е нечия сянка. Нейната сянка падаше върху него. И той я намрази.

По ирония на съдбата никой не винеше Хана. Представяха я като жертва, като храбра жена, която се бори да се справи с положението. Горката Хана, детето й бе отвлечено. Горката Хана беше помогнала на толкова много хора, не заслужаваше тази болка.

Горката Хана, която бе оставила техния син да стои пред пързалката, докато се е грижела за някой друг в болницата. Горката Хана, която стоеше у дома, очаквайки телефонът да звънне, докато той търсеше сина си и пледираше по телевизията.

Никой не съжали Пол. Благодарение на онази кучка от Бюрото, О’Мали, те го гледаха с подозрение заради проклетия пикап. Бяха се опитали да го свържат с Оли Суейн, бяха се опитали да го обвинят в какво ли не, докато той искаше да бъде герой.

Жертва, точно това беше. Жертва на обстоятелствата. Жертва на съдбата. Дори нямаше къде да се прибере тази вечер.

„… вече не мога да те позная, но се уморих от лъжите и обвиненията ти. Омръзнало ми е да ме обвиняваш, че не съм отишла да прибера Джош, сякаш изглежда, че искаш той да е мъртъв с надеждата камерите да те изкарат красив на погребението.“

„Няма да те слушам повече.“ — Той бе извърнал поглед от презрението, което видя в очите й.

„Не — бе казала Хана и бе взела палтото му. Бе го хвърлила към него с треперещи от гняв и от усилие да не заплаче устни. — Вече няма да ме слушаш. А аз повече няма да се съобразявам с настроенията ти, с претенциите ти и с глупавата ти ревност. Край! Приключвам с теб… Вече не живееш тук, Пол.“

Отново си представи тази сцена. Мич Холт беше дошъл да им съобщи за ареста на Гарет Райт.

Хана щеше да се разведе с него. Всички щяха да погледнат към нея и да кажат: „Горката Хана.“ Никой нямаше да помисли какво са му отнели. Никой няма да каже: „Горкият Пол“… с изключение на Карън. С изключение на Карън. Само Карън го разбираше.

 

 

Елън се прозя, протегна се и се зави с дебелото одеяло, което покриваше краката й, хвърли поглед към голямото златистокафяво куче, настанило се до леглото й.

— Зная, че е късно, Хари — каза му, докато наместваше очилата на носа си. Облегна се на купчината възглавници и купищата правни книги и още веднъж се прозя. Радиочасовникът на нощното шкафче показваше 12:25. — Подготвям се, за да осъдим мъжа, който отвлече Джош.

Кучето тихо изръмжа, сякаш също се бе трудило по делото.

Елън остави дебелата книга със законите на щата Минесота и се замисли за Гарет Райт. В стаята за разпити й се бе сторил бледен, изтощен, деликатен; жертва, а не чудовище.

В Дийр Лейк имаше много хора, които не биха искали Гарет Райт да бъде осъден. Хора, които му вярваха и го уважаваха. Студентите от колежа „Харис“. Хората, които подкрепяха работата му с младите престъпници. Имаше хора, които не биха искали да повярват, защото, ако човек като Гарет Райт може да извърши нещо толкова грозно, тогава на кого биха се доверили?

На кого да се довериш? Въпросът я накара да потръпне. Сети се за старата цинична и изстрадана мъдрост: „Не се доверявай на никого.“

Не бе съгласна с това твърдение. Беше минало времето на дима и огледалата, където нищо не беше такова, каквото изглеждаше, където враговете се приближаваха с усмивка, галеха с едната ръка, а с другата забиваха нож.

— Много отдавна и много далеч — измърмори тя магическите думи, с които да отблъсне спомените.

Представи си как Гарет Райт се взира в нея с празни очи, лишени от душа. Ъгълчетата на устните му се извиват нагоре в усмивка, от която кръвта й застива. Той знаеше нещо, което тя не знаеше. Планът на играта. Той се взираше в нея и се смееше на нещо, което тя не можеше да види.

Сетне неговото лице избледня и беше заменено от друго.

„Уплаших ли ви, госпожице Норт? Не ми приличате на жена, която лесно се плаши.“ Той пристъпи към нея. Тя се опита да отстъпи назад и откри, че не е способна да помръдне. Усещаше енергията, която витае около него. Съблазнителен. Думата я обгърна като дим. „Предположенията могат да бъдат опасно нещо…“

Елън се сепна и се събуди с вик, който стресна Хари. Сърцето й биеше силно, очилата й се бяха изкривили. Тя ги махна и ги остави настрани с трепереща ръка, докато се опитваше да подреди мислите си. Шум. Шумът я бе накарал да се събуди. Думкане или удари, не беше сигурна.

Тя се ослуша, затаила дъх. Нищо. Но някакъв мрачен глас й нашепваше: „Ако ви преследвах… бих… ви последвал у дома, щях да намеря начин да се промъкна в къщата, в гаража… да ви хвана там, където шансът да има свидетели или някой да се намеси е минимален.“

От „Нюзуик“ я гледаха убийствено сини очи. Беше взела списанието от кошчето за рециклиране и се бе загледала в снимката. Той се взираше право във фотообектива. Косата му беше кестенява, късо подстригана. Лицето беше мъжествено, ъгловато, с прав, тесен нос и волева брадичка. Плътните му, почти женствени устни контрастираха с останалите черти. Устни, които подсказваха за тъмни, чувствени и тайни таланти.

На корицата бе написано „Началникът на криминалния отдел“ с черни големи букви. Подзаглавието гласеше „Престъпленията, главен интерес на Джей Бътлър Брукс“.

Елън се намръщи на снимката.

— Трябваше да те арестувам.

Отвратена от себе си, тя захвърли списанието и стана от леглото, опитвайки се да се освободи от обзелото я безпокойство. Вдигна полупразната чаша от бяло вино от масата и тръгна боса по мекия бежов килим. Вратите бяха заключени. Алармената система бе включена.

Отпивайки разсеяно от виното, тя дръпна бежовата завеса на прозореца и се взря навън в нощта. Падналият сняг блестеше като килим от бели диаманти под лунната светлина. Красиво. Спокойно. Нямаше нито следа от бурята, която бе връхлетяла Минесота през почивните дни. Нямаше следи от насилието, заради което Мегън бе в болница. Нямаше следа от Джош Киркууд. Това беше просто поредната спокойна нощ в предградието Лейксайд. Тук живееха семейство Киркууд и Гарет Райт.

Къщата й се намираше на по-малко от две пресечки от техните. Можеше да види езерото от дневната си, то беше близо до парка Куари Хилс, където в съботната вечер се бе разиграла драмата на живот и смърт между Мич, Мегън и Гарет Райт. Елън бе седяла пред камината, пиейки капучино с приятел, без да има представа какво става съвсем близо до дома й.

Хари рязко вдигна глава и изръмжа. Скочи от леглото и застана до вратата, която водеше към тъмния коридор. Елън застана по средата на стаята, сърцето й силно биеше, опитваше се да си спомни дали бе заключила вратите. Беше влязла в кухнята откъм гаража. Нощем винаги слагаше резето. Това беше навик. Беше излязла през предната врата, за да вземе пощата, беше се върнала и бе заключила, докато четеше посланието: „Вече може да сте спечелили десет милиона“.

Вратите бяха заключени. Нямаше странни шумове в къщата. Събра кураж и мина покрай кучето в коридора. Хари леко изскимтя и я последва, блъскайки се в краката й, когато тя спря на площадката пред стълбището, което водеше към дневната.

Бледа сребриста светлина проникваше през щорите. Удобните канапета и фотьойли смътно се очертаваха в мрака. Нищо не помръдна. Никой не проговори. Под топлата мека пижама тя настръхна. Цялата се напрегна, когато Хари отново изръмжа.

Телефонът остро иззвъня. Звукът отекна като изстрел. Хари започна да се върти в кръг и силно да лае. Телефонът отново иззвъня.

Последният път, когато говори по телефона посред нощ, беше когато Мич й съобщи, че Оли Суейн е мъртъв. Може би Райт се е разкаял и също се е самоубил, но се съмняваше. Беше казала на Карън Райт да й се обади по всяко време. Може би беше съпругата на Райт.

— Елън Норт — изрече тя, гласът й звучеше така, както винаги бе говорила от кабинета си.

Тишина.

— Ало?

Тишината надвисна неловко, изпълнена с очакване.

— Карън? Ти ли си?

Никакъв отговор. Измина още една минута.

— Карън, ако си ти, не се страхувай да говориш с мен. Ще те изслушам.

Не последва нищо, само неприятното чувство, че има някой от другата страна на линията. Надеждата, че това е Карън Райт, се изпари. Елън изчака още минута.

— Виж — изрече рязко тя, — ако няма дори да си направиш труда да ми кажеш нещо гадно, затвори и освободи линията за някого, който знае как да се държи неприлично по телефона.

Нито звук.

Елън тресна слушалката, казвайки си, че това е тактически ход, а не нерви; лъжа, която бе твърде очевидна от начина, по който подскочи, когато телефонът отново иззвъня. Тя се вгледа в него и когато иззвъня за трети път, тя го вдигна.

— Елън Норт.

— Елън, Мич се обажда. Джош е у дома.