Тами Хоуг
Виновен като греха (8)

Глава 7

— Госпожице Ботъмс — изхриптя съдия Франкен. — Разбирате ли обвиненията, повдигнати срещу вас?

Елън подозираше, че по-голямата част от живота бе пълна мистерия за Лорета Ботъмс. Жената стоеше изумена пред съдията. Тя беше екзотична танцьорка, чието артистично име бе Лота Ботъмс и работеше по стриптийз баровете покрай магистралата между Де Мойн и Минеаполис. Тя твърдеше, че е работила, за да събере пари и да се прибере у дома, когато бе арестувана за проституция в снекбара „Биг Стийр“ на магистралата извън Дийр Лейк.

Беше облечена в къса плетена рокля на райета, с огромно деколте и носеше осемсантиметрови токчета. Франкен бе като хипнотизиран от гледката. Когато заговори, той гледаше гърдите й.

— Госпожице Ботъмс, обсъдихте ли обвинението с адвоката си? — попита съдията.

— Да.

— И?

— И какво? — Лорета почеса изрусената си коса с дългия си червен нокът. — Не разбирам.

Застанал до нея, адвокатът й Фред Нелсън погледна към тавана и се удари по главата.

— Лорета — започна той, обръщайки се към нея като към дете, — чухме доклада на полицията. Полицаят каза, че те е хванал в мъжката тоалетна на „Биг Стийр“, докато си правела секс и си държала двадесетдоларова банкнота.

Жената сложи ръце на кръста.

— Не съм правила никакъв секс с двадесетдоларова банкнота. Името му беше Татер.

Присъстващите в залата избухнаха в смях. Елън прехапа устни.

Съдия Франкен удари с чукчето си. Дребното му лице почервеня — признак, че търпението му се е изчерпало и че кръвното му се е вдигнало.

— Как ще пледирате, госпожице Ботъмс? — настоя съдията.

— Ами Фреди ми каза, че трябва да се призная за виновна, но не разбирам защо. На никого не му влиза в работата какво правя с устата си.

Франкен удари с чукчето, когато в залата отново се развеселиха.

— Обсъдихме това три пъти, госпожице Ботъмс — изхриптя той, треперейки от яд. — Не е необходимо да се признавате за виновна, ако не искате. Можете да пледирате, че сте невинна, но тогава ще трябва да дойдете от Де Мойн и да има съдебен процес. Искате ли съдебен процес?

— Ами, всъщност не, но…

— Тогава не се признавате за виновна?

— Не.

Фред Нелсън затвори очи.

— Ваша милост, обсъдихме го с клиентката ми. Дискутирахме за възможностите да пледира, че е невинна, съдът да назначи дата за делото и да бъде определена гаранция около двеста и петдесет долара. Тогава госпожица Ботъмс ще може да се прибере у дома и да обсъди положението по-добре.

Двеста и петдесет долара бе обикновената глоба за проституиране и никой нямаше надежда или интерес Лорета Ботъмс да се връща в окръга Парк и да се изправи отново пред съда. Елън и Фред се бяха договорили в кабинета на съдията. Окръгът щеше да си прибере парите от Лорета под формата на гаранция, тъй като тя едва ли щеше да се появи отново. Сделката изглеждаше добра за всички, с изключение на Лорета. Процедурата вече се бе удължила с половин час, защото те не можеха да обявят сделката пред лицето на Бога и съдебния репортер, а нуждата от дискретност бе объркала обвиняемата Лорета. Франкен все повече се скриваше зад масата си. След още минута сигурно щяха да виждат само голото му теме.

— Това ли искате, госпожице Ботъмс? — попита той през зъби.

— Какво? — примигна тя с изкуствените си мигли.

Всички в залата изстенаха, включително и Франкен.

Той надигна глава и отново изстена, малките му очи бяха разширени от изненада. Сетне изчезна от погледа на присъстващите, глух удар бе всичко, което се чу зад масата.

За момент никой не помръдна и не проговори. Всички очакваха да се появи отново като марионетка. Но времето минаваше. Елън погледна към съдебния пристав, който бе вперил поглед към мястото на съдията. Служителката Рене се втурна нататък. В следващия миг писъкът й прониза тишината:

— Мъртъв е!

Елън скочи от стола си и заобиколи масата, където служителката стоеше на колене и истерично дърпаше робата на Франкен.

— Мъртъв е! Мили Боже, мъртъв е!

— Повикайте линейка! — извика Елън и съдебният пристав се втурна към кабинета на съдията. Тя се опита да напипа пулса на Франкен.

— Има ли пулс? — запита някой.

— Не.

— Тогава всичко е свършено, госпожице Норт.

Тя се извърна и видя Брукс, който поставяше ръце върху гръдния кош на съдията.

— Въпреки че бих предпочел устните ви да са върху моите, смятам, че съдията има по-спешна нужда — промърмори писателят.

 

 

— Беше добър съдия — прошепна Елън, докато гледаше през прозореца в кабинета на съдията.

Оттам се виждаше част от парка и тротоара, по който демонстрираха студенти от колежа. Животът продължаваше. Земята се въртеше.

През последния час в съдебната зала непрекъснато влизаха и излизаха хора. Репортерите, които се навъртаха наоколо, бяха нахлули вътре, а когато разпознаха Брукс, едва не настана бунт. Хаосът бе във връхната си точка, когато полицаите се опитаха да разчистят залата. Тишината сега бе едновременно успокояваща и странна.

— Беше твърд, но справедлив — каза Елън. Искаше да запомни Виктор Франкен такъв, какъвто го познаваше през последните две години, а не като купчина дрехи на пода на съдебната зала. Черната роба, която толкова ценеше, бе разкъсана отпред и разкриваше хлътналите му гърди. — Имаше чувство за хумор и беше разумен.

— Добре ли го познаваше? — запита тихо Джей.

Той я наблюдаваше от мястото си в края на масивната дъбова маса в кабинета. Бяха сами. Библиотеките бяха препълнени с томове, мебелите изглеждаха толкова стари, сякаш бяха пуснали корени в пода. В големи саксии имаше папрат. Светеше само зелената настолна лампа и Елън имаше чувството, че се намира в гора. Тя повдигна рамене.

— Зная, че жена му е починала отдавна. Живееше сам. Обичаше градинарството. — Тя поглади растението на прозореца. — Работата му бе всичко за него. А сега е мъртъв.

Изтри сълза от страната си, без да се притеснява от присъствието на Джей. Един добър човек си беше отишъл. Не беше срамно да скърби за това. Все пак тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Благодаря за помощта.

Той се намръщи:

— Не е нужно да ми благодариш. Господи, присъствието ми превърна всичко в проклет цирк. Съжалявам.

— Аз също. Заслужаваше по-достойна смърт — въпреки че съм го чувала, че иска да умре на съдийското си място. — Тя потръпна. — Той постигна желанието си, а ти отново се прочу. Сделката не е лоша.

— Не съм дошъл тук, за да печеля популярност.

— Не. Дошъл си заради делото.

Той заобиколи масата и бавно прекоси стаята, погледът му бе загрижен. Това я смути, но Елън не отстъпи назад. Припомни си поведението си при срещата с „Фантастичните каубои“ — не показа страха си. Джей Бътлър Брукс не я заплашваше физически, но тя се боеше от него.

Застана пред нея. Очите му бяха сребристи на бледата светлина.

— Добре ли си? — запита я тихо.

Кичури коса се бяха изплъзнали от стегнатия й кок, докато се опитваше да помогне на съдията. Той се запита как ли би изглеждала с разпусната коса. По-млада, по-мека, уязвима — черти, които не подхождаха на професията й. Но сега прокурорката бе изчезнала. Нямаше ги строгите й очила, както и сакото на черния й костюм. Най-горното копче на бялата й блуза бе разкопчано, давайки му възможност да види нежната трапчинка на врата й. Беше свалила бронята си. Явно не можеше да реши коя да бъде в момента — Елън Норт, прокурорката, или Елън Норт, жената.

Благоприятен шанс за него. Причината, поради която бе останал, след като лекарите изнесоха стария Франкен. Да се възползва, докато тя е уязвима. Така, че да успее да надникне в същността й, нещо, което при други обстоятелства не би му позволила.

„Какъв човек си, Брукс? Принцът на откачалките.“

— Добре съм — заяви тя, макар че ръцете й трепереха.

— Струва ми се, че имаш нужда от едно питие. Аз също — призна той. — Никога не ми се е случвало съдия да умира пред очите ми — въпреки че няколко пъти ми се е искало да стане така.

— Точно така. Ти си практикувал, преди да придобиеш слава и богатство.

Той сви рамене.

— Работих като скромен съдружник, преследвах една-две линейки, опитах това-онова. „Малко“ беше точната дума според бившата ми съпруга. Явно е първата адвокатска съпруга, която искаше съпругът й да работи по осемдесет часа на седмица.

Дори сега можеше да чуе укорите на Кристин: „Защо не работиш по-усилено? Защо не стана младши партньор? Защо не отидеш в семейната фирма? Никога няма да постигнеш нещо.“

— Е, накрая си успял да й отмъстиш — отбеляза Елън. „Оправдано убийство“ — млад претоварен от работа адвокат е обвинен в бруталното убийство на бившата си съпруга. Книгата имаше посвещение: „На Кристин, на която с удоволствие заявявам, че няма да вземе нито цент от авторските права.“

— И си го заслужаваше, уверявам те. — Иронична усмивка изкриви устните му. — Смятах, че не познаваш творбите ми, госпожице Норт.

— Излъгах. Прочетох статията в „Нюзуик“.

— И как ти се струва?

— Аз съм предубедена, тъй като не ми харесва това, което вършиш.

— Представям истинските ужасяващи събития на читателите ми по начин, който им помага да разберат онова, което се е случило, защо се е случило, как работи правосъдието — или се проваля при някои от случаите. Представям им нещата отвътре. Какво лошо има в това?

— Ти си користолюбив печалбар. Приличаш на вампир. Наемник, който краде живота и болката на жертвите, за да компенсира липсата на въображение. Ти се храниш със страховете и болезненото любопитство на хората. Не се опитвай да си придадеш благороден вид. Ти си в развлекателния бизнес — това са твои думи.

— Всичко, което ще кажа, може да бъде използвано срещу мен — сухо изрече той.

— Отричаш ли го?

— Не. Не съм журналист. Хората научават новините от вестниците, от телевизията. Не плащат по двадесет долара в книжарницата за луксозно подвързан брой на „Таймс“. Хората четат действителни криминални истории, за да избягат — същата причина, поради която четат и романите.

— И ти не намираш това за извратено? Да избягаш в истинската трагедия на някой друг?

— Не повече отколкото роман на Стивън Кинг или на Агата Кристи. За читателя книгата ми е само една история, нещо, с което да се занимава и върху което да размишлява, само че е по-интересно, защото е истинско.

Елън се отдалечи от него, поклащайки глава.

— Добре. Иди да поговориш с Хана Гарисън за онова, което е преживяла и което преживява в момента, и не забравяй да й обясниш, че това е просто история. Така ще я подкрепиш морално…

Джей тръгна след нея. Обичаше да противоречи, винаги заемаше обратната позиция от любов към спора.

— Хей, не мога да променя онова, което се е случило. То е тук, това е история.

— Така, че защо да не вземеш някой долар от това? — Тя взе сакото си от облегалката на стола на Франкен и го облече.

— Ако аз не го направя, ще го стори някой друг.

— Е, така всичко идва на мястото си — подигра му се тя.

— Не аз съм измислил играта, съветничке…

— Да, но твърдо си решил да я спечелиш, нали? Стремиш се право към върха, въвличайки Гленденинг в играта. От всички мръсни…

— Не мръсни — възрази Джей. — Играта е трудна. Преследвам онова, което искам, и го получавам.

В думите му Елън долови скрит подтекст. Отново бе застанал твърде близо до нея.

— Преследвам онова, което искам, Елън Норт — отново прошепна той, повдигайки брадичката й. Палецът му леко докосна долната й устна. — И го получавам. Не забравяй.

— Че си коравосърдечен? — прошепна тя.

— Решителен.

— Опасен — спря се на тази дума.

— По дяволите, харесва ми как се сражаваш, съветничке — тихо изрече той. — Какво ще кажеш за едно питие?

Поканата прозвуча твърде интимно. Това, че така лесно преминаваше от спора към съблазняването, сякаш нямаше значение какво мисли тя за него, я смущаваше.

— Само защото не сме съгласни един с друг не означава, че не можем да се държим като цивилизовани хора — каза той. — Харесвам те, Елън. Ти си умна и не се страхуваш да кажеш това, което мислиш. — Той се изсмя. — Помислих си, че старият Руди ще получи удар в кабинета ти. А ти стоеше неподвижна като вода в кладенец. Съгласна ли си да намерим тихо място с камина, където спокойно да спорим цяла вечер? — изрече предложението с усмивка, която би очаровала дори монахиня.

Точно затова беше известна личност, реши Елън. Излъчваше непреодолим сексапил.

— Не смятам, че ще е разумно, господин Брукс. Ще прилича твърде много на общуване с неприятел — каза тя, отстъпи назад и си сложи очилата, сякаш издигаше щит срещу чара му.

— Не съм враг. Аз съм наблюдател.

— Може и да не си „врагът“, но въпреки това нещата не се променят. Не мога да направя разлика между това кой си и какъв си. — Тя го изгледа право в очите. — Може би въображението ти ще използва онова, което се случи в този град — а може би нямаш въображение. И в двата случая няма да сътруднича и няма да стана част от играта.

За втори път този ден тя му се противопостави.

Джей се облегна на бюрото на съдията и подсвирна. И преди му бяха затваряли вратите. Това не беше нищо ново. Понякога хората имаха желание да работят с него, друг път не. Ако държеше да опише някоя история, а му бяха затворили предната врата, той влизаше през задната. Ако и тя беше затворена, влизаше през прозореца. Ако и това беше невъзможно, минаваше през мазето. Ако пожелаеше да напише тази история, щеше да го направи. Не се нуждаеше от помощта на Елън Норт. Можеше да напише историята по сто различни начина.

Но искаше Елън да му сътрудничи. По дяволите, желаеше Елън Норт.

Знаеше добре, че не бива да се намесват лични взаимоотношения. Прекрачването на тази граница беше като да стъпиш в гнездо на оси — покана за бедствие. Щеше да загуби обективността.

Играта му си имаше правила. Вече бе нарушил едно — беше се заел със случай, който не бе приключил. Направо си търсеше белята. Разбира се, чичо Хутър винаги казваше да стои далеч от неприятностите, но когато научеше за подобно нещо, просто не можеше да устои.

Този процес го бе завладял. Искаше да бъде вътре в нещата, искаше да научи защо се бе случил и как бе променил живота на хората. Искаше да наблюдава развитието — процеса, стратегията на обвинението и защитата, реакцията на публиката, какви страни заемаха хората. Нещо важно ставаше тук. Не беше просто още едно престъпление: беше кръстопът, кризисна точка за малък американски град. Изпитваше нужда да обхване всичко това.

Трябваше да се съсредоточи в този случай, номерът бе да е вътре в нещата, но да не се ангажира емоционално. Трудно постижимо желание, след като искаше нищо да не го дели от прокурорката.

Но от друга страна, Елън Норт правеше всичко възможно, за да се отдалечи от него. Тя не беше впечатлена от номерата му и не се вълнуваше от това, че последната му книга оглавява всички класации в страната, или че Том Круз ще изпълнява главната роля в екранизацията на „Справедливост за никого“. Не я интересуваше кой е той, интересуваше я какво е и бе взела решението си.

По дяволите, сигурно беше права.

По дяволите, въпреки това я желаеше.