Тами Хоуг
Виновен като греха (28)

Глава 27

— Къде бяхте в четири часа тази сутрин? — запита Мич.

Тирел Ман го изгледа предизвикателно.

— Виж ти! Къде мислиш, че съм бил, шефе? Какво се опитваш да лепнеш на черния ми задник?

— Нека се разберем още сега, Тирел — каза той. — Пет пари не давам какъв цвят е задникът ти, или която и да е част от тялото ти. Да ти кажа честно, ужасно се изкушавам да те вкарам там, където не грее слънце. Сега искам от теб точен отговор. Къде беше?

— Както казах — спях. Ходихме на партито на доктора, след това се разходихме.

— В общежитието или в студентското градче?

— Какво значение има.

Мич се запъти към него.

— Добре де, в общежитието — предаде се Тирел. — Защо?

— Някой е вдигнал във въздуха колата на госпожица Норт тази сутрин.

Неприятна усмивка разкриви лицето на Тирел.

— Кучката вътре ли е била?

Полицаят доближи лице до неговото.

— Мисля, че ти е ясно, Тирел, че подобно отношение ще те вкара в затвора за останалата част от живота ти в най-скоро време. Мислех, че си проявил малко разум, като си се присъединил към „Каубоите“.

— Разумът ми стига, за да разбера, че ако ми трябва адвокат, имам такъв на разположение.

— Защо ще ти трябва адвокат, Тирел? Ти не си арестуван. Или трябва да бъдеш?

— Разкарай се, Холт.

Елън ги наблюдаваше през стъкло за еднопосочно гледане. Вероятността един „каубой“ да предаде друг бе равна на нула, а тази да бъдат уловени, че дават фалшиви показания, твърде слаба. Нищо нямаше да измъкнат от Тирел. В другия край на коридора агент Вилхелм и Джей Ар Андерсен разиграваха същата игра. Андерсен се правеше на невинен. От него струеше фалшива загриженост.

Ако някой от групата им беше гръмнал кадилака, трябваше да се намери свидетел, който да го посочи, но хората в Дийр Лейк обикновено бяха в леглата си по това време в неделя сутринта. Никой не беше видял нищо. Никой не беше видял Тирел или Джей Ар Андерсен или Бързака Доукинс или който и да е друг.

Губеха си времето. Отново. Елън се чудеше дали Гарет Райт си беше у дома точно в този момент и дали прелистваше неделното издание на „Стар Трибюн“, усмихвайки се самодоволно.

Погледна часовника си и поклати глава. В четири часа трябваше да бъдат при психиатъра. Трябваше да се обади на Камерън и да му каже да я вземе от центъра за задържане на малолетни. Изпита неприятно усещане при мисълта за едночасово пътуване. Несъмнено Камерън щеше да има толкова въпроси към нея, колкото и репортерите, които я чакаха отвън.

Новината за взривената й кола стигна до нея в къщата на Джей благодарение на пейджъра й. Брукс я беше откарал до мястото, което изненада няколкото полицаи, които се въртяха наоколо. За щастие репортерите вече си бяха свършили работата, но бяха тръгнали да я търсят. Мълвата, че овъглените останки може да са нейни, ги възбуди до краен предел. Не се успокоиха, докато не я откриха. Тя не им даде никаква информация. Брукс задоволи любопитството им, като обясни, че взривът едва не го е отнесъл от леглото му.

Единствената експлозия, на която и двамата бяха обърнали внимание, беше от личен характер. Репортерите обаче смятаха, че е тяхна работа и Елън го знаеше. Беше видяла какво се случи с Мегън и Мич. Ако се съсредоточаха върху Брукс и нея, нямаше да измине много време, преди да установят, че Костело и Брукс са били възпитаници на „Пърдю“ и са се потупвали по рамото, когато са се срещнали. Медиите бяха достатъчно силни, за да превърнат съдебното дело в цирк и да го разкрасят с допълнителни пикантни истории. Не искаше това да се случи заради Хана и Джош. Или в този случай, заради самата себе си.

Влезе в стаята на екипа и се отправи към празното бюро. Прийст се надигна от стола, където я чакаше, страните му бяха зачервени от яд.

— Това е грубо нарушение на закона, госпожице Норт. Колко дълго ще бъдат разпитвани момчетата, без да се посъветват с адвокат?

— Не ги разпитват, професоре. Просто им задават въпроси.

— Обадих се на адвокат.

— Имате право.

— Казах ви, че момчетата нямат нищо общо с това. Бяха в общежитието. Проверих.

— Така е, казахте го. Около четири сутринта. Какво съвпадение.

Елън усети острия му като бръснач поглед, макар той да не повиши глас.

— Възмутен съм от намека ви. Отначало ме обвинихте, че не ги наглеждам достатъчно. Сега ме наричате лъжец, когато се грижа за тях.

— Не ви наричам лъжец, професоре — меко възрази тя. — Казах, че съвпадението е изумително, защото Тирел, Андерсен и Доукинс снощи са били видени близо до колата ми. Тя беше повредена, а сетне взривена.

— Те са набедени — започна Прийст.

— Нищо подобно. Знам, че се опитвате да ги защитите, професоре, но някой го е извършил и нищо чудно това да са вашите момчета. — Тя вдигна слушалката. — Докато сте тук, професоре, можете ли да ми кажете дали сте се срещали с някого миналата събота следобед, след като сте обядвали с приятеля си Густавус?

Очите му гневно запламтяха.

— Създавате си врагове, госпожице Норт — тихо промълви той. — Ще съжалявате за това.

Похитителят го беше предупредил, че това ще се случи. Джош седна на тапицирания стол в кабинета на доктор Фрийман, като се взираше през рамото й в аквариума с риби, вграден в стената. Беше му казал, че някой ще се опита да проникне в съзнанието му и да отвори всички врати. Беше му казал да не допуска това да се случи. Знаеше как да го направи. Беше съвсем просто. Представи си, че тялото му е черупка, и скри своето аз вътре в него, като затвори плътно всички врати и прозорци.

Не му беше приятно да го стори. Първоначално мислеше за това място в съзнанието си като за безопасно място, но не му харесваха нещата, които похитителят беше насадил там. Те го натъжаваха. Плашеха го. Изпитваше странно чувство в корема си. Но беше предупреден и се страхуваше. Вече се бяха случили достатъчно лоши неща.

Не харесваше много нещата, които възрастните около него правеха. Изпитваше облекчение, че дойде в кабинета на доктор Фрийман днес. Тя беше мила жена с тъмнокафява кожа и любезна усмивка. Обикновено тя само му говореше, изглеждаше лесно. Задаваше му въпроси, но не по начина, по който го правеха ченгетата. Все още не беше чул този тон в гласа й, като че искаше да го разтърси или като че се страхуваше от него. Изглежда, не се интересуваше дали ще й отговори. Но днес тя го помоли да се отпусне и го запита дали е бил хипнотизиран.

Супер.

Искаше да го хипнотизира. Още един трик да го накара да каже нещата, за които похитителят го беше предупредил да не говори.

Джош разочаровано погледна към доктор Фрийман, изправи се и се загледа в рибите в аквариума, уловени като него в капан, също както той беше пленник на съзнанието си.

Докато наблюдаваше през стъклото за еднопосочно виждане, Хана притисна страните си с леденостудените си ръце и се опита да не плаче. Мич съчувствено сложи ръце на раменете й. Агент Вилхелм въздъхна раздразнено. Елън Норт и Камерън се спогледаха.

— Предполагам, че е твърде рано — каза тя.

Вилхелм изръмжа:

— Може да стане късно за Дъстин Холоуман.

Хана се ядоса. Освободи се от прегръдката на Мич и се извърна към агента.

— Да не сте посмели да обвините Джош! — извика тя и го удари, преди Мич да успее да я спре. — Той е само едно момче! Не е виновен, че не си вършите работата! Не е виновен, че светът гъмжи от отрепки като Райт.

Мич се вкопчи в ръката й. Гневът изгаряше Хана отвътре. Макар че я ужасяваше, не можеше да го овладее. Приличаше на киселина, която я разгражда.

— Пусни ме! — извика.

Елън пристъпи между нея и Вилхелм.

— Хана, моля те, успокой се — тихо изрече. — Не обвиняваме Джош…

— Ще го отведа у дома — заяви Хана.

Решението беше импулсивно, беше гласът на инстинкта.

Вече не я интересуваше кой какво мисли. Тревожеше се единствено за Джош, да го защити, да се бори за правосъдие, което той заслужаваше, да се бори за неговата сигурност.

— Ще заведа сина си у дома — повтори тя, като погледна през рамо към Мич, който ги беше докарал с експлоръра си.

— Съжалявам, Хана, но трябва да опитаме — както заради Джош, така и заради нас.

— Не — промълви тя, когато той я хвана за ръката, за да я успокои. — Това няма нищо общо с Джош. Не разбираш ли, Мич? Каквото и да направиш, не можеш да промениш това, което Гарет Райт причини на него и на семейството ми. Нищо. Никога. Можем само да се надяваме на отмъщение.

Тя излезе от стаята и се запъти към кабинета на доктор Фрийман. Когато стигна до вратата, изпъна тъмночервения си пуловер и оправи косата си.

Почука и влезе.

— Джош, тръгваме си — каза и протегна ръка към него.

Мич хвърли поглед към Вилхелм, който стоеше намръщен и разтриваше рамото си.

— Да не взимаш уроци по чувствителност от Стайгър през свободното си време?

— Всички сме напрегнати — избоботи агентът.

Елън се загледа през стъклото в кабинета на психоложката, докато Хана прегръщаше сина си.

— Кой може да я обвини? — обърна се тя към сътрудника си. — Права е. Не искаме това заради Джош, искаме го, за да помогнем на себе си. Понякога мразя тази работа.

— Както знаем, Райт е цар по въпроса с хипнозата — отбеляза Камерън. — Той е професор по психология, специалист в обучението и практиката. Могъл е да изцеди мозъка на това дете като гъба и да насади в него каквото си поиска.

— Много оптимистична мисъл — измърмори Елън. — Мислиш ли, че доктор Фрийман може да проведе групова терапия.

След като сеансът беше приключил, доктор Фрийман влезе в тяхната стая. Не им се извини, нито сподели чувствата си с тях. Мислеше, че е твърде рано да надникне в спомените на Джош, и беше права. Той все още не й се доверяваше и след този случай вероятно щеше да измине доста време, преди да й се довери отново.

Хана и Джош се качиха в пикапа на Мич. Вилхелм влезе в колата си и след малко се отправи към Сейнт Пол, за да се срещне с началника си Брус де Палма. Елън и Камерън прекосиха паркинга.

— Дали не трябва да проверим колата за бомби, преди да влезем вътре? — шеговито запита тя.

— Не е било бомба. Просто парче запален парцал, пъхнат в резервоара с бензин.

— Само това?

Крайният резултат беше същият. От кадилака бяха останали само куп ламарини. Горкият Манли беше отчаян и продължаваше да обикаля около овъглената купчина метал, макар първоначално да се беше оживил, когато пресата насочи вниманието си към него. Това беше вид реклама. Той дори предложи на Елън друга кола под наем само за да ги снимат заедно. Тя беше отклонила предложението, като каза, че скоро ще си купи кола.

Най-лошото беше, че не знаеше дали е мишена на поддръжниците на Райт или на съучастника му. Или и двете. Освен че предизвикваше страх, евентуалният извършител беше успял да разстрои живота й, като добави нова тежест към и без това трудния случай.

Смяташе да посети родителите си след сеанса при доктор Фрийман, които живееха наблизо. През изминалата седмица им се беше обаждала два пъти, защото се тревожеха за нея. После им се беше обадила отново, за да им каже, че няма да отиде, защото не искаше да ангажира вечерта на Камерън, така че той зави по Франс Авеню и се отправи към магистралата.

Може би така беше по-добре, разсъждаваше Елън, докато преминаваха покрай търговски центрове и кръстовища. Явно едно посещение при родителите й щеше да й даде онова, от което се нуждаеше — подкрепа и съчувствие. Но нямаше да успее да се отърве от чувствата, които изпитваше, като отиде в дома на родителите си. Както не успя да се отърве от тях, когато напусна големия град преди две години — това само притъпи болката.

Сега се бореше с нея, докато усещаше как тя се надига като масло над вода.

Помисли си за множеството жертви на изнасилване, на чиито дела беше обвинител през всичките тези години, за мъченията, през които системата ги караше да преминат, карайки ги да си припомнят престъплението отново по време на разследването и процеса. Сега с Джош ставаше абсолютно същото. Щеше да бъде пожертван в името на правосъдието и още веднъж заради лечението му. Щяха да нахлуят в живота му и двамата с майка му щяха да преминат отново през ада заради хора, които се предполагаше, че ги защитават и им помагат да получат възмездие. За пръв път от две години насам се почувства уморена и стара.

Това чувство я потискаше, когато напуснаха предградията и се появиха меките очертания на покритите със сняг ниви и долини, върху които голите дървета хвърляха сиви сенки. Щом доближиха Дийр Лейк, отново я обзе мрачно безпокойство — мисълта, че техният отмъстител се спотайва някъде навън в този момент, че може би ще минат покрай къщата, в която Дъстин Холоуман очаква да бъде спасен.

Колата премина близо до спирката за камиони „Биг Стийр“ и се насочи към шосето покрай Дийлинг Суийдс Ауто и двата големи магазина на Манли, където на всяка кола бе завързана жълта лента, а на витрината беше залепен плакат, който гласеше: „Доведете Дъстин у дома“. Даже огромната надуваема синя горила, която се рееше над покрива над секцията на „Понтиак“, беше обвита с жълта лента, която пърхаше весело около врата й.

Докато се движеха из улиците на града, Елън забеляза навсякъде същите символи. Лентите, завързани на предните врати, показваха подкрепата и може би бдителността на населението към злото. На витрините на магазините бяха залепени плакати. На Градския съвет беше издигнато ново знаме, което се развяваше над главната улица — „Защитете нашите деца!“

Този апел порази Елън. Гражданите обикновено се обръщаха към полицията и рядко се замисляха над това, докато чакаха престъплението да бъде разрешено, независимо от липсата на улики. Обръщаха се към съдебната система, за която вероятно не знаеха нищо, като искаха справедливост на всяка цена. Изпитваше натиска върху себе си.

— Искаш ли да отидеш до кабинета? — попита Камерън. — Можем да се опитаме да се свържем със старите приятелчета на Райт.

— Без мен — отвърна Елън. — Мисля, че достатъчно преживяхме днес. Единственото ми желание е да се наспя.

— Да, предполагам, че снощи не си спала кой знае колко.

„Не знаеш и половината от онова, което се случи“ — помисли си тя.

Струваше й се невероятно, че е прекарала нощта с Брукс. Не можеше да повярва, че се е предала. И то точно с Джей Бътлър Брукс. Но те се стремяха един към друг, което също я изумяваше.

Беше прекалено сложно.

— Манли мисли, че си прокълната — заяви Камерън, докато спираше до нейния бонвил. Вратата откъм страната на шофьора беше разкрасена с голямо сиво петно на мястото на думата „Кучка“.

— Не можеш да го виниш. Честно казано, страхувам се да държа колата си в неговия гараж. Не искам по моя вина магазинът му да избухне в пламъци.

— Не си виновна за нищо — припомни й Камерън, — ти си жертвата.

— И така да е, опасно е да ме познава човек.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. — Тя кимна към колата, паркирана до оградата. — Мич ми даде охрана. Ще се оправя. Благодаря, че ме докара.

— Опитай се да не се замесваш в нищо през следващите няколко часа — опита се да се пошегува той.

— Ще си легна рано. Какво мога да забъркам дотогава?

Представи си пиратската усмивка на Джей, докато караше бонвила си към гаража.

— Стегни се, Елън — промърмори тя, докато вадеше куфарчето си от колата, — чудесно време за сексуални фантазии.

— Не бих се оплаквал.

Тя се огледа наоколо. Брукс се появи сред сенките на гаража. Не си беше дал труда да се обръсне, очевидно беше сресал косата си с пръсти.

— По дяволите! — оплака се Елън. — Райт не се нуждае от съучастник, за да ме залови. Ти ще ми докараш някой инфаркт преди това. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Имах известни съмнения относно охраната ти. Реших да ги проверя. — Той се пресегна и взе куфарчето. — Провалиха се.

— Виждам. Как влезе? Навсякъде е заключено.

Той измъкна кредитна карта от джоба си и й я подаде.

— Не излизам от къщи без това. Паркирах на съседната пресечка, прекосих алеята, прехвърлих се през оградата…

— А Хари?

— Поздрави ме с махане на опашката. Не става за Куджо. — Той кимна към вратата, която водеше към задния двор. — Трябва да се сложи катинар. Отворих ключалката с кредитната карта. Всеки начинаещ крадец би могъл да го стори.

— Много утешително.

— Погледни го от хубавата страна, сладурче — продължи той, като я последва вътре в къщата, — поне ти показах пропуските в системата за безопасност. Единственото, което търся, е невероятен секс.

— О, това ли било?

— Снощи не беше толкова докачлива. — Той притвори очи сладострастно, хвана ръката й и я притисна с гръб към стената. — Имам чудесни спомени.

— Сигурно си искал да погъделичкам самолюбието ти.

Той широко се усмихна.

— Изчервихте се, съветничке.

— Тук е доста топло.

— Наистина.

Впи устни в нейните. Те бяха студени, но езикът му беше горещ, а очите му бяха вперени в нейните. Тялото на Елън реагира, сякаш бяха прекарали години заедно, а не само миналата нощ. Мисълта я уплаши, толкова много си подхождаха, че тя лесно можеше да бъде победена.

Извърна лице.

— Трябва да пусна Хари.

Тя вкара кучето вътре и му даде вечерята. Усещаше, че Джей я наблюдава. Начинът, по който я гледаше, я обезкуражи — настойчивостта му, усещането, че той не просто я гледа, а я изучава.

Пое си дълбоко дъх и се обърна към него. Беше включил камината и стоеше с гръб към нея. В плътните сенки на стаята приличаше на човек, когото е по-добре да не срещаш. По друго време и на друго място… въобще нямаше да го срещне. Беше ясно като бял ден.

— Мислех си — започна тя, докато крачеше нервно между ниската масичка и фотьойла.

— Охо!

— Нощта беше невероятна…

— Но…

— Но не бива да се повтори.

— Защото?

— Има много причини. Заради случая. Заради това, което съм. Заради това, което си ти.

— Точно заради това сме заедно.

— Знам — тя поклати глава, — не става, Джей.

— Миналата нощ нищо не ни пречеше — изрече той, приближавайки се към нея.

Елън беше непреклонна.

— Знаеш какво искам да кажа. Съществуват по-важни неща.

— И аз не съм едно от тях.

— Би ли искал да бъдеш? Ти самият имаш много работа. Съмнявам се, че можеш да ме вместиш в програмата си.

— Не е така — отвърна той. — Мисля, че от самото начало показах ясно интереса си към теб.

— Интересуваш се от мен като от играч.

— Все още не ми вярваш.

— Знаеш в какво положение съм — промълви тя, заобикаляйки основния въпрос. — Бил си адвокат, знаеш какво е да приемеш нещо лично.

— Трудно ми е да си го представя, аз обмислях всичко — иронично се усмихна той. — Мислех, че сме преминали етапа да се пазим един от друг. Винаги съм те приемал като мой личен ангел.

— Благодаря — остро отвърна Елън, изведнъж я хвана яд. — Ще го запомниш ли, за да го опишеш в глава деветнадесета?

— Мили Боже, толкова си… — Млъкна, стисна зъби и преглътна думите, преди нещата да се влошат. — По дяволите, Елън, не знаеш ли, че не бих направил нищо, с което да те нараня?

— Не, не знам — изстреля в отговор тя. — Знам, че ме предупреждаваше да стоя настрана, а после ме измъкна, сякаш съм парцалена кукла. Знам причината за идването ти в Дийр Лейк и разбираш, че ми е неприятна. Знам, че си посещавал юридическия факултет заедно с Тони Костело, но твърдеше, че не го познаваш. Преструваше се, че си ми приятел, след това изчезваш, когато не те допусна до нещо, за което знаеш, че е поверително. Промъкваш се в живота ми, спотайваш се в сенките като ловец, след което ми казваш, че искаш да ме пазиш. Какво очакваш да си помисля за теб?

Въпросът увисна между тях като невидима преграда. Елън зачака той да отговори нещо. Никой не помръдна.

Той стоеше с ръце на кръста, с присвити очи и стиснати устни.

— Познавам те от седмица — промълви тя, — от една седмица. Една от най-лошите седмици в живота ми. Какво очакваш да мисля? Че си герой? Че трябва да ти вярвам? Знаеш ли какво стана последния път, когато повярвах на мъж? Използва доверието ми в него, за да се сдобие с власт. Престъпникът остана на свобода.

— Фицпатрик? — прошепна Джей.

— Жертвата беше от моя екип. Арт Фицпатрик беше унищожил живота й и си тръгна, все едно че нищо не се е случило, защото бях достатъчно глупава да се доверя не на когото трябва. Във вторник ще видиш този човек в съда. Той няма да се спре пред нищо само за да получи онова, което иска.

— Костело.

Той затвори очи и промърмори името като проклятие. Парченцата от мозайката, която се опитваше да подреди от една седмица, най-после се намериха. Знаеше за провала с Фицпатрик, разбира се, но не го свързваше пряко с Костело. Той беше представлявал Фицпатрик. Кучият син!

„Би направил всичко само за да спечели делото или каквото и да е друго, което поиска!“

„А не е ли поискал теб? Не се ли върти всичко около това, Елън? Костело те е използвал.“

Думите, разменени в петък вечерта в пристъп на гняв, изплуваха в ума му. Костело беше предал Елън и сега беше адвокат на Райт — изборът беше направен, след като делото беше дадено на Елън, след като самият Джей се беше появил на хоризонта. Мили Боже, нищо чудно, че тя има мания за преследване.

„А ти какво направи, Брукс? Подхвърляш я насам-натам, като че ли е някаква парцалена кукла.“

Беше си играл с чувствата й, целенасочено я беше извадил от равновесие, опитвайки се да постигне онова, което искаше — цялата история, вътрешната информация… жената: жената, която стоеше пред него, издигнала гордостта си като щит.

— Как ти се струва това като допълнение към сюжета, господин Брукс? — горчиво запита Елън. — Може би така ще напишеш историята по-добре. Въпреки, че корпоративните магнати, които злоупотребяват сексуално, може би не се продават толкова добре като отвлечените деца. По-добре е да се потопиш в емоциите и да ни удариш така, че да ни рукне кръв. Е, поздравления, Джей, чрез мен удари в десетката. Можеш да се гордееш.

— Елън — започна той, протягайки ръка.

Тя отстъпи назад, като държеше ръцете си пред себе си, предупреждавайки го:

— Мисля, че трябва да си вървиш. Има още доста време, докато настъпи нощта. Можеш да се прибереш и да напишеш тази малка сцена. Няма нищо по-добро от личните преживявания, нали?

— Престани.

— Не ми заповядвай в собствения ми дом, Брукс. Ще извикам полиция и ще те вкарат в затвора.

Щеше да го направи, в това Джей не се съмняваше. Елън не блъфираше.

— Елън, съжалявам — промълви той, — аз съм истински негодник. Признавам го.

— И смяташ, че това ти дава право да продължаваш да бъдеш негодник, когато предупреждаваш хората навреме, те не могат да се оплачат по-късно, нали? Щом им кажеш, че имаш намерение да ги използваш…

— Не съм дошъл тук да те използвам.

— Така ли? Дали някога ще схванеш разликата? Снощи ми каза, че нямаш нищо общо със случая, но накрая дойде и го използва срещу мен.

— Не е вярно. Преувеличаваш.

— Мислиш ли? Я да видим — саркастично изрече тя. — Снощи спахме заедно. Днес отивам да свидетелствам при хипнотизиране на жертвата. Ето те отново тази вечер, търсиш нов разговор в леглото и се гневиш, когато ти отказвам. Какво още да добавя?

— Това са пълни глупости — изръмжа той ядосан, защото знаеше, че тя не е далеч от истината. Вярно бе, че искаше да научи какво се е случило с Джош. Искаше да я накара да говори за това. Но не смяташе да я отведе в леглото си, за да получи информация.

— Ти не си по-добър от онази репортерка, която спеше със Стайгър — изрече тя с отвращение.

— Не проституирам, за да получа информация. — Джей направи стъпка към нея, после още една, като я принуждаваше да отстъпва, докато не се опря във фотьойла. — И преди ти казах: това, което се случи, засяга единствено нас двамата. Може да сме се срещнали покрай случая, но те уверявам, че снощи не мислех за него. Мислех си само колко нежна и темпераментна си и как силно ме прегръщаш…

С всяка изречена дума гласът му омекваше. Доближаваше се все повече до нея, докато накрая застанаха плътно един срещу друг.

— Това, което стана снощи, няма нищо общо със случая — промълви той. — Много добре го знаеш.

Искаше й се да повярва в това. Тя беше зряла жена, която беше направила избора си. Не я беше съблазнил, нуждаеше се от него. Тя също го желаеше. Част от нея го желаеше и сега.

— Ти си жена, Елън. Не те възприемам като част от случая. Не трябва да допускаш той да те обсеби. Или искаш точно това?

Точно така. Но къде можеше да постави разграничителната линия… и къде беше неговата? Къде свършваше случаят и започваше техният личен живот? Можеха ли двете понятия да бъдат разделени, или бяха безнадеждно свързани като всичко останало в този лабиринт?

— Изглежда, този път нямам избор — тъжно изрече тя. — Веднъж успях да избягам, но злото ме намери и тук. Костело дойде. Медиите. Хана ме потърси. И Джош. И хората, с които работя. — Тя се насили да се усмихне. — Чувствам се като обсадена.

— Не съм ти враг, Елън.

Не. Той беше едно от онези митични същества — понякога добри, друг път лоши, винаги прикрити и тайнствени, чиято роля остава неясна докрай.

— Знаеш с какво трябва да се справя — обясни тя. — От мен зависи тези хора да получат правосъдие. Това е най-трудният случай, с който съм се сблъсквала през цялата си кариера. Чувствам се стара. Страхувам се до смърт, че този кучи син ще ме надхитри и ще си тръгне. А ти — просто се появяваш в дома ми, защото искаш да спиш с мен.

— Дойдох тук, защото се тревожех, Елън — упорито повтори Джей, — и нямам намерение да си ходя.

Металната нотка в гласа му я накара да разтвори широко очи.

— Моля?

— За Бога, Елън, някой вдигна колата ти във въздуха. Заплашиха те. Беше сама с онзи лунатик и приятелчетата му, а тъпият Барни Файф е паркирал пред дома ти. Щом аз мога да вляза тук, без той да разбере, би могъл и всеки друг, който иска да ти отмъсти. Няма да си тръгна. Не искам да пострадаш.

Не искаше той да пострада, но така или иначе той си беше негодник. Щеше да пише за този случай, щеше да го промени, за да бъде прочетен и захвърлен или забравен в самолета. Щеше да я сведе до някакъв герой, както щеше да постъпи с Хана, Джош, Мич и Мегън. Щеше да получи каквото иска и да си тръгне. Беше й дал частица от себе си, но все пак щеше да си отиде.

— Много хубаво — каза тя. — Оценявам това изявление. Ще бъде първото нещо, за което ще си помисля.

— А тази вечер?

— Ще рискувам.

— Не — възрази той, — не трябва да поемаш каквито и да е рискове. По-разумно е да отидеш някъде другаде, на сигурно място. Веднъж щеше да пострадаш, защо да рискуваш отново?

— Снощи рискувах не по-малко.

— И сега съжаляваш.

— Не — каза Елън. — Просто ми се струва по-разумно да не го правим отново.

В продължение на един дълъг миг Джей изучаваше лицето й. На него бе изписано откровеност, решителност и съжаление за този момент, ако не и за нощта, която бе прекарала в обятията му. Може би я беше съблазнил. За пръв път мнението на някого означаваше нещо за него. За пръв път в живота си пожела да бъде нещо, което не беше. Честен.

Животът се беше усложнил твърде много.

— Моля те, Джей — промълви тя. — Не е защото не искам. Просто не мога. Не сега. Трябва да поканя полицая вътре, за да прекара нощта на канапето в дневната. Моля те, върви си.

— Предпочиташ някакъв дебел полицай да се тъпче с понички на канапето ти, вместо да си с мен в леглото. Просто не е за вярване.

— Така ще е най-добре. — Тя му подаде шубата и тръгна към трапезарията.

— Бих искала нещата да се развият по друг начин, но случаят си е случай, аз съм си аз, а ти си си ти.

— Не съм достатъчно добър за теб — прошепна той. — Е, скъпа, не ми казваш нищо ново.

— Може би, когато всичко свърши… — започна Елън, но спря. Какъв смисъл имаше да го казва? Бяха прекарали нощта заедно, без да си обещават нищо.

— Лека нощ — изрече той, наведе се и я целуна бавно и чувствено. — Ако решиш да рискуваш — прошепна й, — знаеш къде да ме намериш.

Излезе.

Елън стоя на вратата, докато студът не охлади кожата и желанието й. Но силното чувство на копнеж, на съжаление остана, когато взе куфарчето и тръгна към спалнята си.