Тами Хоуг
Виновен като греха (22)

Глава 21

Отец Том седеше на скамейка в дъното на църквата срещу мястото, където неговият дякон Албърт Флетчър бе паднал преди шест дни и бе намерил смъртта си — преданият служител на Бог, чиято вяра се бе превърнала във фанатизъм и лудост; лудостта му доведе до неговата смърт, тук, на мястото, което обичаше. Беше тъжно и му се стори жестоко като повечето неща, случили се напоследък.

Седеше сам. Студът беше попречил на вярващите да дойдат на сутрешната меса. Беше я провел заради себе си, надявайки се, че ще изпита вярата, че все още принадлежи на църквата. Но не можеше да се освободи от отчаянието, сякаш беше напълно и духовно сам, изоставен от същия Бог, който беше позволил Джош да бъде отвлечен, Хана да страда, а Албърт да умре.

Беше решил да изповяда чувствата си, но знаеше много добре, че в отговор ще получи лишени от смисъл баналности. Това беше изпитание. Трябваше да се моли. Трябваше да запази вярата си. Щяха да го потупат по главата и да му препоръчат да каже сто пъти „Аве Мария“. Най-много да го изпратят за седмица или месец в някое уединено място, където църквата изпращаше онези, които я поставят в неудобно положение — отци алкохолици, психически неустойчивите, но не за дълго, защото изпитваха недостиг на свещеници и беше по-добре да имат в енорията свещеник без вяра, отколкото никакъв. Поне можеше да се опита да изкупи вината си.

Политиците в църквата го бяха одумвали и продължаваха да го правят. Той се беше присъединил към нея по благородни причини.

Вдигна глава и погледна към високия таван с деликатните позлатени арки и рисунки. „Сейнт Елисиус“ е била построена по времето, когато все още са били строени малки катедрали, а енориашите са предпочитали да дават пари за църквата, вместо да поддържат терористични организации.

Изградена бе от местен варовик. Две високи кули с остри върхове се извисяваха сякаш до небето като войници на Бога. Прозорците бяха със стъклопис — истинско произведение на изкуството, а мозайки изобразяваха случки от живота на Христос. Вътре стените бяха боядисани в сиво-синьо, украсени с бордюр от златно, бяло и розово. Скамейките бяха от дъбово дърво. Поставките за коленичене бяха тапицирани с изтъркан плюш. Беше място, предназначено да вдъхва благоговение и спокойствие. Място за ритуали и чудеса.

Сега той сам се нуждаеше от тях.

Покрай южната стена бяха наредени кандила, които горяха и разнасяха сладникава миризма на восък. На стената зад редицата свещници бяха наредени ръчно изработените постери от класа по религия, който се молеше за Джош, а сега за Дъстин Холоуман. Децата не биваше да се молят за такива неща, не биваше да познават страха за живота си.

В тишината той можеше да чуе гласа на баща си, който четеше вестника си с три дни закъснение, защото това бе времето, за което пощата можеше да стигне до тях в малкото ранчо близо до Ред Лодж, Монтана. Всяка сутрин Боб Маккой идваше на закуска, след като бе свършил работата си, четеше вестника, поклащайки глава, и казваше: „Светът е полудял.“

Остро изскърцване го върна към реалността. Някой беше влязъл през главната врата, която се нуждаеше от смазване. Извърна се и присви очи, за да види по-добре.

— Търся отец Том Маккой.

— Аз съм отец Том — отвърна той и се изправи.

— Джей Бътлър Брукс.

— О, писателят на криминални романи. — Том му подаде ръка.

Джей също му подаде ръка.

— Познавате творбите ми, отче?

— Слушал съм за тях. Не обичам да чета художествена литература. Ежедневният ми сблъсък с реалния живот ми е достатъчен. Какво мога да направя за вас, господин Брукс?

— Бих искал да ми отделите малко време. Нали не ви прекъснах?

Том Маккой хвърли ироничен поглед към празната църква. Джей си каза, че той не прилича на отците, които е виждал или си е представял. Беше млад, твърде привлекателен, с тяло на атлет и носеше черни джинси и избеляла фланела с емблемата на университета „Нотр Дам“. Свещеническата му якичка изглеждаше доста странно, тъй като носеше каубойски ботуши. Явно беше с неспокоен ДУХ.

— Днес хората не се тълпят да търсят спасение — изрече Том.

— При такова време смятам, че хората са решили да поемат този риск — отвърна Джей. — Какво са ден-два в чистилището?

— Вие знаете за чистилището, господин Брукс? Католик ли сте?

— Не, сър. Родителите ми са баптисти, а по-късно се обърнах към цинизма, но зная всичко за чистилището. — В гласа му можеше да се долови умора. — Не сте поставили на мястото създателя на ада.

— Не, предполагам, че не. Бихте ли дошли в кабинета ми?

Джей поклати глава. Огледа вътрешността на църквата, спирайки поглед на стъклописите и статуите.

— Много е красиво. Чудесно място си имате.

Според вестниците полуделият дякон беше ударил отец Том с един от месинговите свещници от олтара. Джей се запита дали свещникът все още е на мястото си, или полицията го е отнесла като веществено доказателство.

От огромното разпятие зад олтара деликатно изработеното лице на Исус гледаше сърдито надолу към него, сякаш не одобряваше мислите му.

Отец Том се отмести на скамейката. Джей седна до него. Изглежда, студът беше проникнал чак до костите му през десетте минути, през които беше стигнал дотук с джипа. Във всеки случай църквата не изглеждаше по-топла от вътрешността на хладилен камион. Вероятно я отопляваха само когато идваха енориашите. Нямаше смисъл да се отоплява оборът, когато стадото го няма.

— Вие сте тук, за да напишете книга — безизразно изрече отец Том.

— Не одобрявате ли?

— Не е моя работа да одобрявам или не.

Писателят се усмихна.

— Е, никога не съм знаел как да спра някого.

— Джош и Хана преживяха достатъчно — каза Маккой. — Не искам да бъдат наранени отново.

Джей повдигна вежди.

— А Пол?

Свещеникът отвърна поглед.

— Пол даде ясно да се разбере, че не иска нищо от църквата и от мен.

— Можете ли да го обвините?

— Не, за това не.

Откровеността му беше изненадваща, но от друга страна, нищо в отец Том не изглеждаше обикновено. Според различните мнения в града той беше бунтар, добър или човек, който не уважава църквата. Зад очилата със златни рамки сините му очи бяха искрени.

— Не се интересувам от това да използвам жертвите, отче.

— Вие ще опишете техния живот, ще му направите дисекция, ще го оформите като забавно четиво, за да натрупате пари. Как може да се нарече това?

— Неща от живота. Хората искат да знаят за тях. Но знанието им не променя онова, което се е случило. Нищо не може. Искам да науча откъде обикновените хора намират сили да се справят с подобни трагедии. Искам да разбера какво можем да научим от това ние, останалите хора.

— И да натрупате пари.

— И да спечеля пари — призна той. — Бедните може и да станат богати в Божието царство, но аз искам своите сега.

— Хана не е обикновена жена — каза отец Том. Изразът на лицето му се смекчи. — Попитайте всеки. Тя е по-силна отколкото осъзнава. Мила. Добра. Не искам да ви казвам какво означава тя за нашата община като лекар, като модел на поведение.

— Трябва да е било трудно за нея — предположи Джей, наблюдавайки внимателно реакцията му. Гняв. Появи се и изчезна.

— Беше истински ад — откровено изрече отец Том. — Аз съм свещеник повече от десет години, господин Брукс. Все още не мога да разбера защо на добрите хора им се случват лоши неща.

— Такава е волята Божия — осмели се да каже той.

— Надявам се да не е така. Каква е целта да се наказват вярващите и невинните? Наричам това садизъм, съгласни ли сте с мен?

Джей се облегна и насмешливо изгледа отец Том.

— Сигурен ли сте, че сте свещеник?

Той се изсмя и погледна встрани.

— След последните няколко седмици смятам, че никой от нас не може да е сигурен в нещо.

Отговорът докосна струна. Истината. Истина, която никой не искаше да чуе.

— Но вие сигурно постоянно се сблъсквате с подобни неща — каза Маккой. — Такава ви е работата — да се занимавате с жертви. Това притеснява ли ви, или сте имунизиран?

— Не съм имунизиран, само предпазлив. Държа се на разстояние. Не позволявам да ме замесват лично. Дошъл съм да задавам въпроси, да търся отговори, да свържа всичко и да продължа нататък. — Дори докато изговаряше тези думи, можеше да види лицето на Елън. Усещаше я в прегръдките си, усещаше страха й, сълзите, които попиваха в ризата му. На известно разстояние.

— Не е заради мен — каза той. Това също беше лъжа.

Може би наричаше идването си в Дийр Лейк бягство, но не можеше да избяга от факта, че въвличането в този случай не е било заради самия него, заради чувството му на загуба. Това беше, за да се накаже и утеши. Защо не се бе качил на самолета за Барбадос, след като беше видял Кристин? Щеше да се пече на слънце и да пие ром, вместо да мръзне и да се рови в чувствата, скрити дълбоко в душата му.

— Просто записвам историята — заяви той, сякаш наистина можеше да го направи.

— Нищо лично? — Отец Том проницателно се вгледа в него. — Имате ли деца?

„Зависи кой пита“, помисли си той, но не отговори. Изповедта беше за енориашите на „Сейнт Елисиус“, не за хитър печалбар от друг град.

Маккой реши, че няма.

— Срещали ли сте се с Хана и Джош?

— Още не.

— Защо? Историята е за техния живот.

— Има замесени и други хора. Опитах се да разровя миналото, да опозная играчите.

— Наистина?

— Ако искате да кажа, че не ми се струва правилно да се обърна към нея, няма да го направя, отче — изрече той, питайки се как ли ще го накаже Господ за това, че лъже свещеник.

Отбягваше Хана Гарисън с извинението, че историята е повече за нейния син. В нея се говореше за съдопроизводство, за ченгета, за Гарет Райт и Денис Енберг. Но основата беше малкото момче. Осемгодишно дете, което бе изтръгнато от корена.

Беше избрал тази история, за да избяга от своята болка. Джош, който беше на осем години, с лунички и паднали млечни зъби. Който играеше хокей и бейзбол в малката лига. Спомни си за снимката в кабинета на Пол — Джош в бейзболната си униформа с Пол, гордия баща. Копнежът сви гърдите му.

„Какво, по дяволите, правиш тук, Брукс?“

Отец Том се изправи.

— Нека се поразходим, господин Брукс. Смятам, че би трябвало да се запознаете с един човек.

* * *

Отправиха се към Лейкшор покрай къщата на Гарет Райт, където няколко репортери бяха паркирали колите си, и спряха пред къщата на Киркууд. Джей беше спирал веднъж пред тази къща, но се беше отказал да влезе вътре. Нищо не се беше променило за няколко дни. Снежната крепост в предния двор все още не беше завършена. Запита се дали Джош ще я направи някога и какво е преживял, за да се промени дотолкова, че да загуби интерес към игрите.

Отец Том слезе от черокито. Джей погледна към миникасетофона, който лежеше между седалките, но не го взе.

Тръгнаха към къщата. Тя беше последна на улицата. Изглеждаше удобна, място, на което да отгледаш децата си. От предното стъпало гледката към улицата и околните къщи беше ограничена от гаража, който се намираше пред къщата. Виждаха се езерото и дърветата по брега му. През голите клони на замръзналите храсти в далечината се забелязваше колежът „Харис“.

На това стъпало беше оставен Джош преди четири дни. Сам. Облечен в раирана пижама. Майка му не беше видяла никого, нито кола. Къщата на Гарет Райт беше на същата улица, но все още не беше открито доказателство, което да докаже, че Джош е бил там. Карън Райт беше под охрана в хотела „Фонтейн“.

Кой го беше довел? Тод Чайлдс? Кристофър Прийст? Или съучастникът на Райт, някой, който можеше да се движи свободно из града, непознат, невидим, незаподозрян? И каква беше връзката с Райт? Или връзката беше с хората, които живееха в къщата?

Хана Гарисън отвори вратата и се усмихна, щом видя отец Том.

— Отново си забравил ръкавиците си — упрекна го тя. — Ще е истинско чудо, ако ръцете ти не замръзнат.

— Е, това определено ще подобри отношенията ми с епископа.

По време на изпитанието почти никой не виждаше Хана, докато съпругът й участваше в издирването и даваше изявления за пресата и телевизията. Но Джей я беше гледал по време на интервюто и беше запомнил гласа, напевността на речта и сините й очи. Знаеше, че се обвинява, защото не е отишла да вземе Джош от пързалката. Беше видял болката, изписана на лицето й. Животът й беше идеален и неочаквано всичко около нея се беше сгромолясало.

И той искаше да напише книга за това.

— Джей Бътлър Брукс, госпожо — подаде й ръка той.

Тя престана да се усмихва и хвърли поглед на приятеля си, отец Том.

— Помислих си, че е важно — беше всичко, което каза той.

— Не съм репортер, госпожо — обясни Джей.

Хана вдигна брадичка, погледът й стана студен, когато отвърна:

— Знам кой сте, господин Брукс. — Поведе ги не към дневната, където телевизорът работеше и навсякъде бяха разхвърляни играчки, а към хола, който явно не беше използван от Коледа насам. Отдалечаваше го от истинския си дом, от децата си. Джей прие това леко отклонение като част от общата картина, като част от историята, като част от това, което беше Хана Гарисън.

Тя седна начело на масата. Въпреки че изглеждаше така, сякаш беше болна — слаба, бледа, с тъмни сенки под очите — държанието й беше царствено. Вълнистата й златиста коса беше прибрана назад, подчертавайки чертите й, с които много манекенки биха се гордели и забогатели, но тя не носеше грим или бижута. Пуловерът й явно беше от времето, когато е следвала, но тя би изглеждала елегантна дори в дрипи.

— Съпругът ми ми каза, че е разговарял с вас.

— Защо това ме кара да мисля, че вече имате нещо против мен?

— Вероятно Пол има нещо против, аз правя сама преценките си.

Джей кимна.

— Ясно. Казаха ми, че сте забележителна жена, доктор Гарисън.

Тя небрежно махна с красивата си ръка.

— Поради обстоятелствата. Заради това, за което сте тук, нали?

— Няма да ви лъжа, доктор Гарисън. Аз съм писател. Бих искал да опиша тази история.

— А ако откажа, ще я напишете и без мен, нали?

— Вероятно. Бих искал да включа вашата гледна точка, но зависи от вас, дали бихте искали да участвате или не.

— Е, това е лесно. Отговорът ми е отрицателен. Достатъчно ми е, че преживях тази трагедия веднъж. Нямам желание да я преживявам, като ви я разкажа, или да живея с мисълта, че хиляди хора ще я прочетат.

— Не, дори ако с това помогнете на някого да разбере…

— Какво да разбере? Всичко е толкова неразбираемо. Знам го от личен опит, тъй като всяка нощ, всеки ден се опитвам да разбера. Обаче в отговор възникват още въпроси.

— Ще дам значителна сума на Джош — каза Джей.

Направи му впечатление, че Хана не беше изрекла нито дума за заплащане, докато това беше буквално първата мисъл в ума на съпруга й.

Тя го изгледа студено.

— Не бих продала сина си или себе си, господин Брукс. Не се нуждаем от парите ви. Всичко, което искам, е да избягаме от този кошмар, да се отдалечим от него емоционално и да продължим живота си. Всякакви пари, свързани с онова, което се случи, само биха ни напомняли отново за трагедията. Това ще са един вид кървави пари.

Тя се изправи и приглади с ръце пуловера си.

— Не. Това е моят отговор. Искате ли кафе?

Темата беше променена, сега тя се беше заела със задълженията си на домакиня. Джей изпита чувството, че ако беше дошъл тук преди месец, Хана щеше да е по-мила и внимателна, не толкова рязка, с по-добри маниери. Както много хора, които беше интервюирал, хора, които бяха преживели ужасни неща, тя беше видяла колко много мръсотия има в живота, за да претендира, че човешкият род е нещо по-съвършено от останалите видове на планетата.

Телефонът иззвъня. Тя се извини и отиде да отговори.

— Ще бъде направен попечителски фонд — каза той на отец Том. — Ще могат да правят каквото пожелаят с парите. Ако искат, могат да ги подарят на някого.

Свещеникът сви рамене.

— Това няма значение за вас. Вие сте опростили греховете си, вашата роля е изиграна, платили сте вашата такса.

— Ако пазя всеки цент за себе си, ще съм алчен кучи син. Ако ги раздавам, то тогава се опитвам да купя нечие съзнание — изръмжа Джей.

— Така ли е?

Той дрезгаво се изсмя. Какво, по дяволите, имаше той със съзнанието? Това беше само свръхбагаж, още един камък, висящ на шията му, който да го тегли надолу. Ако имаше съзнание, трябваше да вярва, че грешката е в него, че поради тази причина Кристин крие сина му от него, че това не е просто отровна омраза. Твърде много го болеше. Само като си помислеше, че грешката е негова, че осем години не е знаел за сина си.

На вратата на дневната неочаквано се появи пясъчноруса главица със сини очи. Очите бяха мрачни и гледаха втренчено.

— Здравей, Джош — весело поздрави отец Том. — Искаш ли да дойдеш при нас?

Момчето стоеше до вратата и притискаше към себе си раничка. Беше облечено с широки джинси и черна хокеистка фланела на „Блекхоукс“, няколко номера по-голяма. Не помръдна от вратата.

Джей се извърна настрани и облегна лакти на масата.

— Здравей, Джош — тихо изрече. — Казвам се Джей. Баща ти ми каза, че си доста добър в бейзбола.

Изразът на Джош не се промени. Не се отпусна при споменаването на баща му, нямаше никаква реакция. Лицето му бе създадено за усмивки. Джей си спомни за фотографията в кабинета на Пол — и снимката от постерите с надпис „Изчезнал“ — момче с паднали предни зъби и униформа на скаут.

Джош бавно прекоси коридора и влезе в трапезарията, очите му не се отделяха от непознатия. Когато стигна до отец Том, той бръкна в раничката си, извади тетрадката си и откъсна лист от нея.

— Предполагам, че сега хокеят е на мода — продължи Джей, като се опитваше да предразположи момчето да каже нещо. — В моето родно място не играем много хокей. Да не говорим, че нямаме зима.

Момчето не му обърна внимание, коленичи на пода и внимателно сгъна страницата наполовина, а сетне още веднъж. Когато свърши, се изправи, сложи раничката на рамо, тръгна по права линия по килима, сякаш ходеше по въже. Когато стигна до масата, подаде листа на отец Том.

— За мен ли е? — попита той, приемайки подаръка.

Джош кимна.

— Но не го отваряй сега.

— Добре. — Той пъхна листа във вътрешния си джоб. — Ще го запазя за по-късно.

Момчето отново кимна, заобиколи го и тръгна към вратата, като се взираше в Джей с големите си тъжни очи.

Хана се върна и понечи да погали сина си. Джош се отдръпна и се втурна в дневната.

— Съжалявам — изрече тя. — Решихте ли дали ще пиете кафе?

Джей се изправи.

— Не, благодаря, госпожо. Трябва да тръгвам. — Потърси визитна картичка и й я подаде. — В случай, че промените решението си.

— Няма — твърдо отвърна тя.

Тя се различаваше много от съпруга си. Бракът им явно вече беше приключил. Кой от тях се беше променил за добро или за зло? Още колко ли време щяха да живеят заедно, ако Джош не беше отвлечен?

— Беше ми приятно да се запознаем, Хана — каза той. — Отец Том е прав. Вие сте необикновен човек. Независимо от това, което мислите.

Дълбока тъга помрачи очите й.

— Точно към това се стремя — не желая да бъда героиня. Просто искам да живея нормално.

Не му се вярваше това да стане скоро. Ядоса се, когато излезе навън и един фотограф го снима от тойотата си, паркирана на улицата.

— Тя не заслужава това, което й се случи — каза отец Том, когато влязоха в джипа.

„Не беше ли задължение на свещениците да изслушват своите енориаши да размишляват за жестокостта на този свят?“ — помисли си Джей. Том Маккой явно имаше повече въпроси, отколкото отговори — бреме, което изглежда, много му тежеше.

— Според моя опит, отче — каза Джей, — животът е изпълнен с жестокост. Ако се опитаме да разберем защо, най-вероятно е да полудеем.

Отец Том не каза нищо, но извади от джоба си бележката на Джош и я разгъна.

Рисунката беше съвсем обикновена: тъжно лице с празни тъмни очи, оградено от черен квадрат. Текстът накара сърцето му да се свие. „Когато бях загубен.“

Джош не беше единственият изгубен в това изпитание. Загубен живот, загубена любов, загубено доверие… загубена вяра. Том се опита да схване всичко това, беше се молил за малко утеха, но всичко, което изпитваше, беше страх, тъй като вярата в живота му се изплъзваше все повече, а онова, за което мечтаеше, беше да прегърне жената на друг.

Когато бях загубен…

Той сгъна листа и го прибра обратно в джоба си.

 

 

Погребението се проточи безкрайно. Виктор Франкен имаше много приятели и познати, които не се притесняваха да използват погребението, за да покажат ораторските си умения. Времето бе попречило на онези, които живееха далеч, което местните жители изтълкуваха като повече време за техните речи.

Елън седеше зад Грейс Лютеран, като се питаше дали топлият въздух идва от пещта или това беше в резултат на събирането на множество адвокати на едно място.

Преддверието бе пълно с репортери, които причакваха хората за коментар. Роднините на Франкен бяха седнали на предните скамейки, включително правнукът му от Лос Анжелис, който беше открил церемонията с литургичен танц, накарал местните жители да се свият по местата си. Хората от Минесота рядко изразяваха нещо с телата си и никога не се обличаха в черни трика.

Животът в Дийр Лейк беше започнал да наподобява филм на Фелини, а Руди Стович беше като тъжния клоун. Той драматично извисяваше и понижаваше гласа си.

Майк Лумкин, адвокат от Татонка, се наклони към Елън и прошепна:

— Ако е такъв и в съдебната зала, по-добре ще е да се ориентирам към недвижимите имоти.

— Стискай палци — отвърна му тя също шепнешком. — Може би ще бъде открит от телевизията. От него може да стане следващият Уорнър.

— Кой ще играе Ръсти?

— Манли Ванлуун.

— Звучи ми като епизод от „Хи-Хоу“ — изрече той с гримаса. — Хей, трябва да поговорим за делото „Тилман“. Какво мислиш за отслуженото време?

— Смятам, че сънуваш. Отслуженото време и осемдесет часа общественополезен труд.

Той ококори очи.

— Осемдесет?

— Деветдесет?

— Шейсет?

— Сто.

— Осемдесет ми се струват добре — прие той и се облегна, когато Руди се канеше да завърши възхвалата си.

Елън потисна въздишката си. Опитваше се да не мисли за нищо, за да отдаде последна почит на съдия Франкен. Той беше добър човек, добър съдия и щеше да им липсва.

Погребението щеше да бъде извършено, когато снегът се стопи. След последната молитва всички се раздвижиха, за да се почерпят със сладки и кейк от помощничките в дружеството на лютеранките и за да поговорят, но не за съдия Франкен, а за Гарет Райт и отвличането. Елън обиколи помещението и се измъкна през страничната врата, която водеше към паркинга.

Когато се върна в съда, онези, които бяха останали по работните си места, се приготвяха да си тръгват.

Куентин Адлер стоеше с куфарче в ръка и разговаряше с Марта, тяхната секретарка.

— Бих отишъл да изразя уважението си, но съм потънал в работа — заяви важно той. — Нали знаеш, Руди ме помоли да поема някои от делата на Елън.

Елън вдигна поглед към тавана и мина зад него, отправяйки се към бюрото на Фийби. Секретарката й седеше с вълнено пончо на скута си, изразът на лицето й беше като на третокласник, наказан да остане след часовете.

— Има ли някакви съобщения? — попита Елън, преструвайки се, че не забелязва цупенето й.

— Пощата е на бюрото ти. Някой ти изпрати рози. Пити Еклунд иска да се споразумеете за делото „Цимерман“. Обаждаха се репортери от вестниците. Агент Вилхелм каза, че от токсикологията са се обадили, че има следи от триазолам в кръвта на Джош Киркууд — изрече тя, подавайки й бележките. — Трябва ли да остана?

— Да нямаш среща?

— Вече не.

— Не е нужно да оставаш. — Елън погледна бележката от Вилхелм и се опита да не се чувства като злата мащеха. — Но ще имаме нужда от помощта ти утре следобед.

Без да обръща внимание на въздишката на Фийби, тя влезе в кабинета си. Триазолам. Отиде направо до библиотеката и извади справочника, в който бяха записани всички възможни лекарства, законни или не, познати на човечеството. Триазолам, по-популярен като халцион. Това беше депресант, често предписван като хапчета за сън, също често използван в психиатричните отделения. Прегледа страничните ефекти, които включваха загуба на паметта и халюцинации. Когато употребата му се спре внезапно, са възможни странни действия, като психози и параноя.

Това може би бе обяснението за поведението на Джош, помисли си тя. Достатъчно силна доза може би го е държала в хипнотично състояние по време на задържането му, по времето, когато Райт му е внушил най-различни неща. Рязкото спиране на лекарството може да е причинило лека психоза.

Тя набра номера на Вилхелм и забеляза букета в зелената ваза. Веднага си помисли за Брукс. Кучият син си мислеше, че може да я трогне с цветя и с проклетата си усмивка. Двамата с Костело сигурно доста са се смели, обсъждайки я, докато си пият питиетата. Като притискаше слушалката между ухото и рамото си, тя взе бележката, пъхната между бодливите стебла, и я отвори.

— Агент Вилхелм.

— Обажда се Елън Норт. Благодаря за обаждането за токсикологичния доклад — изрече тя. — Това може да ни помогне.

— Наредил съм на хората си да търсят рецепта за халцион, изпълнена тук. Може и да имаме късмет. Но може да е била изпълнена в Минеаполис, където има няколкостотин аптеки.

— Трябва да започнем отнякъде — каза Елън. — Получихме ли доклада за кръвните тестове на О’Мали? Тя смята, че Райт й е инжектирал нещо, докато е била в безсъзнание. Ако успеем да направим паралел между двете лекарства…

Шумоленето на хартия прозвуча като статичен шум по телефона.

— Изчакай.

Елън отвори картичката и разгърна бележката.

„Злото идва при ТАЗИ, която го търси.

Търси Г за ГРЯХ.

Виж къде сме били.“

Елън изпусна бележката, скочи и се отдалечи от бюрото. Телефонната слушалка се удари в предната част на бюрото и увисна.

— Госпожице Норт? Чувате ли ме? Госпожице Норт? Ало?

Търси Г за ГРЯХ… виж къде сме били…

— О, Боже! — прошепна тя, оглеждайки кабинета си като обезумяла. Единственото място, където се чувстваше напълно спокойна. Погледът й се спря на шкафа с архивата.

Търси Г за ГРЯХ…

Издърпа чекмеджето и зарови из папките. Една от тях изпъкваше — чиста, твърда и неотваряна. Думата „Грях“ беше изписана с големи печатни букви на етикета.

Той беше идвал в кабинета й! Кучият син беше идвал в кабинета й.

Извади папката и я отвори. От моментална снимка я гледаше Джош Киркууд с безизразни очи и лице.