Тами Хоуг
Виновен като греха (33)

Глава 32

— Защитата призовава доктор Гарет Райт — заяви Костело.

Това явно беше смел ход: да подложи клиента си на кръстосан разпит. Самият обвиняем щеше да дава показания, което беше много необичайно за прослушване за вероятна вина, но, от друга страна, самият случай беше необичаен. Джей седеше с кръстосани ръце, обмисляйки стратегията. Ако Райт беше социопат, както го беше обрисувала Елън, то тогава той беше съвършен лъжец и играеше роля, която му харесваше — професор с добри маниери, заслужаващ обществена симпатия.

Джей трябваше да признае, че беше виждал това и преди. Ум студен като арктически лед, способен да очарова, но също и да убива. Беше разговарял с такъв човек в изправителния дом „Ангола“ в Луизиана. Мъжът беше приятен и беше добре информиран за всички политически събития. Образован, умен, с остър и язвителен ум. Човек, който беше задържал три сервитьорки от закусвални по магистралите като сексробини за три месеца, беше ги измъчвал до смърт, сетне беше препарирал главите и гърдите им за своята колекция. Д. Родман Мадсен, търговски представител на компания за помпи за напояване, два пъти избиран за търговец на годината и ковчежник на местната „Елк Лодж“. Убиец! Никой от познатите му не го бе заподозрял.

Гарет Райт зае мястото си и тихо изрече клетвата. Със синия си костюм и вратовръзка той приличаше на млад професионалист — привлекателен, консервативен и образован. Джей долавяше чувствата на хората около него — отхвърлянето, неверието. Дори съдията погледна към Гарет Райт недоверчиво, сякаш беше учуден, че този човек е в центъра на съдебната процедура.

Костело започна да му задава въпроси относно професионалните му задължения и научните му степени, сетне изтъкна приноса му към обществото и едва тогава започна да го разпитва.

— Доктор Райт, къде бяхте вечерта на дванадесети януари между пет и половина и седем и половина?

— Работех — спокойно отвърна той. — Преглеждах доклад по изследвания, които смятах, че могат да бъдат представени на моите студенти, занимаващи се с въпросите на възприятията и обучението.

— И къде извършвахте това проучване?

— В архива в мазето на Грей Хол.

— В студентското градче на „Харис“?

Той глупаво се усмихна.

— Да, в кабинета ми няма достатъчно място за всичките ми книги и помагала. В сутерена имам един вид допълнителен кабинет.

— Сам ли бяхте тази вечер?

— Не. Тод Чайлдс, мой студент, беше при мен до около осем и половина.

— И кога чухте за отвличането на Джош Киркууд?

— По-късно същата вечер. По новините в десет.

— Познавате ли Джош?

— Колкото познавам другите съседски деца.

— Познавате ли родителите му?

— Да, Хана и Пол. Те са познати на семейството ми. Не сме много близки.

— Имало ли е неприятни инциденти между вас?

— Не. Никога.

— Всъщност разговаряхте няколко пъти с доктор Гарисън след отвличането на сина й, нали? За да изразите съжалението си и да я посъветвате.

— Да. Обадих й се вечерта на двадесет и първи, за да й дам името на семеен терапевт в Едина, когото познавам. Беше ясно, че изпитанието беше разбило семейството им.

— А няколко пъти след отвличането журналистите ви ползваха като консултант, така ли е?

— Да, въпреки че им казах, че нямам опит в областта на криминалната психология.

— Преди арестуването ви разпитвали ли са ви някога в полицията за изчезването на Джош Киркууд?

— Не като заподозрян. Зададоха ми няколко общи въпроса — дали съм видял непознати в района, дали съм забелязал нещо по-различно в домакинството на Киркууд, такива неща.

— А вие какво им отговорихте?

— Че не мога да им помогна. Прекарвам по-голямата част от времето си в колежа или в кабинета си у дома.

— А къде бяхте следобед в събота на двадесет и втори януари?

— Работех. Новият семестър започваше в понеделник. Подготвях се.

— Сам ли бяхте?

— Тод Чайлдс беше с мен до около един и половина на обяд. След това останах сам. Около един и половина отидох вкъщи да обядвам и се върнах в колежа към четири часа. Прекарах следобеда и вечерта в Грей Хол.

— Кога се върнахте у дома?

— Към девет и половина вечерта.

— Бихте ли разказали пред съда какво се случи, когато се прибрахте?

— Току-що бях паркирал колата в гаража и тръгнах към вратата, когато чух нещо подобно на изстрели зад къщата. Отидох до вратата и видях мъж, който тичаше към мен. Помислих си, че може да е крадец, някакъв престъпник. Така че отскочих назад с намерението да се прибера и да повикам полицията. Вратата се отвори с трясък и в следващия миг бях нападнат и арестуван.

— Нямате представа какво се е случило през деня и вечерта с агент О’Мали, която е била отвлечена и пребита?

— Разбира се, че не. Откъде бих могъл да разбера?

— Как, наистина — изрече Костело, обръщайки се към присъстващите в залата. — Доктор Райт, притежавате ли скиорска маска като тази, която видяхте по-рано на снимките на обвинението?

— Едно време имах. Бях запален по ските. Ходех на ски поне три пъти седмично, без значение колко е студено, но не съм го правил през последните няколко зими.

— А имате ли представа какво се е случило с вашата маска.

Той поклати глава.

— Не. Вероятно съпругата ми се е отървала от нея на някоя разпродажба на употребявани вещи.

— Притежавате ли пистолет?

— Не. Аз съм противник на огнестрелните оръжия. Никога не бих държал пистолет у дома.

— И накрая, за протокола, доктор Райт, вие ли отвлякохте Джош Киркууд?

— Категорично не.

— Вие ли отвлякохте и пребихте агент О’Мали?

— Категорично не.

— Благодаря, доктор Райт. Нямам повече въпроси.

Елън се изправи. Заобиколи масата и зае мястото си.

Беше наблюдавала как двамата плетат мрежата си, привличайки вниманието на Грабко и пресата върху себе си. Играеха ролите си перфектно. Нейната работа беше да накара публиката да забрави за представлението им, да ги накара да забравят за всеотдайния доктор Райт и да опровергае историята им.

— Доктор Райт, този помощен кабинет, който използвате в сутерена в колежа, се намира в северозападния край на сградата, нали?

— Да, така е.

— Първата стая в края на стълбището?

— Да.

— И съвсем близо до площадката на първия етаж, където има изход към малък факултетски паркинг. Права ли съм?

— Да.

— Кабинетът ви е на много удобно място — констатира тя. — Лесно е да влизате и да излизате от него, без да бъдете забелязан.

— Възражение!

— Ще задам въпроса по друг начин — каза тя, доволна, че е спечелила точка за втори път. — Някой видя ли ви да излизате от сградата вечерта на дванадесети януари?

— Не видях никого.

— Казахте, че един от студентите ви, Тод Чайлдс, е бил с вас тази вечер.

— Да, точно така.

— Само той и никой друг?

— Не, никой.

— Доктор Райт, можете ли да обясните защо на разпита в полицията господин Чайлдс не е казал нищо за това?

— Възражение! Опит за спекулация.

— Приема се.

— Ами на двадесет и втори януари? Може ли някой да потвърди изявлението ви, че сте се върнали да работите след късен обяд и сте работили до девет вечерта?

— Бях сам и нямах представа, че ще ми е нужно алиби по-късно — сухо отвърна той.

За кратък миг, когато погледна Елън, в очите му проблесна подигравка. Погледът му предполагаше, че той само я оставя да играе, но под негов контрол. Тази мисъл се сви вътре в нея като червей, прояждащ увереността й. Представи си Дъстин Холоуман. „Някои в грях се издигат, други се провалят в добродетел…“

— А на двадесет и втори — настоя тя. — След като Тод Чайлдс е напуснал кабинета, не сте видели никого през целия ден и вечерта?

— Не, не съм.

Елън скръсти ръце, повдигна вежди и закрачи бавно пред свидетеля.

— Не ви ли се струва странно? Както казахте, новият семестър е щял да започне в понеделник. Смятате ли, че сте били единственият преподавател с кабинет в колежа, който е трябвало да се подготви?

— Не мога да говоря от името на колегите си — хладнокръвно отвърна Райт. — Вероятно са по-добре подготвени от мен. Или времето им е попречило да дойдат. Имаше снежна буря.

— Да, така беше — кимна тя. — Времето беше студено и противно. Въпреки това, когато началникът на полицията Холт ви арестува, вие сте били изпотен. Не сте носели ръкавици. Можете ли да обясните това?

— Бях се уплашил, госпожице Норт. Чух изстрели, видях мъж да тича към мен, мъж, който нахлу в гаража ми и ме нападна. Вероятно това е причината да се изпотя.

— А ръкавиците?

— Забравих ги.

— В такава студена вечер?

— Бях уморен. Беше станало доста късно.

— Температурата е била много под нулата.

— Проклинах се за това през цялото време по пътя за дома.

Отново я изгледа. Интимно. Забавляваше се. Въвличаше я в странен споделен само от тях момент, невидим за другите. Елън се обърна с гръб към него и тръгна към масата на обвинението, преструвайки се, че иска да погледне бележките си.

— Доктор Райт, агент О’Мали даде показания, че когато е разговаряла с вас в кабинета на професор Прийст, вие сте носели риза, вратовръзка и тъмни панталони. Когато Холт ви е арестувал, сте били облечен в черно. Защо?

— Смених си дрехите, когато се прибрах за обяд — отговори невъзмутимо той. — Беше събота. Знаех, че ще прекарам остатъка от деня сам. Реших, че така ще ми е по-удобно.

— Така че се облякохте като нинджа?

— Възражение! — изкрещя Костело.

— Приема се. — Грабко се намръщи. — Госпожице Норт, придържайте се към установения ред.

— Да, ваша милост — отвърна учтиво тя. — Нямам повече въпроси.

В галерията се понесе шепот, когато тя седна на мястото си. Елън знаеше за какво се вълнуват хората. Защо не го беше притиснала? Защо не го беше принудила да направи признание? Въпросите, които си задаваха всички новодошли в съда. Същите въпроси, които професорите по право избиваха от главите на студентите си. Гарет Райт никога не би си признал. Никога нямаше да се поддаде на натиск.

Той повтаряше своята история и нямаше да я промени. Щеше да се превърне в глупачка, ако се опита да го притисне. Нямаше смисъл да задава въпроси, щом знаеше, че отговорите ще бъдат лъжи.

— Защитата призовава Анет Фабрино.

Жената, която зае мястото на свидетеля, беше закръглена и с лице на херувим от Рафаел. Погледна към хората като сърна, прикована от фаровете на кола, очевидно обезпокоена, че ще трябва да дава показания пред толкова много хора. Костело се приближи, опитвайки се да я успокои с очарователната си усмивка.

— Имам само няколко въпроса към вас, Анет. Няма да отнемат много време. Първо, можете ли да заявите за протокола домашния си адрес?

— Лейкшор Драйв 92.

— Съвсем близо до дома на Райт? — Да.

— В събота на двадесет и втори погледнахте ли през предния си прозорец към два и половина?

— Да. Съпругът ми трябваше да се прибере от командировка към два часа, но закъсняваше и не се беше обадил. Притеснявах се дали ще успее да се прибере в това време.

— Какво видяхте, когато погледнахте навън?

— Видях доктор Райт да влиза в колата си и да се отправя на юг.

— Сигурна ли сте във времето?

— Да. Поглеждах часовника си през няколко минути.

— Благодаря ви, Анет. — Костело отново й се усмихна и пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Това е всичко. Не беше толкова зле, нали?

Закръглените страни на Анет се изчервиха.

— Госпожо Фабрино — започна Елън, когато адвокатът се отдалечи от свидетелката, — къщата ви е от западната страна на улицата, нали? Онази в стил Тюдор на ъгъла?

— Да.

— И вие твърдите, че сте видели сивия сааб на доктор Райт да потегля на юг. Това означава, че шофьорът не е бил от вашата страна.

— Ъ… да.

— Валяло е силен сняг този следобед, така ли е?

Тя кимна.

— О, да. Точно заради това се бях изнервила. Чух, че обстановката по пътищата се влошава.

— След като е валяло сняг и шофьорът не е бил от вашата страна, видяхте ли ясно лицето на доктор Райт?

— Ами… — поколеба се тя. — Не. Просто го зърнах, предполагам.

— Но познахте колата.

— Да. Тя е единствената в съседство.

— Така че изглежда уместно да очаквате той да я кара — спокойно изрече Елън. — Но можете ли да го потвърдите със сигурност?

Анет Фабрино загуби увереността си. Тя погледна към съдебната зала, търсейки подкрепа от някого. Опита се да спре погледа си на Костело. Елън застана пред нея и й попречи. Не желаеше той да втълпи някаква мисъл на свидетелката или да покаже недоволството си от нея.

— Помислих си, че е той — колебливо отвърна тя.

— Можете ли да се закълнете?

— Не.

— Нямам повече въпроси — любезно се усмихна Елън. — Благодаря за помощта ви, госпожо Фабрино.

 

 

— Защитата призовава Тод Чайлдс.

Съдебният пристав отвори вратата на стаята на съдебните заседатели и Тод Чайлдс се появи. Костело някак си беше успял да го вкара в съда през обедната почивка. И това не беше единственият фокус, който показа. Беше го преобразил така, че Елън дълго го гледа, докато се увери, че това наистина е Тод Чайлдс. Косата му бе прибрана на опашка и беше облечен в елегантен костюм и вратовръзка. Гладко избръснат и с ясен поглед, той зае мястото си и положи клетва.

Беше любезен, докато го разпитваха: „Да, сър. Не, сър.“ Нямаше и следа от неговата войнственост. Костело го беше издокарал като кандидат за младите републиканци. Достоен за доверие, благонадежден, студент, който печелеше малко пари като наставник. Никак не приличаше на младия мъж, с когото Елън беше разговаряла в „Пак Рат“. Адвокатът очевидно го беше настанил някъде, беше го накарал да се промени и вероятно сега младежът се отплащаше за грижите.

— Тод, беше ли с доктор Райт вечерта на дванадесети януари?

— Да, бях. — Той сведе поглед, преструвайки се, че маха прашинка от новите си панталони. — В сутерена. Проверявахме някаква информация, която бяхме събрали миналата година, и търсехме доказателства в минали статии.

— Пред полицията на двадесет и четвърти януари си казал, че си бил на кино същата вечер.

Чайлдс вдигна поглед към Костело и отново го сведе.

— Обърках се. Отидох, но по-късно.

— В кое кино отиде?

— В търговския център в Бърнсвил.

— Беше ли чул за отвличането на Джош Киркууд?

— Не.

— В събота на двадесет и втори агент О’Мали се е отбила в кабинета на професор Прийст, докато сте били в него, нали?

— Да.

— След като си тръгна, доктор Райт изглеждаше ли разстроен или развълнуван?

— Не.

— Каза ли, че ще тръгне след нея или че ще отиде до дома на Прийст?

— Не.

— Спомена ли за отвличането на Джош Киркууд?

Тод сви глава между раменете си.

— Да. Каза, че е срамота, защото са такова мило семейство.

Костело се извърна.

— Свидетелят е ваш, госпожице Норт.

Елън се доближи до свидетеля, притиснала длани, сякаш щеше да се моли, изражението й беше замислено.

— Тод, познаваш доктор Райт от дълго време, нали? Откакто си започнал да учиш в „Харис“ — така ли е?

Той я погледна с недоверие.

— Да.

— Заяви, че винаги си искал да се занимаваш с психология.

— Да.

— И доктор Райт не е бил само преподавател за теб, нали? Бил е твой съветник и наставник.

— Да.

— Приятел?

Той я изгледа твърдо.

— Уважавам го много.

— Това е възхитително, Тод.

— Той е възхитителен човек.

Тя наклони глава.

— Много малко възхитителни хора биват обвинявани в отвличане на дете и побой.

— Ваша милост! — обади се Костело.

— Госпожице Норт, отново ви предупреждавам — студено изрече съдията.

— Съжалявам, ваша милост — разкаяно отвърна тя, но не изпускаше от очи свидетеля.

— Вие уважавате и се възхищавате на доктор Райт. Колко? Достатъчно ли, че да лъжете заради него?

— Не!

— Възражение!

— Приема се.

— Къде отидохте на кино в онази вечер, Тод? — продължи тя.

— Казах. В Бърнсвил.

Тя се престори на учудена.

— Бърнсвил? Шофирали сте чак до Бърнсвил, за да отидете на късна прожекция в сряда, и сте забравили за това, когато са ви разпитвали в полицията?

— Казах им, че съм бил на кино.

— Разбирам. Тогава не сте били с доктор Райт по време на отвличането и това също сте забравили? Или твърдението ви, че сте отишли до Бърнсвил, се е изплъзнало, защото първоначално не го споменавате?

— Не ми се стори много важно.

— Докато полицията не провери — остро изрече Елън. — Имате добър успех в „Харис“, нали, Тод?

— Да.

— Тогава мисля, че е по-добре да ви предупредя за това, което ви очаква при лъжесвидетелстване…

Костело вдигна ръце.

— Ваша милост, това е натиск над свидетеля.

— Променете тона си, госпожице Норт.

— Да, ваша милост — механично отвърна тя, без да откъсва очи от Тод. — Къде сте отседнали през последните няколко дни?

— Възражение.

— Приема се.

— Имате ли представа, че полицията в Дийр Лейк ви търси…

— Възражение. — Адвокатът заспори, изправяйки се от мястото си.

— Необходимо е, за да разберем дали може да се вярва на думите на свидетеля, ваша милост — усмихна се невинно Елън към Грабко. — Ако господин Чайлдс се е криел, избягвайки…

Той удари с чукчето, страните му порозовяха.

— Госпожице Норт, не упорствайте.

Тя разпери ръце.

— Съжалявам, ваша милост, но свидетелят дава противоречиви показания в полицията и съда. Той е крайно предубеден и…

— Изказахте се вече, госпожице Норт — прекъсна я съдията.

Тя кимна и се отдалечи от мястото на свидетеля.

— Нямам повече въпроси.

Чайлдс се изправи и до вратата на залата беше посрещнат от Мич и униформен полицай.

— Какво, по дяволите… — извика Чайлдс, опитвайки се да освободи ръката си от хватката на полицая.

Костело скочи на крака.

— Ваша милост, това е оскърбително!

Хората зашумяха, докато боричкането на пътеката продължаваше, и репортерите наскачаха от местата си, за да видят всичко по-добре. Съдебният пристав бързо мина през вратата, докато Мич и офицерът държаха Чайлдс и го поведоха навън. Грабко счупи още едно чукче след напускането им.

Съдията заповяда на двете страни да заемат отново местата си пред него. Елън застана до Костело, усещайки как гневът се излъчва на вълни от него, докато я обвиняваше, че е превърнала прослушването в цирк.

— Наистина, господин Костело — хладно отвърна тя, — не смятате ли, че се държите като параноик? Полицията търси Чайлдс от няколко дни, за да го разпита за онова нахлуване в магазина. След като не получиха съдействие, сигурна съм, че са решили да го арестуват, където и да е.

— Пред съда? — изрева той, гневът му се разгаряше.

— Аз също не харесвам подобни действия, госпожице Норт — обади се Грабко строго. — Ще разговарям за това с Холт.

— Би трябвало да бъде отстранен от случая — избухна Костело. — Сблъсъкът на интересите е очевиден.

— Въпросът не се отнася до прослушването, господин Костело — възрази Елън.

— За последен път, госпожице Норт — изрече през зъби съдия Грабко, — избягвайте да вършите моята работа. Сега, върнете се по местата си и ще продължим прослушването с по-цивилизовани маниери. Повикайте следващия си свидетел, господин Костело.

Когато се върнаха до масите си, вратата в дъното на залата се отвори и се появи мъж на средна възраст с пригладена тъмна коса. Той тръгна по пътеката, държейки малък кафяв плик. Подаде го на Горман. Размениха си тихо няколко думи. Нещо ярко и опасно проблесна в очите на Костело, когато отново се обърна към съда:

— Защитата призовава Карън Райт.

Карън зае свидетелското място. Елън се запита дали привидното й спокойствие не се дължи на някакви лекарства. Тъмните й очи бяха широко отворени, немигащи. Гледаше към Костело и го чакаше да започне. Той застана встрани от нея, за да не пречи на останалите да я наблюдават — красива и облечена в розово, пепеляворусата й коса беше лъскава и мека, устните й леко потрепваха.

— Карън, искам да ти благодаря, че ще свидетелстваш днес — започна той внимателно. — Знам колко трудно е това за теб. Цяло изпитание беше това за теб, нали?

— Няма да разберете. — Тя вдигна кърпичка, за да избърше една сълза. — Беше ужасно. Никога не съм мислила… — Замлъкна и притвори очи за миг. — Ужасно е. Мразя го.

— Карън, откога сте женени с доктор Райт?

Лека усмивка се появи на устните й.

— От цяла вечност. Шестнадесет години.

— И през цялото това време Гарет имал ли е неприятности със закона?

— Не. — Тя поклати глава и започна да мачка кърпичката в ръцете си. — Гарет дори не е глобяван за превишена скорост. Той е много внимателен. Не биваше да го арестуват. Това не биваше да се случва.

— Говорил ли е някога лошо за семейство Киркууд?

— Не. Никога.

— А ти?

— Смятах ги за приятели — каза тя и сведе поглед.

— Всъщност ти си им помагала, докато Джош беше отвлечен, нали, Карън?

— Да, стоях при Лили. — Две сълзи потекоха по бузите й. — Такова мило дете. Обичам бебетата — призна тя. — Двамата с Гарет не можем да имаме деца — добави и отново сведе поглед към скута си, сякаш този факт беше срамен.

— Карън, къде беше вечерта на дванадесети януари? — рязко попита Костело, отклонявайки вниманието й от опасните мисли.

— На работа. Аз съм секретарка на половин работен ден в застрахователната компания „Халворсен Фарм“ в комплекса „Омни“.

— Често ли работиш вечер?

— Аз… не.

— Карън, на работа ли беше онази вечер?

От гърлото й се изтръгна странен остър звук и тя започна да се люлее напред-назад. Въпреки че беше скръстила ръце на гърдите си, тя очевидно трепереше. Сълзи се стичаха по лицето й.

— Не е честно — изплака тя. — Не е честно…

— Карън — прошепна Костело. — Моля те, отговори на въпроса. Много е важно. Била си в комплекса „Омни“ тази вечер. Работеше ли?

Красивото й лице беше изкривено от мъка, когато го погледна. Очите й се взираха в тълпата, спирайки се на някое лице в галерията, сетне се връщаха към съпруга й, който я наблюдаваше безизразно.

— Толкова съжалявам — прошепна тя, свеждайки поглед. — Много съжалявам. Моля, недейте…

— Карън — настоя Костело, — трябва да отговориш.

Тя хвърли бомбата с толкова тих глас, че всички в залата бяха напрегнали слух, за да я чуят.

— Останах до късно, защото… имах връзка с Пол Киркууд.

Признанието порази Елън като гръм. Хората в залата зашумяха. Пол Киркууд успя да ги надвика:

— Това е лъжа! Проклет да си, Райт! Ти си я накарал! Ще си платиш за това, кучи сине!

Всичко, за което можеше да си помисли, бе, че някой вече беше платил — Джош Киркууд.

 

 

— В правата на съветника е да се опита да докаже, че някой друг, освен обвиняемия е извършил престъпление — цитира Горман. Той стоеше до Костело като паж.

Костело беше заел един от столовете за посетители в кабинета на Грабко, беше кръстосал крака и внимаваше да не измачка костюма си, държеше кафявия плик в ръка. Елън усети погледа му, студен и пронизващ.

— Това е проклета кампания за опетняване. Немислимо е! — подхвърли тя. Може би беше пускала кръв на някои от свидетелите, но той беше прерязал артерия и очакваше да види дали Грабко ще позволи подобна волност. Беше твърде разгневена, за да седне, но се насили да го стори. Камерън застана като стража зад нея.

Съдията я изгледа ядосано.

— Госпожице Норт, няма да позволя подобен език в кабинета си, особено от дама. Това е място за цивилизовани дискусии.

— Няма нищо цивилизовано в онова, което се опитва да стори господин Костело, ваша милост. Не ме интересува дали ще извика експерти от Елизабет Барет Броунинг. Това смърди до небесата!

Грабко ги заведе в кабинета си преди положението в залата да стане неудържимо. Шумът, който се вдигаше там, беше оглушителен. Елън можеше само да си представи какво ставаше там. Пълно безумие. Пол Киркууд беше притиснат към парапетите, отделящи публиката от съда, докато разгневената тълпа се опитваше да го разкъса на парчета. Тя също нямаше нищо против да го стори, ако това, което твърдеше Карън Райт, беше истина. Но прелюбодеянието беше друг въпрос.

— Сексуалните похождения на Пол Киркууд са извън интереса на това прослушване — обърна се тя към Костело. — Въпреки че ако е истина, това дава на клиента ти мотив за извършване на престъплението.

— Точно обратното — хладно отвърна той. — Това дава мотив на Пол Киркууд.

— И какъв е той?

— Ние смятаме, че може би момчето е открило тайната на баща си и Пол е решил с отвличането на детето да улучи два заека — да отстрани момчето и съперника си за чувствата на Карън.

— Защо замълча? — саркастично запита Елън. — Не смяташ ли, че е бил на тревистия хълм в деня, когато е бил убит Кенеди?

— Елън, шегите ти са неуместни — обади се Грабко.

— Не, освен ако не става дума за защитата — промърмори тя, сетне примигна, когато Камерън я ощипа по ръката.

— Госпожа Райт е готова да даде показания, че е била с Пол Киркууд в един от празните кабинети в „Омни“ вечерта, когато Джош е бил отвлечен — каза Костело. — Че Пол е трябвало да се срещне с нея в шест и четиридесет и пет и не се е появил до седем часа. Той не може да даде обяснение за това време и изглежда крайно възбуден.

— Така твърди съпругата на клиента ти — каза Елън. — Абсурдно е дори, че се явява като свидетел.

Той не й обърна внимание.

— Нейните показания изясняват нещата, ваша милост. Пол Киркууд е под подозрение от самото начало. Той е без алиби по времето на отвличането и е притежавал пикапа на Оли Суейн — който може би е бил негов съучастник. Излъга няколко пъти за пикапа. В показанията си пред полицията свидетелката от залива Райън каза, че мъжът, който е дошъл при нея, е търсил кучето на сина си. Кой може да потвърди, че не е бил Киркууд?

— Всеки с малко ум — изръмжа Елън. — Ако си спомняш, свидетелката посочи човека при разпознаване.

— Тя посочи човек с тъмни очила и шуба.

— Тя го позна по гласа.

— Пол Киркууд тогава не беше в редицата от мъже. Тя направи каквото можа. Киркууд може да е променил гласа си. Опитвал се е да прехвърли вината върху Райт…

— Тогава защо не се е представил като Гарет Райт? — попита Камерън. — Защо да се замесва лично? Няма смисъл.

— Аз също смятам, че има място за съмнения — заяви Костело й елегантно вдигна рамене. — Полицията отиде дотам, че му взе пръстови отпечатъци.

— С цел елиминиране! — заспори Елън.

Той я изгледа.

— Знаеш много добре разликата между това, какво казва полицията и какво имат предвид, Елън.

Елън изсумтя:

— Преди два дни ги смяташе за много глупави, сега твърдиш, че всяко тяхно действие е умишлено.

— Все още стои въпросът с ареста — започна Камерън.

— Лесно обясним е, ако Киркууд се е опитал да натопи Райт — каза Костело. — Космите на чаршафа, косите в плетената шапка — доказателства, които лесно могат да се подхвърлят. Всъщност криминологът заяви, че има неидентифицирани косми и по двете неща. Предлагам да бъдат изследвани косми от господин Киркууд. — Той се обърна към Елън с преувеличена сериозност: — С цел елиминиране, разбира се.

Тя силно стисна страничните облегалки и потисна желанието си да вземе мостри от косата на Костело. Той несъмнено щеше да е доволен, ако беше опитала. Целта му беше да внуши на Грабко, че тя не се справя. А тя все още попадаше в капаните му. Би трябвало да го беше преживяла, а не само да се отдалечи от него и от подобните му. Предполагаше се, че бе променила живота си и самата себе си, а не просто да остави старата Елън да спи, за да бъде събудена.

— Ваша милост — каза тя с пресилено спокойствие. — Пол Киркууд не е тук на съд. След като беше разследван, подозренията към него отпаднаха. Има тясна връзка между отвличането на Джош Киркууд и отвличането и убийството на Дъстин Холоуман. Всъщност случаят на Холоуман беше използван, за да се подиграят с властите, а Гарет Райт да излезе невинен. Ако Пол Киркууд е подлец и се опитва да изкара Райт виновен, то нещо не се връзва. — Трябва да процедираме с този случай, да направим нашата преценка за това дело въз основа на доказателствата, с които разполагаме. Доказателства, които ясно сочат към доктор Райт и съучастника му, който трябва да бъде арестуван.

Грабко сви устни и заби пръсти в брадата, сякаш беше получил тик.

— Случаят Холоуман не е предмет на това прослушване — каза той. — Пол Киркууд е свързан със случая. Въпреки че не се интересувам от метода ви да представите възможното въвличане на Пол Киркууд в делото, господин Костело, това е прослушване, а не съдебен процес и аз съм склонен да позволя свобода на действие. Все пак нали се стремим да открием истината.

— Наистина, ваша милост — сериозно изрече Костело.

— Понякога губим от погледа си крайната цел в нашата противоречива система — изтъкна Грабко, увличайки се в любимите си разсъждения. — Амбицията изтласква истинските мотиви. Правилата в съда са корумпирани. Истината е пренебрегната в борбата за победа.

Той остана доволен от речта си пред малката си аудитория. Не му беше идвало наум да излезе от своя собствен омагьосан кръг и да види коя от двете страни е виновна в греховете, които току-що спомена.

— Ще видим какво има да ни казва доктор Райт — каза той, прекъсвайки разсъжденията си.

Костело изчака, докато всички се надигнаха от местата си, и каза:

— Преди да продължим, ваша милост — изрече той, показвайки към кафявия плик, — моят сътрудник, господин Йорк ми донесе доказателство, което смятам, че ще помогне на защитата. — Той взе плика и като фокусник извади микрокасетата. — Тази касета е от телефонния секретар в кабинета на Пол Киркууд. На нея са записани съобщения от вечерта на отвличането на сина му.

— И как се озова във вас? — остро запита Елън.

Изразът на Костело бе неразгадаем.

— Всъщност някой я е пуснал в пощенската кутия на кабинета ми анонимно.

— Обзалагам се.

— Прослушали ли сте касетата, господин Костело? — попита Грабко.

— Не, сър. Помощничката ми, госпожица Ливайн, я е прослушала и е сметнала, че е важно да я изпрати направо тук. Предлагам да я чуем — каза той и я постави на бюрото на Грабко.

Елън се почувства така, сякаш някой я удари с чук. По дяволите, изключено е той да не знае какво има на нея. Никога не би си позволил да пропусне подобен драматичен момент за нещо глупаво. Тони Костело знаеше съвсем точно какво е записано на касетата и се надяваше да спечели.

Тя се измести към края на стола си и подпря лакти на бюрото, пръстите й бяха на сантиметри от касетата.

— Трябва да възразя, ваша милост. Никъде не се споменава за тази касета. Нямаме представа откъде се е появила и как е била придобита или кой я е оставил и какви могат да бъдат мотивите за това.

— Господин Йорк вече успя да провери със сътрудниците си двама от хората, които са оставили съобщения на телефонния секретар, ваша милост. Те потвърждават, че са се обаждали през нощта на дванадесети януари.

— Нека я прослушаме — каза Грабко, посягайки към касетата. — Можем да я чуем сега и ако има някакви въпроси относно достоверността й, ще ги обсъдим по-късно.

Усърдният господин Дорман извади малък касетофон от джоба на скъпия си костюм, измъкна своята касета и подаде касетофона на Грабко.

Първото нещо, което чуха, беше шум от машина, сетне се чу глас, който прободе сърцето на Елън като с игла.

— Татко, можеш ли да ме вземеш след тренировката? Мама закъснява, а аз искам да се прибера у дома.