Тами Хоуг
Виновен като греха (2)

Глава 1

Понеделник, 24 януари 1994 година

— Той каза, че това е игра — прошепна тя, гласът й беше тих и напрегнат от болка.

Лежеше в болничното легло, тъмноморавите петна бяха в контраст с белите чаршафи и посивялата кожа на лицето й. Дясното й око бе затворено, кожата около него беше с цвета на узряла слива. Синините по врата й бяха като копринена лента там, където се бяха опитали да я удушат. Тънка линия шевове се забелязваше на устните й.

Болката събуждаше спомени — неочаквани, жестоки и силни. Спомени за болка толкова остра, толкова напрегната. Внезапно споменът оживя в звук и вкус, миризмата на страх, присъствието на злото.

„Умно момиче. Смяташ, че ще те убием? Вероятно.“

Невидими ръце стиснаха врата й. Инстинктът й за самосъхранение се пробуди. Страхът от смъртта се надигна в нея като огромна вълна.

„Бихме могли да те убием — шепнеше гласът. — Няма да си първата…“

Въздухът секна в гърдите й, сетне тя бавно издиша през зъби.

Помощник окръжният прокурор Елън Норт седеше на висок стол до леглото. На количка от дясната страна бе поставила малък касетофон и бележника си. Беше се запознала с Мегън О’Мали преди няколко дни. Впечатленията им от агентката от Бюрото за борба с престъпността бяха, че е упорита, смела, способна, решителна, дребна жена с пронизващи зелени очи и разгневена. Първата жена, успяла да се пребори с Бюрото. През първия й ден в Дийр Лейк бе отвлечено детето на Киркууд. Преди дванадесет дни. Дванадесет дни, които бяха отнели невинността и тишината на малкия град, а животът на жителите му се бе превърнал в кошмар.

Докато се опитваше да разреши случая, ядът й бе смазан също като самата нея. Беше се доближила твърде много до тази сложна загадка. Под завивките нараненото й дясно коляно бе повдигнато. Дясната й ръка беше в гипс. Според лекаря ръката е била смазана и той се тревожеше за възстановяването на „горките костички“.

Прехвърлянето на Мегън от болницата в Дийр Лейк в медицинския център в Хенипин бе планувано за вторник, ако времето позволяваше. Трябваше да бъде пренесена през нощта, но Минесота бе обхваната от януарска буря. Два дни по-късно в Дийр Лейк започнаха да разчистват двадесетсантиметровия сняг.

— Той каза, че това е игра — отново започна Мегън. — Отвличането на Джош. Моето отвличане. Така измамили всички. „Успяхме да заблудим и теб — каза той. — Ние винаги…“

— Имаше ли някой друг в стаята?

— Не. — Тя се опита да преглътне и лицето й се изопна от болка.

„Изчислили сме всеки ход, всички възможности… Не можем да загубим. Разбираш ли? Не можеш да осуетиш плановете ни. Много сме добри в тази игра… блестящи и непобедими.“ Осемгодишният Джош бе изчезнал след тренировка пред хокейния център „Горди Кнътсън Мемориал“ в сряда вечер. Единствената свидетелка — жена, която надникнала през прозореца си, не забелязала нищо тревожно: едно момче, което го прибират след тренировки; никакви признаци на насилие и страх. Единствените следи, останали след него, бяха сакът му, на който имаше забодена бележка:

„Дете е изчезнало.

Невежеството не е невинност, а ГРЯХ.“

Игра. И в тази игра тя бе използвана като пионка. Тази мисъл предизвика у Мегън гняв, обида и омраза към уязвимостта й. Единственото удовлетворение бе, че бяха развалили неговия coup de grace и сега Гарет Райт седеше в килията си в затвора на Дийр Лейк.

Гарет Райт. Професорът по философия в колежа „Харис“. Мъжът, когото бяха привлекли като „експерт свидетел“ в опитите си да обяснят извратените действия на ума, извършил престъплението. Съседът на Киркууд. Уважаваният гражданин. Доброволец консултант на младежи, извършили криминални нарушения. Безукорният мъж.

Но въпреки, че Райт бе арестуван, все още нямаше никаква вест от Джош.

— Били сте с превръзка на очите, нали?

— Да.

— В действителност не сте видели Гарет Райт.

— Видях крака му. Той има навика да се полюлява на петите си. Забелязах го още когато се запознах с него. Правеше същото в онази нощ. Можех да видя ботушите му, когато беше застанал доста близо.

— Това не може да се нарече пръстов отпечатък.

Мегън се намръщи на помощник прокурорката. Гневът й се надигна. Проклети адвокати. Гарет Райт я беше упоил, беше я тероризирал, беше я измъчвал, беше я ругал и унижавал. Може да провали кариерата й, която беше всичко за нея. Десетилетие в юридическата изпълнителна власт, степен по криминология, диплома от академията на ФБР — тя беше добро ченге, и въпреки това Елън Норт седеше тук и хладнокръвно я разпитваше, сякаш беше най-обикновен гражданин, сляп като самото правосъдие.

— Беше кучият син. Знаеше къде отивам. Знаеше, че ще го разкрия. Той ме залови, преби ме, зави ме в чаршаф, който бе доказателство, че е отвлякъл Джош…

— Още не знаем какво ще докаже чаршафът — прекъсна я Елън. — Не знаем чия е кръвта по него. В лабораторията правят всичко възможно, но изследването на ДНК отнемат седмици. Кръвта може да е на Джош, а може и да не е. Взехме кръвни проби от родителите му. Ако анализът на ДНК докаже, че кръвта може да е от детето на Пол Киркууд и доктор Хана Гарисън, ще разполагаме с нещо, което бихме могли да използваме. А може да ни пратят за зелен хайвер. Много по-вероятно е похитителят да иска да ни заблуди…

— Това е „неговото“ схващане — заспори другата жена.

— Вярва, че може да се отърве безнаказано, но ни подценява. Ще го приковем! Ти на чия страна си?

— Много добре знаеш на чия страна съм, Мегън. Не по-малко от теб искам Райт да бъде наказан…

— Едва ли.

Не можеше да го оспори. Горчивата омраза в гласа на Мегън го доказваше. Чувството, което Райт предизвикваше, и се набиваше с всеки удар, бе нещо по-дълбоко, отколкото можеше да си представи. Това бе личната омраза на жертвата, предизвикана от унижението на гордо ченге.

— Искам да го осъдят — поясни Елън. — Но доказателствата срещу него трябва да бъдат железни. Адвокатът му не трябва да забележи и най-малка пукнатина. Колкото по-неоспорими са доказателствата, толкова по-големи са шансовете да измъкнем истината от него. Това би означавало да върнем Джош.

„Или да открием къде е тялото му.“

Не изрече на глас последната си мисъл. Всеки, който се занимаваше с това дело, знаеше какви са шансовете да открият Джош жив. Райт и неговият съучастник, който и да бе той, не можеха да си позволят да оставят жив единствения човек, който можеше да ги идентифицира като похитители.

— Ако можехме да представим неоспоримо обвинение срещу Райт и защитника му. Ако можехме да ги заплашим с обвинение в убийство и да ги накараме да повярват, че можем да го направим дори и да не открием тялото, тогава Райт може и да ни върне Джош. Ще го принудим, ако сме достатъчно внимателни и умни.

„Мислехме, че си умно момиче, но ти си само още една глупава кучка!“ Глас без тяло. Не повишаваше тон, шепот пълен с напрежение и гняв.

Тя трепереше. Сляпа. Безпомощна. Уязвима. В очакване. Сетне болката я блъсна от една страна, после от друга, после още веднъж…

Болката, слабостта и страхът задушаваха Мегън.

— Добре ли си? — загрижено попита Елън. — Да повикам ли сестрата?

— Не.

— Може би трябва да си починеш. Мога да се върна след половин час…

— Не.

Елън нищо не каза, само й предостави възможност да промени мнението си, въпреки че не очакваше това да се случи. Мегън О’Мали не бе стигнала до поста в Бюрото чрез отстъпки. Беше една от най-добрите му служителки. Добро ченге с упоритостта и нрава на питбул.

Помощник прокурорката разчиташе на това. Имаше среща с окръжния прокурор след час. Нуждаеше се от изявлението на Мегън и от време, за да го вмести в плана на играта, която замисляше.

Искаше планът, който щеше да изложи пред шефа си, да бъде перфектен. Руди Стович можеше да бъде непредсказуем, но той също можеше да бъде воден като агне. През двете си години в окръга Парк Елън беше усъвършенствала пастирските си умения дотам, че те се бяха превърнали в инстинктивни. Тя дори не знаеше, че иска случая „Райт“, но въпреки това подреждаше фактите в стратегията си.

— Ти ли ще водиш обвинението? — попита Мегън.

— Със сигурност ще съм част от него. Окръжният прокурор все още не е взел окончателното си решение.

— По дяволите, защо да бърза? Само два дни са изминали откакто го заловихме. Първоначалното му явяване е само след няколко часа, нали?

— Задължителното прослушване е утре сутринта.

— Дали ще бъде обвинен, или ще хленчи пред съдебните заседатели?

— Ще видим.

Медиите обичат да вдигат шум около процедурите по избирането на Голямото жури. Сякаш думата „голям“ по някакъв начин загатва, че е по-добро или по-важно. Прослушването на Голямото жури беше шоуто на прокурора — трябваше да представи доказателствата си без намесата на защитата, без кръстосан разпит на техните свидетели. Не беше необходимо да се доказва нещо, освен смислено съмнение; всичко, което трябваше да покажат, бе вероятната причина, поради която обвиняемият е извършил престъпление. Голямото жури имаше смисъл. В щата Минесота само то можеше да обвини в убийство първа степен. Но въпреки това те нямаха работа с убийство и мисълта за този обвинителен акт, който щеше да попадне в ръцете на съдебните заседатели, караше дланите на Елън да се потят.

Членовете на Голямото жури можеха да направят каквото поискат. Не трябваше да слушат аргументите на обвинението. Ако не искаха да повярват, че Гарет Райт е способен да причини зло, той щеше да бъде освободен. Можеше само да се надява, че суетността на Руди няма да надделее над здравия му разум.

Стович бе оцелял повече от десетилетие като прокурор в окръга Парк не толкова поради способностите си като юрист, а защото беше хитър. Предпочиташе гражданските пред криминалните процеси и беше участвал в няколко съдебни дела за углавни престъпления, подбирайки ги според политическия им отзвук. В съдебната зала беше старомоден и тромав, и се държеше като водевилен актьор. Но избирателите на Руди рядко го виждаха в съдебната зала, а като политик нямаше втори като него.

— Райт ще говори ли? — бързо запита Мегън.

— Няма да каже нищо, което бихме искали да чуем. Настоява, че арестуването му било грешка.

— Да, точно така. Негова грешка. Кой му е адвокат?

— Дени е наред — отвърна Елън, спирайки магнетофона. Беше твърде дълго в системата, за да изрече публично обида. Тъй като беше от семейство на адвокати, тя отдавна бе имунизирана срещу адвокатските шеги и клюки.

Изправи се и посегна към чантата си. Мегън се унасяше. Изтощението и лекарствата щяха да прекратят разпита, независимо от това, дали Елън бе приключила с въпросите си.

— Той е обвинител в дела по простъпки в Татонка, от време на време работи като служебен защитник тук и има доста добра частна практика. Знаеш как работи системата в тези селски окръзи.

— Да. А какво правите вие тук, съветничке?

Тя облече палтото си и започна да го закопчава.

— Аз ли? Тук съм от името на правосъдието.

— Амин.

 

 

За голям ужас на родителите си, които искаха да следва стъпките им в доходоносното данъчно право, Елън беше прекарала цели дванадесет години от кариерата си в служба на един или друг окръг. Окръг Хенипин, който обхващаше Минеаполис и неговите богати западни предградия, където беше израснала, бе погълнал първите десет години след завършване на юридическия институт „Митчел“ в Сейнт Пол. Опитваше се да залови колкото е възможно повече нарушители. Ветераните в претоварената правна система на Хенипин се отнасяха скептично към ентусиазма й.

За десет години решителността й се беше засилила, но ентусиазмът й бе угаснал. Все още ясно си спомняше деня, когато спря в коридора на съда в Хенипин и застина, като осъзна, че е привикнала дотолкова към всичко наоколо, че вече е приела за нещо естествено жертвите, труповете и престъпниците.

Разрешението, изглежда бе да се махне от града, да отиде някъде, където престъпленията бяха някакво отклонение, грешка.

Дийр Лейк беше идеалното място. Имаше петнадесет хиляди жители, колеж и беше достатъчно близо до Минеаполис. Все повече чиновници от Туин Ситис се преместваха да живеят тук, което бе предпоставка за добра данъчна основа. Въпреки, че се увеличаваха, престъпленията бяха сравнително малко. Кражби, сделки с наркотици, сбивания след няколко бири между работниците във фабриката за сирене. Хората тук все още можеха да бъдат шокирани. И бяха поразени от отвличането на Джош Киркууд.

Стиснала чантата си в ръка, Елън вървеше по коридора на болницата. Няколко журналисти я забелязаха и се отправиха към нея. Фотограф насочи апарата си към нея и тя извърна глава при блясъка на светкавицата.

— Госпожице Норт, имате ли коментар за състоянието на агент О’Мали?

— Госпожице Норт, вярно ли е, че Гарет Райт е изнасилил агент О’Мали?

Този въпрос я накара да ги изгледа сърдито.

— Не съм чула подобно нещо — заяви решително, без да забавя ход.

Номерът да се отървеш от журналистите бе да не спираш да се движиш. Ако спреш, те те нападат и те разкъсват, а сетне те довършват в новините в десет часа. Елън нямаше да допусне да я хванат. Беше научила тези уроци като младши помощник по едно дело, когато бе хвърлена на хиените като жертвено животно.

Отговорът й изглежда изостри глада на журналистите. Двама я притиснаха отляво. Двама вървяха заднешком пред нея. Онзи от дясната й страна подскачаше, а връзката на едната му обувка се влачеше по пода.

— Каква сума ще определите за пускане под гаранция?

— Бихте ли ни дали списък на обвиненията?

— Следобед прокурорът ще даде пресконференция в съда — отвърна тя. — Предлагам да запазите въпросите си за тогава.

Премина през вратата на болницата, свивайки се неволно от студа. Снегът блестеше на слънцето. В далечния край на паркинга бръмчеше снегорин, събирайки купчина сняг, наподобяващ на малка планина.

Когато се отправи към своя бонвил, почувства, че някой върви след нея. Погледна назад и забеляза влачещата се връзка за обувки.

— Вече ви казах — изрече тя, докато търсеше ключовете за колата. — Нямам нищо за вас.

— Това не ме задоволява.

Тя го погледна. Сигурно току-що бе завършил училище. Изглеждаше почти момче. Лицето му бе фино изваяно. Черната му лъскава коса падаше над присвитите му кафяви очи. Той нетърпеливо я отметна назад. „Младият Киану Рийвс. Мили Боже, пощади ме!“ Не беше много по-висок от нея, а фигурата му беше гъвкава и стройна като на котка. Явно беше неспокойна натура. Напрежението сякаш вибрираше около него.

— Съжалявам, господин…

— Слейтър. Адам Слейтър, от „Гранд Форкс Хералд“.

Елън отвори вратата на колата и хвърли чантата си на мястото до шофьора.

— От „Гранд Форкс Хералд“ са изпратили свой репортер чак дотук?

— Амбициозен съм — заяви той, готов да си води бележки. Млад репортер готов да изпревари хищната глутница.

— Не сте ли твърде млад за тази работа? — запита го Елън, подразнена от ентусиазма му.

— Вие също сте били амбициозна — отвърна той, докато тя сядаше зад волана.

Предполагаше, че той не знае нищо за нея.

— Имам връзки в Хенипин.

Връзки. Изглеждаше така, сякаш връзките му са момчета, които са откраднали задачите за контролното по алгебра от бюрото на учителя си.

— Казаха ми, че сте била много добра, докато сте работили там.

„Кога беше това?“

— Все още съм добра, господин Слейтър — заяви Елън.

— Да, госпожо — изчурулика той, отдавайки чест с репортерския си бележник.

— Госпожа — изръмжа тя, когато включи на скорост и потегли от паркинга. Погледът й бе прикован към огледалото за обратно виждане, когато излезе на улицата. Господин Амбиция от „Гранд Форкс“ се връщаше в болницата.

— Ще те видя, ако имаш връзка с по-възрастна жена, самохвалко. „Била сте добра.“ Все още съм такава.

Не беше напълно сигурна дали има предвид уменията си в съдебната зала или чара си като жена. Тя се вгледа в отражението си в огледалото. Лицето й беше по-скоро привлекателно. Овално, с красиво чело. Очите й бяха сиви, носът — обикновен. Устните й не предизвикваха еротични фантазии, но бяха в рамките на допустимото. Тя изпитателно се огледа, не хареса бръчките около очите си. Още колко време й оставаше, докато престане да ги нарича „бръчици от смях“ и започне да ги нарича „пачи крак“.

Рожденият й ден надвисваше над нея като огромен черен облак. Тридесет и шест. Потръпна. Престори се, че е от студа, и засили парното. Тридесет и шест беше просто число. По-близо до четиридесет, отколкото до тридесет, но само число, което отчиташе времето. Трябваше да се тревожи за много по-важни неща — за изчезналото момче и за процеса срещу похитителя.