Тами Хоуг
Виновен като греха (32)

Глава 31

— Обвинението призовава началника на полицията Мич Холт — спокойно изрече Елън, сякаш първият й свидетел не беше изведен насила от съдебната зала.

Не можеше да вини Мегън, че беше загубила самообладание. Като се имаше предвид на какво я беше подложил Райт, беше чудно как не извади пистолет, за да застреля него и адвоката му. Чудеше се какво ще е въздействието на емоционалното показание на Мегън. Пресата можеше да вземе или не страна, но Грабко очевидно беше ядосан. Това прослушване беше негово, а Мегън беше привлякла вниманието към себе си. Щеше ли той да погледне на показанията зле?

С малко късмет Мич можеше да успокои съдията и присъстващите в залата. От него ставаше чудесен свидетел — спокоен, безкомпромисен, с лице на ветеран детектив. Застана на мястото си и се закле, погледът му беше прикован към масата на защитата.

— Господин Холт, ще кажете ли пред съда какво се случи през нощта на двадесет и втори януари? — попита Елън.

— Приблизително в осем и четиридесет и пет вечерта ми се обади агент О’Мали — започна Мич. — Очевидно беше в беда. Не й беше позволено да говори много. Сетне някакъв мъжки глас се обади и ме инструктира да отида сам до югозападния вход на Куари Хил Парк в девет и петнадесет.

— Каза ли ви защо?

— Заяви, че имат подарък за мен и искат да победят в „играта“.

— И отидохте в парка според инструкцията?

— Не. Моментално изпратих кола без обозначителни знаци с двама офицери до югоизточния вход на парка и друга на югозападния, а аз отидох пеша към западния.

— Където паркът се свързва с района Лейксайд?

— Да. Изчаках под прикритието на дърветата. В девет и пет последен модел GMC с двойна предавка влезе в парка, продължи още малко по пътя и спря. Шофьорът слезе, отиде до вратата на пътника и го изведе навън, сетне го помъкна приблизително тридесет метра обратно на юг.

Мегън куцаше силно, несъмнено зле наранена. Яростта, която беше изпитал тогава, се разгоря в него като въглен.

— Между тях последва борба — заяви безизразно той. — Изскочих от гората и извадих оръжието си, заявих, че съм от полицията, и им заповядах да останат на място.

— В този момент разпознахте ли хората?

— Да, разпознах агент О’Мали. Похитителят носеше скиорска маска.

— Беше ли въоръжен?

— Да. Носеше деветмилиметров полуавтоматичен пистолет.

— И заплашваше агент О’Мали?

— Да. По едно време притисна пистолета в слепоочието й. — И Мич знаеше, че едно погрешно движение или решение и тя щеше да умре пред очите му.

— Заповядах му да свали оръжието, информирах го, че е арестуван — продължи той. — Агент О’Мали се опита да ми помогне. Той я блъсна към мен и изстреля няколко куршума, скочи обратно в пикапа, чийто мотор все още работеше. Аз скочих отзад и изстрелях куршум през задния прозорец, за да счупя стъклото, заповядах му да спре.

— А той стори ли го?

— Не. Отвърна на стрелбата и изгуби контрол над машината.

Пикапът излезе от пътя, подскочи нагоре и се приземи на една страна.

— Изхвръкнах от каросерията. А пикапът се удари в дърво.

— Сетне преследвахте заподозрения пеша?

— Да, той побягна в гората и нагоре по хълма към Лейксайд, като от време на време спираше и стреляше в мен.

— Уцели ли ви?

— Един куршум успя да мине през ръкава ми и да ме одраска по ръката.

— Но продължихте преследването?

— Да. По едно време той захвърли маската. Открих я на земята до следите му.

— Какво направихте с нея?

— Оставих я там, където беше. Фотографите я снимаха, сетне я поставиха в найлонов плик като доказателство и я изпратихме в лабораторията на Бюрото за борба с престъпността, за да бъде обработена.

— Ваша милост — обърна се Елън към Грабко, докато Камерън се изправяше, за да представи няколко фотографии на чиновника. — Маската все още е в лабораторията на Бюрото, но бихме искали да представим снимките на сцената на престъплението за целите на прослушването.

— Господин Костело? — попита Грабко, повдигайки вежди.

— Няма възражение, ваша милост.

Грабко кимна на служителя.

— Вземете снимките като свидетелство.

— Накъде се насочи заподозреният? — попита Елън, обръщайки се отново към Мич.

— Към Лейксайд. Тичаше през задните дворове на къщите по Лейкшор Драйв.

Бягаше по ски пътеката между дърветата. Студеният вятър прорязваше дробовете му като с нож. Мислеше си колко безумно е да преследваш професор от колежа, който кара сааб и работи с малолетни престъпници.

— Преследвах заподозрения през дворовете, насочвайки се на север. Видях го да влиза в гаража през задната врата и го последвах, повалих го и го арестувах.

— И този мъж е сега пред вас в съдебната зала?

— Да, той е. — Сърдито изгледа мъжа, чиято игра бе съсипала живота на хората в Дийр Лейк. — Доктор Гарет Райт, обвиняемия.

— Благодаря, господин Холт — кимна тя. — Нямам повече въпроси.

Мич наблюдаваше как Костело се изправя. Чудеше се дали ще играе същата игра, както при разпита на Мегън — да му задава прекалено лични и неудобни въпроси, докато загуби самообладание. Би искал да има възможността да го нападне лично. За предпочитане в тъмна алея без свидетели. Измъчваше се, докато наблюдаваше разпита на Мегън. Съдебният пристав я бе извел от мястото й в стаята на съдебните заседатели. Имаше само едно по-силно желание от това да отиде при нея, и то беше да закове капака на ковчега на Гарет Райт.

— Господин Холт — започна Костело, изправяйки се зад масата на защитата. — Вие свидетелствате, че заподозреният е носел маска, когато сте го видели в парка. Не сте видели лицето му тогава?

— Не.

— Разговаряхте ли?

— Не.

— Каква беше регистрацията на превозното средство.

— На името на Рой Странберг, който е бил в Аризона по това време. Пикапът е бил откраднат.

— Бяха ли намерени пръстови отпечатъци на доктор Гарет Райт в него?

— Не.

— А когато преследвахте заподозрения през гората, видяхте той да си сваля маската? Видяхте ли лицето му?

— Не.

— Това е доста гъста гора, нали? Има много дървета.

— Да, това е обяснението за гора — сухо отвърна Мич.

— И не сте виждали постоянно и ясно заподозрения, нали?

— Не постоянно, но изстрелите ме ориентираха къде се намира.

В залата се разнесе смях, но Костело използва възможността.

— И когато заловихте Гарет Райт, той беше ли с пистолет?

— Не.

— Според изявленията ръцете на доктор Райт по-късно са били изследвани за барут и тестът е бил отрицателен — нали така?

— Да.

Лицето на Костело придоби загрижено изражение:

— Значи вие тичате през гората. Тъмно е. Вали сняг. Опитвате се да избегнете куршуми и дървета. Загубвате от поглед заподозрения не само веднъж, нали?

— Видях го, когато влезе в гаража.

— Но преди това сте го загубили от погледа си.

— За не повече от десет секунди.

— Колко секунди?

— Не съм измерил.

— Пет секунди? Десет? Двадесет?

— По-малко от двадесет. По-малко от петнадесет.

— Но не сте сигурен?

— Не.

— Така че има вероятност мъжът, когото сте видели да влиза в гаража, да не е бил вашият заподозрян, нали?

— Малко вероятно е.

— Но е възможно?

— Твърде малко.

— Преди да извършите ареста, имахте ли някаква причина да вярвате, че заподозреният, когото преследвате, е доктор Райт?

— Агент О’Мали ми каза, че е бил доктор Райт.

— Разбирам. — Той кимна. Извърна се настрани и се подпря на масата, въртейки разсеяно молив в ръката си. — Господин Холт, когато агент О’Мали ви се обади и сте чули, че е в опасност, какви чувства изпитахте?

Мич се намръщи подозрително:

— Не ви разбирам.

— Страхувахте ли се за живота й?

— Разбира се.

— А когато я видяхте в Куари Парк и тя очевидно е била зле наранена, изпитахте ли гняв?

— Възражение! — извика Елън и изгледа Костело накриво. — Има ли смисъл?

— Да, ваша милост.

Грабко кимна.

— Продължавайте. Отговорете на въпроса, господин Холт.

— Да.

— Значи сте били разгневен. Страхували сте се за нея. Искали сте да хванете човека, който й е причинил това. Искали сте го силно.

— Това ми е работата.

— Но чувствата ви не са били само от професионална загриженост, нали? Истина ли е, че двамата с агент О’Мали сте…

— Възражение! — Скочи на крака Елън. — Това е извън обсега на прослушването! Тук сме, за да преразгледаме фактите и доказателствата, а не да се ровим в личния живот на полицейските офицери!

Грабко удари с чукчето и рязко я прекъсна:

— Не искам да слушам повече лекциите ви, госпожице Норт. Господин Костело, по-добре ще е да се изразите по-ясно пред съда.

Елън хвърли молива си и скръсти ръце на гърдите си.

— Съгласна ли сте с предложението ми, госпожице Норт? — студено я запита съдията.

— Да, ваша милост. Така господин Костело ще има възможността да представи случая си пред пресата, което най-вероятно е първопричината да се захване с това дело.

Грабко издаде долната си устна напред като нацупено дете.

— Резултатът от това прослушване няма да се базира на мнението на пресата, госпожице Норт. Решението е единствено мое и то се основава на представените тук доказателства. Така че зависи от мен да реша какъв е смисълът на въпросите на господин Костело. Ако усетя, че в тях има смисъл, ще позволя да продължи.

— А дали ще бъдат отхвърлени от всеки съдебен заседател, който чете „Пайниър Прес“ или гледа новините по единадесети канал? — продължи да спори тя. — Може да останем без съдебни заседатели, ваша милост, но залата е пълна с хора, които могат да действат като заседатели и съдия. Ако господин Костело трябва да изложи този неубедителен аргумент, моля да го направи в допълнителния си коментар.

— Доближете се — заяви сериозно Грабко.

Те се строиха пред него, Костело и Елън, заобиколени от своите помощници.

— Сега, моля ви, господин Костело, бихте ли ни осветлили относно вашата юридическа гениалност от големия град.

Той се усмихна.

— Ще трябва да простите на госпожица Норт, ваша милост. Разбираемо е, че не би искала да се повдига този въпрос — влиянието на личните отношения при мотивация.

Намекът беше очевиден. Тя бе зашеметена, че дори той си позволява да пристъпи такава опасна граница. Обръщайки се обратно към съдията, тя заби токчето си в крака на Костело.

— Ваша милост, господин Холт и агент О’Мали са действали като офицери от силите на реда. Те са тук днес, за да дадат показания — изрече Костело през зъби. — Но както госпожица Норт знае много добре, личните и служебните дела не могат да се разграничат. Особено при такъв случай, става дума за нападение — както очевидно е било. Ако тези чувства влияят на преценката на господин Холт, смятам за нужно съдът да е информиран.

— Това ще направи ли клиентът ти по-малко виновен? — попита Елън.

— Моят клиент е невинен, жертва на обстоятелствата и на отчаяния опит на агент О’Мали да се задържи на работа в Бюрото.

Елън присви очи.

— Ваша милост, бих ли могла да кажа, че „единствените отчаяни опити“ са тези на господин Костело, който е възприел абсолютно недопустим начин на разпитване.

— Не, не можете — отвърна Грабко. — Бихте ли престанали да взимате решения вместо мен, госпожице Норт, и да си припомните своето място в тази съдебна зала.

— Моето място?

Камерън се опита да я защити:

— Ваша милост, нямам голям опит в този вид процедури като госпожица Норт или господин Костело — лицето му блестеше от пот, — но смятах, че защитата, ако има такава, трябва да представи убедителни доказателства, които са явно оправдателни, вместо да се представят спекулативни теории. Прав ли съм?

Изражението на съдията малко поомекна при възможността да се прояви като професор по право и напрежението спадна.

— Прав сте, господин Рийд. Обаче те наистина трябва да са оневиняващи, нали?

— Да, ваша милост.

— И теоретично дори изявлението на свидетел на обвинението може да бъде сметнато за такова, ако има съответната тежест.

Опитът на Камерън за дипломатично разрешение на въпроса бе използван от Грабко, който обичаше да се наслаждава на собствения си глас.

— Продължете, но по-предпазливо, господин Костело — продължи съдията. — Искам да чуя нещо по-определено във въпросите, които задавате, не сме тук за кръстосан разпит.

Той кимна.

— Разбира се, ваша милост. Благодаря.

Елън се въздържа да му достави удоволствие, като го погледне. Тъй като не искаше да рискува, Камерън я хвана за раменете и я насочи обратно към масата на обвинението.

— Добър ход — прошепна тихо тя.

Той се наведе към нея, докато сядаше на стола си.

— Вбесяваш го, Елън.

— Той ме вбесява.

— Да, но съдбата му не е в твоите ръце.

— Мога само да си мечтая за нещо подобно.

Костело зае мястото си зад масата на защитата, държейки се на разстояние от свидетелското място.

— Господин Холт, истина ли е, че двамата с агент О’Мали имате връзка?

Мич стисна зъби.

— Това не ви влиза в работата, господин Костело.

Грабко се наведе напред.

— Отговорете на въпроса, господин Холт, и моля ви се, въздържайте се от ругатни в моята съдебна зала.

— Да, ваша милост — отвърна той, хвърляйки сърдит поглед към Костело.

— Значи, когато сте видели, че агент О’Мали е в опасност, вашата тревога е надхвърлила обикновената ви служебна загриженост.

— Да.

— Искали сте да заловите виновника, а агент О’Мали ви е казала, че това е Гарет Райт.

— Да.

— Смятали сте, че човекът, когото сте преследвали, е доктор Гарет. Той живее на Лейкшор Драйв. Преследването е било в тази посока и когато сте забелязали някой да влиза в гаража на доктор Райт, сте предположили, че преследвате него. Дори вие признахте, че за известно време сте загубили виновника от погледа си.

— Само за няколко секунди — уточни Мич. — За миг. Какво се стремите да докажете, Костело? Изплюйте камъчето и ни спестете сценичната изява.

Искаше му се да го удари по лицето и да изтрие самодоволната му усмивка, но осъзна, че разстоянието, на което стоеше адвокатът, го дразни още повече, отколкото ако този кучи син бе застанал на крачка от него, както беше сторил с Мегън.

— Искали сте агент О’Мали да запази мястото си като регионален агент, нали?

— Агент О’Мали е чудесно ченге.

— И ваша любовница. И агент О’Мали е решила без никакви доказателства, че доктор Райт е виновен. Казала ви е, че той и е причинил всичко това, така че вие сте го преследвали.

— Преследвах заподозрян — поправи го Мич, кръвта му кипна при тази инсинуация. — Арестувах заподозрян. Не ме интересуваше дали това е доктор Райт или доктор Спок.

— Не ви ли дойде наум, че мъжът, когото арестувахте, и онзи, когото преследвахте през гората, може да не са един и същи човек?

— Никога.

— Доктор Райт и съпругата му живеят на Лейкшор Драйв 93, така ли е?

— Да.

— Можете ли да ми кажете кой живее на Лейкшор Драйв 97?

— Семейство Киркууд.

— Пол Киркууд?

— Да.

— Нямам повече въпроси, господин Холт.

Елън наблюдаваше Костело, докато той седна на мястото си.

— Наистина ще го направи, нали? — прошепна Камерън. — Ще се опита да насади бащата на Джош.

— Ще направи всичко възможно — промърмори тя. — Гарет Райт и сянката му не са единствените играчи в тази игра.

Тя отново се изправи, когато Грабко освободи свидетеля.

— Може ли да продължа със свидетеля, ваша милост?

В очите на Грабко блесна нетърпение, но се съгласи и се облегна назад, гладейки брадата си.

— Къщите на Лейкшор Драйв нямат ли номера от задната страна, господин Холт?

— Не, доколкото знам.

— Значи, когато сте преследвали заподозрения до гаража, не сте имали представа дали номерът е бил 93 или 95.

— Нямах представа. Това не беше от значение.

— Заподозреният, когото сте преследвали през гората, е бил облечен в черно, вярно ли е?

— Да. Черни панталони, черни боти и черно яке.

— А как беше облечен доктор Райт, когато го арестувахте?

— Носеше черни панталони, черни боти и черно скиорско яке.

— Показваше ли признаци на физическо напрежение?

— Да. Дишаше тежко и беше потен.

— Имате ли представа каква беше температурата тази нощ?

— Около минус двадесет градуса.

— Не е било толкова топло, че човек да се изпоти, нали?

— Възражение!

— Оттеглям въпроса — каза Елън. — Относно теста за барут по ръцете на доктор Райт: резултатът от теста може ли да се повлияе, ако той е носел ръкавици, когато е стрелял?

— Да.

— Нямам повече въпроси. Благодаря, господин Холт.

 

 

Последният свидетел на обвинението беше криминолог от главната квартира на Бюрото за борба с престъпността в Сейнт Пол. Норм Айрлбек беше отишъл на мястото, където бяха намерили Мегън, и беше взел чаршафа с петна кръв, в който беше увита. Елън му показа снимки на чаршафа на местопрестъплението и в главната квартира.

— Това ли е чаршафът, господин Айрлбек?

— Да. — Той кимна с голямата си глава. Гласът му беше дълбок и звучен, който веднага привлече вниманието на Грабко.

Прокурорката подаде снимките на чиновника.

— Чаршафът все още се изследва в лабораторията — така ли е? — попита тя, отстъпвайки назад към свидетеля.

— Да. Тестовете за ДНК ще отнемат още четири-пет седмици.

— Но вече има някои предварителни резултати?

— Да, има. Два отделни типа кръв бяха открити на чаршафа. Нулева положителна, която е кръвната група на агент О’Мали, и АБ отрицателна, която е кръвната група на Джош Киркууд.

— А тестовете за ДНК, които се провеждат сега, ще определят дали наистина АБ отрицателната кръвна група е на Джош Киркууд. Така ли е?

— Да.

— На чаршафа бяха открити и косми, нали?

— Да. Те бяха изследвани и открихме, че са на агент О’Мали, Джош Киркууд и на обвиняемия, доктор Гарет Райт. Имаше също косми от четвърти неидентифициран човек.

— Ами какво ще кажете за маската, открита по маршрута на преследването, господин Айрлбек? Бяха ли открити косми?

— Да. От обвиняемия и също косми, които съвпадаха с тези на четвъртия неидентифициран човек.

— Благодаря, господин Айрлбек. Нямам повече въпроси.

— Господин Айрлбек — изрече Костело, преди Елън да заеме мястото си. — Анализът на косми сигурен ли е?

— Не, не е.

— Не можете категорично да потвърдите дали косъмът, открит на чаршафа, принадлежи точно на даден човек.

— Не, сър.

— Има ли начин да се определи кой последен е носел маската — доктор Райт или неидентифицирания човек?

— Не, сър.

— И няма начин да се разбере как точно тези косми са попаднали на чаршафа?

— Не.

— Биха ли могли да бъдат поставени нарочно върху чаршафа?

— Възможно е.

— Нямам повече въпроси.

 

 

— Стига ни толкова — изрече Камерън. Фийби му подаде бял хартиен плик със сандвич и остави този на Елън на бюрото, без да я погледне.

Елън крачеше покрай масата за конференции. Беше твърде нервна, за да мисли за храна. Прослушването беше минало добре, въпреки че Костело спечели няколко точки, но следобедът щеше да се превърне в шоуто на Тони и сигурно нямаше да успее да сдържи нервите си.

— Разполагаме с необходимото — изрече Мич, крачейки от другата страна на масата. — Дори ако Грабко се изкуши да се вслуша в глупостите на Костело, разполагаме с достатъчно доказателства срещу Райт, за да се заведе дело. Грабко няма да има куража да го освободи.

„Но колко нерви ще ни струва това“ — питаше се Елън, след като пресата разпространяваше неща, които той не беше сторил? Той не би могъл да върне Джош у дома. Не би могъл да отвлече или да убие Дъстин Холоуман. Сега това привличаше вниманието на хората — чудовището в едър план. Решението на Грабко ще се основава на закона, но той беше просто човек, податлив на слухове и натиск като всички останали.

— Много ясно е накъде върви — отвърна тя. — Не съм виждала съдия да дава такава свобода на действие в предварително гледане на дело, откакто свършиха сериите за Пери Мейсън. Съжалявам, че позволи на Костело да те измъчва, Мегън.

Тя седеше в края на масата, изглеждаше дребна и измъчена, сякаш изпитанието от тази сутрин я беше смазало.

— Аз би трябвало да се извинявам — измърмори тя със сведени очи. — Не трябваше да му позволя да ме притиска.

Напрежението в гласа й и скованите челюсти подсказваха, че вътрешно се измъчва, въпреки че се опитваше да го прикрие.

Елън беше виждала подобни неща и преди. На ченгетата им беше много трудно да са жертви. Те бяха по природа добре контролиращи се луди, на жертвите се отнемаха контролът, гордостта и достойнството.

— Грешката не е твоя, Мегън — каза тя.

— Накара ме да изглеждам като бълнуваща лунатичка, която би казала или направила всичко, само и само да прибави арест към досието си.

— Или като човек, който е сигурен във фактите и знае кой е виновникът — възрази Елън. — Всичко е въпрос на гледна точка. Хората виждат това, което искат.

— Знаем какво искат да видят, когато се вгледат в Райт — изрече Мегън. Никой не иска да повярва, че мъж като Гарет Райт е способен да извърши престъпление. И със смъртта на Дъстин Холоуман хората от окръга Парк още по-малко ще са склонни да приемат, че Райт е самият дявол.

— Е, тогава ще трябва да докажем, че грешат — отвърна Елън.

Мегън кимна.

— Да. Трябва да го сторим.