Тами Хоуг
Виновен като греха (10)

Глава 9

— Бихте ли разкрили съдържанието на бележката?

— Как се отразява това на делото срещу доктор Райт?

— Смятате ли, че това е дело на същия похитител?

— Все още ли смятате, че Райт има съучастник, или сте изпратили в затвора невинен човек?

— Кога ще съобщите съдържанието на бележката?

— Как променя това стратегията ви?

Въпросите ехтяха в главата на Елън. Лицата на репортерите се размиваха пред погледа й. Някои бяха известни, други познаваше, мнозина бяха неизвестни. Всички те искаха едно и също: да се сдобият с последните новини. След двуседмично отразяване на отвличането на Джош Киркууд те се нахвърлиха хищно върху Дъстин Холоуман, опитвайки се да се доберат до колкото може повече подробности.

„Амбициозен съм“ — бе заявил вчера Адам Слейтър пред болницата. Беше го забелязала в тълпата, очите му блестяха. Амбициозен. Или може би думата беше „отчаян“. Търсещ отчаяно някаква нишка, защо нещата в този район бяха неразплитаеми. Това усещаше Елън — силно отчаяние и паника. Изпитваше я и сега, когато спря колата пред дома си след завръщането си от Кемпиън.

Кемпиън беше фермерска общност с две хиляди жители. Обикновено, тихо място, пред което Дийр Лейк изглеждаше многолюден град. Градчето бе толкова малко, че нямаше собствена полиция, а използваше полицаи от окръга за поддържане на реда. Хората в Кемпиън бяха гледали по телевизията новините, когато Джош Киркууд бе отвлечен, и бяха решили, че светът извън техния град е невероятно опасен. Слава Богу, че живееха в Кемпиън, където беше безопасно. До тази вечер.

Новината, че беше отвлечено дете, бе потресла и объркала жителите на градчето. Доброволците, които бяха прехвърлени от Дийр Лейк, бързо организираха екипите и настаниха командния си пост в залата на „Синовете на Норвегия“, защото това бе единственото голямо помещение. Но както при случая отпреди две седмици нямаше какво да се разследва.

— Има ли свидетели? — Елън се втурна към Мич.

— Никакви — извика той, опитвайки се да надвие шума от хеликоптера.

Щатските хеликоптери вече бяха започнали издирването, кръжейки над града, докато хеликоптерите на телевизионните станции от Туин Ситис висяха над града като лешояди. Паркът се бе превърнал в сюрреалистична циркова площадка, голите дървета и снегът бяха осветени от халогенни лампи и от сините светлини на полицейските коли. Жълта лента, прикрепена към дърветата, плющеше на вятъра като знаменца на автопарк за употребявани коли.

— По-големият брат е трябвало да се грижи за детето — каза Мич. — Всички са се пързаляли тук на откритата ледена пързалка. По-големите момчета решили да играят хокей и изгонили малките от пързалката. Очевидно Дъстин се е разхождал наоколо. — Той повдигна един клон, за да може Елън да мине. — Не се притеснявай къде стъпваш — изрече горчиво. — Пътеката, по която е минало момчето, вече е отъпкана.

Спуснаха се по малък хълм, за който Елън си помисли, че сигурно е любимо място за пързаляне с шейни на малките деца. Долу имаше само храсталаци. Зад тях бяха полицейските коли, чиито светлини хвърляха отблясъци към задната улица и най-близката къща на около стотина метра. От другата страна на улицата имаше порутени селскостопански постройки.

Стомахът й се сви при мисълта, че осемгодишно дете е стояло на това изоставено място и е било отвлечено от непознат. Ако похитителят е бил непознат. Трябваше да разпитат Холоуманови и Киркууд за общи познати. Джош не беше отвлечен от непознат. Разбира се, ако Гарет Райт бе човекът извършил това престъпление.

Тя въздъхна. Знаеше, че Райт е виновен. С писанията си вече репортерите сигурно щяха да объркат потенциалните съдебни заседатели.

„Той каза, че това е игра.“ Припомни си тя думите на Мегън и потръпна от ужас. Ако това бе игра за него, то отвличането на Дъстин беше блестящ и безмилостен ход. Освен това, издирването на второто изчезнало дете щеше да има предимство и да отнеме много часове на полицаи и агенти от Бюрото, които все още разследваха отвличането на Джош.

Полицията от Дийр Лейк също щеше да се намеси, тъй като съществуваше вероятност двете отвличания да имат връзка. Щяха да бъдат принудени да разширят разследването заради включването и на други хора — семейство Холоуман, приятелите, познатите и враговете им. Само с един ход противникът им ги бе разпръснал по цялата дъска.

— Тръгнали са оттук — каза Мич, показвайки значката си на офицера, който стоеше на пост и оглеждаше голите фиданки.

Поведе Елън към групата, събрала се в центъра. На дърво беше завързан ярък, пурпурен шал, изплетен от някого, който обичаше Дъстин. Той се вееше на клона като голяма панделка, а на него бе написано:

„Тъжни като ангелите за греха на праведния човек.

Плачи за стореното и се черви за това, че си се поддал.“

Елън потръпна при вида на шала. Той беше символ за дете, въвлечено в играта на един луд, целта на която беше известна единствено на него.

„Той каза, че е само игра.“

Но с какви правила, и с каква цел, с какъв мотив? И какви играчи? Всички в Дийр Лейк, които познаваха Гарет Райт, бяха разпитани. Познатите му бяха уважавани професионалисти, хора, изненадани от събитията, поради които се бе оказал в затвора. Студентите му бяха организирали митинг в негова подкрепа. Никой не бе намекнал, че Гарет Райт е различен от човека, когото всички познават. Нямаше слабост към детска порнография. Нямаше връзки с престъпния свят. Нямаше таен живот.

Както бе казала съпругата му, той дори не бе шофирал с превишена скорост.

Но някой беше върнал Джош Киркууд у дома и някой бе отвлякъл Дъстин Холоуман.

А тя беше ужасно уморена.

Докато Елън посягаше към дистанционното управление на гаражната врата, нещо се удари в прозореца на колата й. Отскачайки настрани с писък, тя се извърна и видя Джей Бътлър Брукс.

— Тук ли ще стоиш цяла нощ или ще прибереш колата и ще ме поканиш на кафе? Умирам от студ.

Елън го изгледа студено. Беше късно, беше уморена и имаше да свърши още работа, преди да поспи няколко часа. Но докато вкарваше колата в гаража, той я последва, сякаш имаше право да е тук.

— Гленденинг не може да ме принуди да бъда „услужлива“ в собствения си дом — заяви тя, взимайки куфарчето си. — Въпреки че понякога се чувствам като такава, аз не съм робиня.

— Аз ще го нося — предложи Джей, посягайки към куфарчето. То беше от стара кожа и изглеждаше така, сякаш го бе напълнила с гранитни плочи.

— Няма нужда — възрази тя и се отправи към вратата, която водеше право към къщата.

Джей бързо я последва и задържа мрежестата врата, докато тя търсеше ключовете си.

— Елън, искам да поговорим.

— А аз бих искала да си легна.

Той се наклони към нея и й се усмихна.

— Не може ли да поговорим след това?

— Не съм в настроение за ученически шеги — заяви тя, влизайки в антрето, където Хари лежеше свит на възглавницата си. Той подскочи и радостно залая. Елън разсеяно го погали, все още мръщейки се към мъжа, който имаше за цел да навлезе неканен в живота й. — Защо не се върнеш там, откъдето си дошъл?

— Идвам от Кемпиън — отговори Джей, пристъпвайки бързо вътре, преди тя да затвори вратата.

— От теб може да стане добър амбулантен търговец — измърмори Елън, изувайки ботушите си.

— Може да се каже, че съм вършил и това. — Той свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба на палтото. — Старото ми уважавано южняшко семейство е изхарчило уважаваните си южняшки пари много преди да отида в колежа.

Той подаде ръка към Хари. Златистото куче я помириса, сетне я близна с големия си розов език. Тя се ядоса на неговото предателство и се отправи към кухнята.

— Значи болезненото ти любопитство те е отвело в Кемпиън? Не съм изненадана. Интригата се заплита. Добре ли разгледа майката на момчето? Може би ще предложиш Кати Бейтс да изиграе ролята й във филма? Смятам, че има прилика.

— Не съм се доближавал до майката. — Джей спря на вратата между кухнята и трапезарията. — Мисълта, че още едно семейство ще страда, ме отвращава. Не съм вампир, възмутен съм от тази инсинуация.

Тя остави куфарчето върху красивата маса от черешово дърво.

— Все пак не съм те канила да идваш тук. И откровено казано, не съм в настроение да играя ролята на домакиня.

— Дойдох само за да видя как си. Денят ти беше ужасен.

Той хвърли поглед към трапезарията — стените бяха златисти, на тях бяха окачени свещници и примитивни портрети от осемнадесети век. Беше подредена с много вкус. На срещуположната стена имаше френски прозорец, който вероятно водеше към тераса. Пред прозореца имаше парапет, през който можеше да се наблюдава надолу към дневната.

— Преценила си ме неправилно. — Той заслиза по стъпалата към дневната. Включи настолните лампи, които осветиха меко стаята. — Дойдох, защото съм загрижен за теб. Искам да кажа, че преживяхме заедно доста неприятна случка този следобед.

— Да, ние сме кръвни брат и сестра — сухо отвърна Елън. Тя съблече палтото си и го остави на облегалката на стола. Гостът й започна да обикаля из дневната като неспокойна котка, докосвайки с ръка мебелите, сякаш маркираше територията си.

— Освен голямата ти загриженост към мен — започна тя, — дойде тук и за малко повече вътрешна информация относно отвличането на Дъстин Холоуман?

— Мога да получа информация и от други източници. Много по-добри, ако искаш да знаеш. — Той натисна ключа до електрическата камина и пламъците моментално заиграха около фалшивите цепеници. Подредено, чисто и практично. Той се обърна с гръб към огъня, притискайки ръце към преградата, за да се стопли.

Елън застана в другия край на стаята до стабилен тапициран стол. Все още носеше черния костюм, с който бе облечена сутринта. Косата й се спускаше като мека коприна до раменете. Гримът й отдавна се беше изтрил. Беше изтощена, изнервена и недостъпна.

Докато я наблюдаваше, си припомни как бе изглеждала, докато влизаше в командния пост на Кемпиън — потресена и уплашена. Никой от тях не бе подготвен за следващата стъпка на престъпника.

— Съдията, който води делото, умира пред очите ти, друго дете е отвлечено, докато престъпникът е в затвора — изрече той, приближавайки се към нея. — Това е твърде много.

— Да, а сега трябва да изтърпя и теб — отвърна Елън, скръствайки ръце. — Чудя се дали ще запомниш всяка моя дума, или имаш касетофон в джоба.

— Ужасно си подозрителна.

— С удоволствие бих те изхвърлила.

— След като дойдох да се убедя, че си добре?

— Ъхъ.

— Можеш да ме изхвърлиш — изрече той, — но те уверявам, че онова в джоба ми не е касетофон.

— Ще ти се доверя. Вече установи, че съм невредима. Изпълни си самарянските задължения за близките десет години. Свободен си.

Джей седна на страничната облегалка на стола. Понякога можеше да е нечувствителен като стълб. Това умение му служеше добре. Ставаше много упорит, когато трябваше да се добере до информация.

— Смяташ ли, че това е част от плана на Райт? — попита той. — Тактика за отклонение на вниманието? Да върне детето на Киркууд.

— Но това не разширява защитата — измърмори Елън по-скоро на себе си.

— Не те разбирам.

— Аналогия с футбола. В университета имах професор по право, който е играл за „Викингите“.

— Аха. Аз съм бейзболист.

— Противниковият отбор показва формация, която кара защитниковия да се разпръсне по целия терен и да остави празни места, през които може да се атакува.

— Като включва нова група от жертви в друг град, принуждава разследването да се разшири, вместо да се съсредоточи върху Райт и съучастника му — заключи Джей. Той кимна на Елън. — Умна мисъл, съветничке.

— Това е само предположение — отвърна тя, докато отиваше към вратата. — Доколкото разбирам, отвличането на Дъстин не е свързано с отвличането на Джош Киркууд.

Той помисли за онова, което бе видял и изпитал в Кемпиън тази вечер. Острият метален вкус на страх. Изпита чувството, че злото витае наоколо. Присъстваше също както полицията и пресата и сякаш правеше нощта още по-черна. А на този фон се развяваше яркото шалче на момчето, завързано за гол клон.

„Господи, Брукс, на какво си попаднал?“ — помисли си той.

— Смятам, че и двамата го разбираме чудесно — каза той на Елън. — Въпросът е как ще се отрази това върху обвинението на Райт?

Тя въздъхна дълбоко и уморено се облегна на стената.

— Виж, прав си, денят беше дълъг, а аз имам още работа за вършене. Няма смисъл да говорим, защото нямам намерение да споделям с теб каквото и да било…

— Относно делото или за себе си?

— И за двете.

— Просто нямам шансове за победа, така ли? — Той се престори на раздразнен, но в очите му проблясваха искри.

Елън се опита да издигне преграда срещу въздействието на погледа му.

— Днес не е най-добрият ти ден.

Джей обмисли дали да не се опита да измъкне нещо повече от нея, но се отказа. Изпитваше нужда да я победи, не да я ядоса. Вече се поправяше след разгрома на Гленденинг, което трябваше да признае пред себе си, беше груба грешка от негова страна. Вместо да изглади нещата, като доведе Гленденинг, той ги беше влошил. Това му се падаше, след като се беше замесил в случилото се, но след като вече беше вътре в нещата, искаше да е част от случая. Това беше целта му — да навлезе в делото.

— Лека нощ, господин Брукс — прекъсна мислите му тя, отваряйки вратата.

Той бръкна в джобовете си и сви рамене само при мисълта за студа. Кучето се спусна по стълбите и мина покрай него, въртейки опашка. Уютната обстановка предизвика неочаквано усещане.

— Добре — провлечено изрече той, тръгвайки към вратата, — поне кучето ме харесва.

— Това не бива да те ласкае — отговори Елън. — То пие вода и от тоалетната чиния.

Той спря пред нея. Достатъчно близо, така че когато тя погледна в очите му, видя в тях нещо като разкаяние. „Глупачка“ — помисли си. Брукс не беше от хората, които изпитват разкаяние. Той преследваше онова, което искаше, и го получаваше, и тя се съмняваше, че след това някога поглежда назад.

— Лека нощ, Елън — промърмори той, тонът му бе интимен, сякаш се познаваха от години. — Почини си. Заслужила си го.

Без да отклонява очи от нейните, той се наведе и я целуна по страната. Докосваше леко кожата й, съблазнявайки я да се извърне и да го целуне по устните. Мисълта я накара да потръпне и тя неволно се запита как ли ще се почувства, ако целуне красивите му устни…

Прогони това видение, връщайки се към реалността, засрамена, че една целувка по бузата може да накара пулса й да се ускори и да загуби самообладание.

— Сладки сънища, Елън — прошепна той и изчезна в нощта.

Тя стоеше на прага, треперейки от студ, докато го наблюдаваше как пресича улицата и се качва в джипа „Чероки“.

Двигателят заръмжа и той изчезна, въпреки че неспокойствието остана да витае наоколо.

Той я изваждаше от равновесие — очаровайки я в един миг, интригувайки я в следващия, сетне я съблазняваше, за да изтръгне от нея информация. Дори в статията, която беше прочела за него, се загатваше за „противоречието в него“. Спомни си за преценката на Фийби за турбулентната му аура, която загатваше за вътрешен смут и сексуалност. Запита се кой всъщност беше той и си каза, че не я интересува. Знаеше само, че не бива да му се доверява.

„На кого можеш да се довериш?“

„Не се доверявай на никого.“

„Не се доверявай.“ Мисълта я накара да се почувства зле. По природа тя беше доверчива. Искаше да се чувства в безопасност. Искаше да вярва, че тези неща все още бяха възможни, но действителността беше съвсем различна. Още едно дете бе изчезнало, а тя неочаквано бе заобиколена от хора, към които не смееше да се обърне с гръб — Брукс, Руди, Гленденинг, Гарет Райт.

Смъртта на съдия Франкен неочаквано прие символичен смисъл. Той беше последният почтен човек. Беше справедлив и със смъртта му си беше отишла една епоха.

— Мили Боже, Елън — наруга се тя за тези мисли, но страхът в нея, че светът се е променил, остана.

За да се разсее, пристъпи навън и взе пощата си от кутията, която висеше до вратата. Сметки, реклами, закъсняла с месец коледна картичка от сестра й Джил, още реклами. Боклуци.

Бръкна още веднъж в кутията и напипа нещо на дъното й. Извади го, като очакваше, че е просто още една реклама. Онова, което видя, я накара да застине.

На смачкан бял лист бе изписано с черни букви:

Нищо не е приключило, докато не свърши.