Тами Хоуг
Виновен като греха (13)

Глава 12

— Аз съм в окръг Парк, за да се убедя, че справедливостта ще възтържествува. — Елън размишляваше върху думите на Тони Костело, докато шофираше.

— Сякаш извън столицата започва беззаконието — оплака се Камерън. — А той е Уайът Ърп, дошъл да раздаде справедливост.

— Всичко това е част от представлението — промърмори тя, завивайки по пътя за Лейкшор.

— И това не те притеснява?

— Разбира се, че ме притеснява. Да използва отвличането на Холоуман само за да привлече общественото внимание — прекалено долно е, за да се изрази чрез думи. Но ти не можеш да позволиш на Тони Костело да се добере до теб повече, отколкото позволи на Дени Енберг и Фред Нелсън, Камерън. Той е просто още една заредена бомба.

— Бомба в костюм на Армани.

— Това е, което успехът ще ти донесе в големия град, Кам. Ако си готов да заплатиш цената.

— Не мечтая да стана следващия Тони Костело.

— Радвам се да го чуя. На света има предостатъчно такива като него.

— Не може да ме впечатли.

— Добре, но би трябвало — отвърна Елън, като завиваше по пътя към дома на Киркууд. — Той е изключително добър в това, което прави. Не го подценявай и не позволявай да ти влезе под кожата.

Отби бонвила и остана за момент, като гледаше дома на Киркууд, ограден с кедрови дървета. Построена на последния огромен парцел земя, къщата имаше чудесен изглед към езерото на запад. На север и изток гъстите гори на парка „Куари Хилс“ обгръщаха имота със самота, която сигурно е струвала доста пари. В предния двор недовършената снежна крепост говореше за нормалния живот в тази къща, преди похитителят да го разруши.

Загледа се към дома на Райт две къщи по-надолу и въздъхна:

— Добре, да действаме.

Хана им отвори вратата, изглеждаше бледа и слаба.

— Хана, това е моят колега Камерън Рийд. — Елън издърпа ръкавиците си и ги напъха в джобовете на палтото си.

— Да, мисля, че се срещнахме с вас миналото лято покрай една футболна травма — каза Хана, докато се ръкуваше с него.

Той сърдечно се усмихна.

— Възстанових се напълно, а вие се оказахте права — белегът определено буди възхищение в гимнастическия салон. — Добави съчувствено: — Не мога да ви опиша колко съжалявам за това, което вие и вашето семейство преживяхте, доктор Гарисън.

— Благодаря — отговори тя. — Позволете ми да ви взема палтата.

— Как е Джош? — попита Елън.

— Хубаво е да е вкъщи.

— Каза ли нещо? Кой го е взел и къде са го завели?

Хана хвърли поглед към дневната, макар че Джош не беше там.

— Не. Не е казвал и дума за това. Заповядайте. Имам кафе, ако желаете.

Те я последваха.

— Чух за момчето от Кемпиън — изрече Хана. — Не бих пожелала този ад на никого. Изпитвам съчувствие към семейството.

— Това още повече ни амбицира да направим добро дело — обясни Камерън. — Колкото повече притискаме нашия човек, толкова по-вероятно е да пожелае да издаде съучастника си.

Очите й се разшириха. Ръцете й трепереха, докато им поднасяше чашите кафе.

— Нали не се готвите да сключите сделка с него? След всичко, което е извършил?

— Не — увери я Елън. — Никакви сделки. Ще отиде в затвора за всичко това. Надяваме се Джош да бъде в състояние да ни помогне. Както ви обясних по телефона Хана, ние искаме Джош да погледне това, което наричаме снимки за очна ставка. Ако той избере нашия човек оттук, ще продължим с истинска очна ставка в полицейския участък. Убедени сме, че ще бъде по-малко мъчително, ако започнем със снимките. Не искаме да разстройваме Джош, но идентифицирането на похитителя със сигурност ще е ключът към неговото даване под съд.

— Ще зависи от това, доколко си спомня или желае да каже — обясни Елън.

Хана започна нервно да си играе с обицата.

— Не може ли да даде показания на видеокасета? Виждала съм го по телевизията.

— Възможно е — отвърна прокурорката. — Има прецедент за това. Ще говоря със съдията, когато му дойде времето. Единственото, което искаме сега, е Джош да погледне снимките. Можете ли да го доведете тук?

Докато Хана излизаше от кухнята, Камерън отвори куфарчето си, извади един фотоалбум и го сложи на масата.

— Не издържа на напрежението — промърмори той.

— Сигурна съм, че не можем дори да си представим какво е било — каза Елън, като гледаше кога домакинята ще се появи. — Чух, че с брака им е свършено.

— Гарет Райт има какво да каже по този въпрос.

Хана въведе Джош в кухнята. Той ги огледа предпазливо. Нямаше нищо общо с момчето от плакатите „издирва се“, с усмивка без няколко зъбчета и скаутска униформа. Вече не се смееше, а очите му бяха като на стогодишен старец.

— Здравей, Джош, казвам се Елън. — Тя се наведе към него. — А това е моят приятел Камерън. Той обича да играе футбол през лятото. Ти играеш ли?

Момчето се загледа в нея и не отговори. Майката разроши къдравата му коса.

— Джош играе бейзбол през лятото. Нали, скъпи?

Той погледна първо Елън, после Камерън, а след това се обърна към хладилника и зарея поглед в снимките и рисунките си, закрепени с магнити. Хана коленичи пред него.

— Джош, Елън и Камерън искат да видиш едни снимки, които са донесли. Искат да знаят дали мъжът, който те взе от нас, е един от тези на снимките. Можеш ли да го направиш?

Момчето изобщо не реагира. Майка му го хвана нежно за раменете и го обърна към масата.

— Само ги погледни, Джош — каза Елън, като плъзна снимките към него. — Не бързай, разгледай внимателно всичките мъже. Ако откриеш човека, който те отвлече, само трябва да ни го посочиш.

Момчето сведе глава към снимките, гледайки от едно лице към друго. Джош ги видя всичките, като погледът му се забави на лицето на Райт, после продължи да ги разглежда.

— Всичко, което трябва да направиш, е да го посочиш, Джош — промърмори Елън. — Той няма да те нарани. Ние ще направим така, че той никога да не нарани теб или някое друго дете.

Погледът му бавно се плъзна обратно към лицата, след това той се обърна и отиде до хладилника и се загледа в направения от хартия снежен човек.

— Джош, сигурен ли си, че не видя мъжа? — отчаяно попита Хана. — Може би трябва да се върнеш и да видиш отново снимките. Хайде.

Елън се изправи и нежно хвана ръката й.

— Всичко е наред, Хана. Може би просто не е готов. Ще опитаме друг път.

— Но…

— Всичко е наред — успокои я другата жена. — Когато е готов, ще говори за това. Просто още не е готов.

— Какво ще стане, ако никога не бъде? — прошепна Хана.

— Ще се справим с делото — обеща Елън. Но докато се отдалечаваха от къщата на Киркууд, се чудеше дали ще може да спази това обещание.

Джош беше единственият свидетел, който можеше да идентифицира Райт и неговия съучастник. Познаваше човека, който го е взел от хокейната площадка. Свидетелката Хелън Блек бе видяла момче, което би могло да бъде само Джош, да се качва по собствено желание в пикап.

— Може би съучастникът на Райт го е отвлякъл — предположи Камерън. — Може би Джош никога не е виждал Райт.

— Може би.

Камерън замълча за известно време, докато минаваха близо до „Куик Трип“ и виетнамски магазин.

— А ако Джош не свидетелства, Костело ще каже, че момчето не може да идентифицира Райт, защото не е извършил престъплението.

— В такъв случай ще обвиним Костело, че е безсърдечно копеле — продължи Елън. — Ще кажем, че Джош няма да свидетелства, защото е бил твърде травматизиран и измъчен. Не искаме момчето да мине през такова изпитание, какъвто е кръстосаният разпит, да не говорим за това да се срещне с Райт в съдебната зала.

Камерън й кимна, когато зави при Осло и пое нагоре по хълма към съда. Минаха покрай протестиращите студенти към шерифския отдел.

— Горкото дете — проговори Камерън, — само да можем да му извоюваме малко справедливост.

Елън едва забележимо се усмихна, когато взе ключовете.

— Затова и ни плащат толкова много, господин Рийд.

 

 

— Съдия Руди Стович — Руди изговори титлата високо, за да се чуе. Звучеше добре.

Стович заемаше този офис на втория етаж в Съдебната палата на окръг Парк вече дванадесет години. Дъбовата библиотека беше отрупана с папки от дела и юридически книги, с които никога не се беше съветвал. В единия ъгъл на бюрото му бяха везните на Темида. На стената беше подпрян комплект стикове за голф, приготвен за пътуването до Финикс всяка година през февруари. Пътуване, което той с готовност би отложил, за да се пренесе в стария кабинет на съдия Франкен.

— Съдия Руди Стович — повтори Манли Ванлуун. Взе един лешник от чинията с ядки на бюрото и го строши с някакъв предмет, който приличаше на недоволна патица. По жълто-кафявия му вълнен пуловер се посипаха парченца от черупките. Фигурата му беше като на Буда, със заоблено и усмихнато лице, с извити вежди над малки очи. — Може би Рудолф е по-добре. Звучи по-величествено.

— Звучи превзето — отвърна Руди. — Хората ме уважават.

— Много добре. — Манли загриза лешника, като си представи как ще изглежда неговият приятел в съдийската тога. Двамата с Руди бяха стари приятели, подкрепяха се във всяко едно рисковано начинание или политическа кампания. — Губернаторът кога ще реши това?

— Може би седмица-две след погребението на стария Франкен. Между другото поклонението е утре в погребалната агенция на Оглеторп. Погребението е в петък в три и половина в „Грейс Лутеран“.

— „Грейс Лутеран“ ли? Мислех, че е методист. Поне с такова впечатление бях останал. — Манли изтупа пуловера си и се пресегна, за да вземе един орех. — Ще има ли вечеря след погребението? Единственото, което можеш да ядеш в петък в „Скендия Хаус“, е риба.

— Да, разбира се — измърмори замечтано Руди. Погребението на Франкен му предоставяше възможност да впечатли всички със своето красноречие.

Интеркомът забръмча и гласът на Алис Зимански изгърмя като мълния:

— Елън е тук, иска да ви види. Аз си отивам.

— Покани я.

Елън влезе и сдържано кимна на Манли Ванлуун. Той беше натрупал малко състояние от недвижими имоти по време на стопанската криза през седемдесетте: изкупуваше ферми от покрайнините на Дийр Лейк и ги препродаваше на юпитата от големите градове. Беше закупил три фирми за продажба на коли и отново беше натрупал цяло състояние.

— Ето там, Елън. — Манли се надигна от стола си. — Как върви бонвилът? Хубава кола, по дяволите.

— Добре, Манли. — Тя се обърна към шефа си. — Току-що ми се обади един служител. Дават Гарет Райт на съдия Грабко. Помислих, че ще искаш да знаеш.

— Одобряваш ли този избор?

Елън сви рамене.

— Можеше да е и по-лош.

— Ще протестираш ли?

И да позволи на Тони Костело да спечели общественото мнение на своя страна, като го убеди, че прокуратурата умишлено отлага правото на клиента му за по-експедитивен съдебен процес? Той вече беше вдигнал шум на пресконференцията в четири часа в Съдебната палата.

Елън беше изпратила Фийби на пресконференцията като шпионин. Не желаеше да се появи лично и да даде златния шанс на Тони да я въвлече в спор. Докато се качваше по стълбите към канторите на адвокатите, повел след себе си репортерите, тя накара мъжът на рецепцията да излъже и да каже, че е излязла, за да провали плана му да я предизвика.

Тази малка победа беше сладка, но фактът, че позволяваше на Костело да влияе на нейното решение, я нервираше. Стратегия, каза на себе си. Трябваше да мисли за тази стратегия, а не за това, че я манипулира. Контрол беше името на играта.

— Не, няма да протестирам срещу съдия Грабко. Разбира от работата си. Справедлив е. Никога не съм имала някакви по-сериозни оплаквания от него, освен че е лицемерен.

— Все още съм учуден, че Костело ще представлява Райт в съда — произнесе Руди.

— Искам да знам как се е случило това — замислено изрече Елън. — Кой му се е обадил? На Райт е забранено да се обажда на далечни разстояния от затвора. Съмнявам се Дени Енберг да е бил толкова великодушен, че да се е свързал със своя конкурент. Кой тогава?

— Съпругата на Райт.

— Която едва се държи. Видях я с очите си на следващата вечер. Тя би могла да проведе този разговор с Тони Костело, колкото и ловджийското ми куче. Остава съучастникът на Райт?

— Което може да означава, че Костело е бил във връзка с похитителя на момчето от Кемпиън — досети се Руди.

— И нямаме никакъв шанс той да каже нещо по този въпрос.

— Да, добре, направи каквото можеш, Елън. Уверен съм, че ще се справиш с Костело.

Тя не реагира, когато той произнесе тази изтъркана фраза. Остави го да прави планове как ще заеме мястото на Франкен в съда и се върна в кабинета си. Персоналът беше свършил работата си за деня. Сиг Иверсон и Куентин Адлер излязоха през вратата доближили глави, сякаш обсъждаха някой закон или клюка. Фийби тъкмо намяташе пончото си от лама върху роклята с маргаритки.

— На бюрото ви оставих цял куп съобщения — изрече тя, намествайки очилата си. — Господин Костело пак се обади. Мич също, и каза, че липсата на новини означава лоши новини и че заминава за Минеаполис довечера.

Да се обади на Мегън. Мисълта я стопли.

— Благодаря ти, Фийби. До утре.

Секретарката й се намръщи.

— Не оставай до късно. Изглеждаш ми уморена.

— Добре съм.

Момичето бе на друго мнение, но не възрази. Елън влезе и вдигна купчината розови бележки. Забеляза, че нямаше, нито една от Джей Бътлър Брукс. Все още се улавяше, че мисли за мига преди той да напусне къщата й миналата вечер, когато стоеше близо до нея.

— Не можеш непрекъснато да ме избягваш.

Тя се извърна, като почти очакваше да види Брукс там, но този глас беше от миналото й. Тони Костело беше сянката от миналото, която я преследваше. Елън запали лампата на бюрото си.

— Да те пренебрегвам ли, Тони? Никога ли не ти е идвало наум, че съм заета жена с много по-важни задължения от тези да играя признателната роля в медийната ти драма?

— Противоречиш ми както винаги, нали? — отвърна любезно и затвори вратата зад себе си. — Изглежда си поумняла.

Елън се настани на стола си, сложи очилата си и се престори, че преглежда с интерес съобщенията.

— Така е. Ако ме клеветеше така и когато работех в окръг Хенипин, да съм ти счупила носа. Вече умея да се защитавам.

— Имал съм късмет.

Костело й се усмихна и тя знаеше, че той си въобразява, че това е най-очарователната му усмивка. Усмивката, с която се перчеше и се оценяваше за порядъчната сума от петдесет хиляди долара. Беше ипотекирал къщата на родителите си, която беше наследил, за да плати порцелановите си зъби. Смяташе това за добра инвестиция.

Изглеждаше спретнат и изчеткан като цирков кон. Костюмът му даже беше по-тъмносин, така ушит, че да покаже тялото, което беше поддържано в частен гимнастически салон с личен треньор.

Разкопча двуредното си палто и се настани с лекота на мястото за посетители.

— С какво мога да ти помогна, Тони? — попита тя равнодушно, за да го вбеси.

Костело не захапа въдицата, погледът му остана неподвижен върху нея.

— Мина много време.

— Не чак толкова.

— Все още ме обвиняваш за това, което се случи с Фицпатрик — продължи Костело. — Надявах се, че времето ще те накара да промениш мнението си.

— Отношението ми към подправянето на някое дело никога няма да се промени.

Той тръсна глава.

— Как можеш да вярваш, че съм способен на такова нещо, Елън? Да оставим моралните принципи настрана, как можеш да повярваш, че съм се отнесъл с теб по такъв начин след всичко, което бяхме един за друг?

— Да оставим моралните принципи настрана. — Дрезгаво се изсмя и стана отново. — Някой се снабдява с информация направо от бюрото ми. Делото се проваля и следващото нещо, което виждам, е че ти и адвокатът на Фицпатрик сновете наоколо.

— Просто вечеряхме. Това не е незаконно.

— Разбира се, че не е незаконно.

— За Бога, Елън — изръмжа Костело, като се изправи. — Това беше делова вечеря.

— Сигурно е било така — приближи се тя към него. — Как ти даде трийсетте сребърника — под масата, или е трябвало сервитьорът да ти ги донесе на поднос?

— Имаше толкова много хора в кабинета ти, които имаха достъп до информацията. Фицпатрик е могъл да плати на всеки.

— Да, но знаеш, че нито един от тях не започна да кара порше и да се навърта в „Гуд Фелъс“ с Грегъри Игълтън.

— И, разбира се, и за миг не ти хрумна, че делото се провали, защото Фицпатрик беше невинен — отвърна й Костело. — Никога не ти хрумна, че момичето лъжеше, обвинявайки го в престъпления, след като той не пожела дай даде пари.

Той не започна да отрича нейните обвинения, отклоняваше вниманието, като се опитваше да обвини някой друг. Тя запристъпва към него.

— Арт Фицпатрик изнасили това момиче, защото е вярвал, че парите и положението му му дават право да го направи, по дяволите. Това, което най-много ме отвращава, е, че се оказа прав. Той се отърва, а ти се продаде и спечели благоволението му.

— Докажи го тогава — изкрещя Костело.

Не отрече. Никога не го направи.

Толкова пъти бяха обсъждали това, че вече нямаше какво да кажат. Елън знаеше, че не може да докаже нищо. Всичко, което имаше, бяха парченца от пъзел и гадното чувство, което изпитваше. Никакви конкретни доказателства. Нищо, което да предаде на областния прокурор или по-висшите инстанции. Тогава си блъскаше главата как да го накаже, да го изобличи публично, да му отнемат адвокатските права и да го прати в затвора. Но това само щеше да й навреди. Тя щеше да бъде тази, която публично щеше да бъде унижена и чиято професионална кариера щеше да се провали. Елън беше глупава, че се беше забъркала с амбициозния адвокат на защитата.

Започна тази работа предпазливо, убедена, че е достатъчно умна, за да се справи. Костело я заблуди, че я подкрепя и че е честен. И точно когато беше свалила защитната преграда, той я победи.

Близо три години бяха изминали оттогава, а Елън все още искаше да изтръгне сърцето му. Не защото го обичаше, а защото я беше използвал, направи я на глупачка, подигра се със системата, която тя толкова уважаваше и ценеше.

Обърна се и сложи ръцете си върху лицето си, сякаш се опитваше да изтрие по този начин всички емоции. Не искаше да чувства нищо. Особено пред него. Контрол. Не каза ли на Камерън да не позволява на Костело да му влиза под кожата? А ето я нея сега, щеше да избухне като бомба още след първото му посещение в кабинета й.

— Бях загрижен за теб, Елън — промърмори Костело.

— Всичко е в минало време, нали? — отвърна тя, като седна отново. — В древността.

Тони седна на мястото за посетители. Като боксьори, оттеглили се в противоположните ъгли, помисли си той. Напрежението стана по-поносимо.

— Разбира се, никога не съм искал да напуснеш града — продължи той.

— Тони, ласкаеш се — отвърна Елън. — Ти беше просто един симптом от един много по-голям проблем. Напуснах окръг Хенипин, защото се отвратих от театъра, който се разиграваше там. Очевидно не се задоволяваш, като оскверняваш столичните съдилища. Сега си решил да дойдеш и тук.

— Аз представлявам Гарет Райт.

— Разбрах го. Съсредоточи погледа си върху лицето му. — И как стана това?

— Случаят ме интересува.

— Имаш предвид, че е предизвикателен. Това, което искам да знам, е как стана адвокат на Гарет Райт. Кой се свърза с теб? Или ти надуши сам случая?

— Нима ме обвиняваш, че представлявам клиент? — отвърна видимо оскърбен.

— Не, не си толкова глупав. Кой те извика? Знам, че не е Райт или пък Денис Енберг?

— Също така знаеш, че не мога да обсъждам това с теб — заяви Тони с безизразно лице. — Поверително е.

Елън се наведе към него.

— Така ли мислиш? Ако съучастникът на Гарет Райт се е свързал с теб — ако можеш да ни посочиш похитителя на момчето на Холоуман, и не го направиш — ще те обвиня, че пречиш на процеса, и ще те размятам като умрял плъх.

Костело се усмихна като любовник.

— О, ти си все така моята любима Елън.

— Никога не съм ти принадлежала, Тони — отвърна му студено тя. — Аз само спах с теб. И повярвай ми, не беше кой знае какво.

— Ах. — Той едва забележимо трепна. — Удар под кръста, не ти прилича.

— Какво мога да кажа? Ти предизвикваш злобата в мен. Ще се затрудниш, ако помагаш и ставаш съучастник на похитител.

— Продължаваш да приемаш клиента ми за виновен — спокойно каза Тони. — Аз допускам, че той е невинен, така че не знам за никакъв съучастник. И, разбира се, не знам нищо за отвличането на Холоуман.

— Господ да ти е на помощ, ако ме лъжеш, Тони — отвърна му напрегнато Елън. — Животът на едно дете е заложен на карта.

— Знам какво е заложено, Елън. Винаги знам какво е заложено на карта.

Той отвори куфарчето си „Луи Вютон“ и извади няколко документа.

— Търси доказателства. Но докато на практика нямаш нищо за този случай, искам да се споразумеем за някои подробности.

— Ще имаме достатъчно време на разпита — отвърна тя. — Твоята малка игра да спечелиш съдията на своя страна ще попречи повече на теб, отколкото на мен, Тони. Прати някого от слугите си утре следобед за документите.

— Ще намина лично — отговори й той. — Съдия Грабко ще изслуша моето предложение да намали сумата за гаранцията. Забележителен е начинът, по който областта се бори съдебната система да работи, нали?

— Предполагам, че ще си припишеш работата на съдебните служители. Разбира се, ще се намери човек в областта, който да е по-малко загрижен.

Костело присви очи. Изглеждаше жесток и тя знаеше, че той е способен да бъде такъв.

— Мисля, че би трябвало и теб да не те е грижа толкова, Елън — отвърна й тихо той. — Надявам се, в името на делото, твоята отмъстителност да не попречи на чувството ти за справедливост. Не искам никой да казва, че това не е чиста битка.

Тя искаше да вземе преспапието и да го замери с него, но не можа да го достигне, затова запази самообладание и хладно отвърна:

— Защо не изведеш егото си на една хубава вечеря, Тони? Ще изразходи огромна енергия.

Устата му се изкриви в тънка усмивка.

— Всъщност отивам да вечерям. Бих те поканил да се присъединиш към нас, но…

— Имам други планове.

Кимна за довиждане.

— До утре…

— Знаеш ли, Елън — заговори й меко, — независимо от обстоятелствата се радвам да те видя отново.

Тя нищо не каза. Когато той си тръгна, прокара ръце през косата си и въздъхна с облекчение. Като прецени обективно разговора им, си помисли, че това не беше пълен провал. Беше набелязала някои неща за себе си. Въпреки това се чувстваше беззащитна и уязвима.

Тони Костело беше намерил начин да я нарани преди, когато си мислеше, че е неуязвима. Тя избра да си отиде, но ето го отново, той нахлуваше в живота й. Никакво логично доказателство не можеше да я извади от обзелото я безпокойство. И в основата на тази тревога не беше Тони Костело, а Гарет Райт.

Защо беше избрал Костело? Как можеше да знае за човека, когото тя дори не желаеше да вижда? Кой се беше свързал с Костело заради него?

Кой беше другият?

Възможните отговори никнеха като гъби в главата й.

Като грабна палтото и куфарчето си, тя излетя от кабинета си. Продавачите на справедливост бяха затворили магазина. Елън побърза надолу по стълбите, прекоси фоайето и се отправи към най-близката странична врата, която водеше към паркинга. Бутна вратата и застана на прага.

Огледа паркинга, като се надяваше да зърне Костело, но не видя никого. Изруга и тръгна към колата си. Надяваше се, че той ще се върне в офиса си. Ако можеше да го хване там, щеше да го проследи в ресторанта…

— Госпожице Норт?

Подобно на призрак от сенките се появи тъмна фигура.

Елън отскочи, счупи токчето си и си навехна глезена. Изпусна куфарчето си. Адам Слейтър стоеше като закован и я наблюдаваше.

— Госпожице Норт, не исках да ви уплаша. Много съжалявам, наистина.

Тя го изгледа навъсено. Вдигна счупения ток на ботуша си и го пъхна в джоба на палтото си.

— Господин Слейтър — отвърна, като се опитваше да запази търпение. — Няма смисъл да налитате на човек, след като сте единственият репортер наблизо.

Той се смути.

— Наистина съжалявам. Само исках да ви хвана, преди да тръгнете.

— Защо не сте в Кемпиън с останалата част от ордата?

— Там не става нищо особено. Имам предвид търсенето, но не са открили още детето или нещо друго. Голяма част от хората дойдоха тук заради пресконференцията на Антъни Костело, но после се върнаха в Кемпиън. Реших да ви изчакам, за да поговоря с вас.

— По-добре от нищо, а?

— Да. Искам да кажа — поне е нещо. Имам предвид, какво мислите относно заредената бомба Костело, която ни донесе Райт? — Той извади бележника от джоба на палтото си и зачака с приготвен химикал.

Бледите лампи на паркинга светнаха. Една от тях освети бонвила й, като че беше център на вниманието и единствената кола наблизо. Почувства, че трябва да свърши, колкото се може по-бързо.

— Гарет Райт има право на адвокат — изрече механично Елън. — Господин Костело си върши много добре своята работа.

— Мислите ли, че това означава, че Райт е виновен? Това, че той чувства, че се нуждае от много добър адвокат, за да го измъкне, и че не може да намери такъв в Дийр Лейк?

— Не знам какво мисли. Макар, че бих искала. Това щеше да направи работата ми много по-лесна. — Тя се наведе и повдигна куфарчето си. — Вярвам, че Гарет Райт е виновен. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го докажа. Безразлично ми е кой е негов адвокат.

— Не се ли плашите от Костело?

— Не.

— Дори и след като ви е побеждавал всеки два от три пъти, когато сте се изправяли срещу него като прокурор в окръг Хенипин?

— Къде чухте това?

Адам сви рамене.

— От достоверен източник в съдебната система.

— Случаите са различни — отвърна Елън и закуца към колата си. — Вярвам в нашето дело срещу Гарет Райт. Ще направя също всичко възможно, за да помогна да хванем и осъдим неговия съучастник.

— Имате ли някакви идеи кой може да е той? — попита я Адам Слейтър, като сумтеше покрай нея. — Досещате ли се за мотив?

— Не ми е позволено да правя изявления.

— Няма да използвам името ви — обеща й. — Ще ви нарека „високопоставен източник от окръжната адвокатура“.

— Има само пет адвокати на служба, господин Слейтър. Това няма да осигури анонимността ми.

Той побърза и зададе следващия въпрос:

— Нищо не споменахте за мотив. Заради какво мислите е всичко това? Престъплението винаги се извършва заради нещо — секс, власт, пари, наркотици. Или ако се спрем на екзистенциализма, това е просто добро и зло?

Елън погледна очите му, жадни за сензационни и пикантни новини, които читателите на „Гранд Форкс“ щяха погълнат със сутрешната си закуска. Тя беше виждала как се разграничават доброто и злото около нея във всички изпитания: сенките в мрака и малките блещукащи светлинки надежда за човечеството. Брукс беше прав само за едно нещо — че драмата, която се разиграваше около тях, е метафора на времето, Но Елън нямаше намерение да води философски разговори с репортер, който е прекалено млад, за да си спомня „Бийтълс“.

— Не съм екзистенциалистка, господин Слейтър — отвърна му. — Аз съм реалистка. Убедена съм, че ще победя на това дело. Няма да ме спре някакъв адвокат, който харчи за костюми толкова, колкото аз печеля за цяла година, или пък абсурдната идея, че сме изправени пред отмъстителна личност, чието гениално зло е много по-голямо. В края на краищата Гарет Райт е още един престъпник. Ще получи точно това, което заслужава.

„Добре го каза“ — помисли си тя, докато излизаше от паркинга. Но все още не си вярваше.