Тами Хоуг
Виновен като греха (19)

Глава 18

Използваното оръжие беше сгъваем нож, който беше оставен на местопрестъплението — забит до дръжката в предната лява гума.

— Това не може да се залепи — каза офицер Дайтц. Лони Дайтц беше на петдесет, свестен полицай с гъсти коси, които сега бяха покрити с шапка от изкуствена кожа, а видът му бе такъв, сякаш двойка невестулки бяха свили гнездо на главата му. — Имаш ли резервна гума?

— Не — отвърна тя, вперила очи в ножа.

„Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати…“

— Имаш ли представа кой може да е сторил това, госпожице Норт? — попита офицер Нога. Външният му вид напомняше за мечка гризли. Родом от Самоа, той бе дошъл в Минесота със стипендия за футбол и беше останал дори след като бе повредил коляното си, което бе прекратило спортната му кариера.

Елън сви рамене:

— Не. Но имаше няколко странни обаждания.

— Свързани с делото на Райт?

Тя кимна.

— Някой ми се обади отново точно преди да сляза тази вечер. Затова повиках Ед да ме изпрати.

— Какво каза? — попита Нога, готов да записва в бележника си.

— Дълго време мълча, сетне ме назова по име и ме запита дали работя до късно.

Трите ченгета се спогледаха. Елън не можеше да ги вини за това, че смятат, че отдава твърде голямо значение на подобно обаждане. Сега, когато им го съобщи, обаждането вече не й се струваше толкова заплашително.

— Телефонното обаждане снощи в два гласеше: „Нека убием всички адвокати“ — добави тя. Имаше чувството, че е разделена на две части, едната й половина бе хладнокръвно професионална, другата беше изпаднала в паника.

— По дяволите — промърмори Нога. Всички в полицията бяха чули ужасните подробности около смъртта на Дени Енберг.

— Но нямате представа кой се обажда? — запита Дайтц.

— Не мога да позная гласа. Твърде тих и неясен е. Дори не съм сигурна дали е мъжки или женски.

— И никой не ви е заплашвал директно? — попита Куейли.

— Мнозина не са доволни от обвиненията ми срещу Гарет Райт, но никой не ме е заплашвал направо.

Тя продиктува имената на Нога, през ума й преминаваха лица като части от пъзел. Райт бе излязъл под гаранция, но не би рискувал да направи нещо подобно лично, съмняваше се, че Костело ще го изпусне от погледа си. Но не трябваше да забравя Тод Чайлдс и Кристофър Прийст. Карън Райт. Пол Киркууд, който я обвиняваше за решението на Грабко. Студентите, които протестираха пред Съдебната палата.

Сблъсъкът й с „Фантастичните каубои“ изплува ясно в ума й. „Хей, ти ли си онази кучка, прокурорката… Кучка… КУЧКА.“ Можеше да види разгневеното лице на Тирел, очите му, изпълнени с омраза.

Не искаше да ги обвинява безпричинно. Целта на програмата бе да покаже, че тези младежи могат да се превърнат в примерни граждани. Но тя бе работила в системата достатъчно дълго и знаеше много добре на какво насилие са способни тези момчета.

— Програмата сигурно получава голямо внимание от пресата — каза Куейли.

Дайтц подсмръкна и се изплю в снега:

— Не ми пука какво говорят. Те са пълна измет. Видя ли ги днес на улицата срещу съда с проклетата им пънк музика? Не се нуждаем от такива неприятности. Ако искам да се страхувам за живота си, докато обикалям из града, ще отида в Минеаполис и ще се разходя по Лейк Стрийт след мръкване.

— Ще направим проверка, госпожице Норт — заяви Нога. — Ще видим какво можем да научим за тези хора.

Той приклекна и направи няколко моментални снимки на гумата.

Елън се вгледа в думата, надраскана на вратата на колата й. Гневна драсканица, изписана с острието на нож, достатъчно остър да убива. Дръжката на ножа й заприлича на удивителен знак. Потръпна при мисълта какво би могло да се случи, ако беше излязла от сградата сама и бе изненадала вандала до колата.

— Някой трябва да се погрижи за тази гума — каза Дайтц.

— Само че едва ли ще стане сега. Искате ли да ви откараме?

— Аз ще я отведа, офицер.

Елън подскочи. Брукс беше застанал зад нея, беше свил рамене, яката на палтото му беше вдигната.

— Какво правиш тук?

Джей си зададе същия въпрос. Трябваше да прегледа бележките си, да се обажда по телефона и да се порови в миналото на Гарет Райт и неговия ученик Тод Чайлдс, и би предпочел да си бъде у дома до камината, а не да стои навън в снежната буря. Но беше тук.

— Чух повикването по радиостанцията — каза той. Беше изтръпнал. Беше се опитал да си каже, че това сигурно е от вълнението от нова следа. Сетне си напомни, че откакто бе слязъл от самолета, постоянно изпитваше студ. Но си помисли за Елън, която водеше своята битка, защото вярваше в каузата си, изправяйки се смело срещу всичко. Елън, сама, преследвана за това, че си върши работата.

Не че тя искаше той да е тук.

Тя го изгледа подозрително:

— И нямаш нищо по-добро за вършене, отколкото да провериш този обикновен вандализъм?

Той се вгледа в дръжката на ножа, който стърчеше от гумата.

— Нещата не ми се струват толкова прости, съветничке.

Тя не успя да прикрие страха в очите си, когато отново погледна към гумата. От това, че не му отговори, разбра, че е уплашена. Можеше да провежда словесни битки, но това тук бе действителност.

Нога отмести поглед от Елън към Джей.

— Госпожице Норт?

Коленете й се подкосяваха, докато гледаше към ножа. „Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати…“ Тялото на Дени Енберг. Главата му приличаше на пръсната диня… „Първото, което ще сторим…“ Гарет Райт беше на свобода… Малкият ботуш на Дъстин Холоуман бе оставен, за да се подиграят с тях… „Кучка… Кучка… Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати…“

— Хайде — изрече Брукс, пристъпяйки до нея, готов да я прегърне през раменете, — имаш нужда от едно горещо кафе.

— Идеята е добра — чу се да отвръща Елън, професионалистът в нея все още се опитваше да действа, все още преструвайки се, че може да се справи с тази лудост.

— Ние ще приключим тук, госпожице Норт — каза Нога. — Ще ви се обадим веднага щом има някакъв резултат. — Той се обърна към Брукс със срамежлива усмивка и подаде ръка. — За мен беше удоволствие, господин Брукс. Наистина много харесвам творбите ви.

— Е, благодаря, офицер Нога. Да ви кажа, винаги се радвам, когато го чуя от полицай.

Брукс широко се усмихна. Тя си представи, че наистина може да усети как напрежението около него се усилва с хиляди волтове. Чудно бе как снегът под краката му не се разтопи. Невероятно.

Дайтц също се включи в разговора, подавайки бележника си.

— Бихте ли ми дали автограф? „Превратностите на съдбата“ е любимият ми роман.

— Благодаря. Чу ли това, Елън? — каза той, докато изписваше името си на листа. — Тези господа харесват онова, което върша.

— Всеки с вкуса си — измърмори тя.

— Хайде, госпожице Норт — изрече Брукс и постави ръка на рамото й. — Знам едно място, където ще можете да се сгреете. — Изгледа я закачливо, докато вървяха към неговия джип. — Забелязвате ли колко джентълменски се държа?

— Да, забелязах.

— Възпитан съм твърде добре, за да се възползвам от беззащитна жена.

— Да, точно така. — Елън полагаше усилия да потисне треперенето. Съсредоточи се върху Брукс. — Обзалагам се, че бихте се възползвали и от майка си, за да получите историята, към която се стремите.

— Това ме наранява, Елън. Появявам се точно когато имаш нужда от мен, а ти преиначаваш мотивите ми.

— Мотивите ти са много ясни — отвърна тя, докато той й помагаше да се качи в джипа. — И мога да цитирам: „Дошъл съм тук заради историята. Преследвам онова, което искам, и го получавам.“

— Прекрасна памет. Сигурно са те мразили в юридическия факултет. — Заобиколи и седна зад волана. — Знаеш ли, там, откъдето идвам, хората поне се опитват да изразят благодарността си дори когато не я изпитват.

— Нямах нужда от спасение — запротестира Елън. — Напълно съм способна да се грижа за себе си.

— О, отблъскваш маниаци с ножове всеки ден, така ли?

— С никого не съм се сблъсквала.

— Е, нощта едва сега започва — изрече той.

Включи на скорост и направи обратен завой, за да излезе от паркинга. Парното работеше с пълна сила. Улицата представляваше широка бяла лента, прорязана от следите на гумите на автомобилите.

Красива нощ да се свиеш пред камината с хубава книга и чаша горещ шоколад, помисли си Елън, докато гледаше навън. Мечтаеше да стори точно това, но Гарет Райт беше на свобода. Вместо това още една нощ щеше да се подготвя за битката с Костело. Още една нощ, в която щеше да се опитва да свърже фактите в едно цяло и да стигне до някаква теория защо мъж като Райт би отвлякъл дете и би хвърлил в паника града. Още една нощ в ровене в купищата информация, търсейки улики кой може да е съучастникът на Райт… както и кой я измъчваше.

Дали това бяха едни и същи хора? Те ли бяха убили Дени Енберг? Дали щяха да убият и нея?

КУЧКА.

„Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати…“

Изпита усещането, че се сражава на няколко фронта едновременно, сякаш беше обградена. Облегна се на вратата и се обърна с лице към нежелания си спасител.

— Къде отиваме?

— На спокойно място. Всъщност у вас. — Той я погледна, изучавайки чертите й в полумрака. — Бих те отвел у нас, но обстановката може би няма да ти хареса.

— Къде си отседнал?

— Наех къща до залива Райън.

— Наистина ли? Там бе открито якето на Джош.

— Мрачно съвпадение — увери я той. — Наистина.

— Сигурна съм, че си виновен за много неща, господин Брукс, но смятам да те изключа от списъка на заподозрените в съучастничество.

— Списък ли имаш?

— Просто се изразих така.

— Хммм. Имаш теория — промърмори той. — Аз също имам няколко.

Той форсира мотора и спря пред къщата й.

— Благодаря — любезно изрече Елън, погледът й бе прикован в тъмната къща. Страхът се надигаше в нея само при мисълта, че трябва да влезе вътре сама. Но преди да успее да слезе от джипа, Брукс беше до вратата й.

— Не съм безпомощна — настоя тя, когато той дръпна ключовете от ръката й.

— Не, не си безпомощна. Ти си проклета мишена — изръмжа той, докато изтупваше снега от краката си пред вратата. — Приятелчето ти Енберг тази вечер лежи в моргата, някой сряза гумата на колата ти и ти остави нож за спомен. Ако си мислиш, че ще ти позволя да влезеш сама, много грешиш — извини ме за израза.

— А кой те е назначил за мой телохранител? — настоя Елън, докато влизаше във фоайето и събуваше ботушите си.

— Никой. Правя онова, което ми харесва.

— Е, на мен никак не ми харесва.

— Нищо в това дело не ми харесва. — Той също събу ботушите си и свали шубата си.

Елън стоеше встрани, наблюдавайки го, докато той светна лампите и включи камината.

— Ти си щастливец — каза тя, — можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Това е просто една история за теб. Светът е пълен с подобни неща, а аз трябва да остана.

— Няма да отида никъде.

— Защо?

— Защото от онова, което лично на мен не ми харесва, става чудесна книга.

— Защо избра точно това дело?

Той се вгледа в огъня, лицето му бе неразгадаемо, нямаше следа от негодника, който си пробиваше път навсякъде.

— Имам свои лични причини — мрачно отвърна.

— Които са…

— Не ти влиза в работата.

— О, добре. Ти можеш да си пъхаш носа в живота на другите, да ги описваш в книгите си, сетне да ги продаваш, но твоят живот е строго секретен?

— Точно така — съгласи се той, приближавайки се до нея. — Въпреки че наистина може да съм виновен за много неща, нито едно от тях не е престъпно. Следователно личният ми живот си е само мой.

— Какъв удобен стандарт.

Той не обърна внимание на подигравката и хвана ръката й:

— Ела до огъня. Трябва да се стоплиш. Господи, трепериш като лист.

Поведе я през стаята и придърпа с крак табуретка пред камината.

— Седни. — Натисна рамото й с ръка. — Имаш ли някакъв алкохол?

— В бюфета в трапезарията. Ще го взема.

— Остани тук — заповяда й строго.

Елън отблъсна ръката му:

— Знаеш ли, наистина няма нужда да се мотаеш из къщата и да ми заповядваш, Брукс. Денят и без това беше ужасен. Не съм те молила да…

Телефонът на масичката зад нея иззвъня. Тя се извърна и се взря в него. И малкото смелост, която й бе останала, се изпари, изпита смразяващ страх. Светостта на дома й бе нарушена от нещо толкова обикновено като телефонен звън.

„Посегни и докосни някого.“

„Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати…“

— Елън? — Джей пристъпи до нея и я погледна в очите. — Елън — повтори той, — няма ли да отговориш?

Секретарят се включи, преди тя да отвърне. Чу се приятен, но загрижен женски глас:

— Елън, скъпа, мама е. Просто искахме да разберем как си. Научихме за намаляването на гаранцията. Баща ти каза да не го приемаш много тежко, играта още не е приключила. Обади се, когато се прибереш, мила. Бихме искали да се съберем заедно за рождения ти ден.

Родителите й искаха да научат как е тя. Беше уморена и твърде уплашена, за да отговори.

— Несправедливо е! — прошепна тя. Затвори очи и се опита да не заплаче. Не можеше да си позволи да плаче. Играта не беше приключила.

„Той каза, че това е игра.“

Игра — с живота и ума. Бъдещето и кариерата бяха залози. Игра без правила и граници. С играчи без лица.

Джей я наблюдаваше! Беше твърде загрижена, бореше се твърде усилено, взимаше всичко присърце. Докато той бе престанал да вярва в каквото и да било, избягваше сраженията, не допускаше нищо да докосне сърцето му… с изключение на тази плачеща жена.

„Ако ти е останала капка разум, трябва да си тръгнеш оттук, Брукс.“

Вместо това той я прегърна и сложи главата й на рамото си. Тя се съпротивляваше, тялото й беше сковано. Той сведе глава и страната му докосна слепоочието й.

— Всичко е наред — прошепна той. — Поплачи си. Това е извън протокола.

Сълзите й намокриха ризата му. Тя сви юмруци на гърдите му, но не се опита да го отблъсне. Джей я прегърна през раменете, за пръв път изпитвайки силно желание да я защити. Искаше да я закриля, докато тя с всички сили се опитваше да се защити от него. Не му се доверяваше, имаше основание да не му вярва.

„Ти си проклет глупак, Брукс.“

Той беше само наблюдател. Точно това обичаше — да се плъзга като сянка, наблюдавайки, интерпретирайки, без никога да позволява нещо да го докосне, никога не допускаше да бъде въвлечен. Това бе най-умното и безопасното за него. Ето защо предпочиташе съдебните процеси, след като физическите и емоционалните бури са отшумели. Като боклукчия.

Въпреки това сега беше тук, прегърнал обвинителката, чудейки се къде ли се намира спалнята.

Глупакът и мошеникът.

Но обвиненията не можеха да го накарат да я пусне. Не можеха да го спрат да вдишва лекия й парфюм или да извърне глава и да докосне с устни нежната кожа на слепоочието й. Топлотата, която се надигна вътре в него, го накара да се запита кой от двамата намира повече утеха в тази прегръдка. Той се чувстваше така, сякаш бе изпитвал силно желание да се докосне до друго човешко същество и знаеше, че въздържанието бе акт едновременно на себеотричане и самосъхранение.

„О, каква жалка душа си ти, Брукс.“

Жалка и самотна.

Желанието надделя над вътрешния глас. Той я целуна по бузата, влажна от сълзи. Устните му се движеха бавно, чувствено върху нейните. Нежно, колебливо, искайки повече, отколкото смееше да си признае.

Беше му необходима като въздуха и водата. Тя отвърна на целувката му. Прокара ръка по копринените й коси, а с другата галеше лицето й. Тих стон се изтръгна от устните й и желанието пламна в него.

Желание. Силно и ярко. То изненада Елън, но тя се вкопчи в него с жажда и отчаяние. Алтернативата бе страх и слабост. Това бе вълнуващото чувство на живота: силно и крехко едновременно. Струваше й се, че в този момент поглъща всичко — чувството за устните му, топли и влажни; самият него мрачен и еротичен; чувството на езика му, търсещ, галещ. Той я притисна до себе си, ръцете му се плъзнаха надолу и притиснаха бедрата й към неговите, принуждавайки я да усети възбудата и желанието му.

Безумието, което вършеше, изведнъж я порази и тя извърна лице.

— Не мога да го направя — задъхано изрече. — Не искам да се забърквам с теб. Мили Боже… — Тя поклати глава, потресена, че му бе позволила да я целуне. — Идеята беше лоша. Смятам…

— Това е твоят проблем, захарче — изрече той тихо с опасни нотки в гласа. — Мислиш твърде много.

Хвана я за брадичката и обърна отново лицето й към себе си. Целуна я, но моментът бе отлетял. Той отвори очи и я видя да се взира в него.

Дъхът й секна, когато забеляза чувството, изписано на лицето му. То изчезна мигновено. Болка и копнеж. Всеки път, когато си помислеше, че го е хванала, той се променяше. Най-лесно бе да мисли за него като за използвач, но се изкушаваше да надникне по-дълбоко в душата му.

— Ще донеса нещо за пиене — пресипнало измърмори той.

Обърна се и се изкачи по стъпалата към трапезарията, взе бутилка „Гленливет“ от барчето. Тя наблюдаваше всяко негово движение, изучаваше мрачния израз на лицето му. Кой всъщност беше Джей Бътлър Брукс? Чаровник? Използвач? Или мъжът с тъжното лице?

„Не тръгвай по този път, Елън…“ — каза си, докато се качваше по стъпалата. Той наля уискито в две ниски чаши.

— Трябва да видя как е Хари — изрече неловко тя, заобикаляйки го.

Бързо прекоси кухнята и отиде в мокрото помещение, където бе посрещната ентусиазирано от кучето. Тя го пусна в задния двор, където той прекарваше по-голямата част от деня си, и остана за миг на прага, вдишвайки студения нощен въздух. Все още валеше сняг.

Хари хукна, радвайки се на новия сняг. Елън го остави да играе, осъзнавайки, че после ще съжалява, когато влезе в къщата мокър и кален.

Щом се върна в дневната, тя свали палтото си и го закачи в дрешника. Джей бе застанал до камината и я наблюдаваше. В едната си ръка държеше чашата с уиски, другата бе пъхнал в джоба на панталона си. Усещайки погледа му, Елън взе чашата си от масата и отпи глътка. Течността стопли стомаха й.

— Защо не вдигна слушалката? — попита той. Студените му сини очи я пронизаха.

Тя обмисли отговора си. Смяташе да не говори за телефонните обаждания, за да се предпази от вдигането на шум в пресата. Разбира се, Брукс нямаше желание да информира медиите. Той беше тук, преследвайки своите цели. Трябваше да повярва, че би запазил мълчание. И ако тя не му кажеше истината, той щеше да я научи по свой начин.

— Обаждаха ми се няколко пъти. Нервите ми са малко изопнати точно сега, за да издържа още едно обаждане.

Това беше част от истината, реши Брукс. По-добре от лъжа. Не можеше да очаква нещо повече.

— Секретарката на Енберг ми каза, че той също е получил няколко неприятни телефонни обаждания. Смяташ ли, че има някаква връзка?

— Няма смисъл. Ние бяхме противници.

— Всичко зависи от твоята гледна точка. За мен беше ясно, че старият Дени скоро ще излезе от играта.

„Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати…“

Елън извърна очи и здраво стисна чашата си. Дени бе получавал телефонни обаждания, а сега беше мъртъв. Тя също беше получила няколко обаждания и… В пламъците на камината можеше да види ножа, забит в гумата на колата й, и надрасканата дума: Кучка.

— Носят се слухове, че някой е помогнал на Дени с пушката — каза Джей, очите му се присвиха, докато наблюдаваше реакцията й.

— Къде го чу?

— Наоколо.

— Ако от този случай изтича информация…

— Никой нищо не ми е казвал — отвърна той. — Не е човек в твоя кабинет, ако това те тревожи. Просто зная как да слушам.

— Не съм параноичка — защити се тя. — Корупцията не прави разлика в географските области. Само преди седмица шериф Стайгър разменяше информация за секс.

Отново се появи пиратската му усмивка, въпреки че се престори на шокиран.

— Да не предполагаш нещо безвкусно, госпожице Норт?

— Можеш само да си мечтаеш.

— Мммм… така си мислех — провлечено изрече.

Той се отдалечи от камината, очите му не се откъсваха от нея. Отново играеше ролята на великия съблазнител.

— Въпросът е… — започна тя.

— … че не плащам за информация с пари или услуги — довърши той и седна до нея. Стегнатото му мускулесто бедро се докосна до крака й. — И поне досега само Пол Киркууд вдига шум за това.

— Пол ти е поискал пари? — изненада се Елън. — Е, предполагам, че е било за Джош — започна да размишлява тя.

Той поклати глава:

— Останах с впечатлението, че Пол първо мисли за себе си, а сетне за останалия свят, включително и за сина си.

— Той е под голямо напрежение.

Той извади цигара от пакета, който беше в джоба на ризата му. Елън я взе и я остави в далечния край на масата, без да обръща внимание на недоволната му физиономия.

— За известно време той беше заподозрян — изтъкна тя.

— Но вече не е.

— Не разполагаме с доказателства срещу него. — Припомни си нощта, когато Джош се бе върнал. Дълго търсиха Пол, а накрая той бе дошъл в болницата. Сетне Джош бе реагирал бурно при появата на баща си според думите на Мич.

— Но съществува онази малка подробност с пикапа — напомни й.

— Това не доведе доникъде.

Вилхелм трябваше да търси връзка между Пол и Райт. Беше насочил подозренията си към Пол, но от няколко дни не беше съобщил нищо. Елън се чудеше дали наистина извършва проследяване, или други случаи са погълнали вниманието му.

— Ами Тод Чайлдс? — внимателно запита Джей.

Тя сви рамене.

— Какво за него? Ще му изпратим призовка, за да даде показания на прослушването. Може и да не е доволен, но такъв е животът.

— Може да реши да си го изкара на теб.

— Трудно ми е да си представя, че ще има достатъчно сили за това.

„Тя е кучка“. Джей можеше да чуе гласа на Чайлдс и да види изпълнения с омраза поглед.

— Гневът може да се предизвика по химически път. Предполагам, че той знае всичко по този въпрос. Тази сутрин си побъбрих малко с Тод. — Отново отпи от чашата. — Достатъчно дълго, за да добия впечатление какъв е.

— О, чудесно. Точно от това се нуждаех, да се занимаваш със свидетеля ми.

— Не съм се бъркал в нещата ти. Мога да разговарям, с когото си поискам. Свободен гражданин съм.

— Да, и си паркирал джипа си пред къщата на прокурорката.

Трябваше да се пребори с желанието си да се изправи и да надникне през прозореца, за да види дали отвън няма репортери. Сети се за нежелания шум около връзката на Мич и Мегън. Това бе причинило отстраняването на Мегън от поста й, а двамата с Мич бяха от една и съща страна. Елън потръпна при мисълта какво щеше да стане, ако откриеха Джей Бътлър Брукс в нейния дом. Той търсеше вътрешна информация. Тя беше прокурорката.

Извърна се към него:

— Не се нуждая от допълнителни затруднения.

Усложнения. Делото. Замесването му в него. Привличането, което се бе появило между тях, независимо от това, дали й харесваше или не. Стори му се смешно и странно, че бе дошъл при нея, за да избегне усложненията в своя живот, и се бе превърнал в усложнение за друг човек. Елън бе дошла в Дийр Лейк, за да избяга от усложненията в живота си в Минеаполис, и сега се бе озовала в центъра на мрежата на един луд.

Вгледа се в нея. Осветена отзад, косата й бе червеникаворуса. Бариерите бяха свалени. Можеше да се възползва от мига. Вместо това той допи уискито и остави чашата.

— Не — изрече той. — Имаш нужда от почивка. В делото и извън него. Разкажи ми за майка си.

— Майка ми?

— Нали разбираш, онази жена, която те е родила. Жената, която се обади, за да разбере как си.

Тя подозрително го изгледа:

— Защо?

— Реших, че ти се обажда, защото те обича, но това е само предположение от моя страна. Ако те интересува защо попитах, това се нарича водене на разговор. Или ако възнамеряваш да ме наречеш копеле, просто търсех нещо за произхода ти.

Това беше неговият проблем, помисли си Елън — не можеше да се разбере кога говори сериозно.

— Майка ми е адвокат — каза тя. — Баща ми също. Сестра ми Джил се занимава с данъчно право.

— О, фамилия от адвокати — изрече той с топла, дразнеща усмивка. — А ти си бялата овца.

Изразът й достави приятна изненада. Баща й я наричаше овца с гордост в очите.

— Баща ми казва, че съм наследила ген за справедливост от Норт. Баща му е бил съдия по времето на Дивия Запад. Наричали са го Бесилката Норт.

Джей се засмя. Елън си позволи да се отпусне, доволна от промяната на темата. Какъвто и да беше мотивът му, тя трябваше да му е благодарна. Имаше нужда да се поотпусне. Обърна се към него и седна отново в другия край на канапето.

— Във всеки случай и двамата имат добра практика в Едина — предградие, където израснах.

— Близки ли сте?

— Да — усмихна се на себе си тя.

Вдигайки поглед, забеляза тъга в очите му, която мигновено изчезна.

— Ти също си израснал в семейство на адвокати — каза тя.

Той се наклони към нея и призна:

— Аз съм черната овца.

— Странно, ти също си бил адвокат. Защо не работиш за семейната фирма?

— Работя сам. Създавам свои правила. Бях твърде непокорен за стара южняшка правна кантора, колкото и странно да се струва това на един янки.

— Това тяхното мнение ли е или твоето?

Той присви очи, не му хареса проницателният й поглед.

— Говорехме за теб.

— А сега говорим за теб. Има ли някакъв проблем, господин Брукс?

— О, подходящ въпрос. — Той се усмихна и наклони глава. — Нямам търпение да видя как водиш кръстосан разпит. Знаеш ли какво си помислих, когато те видях за пръв път? Казах си: „Джей, това момиче изглежда хладнокръвно като стомана. Какво, по дяволите, мислиш, че прави тя тук?“

— Сам си си отговорил.

— Стори ми се уклончива.

— Никак. Просто няма какво да кажа повече.

— Тогава заминаването ти от Минеаполис няма нищо общо с делото за изнасилване на Арт Фицпатрик?

Тя отново стана предпазлива:

— Защо ме питаш за това?

— Беше последното голямо дело, в което участваше там.

— Жертви по други дела биха те поправили. След Фицпатрик имах още няколко дела.

— Но не толкова известни. Виден бизнесмен, обвинен в грозно престъпление. Обществена тайна е, че си понесла тежко загубата.

— Изнасилвачът остана на свобода. Разбира се, че не бях доволна. И за да съм точна, аз не бях водещият прокурор, а само помощник. Случаят беше поверен на Стиви Ларсен. Мога ли да те попитам защо си се ровил в тази информация? — Какво знаеше той по този случай? Дали знаеше за връзката й с Костело? За връзката на Костело с Фицпатрик?

— Това е част от работата ми. Знам, че ме мислиш за мързелив, за лишен от въображение и ленив да създавам собствени интриги, че просто се появявам по средата на делото и събирам изрезки от вестниците. Всъщност се подготвям много добре, Елън, както всеки професионален журналист.

— Тогава защо не се интересуваш по същия начин от Райт? Защо ровиш в скучното ми минало, когато можеш да разкриеш, че този човек е чудовище? Така ще помогнеш.

— Не желаеш да се меся в случая. Така ли е?

— Да те присъединя към сътрудниците си и да се изложа на риска да се проваля, когато пледирам да го признаят за виновен? Не, благодаря. Ще ми се да вярвам, че може би си искал нещо повече от пари.

— Като какво например?

— Правосъдие.

— Това е твоя територия. Аз съм само зрител.

— И това би трябвало да те освободи от неща като човечност, състрадание и чувства? Как можеш да гледаш Джош, родителите му и нищо да не изпиташ?

Изпитваше много неща. Съжаление, симпатия… объркване. Беше дошъл тук, за да избяга от собственото си разкъсващо чувство за загуба. Беше дошъл да изучава хората, които са загубили повече, и по този начин да се утеши и накаже едновременно.

— Не знаеш какво изпитвам — тихо изрече той.

— А ти няма да ми кажеш.

— Не тази вечер. — Джей въздъхна и леко се усмихна. Изправи се. — Смятам, че научи достатъчно драматични неща. Нуждаеш се от хубав сън.

Подаде й ръка, за да стане от канапето.

— Това увертюра ли беше, господин Брукс? — сухо попита тя, поемайки ръката му.

— По дяволите, не. — Той я притегли към себе си, сведе глава и се взря в очите й. — Не, просто се опитах да съм галантен. Когато си в едно легло с мен, последното нещо, което ще успееш да направиш, е да поспиш.

Невероятно! Елън се улови, че се усмихва на дързостта му.

— Непоправим си, Брукс — прошепна тя. — Още един от недостатъците ти.

Изпрати го до вратата, където той облече шубата и обу ботушите си.

— Не разбирам как хората могат да живеят в този щат — оплака се той. — Това изисква големи усилия.

— Зимата е естествен начин за каляване на човека — изрече Елън. — Благодаря, че ме докара.

— Трябва да поставят едно ченге пред вратата ти — предупреди я той.

Тя поклати глава.

— След всичко, което се случи, няма излишни служители, които да ме пазят. В района обикаля патрулна кола, а телефонът ми се подслушва. Имам и Хари. Ако някой се опита да нахлуе, той ще го събори на земята и ще оближе лицето му, докато не пристигне помощ.

— Мога да остана през цялата нощ — предложи й дяволито.

— Не е необходимо.

— Както казах преди — прошепна той, повдигайки брадичката й с пръст, — мислиш прекалено много.

Елън затаи дъх. Очакваше, че ще я целуне. Надяваше се да го стори. Но той се обърна и излезе. Щом остана сама, тя си каза, че е глупачка.