Тами Хоуг
Виновен като греха (39)

Глава 38

— Тя искаше онова, което смяташе, че имам — тихо промълви Хана.

Стоеше на прага на стаята на Джош, наблюдавайки го как спи.

Денят беше изпълнен с голямо напрежение. Полицаи ходеха из цялата къща, искаха показания, задаваха въпроси, правеха снимки. Пресата беше подела нова кампания, за да направи всичко възможно да я накара да поговори с тях. Вестници, списания, таблоиди. Телевизионни предавания, шоута, агенти от Холивуд, които искаха да правят филми по случилото се. Отхвърли всичките, с изключение на един човек — Том Маккой.

— Искаше щастливо семейство. Едно време нашето беше такова — изрече тя замислено. — Едно време…

Историята на Райт се бе разкрила в дните, когато полицията и прокуратурата разгледаха дневниците, открити във фермата. Двойствен живот от времето на детството. Гарет — интелигентен социопат, който умее да контролира и манипулира хората. Сестра му Каролин — сянка, интровертна и готова да служи. Деца на студена, огорчена жена, която е ценяла повече външния вид, отколкото същността, изоставена от баща им, който се беше оженил отново и беше създал друго семейство.

Гарет беше контролирал Каролин, беше я абсорбирал в своя живот и психика, докато накрая бяха образували една личност. Живееха като съпруг и съпруга, бяха поддържали безукорна фасада като професор по психология и неговата скромна и тиха съпруга, докато той не беше измислил и извратените си игри.

— Продължавам да си задавам въпроса — промърмори Хана, — дали Райт ни е избрал, защото е смятал, че сме идеално семейство, или защото е знаел, че не сме.

— Говори ли с Пол? — попита Том, наблюдавайки Хана. Синината, която ударът на съпруга й бе оставил на брадичката, изглеждаше като сянка.

— Свързал се е Мич, след като чул новините. Настанил се е в хотел в Бърнсвил. Каза, че е отишъл там, защото се нуждае от време да помисли. — Смесени чувства се бореха в нея като двойка кобри. Не искаше Пол да е наблизо до нея и децата, въпреки това негодуваше от факта, че ги е оставил да се оправят сами от последствията от неговите грешки. — Не му се обадих. Не мога да му кажа нищо повече от онова, което моят адвокат би му казал по-дипломатично.

Сега беше моментът, когато би трябвало да я посъветва, помисли си Том. Ако беше добър свещеник, трябваше да й каже, че все още има надежда, че раните ще зараснат, че може да оправи нещата в брака си с молитва и вяра. Но не вярваше, че това е истина, а и не смяташе, че е добър свещеник. Всъщност вече не гледаше на себе си като на свещеник.

— Съжалявам — искрено изрече той.

— Аз също — прошепна Хана. През ума й преминаха спомени от семейния им живот, докато гледаше Джош. Добрите времена, когато животът бе изпълнен с обещания. — Би трябвало да е завинаги.

Вместо това всичко се разпадна на парчета, а тя трябваше да се справя с гнева и разочарованието си.

Том хвана ръката й, предлагайки й утеха и сила. Това само прибави чувство на вина към обърканите й чувства.

— Имам нужда от чаша вино — промълви тя и се отдалечи.

Навън беше тъмно. Сякаш беше полунощ. Уморени от изпитанията през деня, Лили и Джош бяха заспали късно следобед, но вечерта още не бе приключила. Очакваха я дълги часове на тихо очакване, самонаблюдение и безсмислени копнежи.

Напълни две чаши с шардоне и ги отнесе в дневната, където Том палеше камината. Огънят огряваше красивото му лице и хвърляше отблясъци върху златните рамки на очилата му. Беше облечен в джинси и спортна риза. Не забеляза свещеническата му якичка.

— Какво ще правиш? — попита той, оставяйки ръжена обратно на стойката. — Ще останеш ли?

— Не. — Очакваше да я увещава, да й каже, че й е нужно време, че би трябвало да изчака, докато може да мисли по-ясно. Но той не каза нищо. — Имам много спомени от това място, но сега дори добрите ми причиняват болка. Смятам, че ще е най-добре, ако заминем. Да отидем на друго място, където Джош да започне нов живот.

Седна на канапето близо до камината и отпи глътка вино.

— През цялото това време ти беше много добър приятел. Не зная как да ти благодаря.

— Не е необходимо — отвърна той, сядайки на стол близо до нея, така че коленете им почти се допираха.

— Зная, че това е твое задължение, но…

— Не. Не става дума за отговорностите ми като свещеник. — Той дълбоко въздъхна. — Повече няма да служа на Бог, Хана.

На лицето й се изписаха изненада и страх.

— О, Том, недей. — Тя остави чашата си с трепереща ръка. — Не е, защото… не ми казвай, че съм те накарала да… — Сините й очи блестяха като езера през лятото. — Изпитвам достатъчно вина и без това.

— Не бива да се чувстваш виновна, Хана — отвърна той и се наклони към нея, лицето му беше сериозно. — Никой няма вина. Знам много добре какво изпитвам и няма закон, който да ме накара да смятам, че греша.

— Как може да е грешка да обичаш някого? Премислях този въпрос безкрайно. Не разбирам как бих могла да се примиря с това.

Той се усмихна тъжно и нежно.

— Монсиньор Корели винаги е казвал, че философската ми степен ще ми навлече неприятности. Твърде много мисля. Разбираш ли, никога не съм бил добър в спазването на правилата.

— Но ти си прекрасен свещеник — настоя Хана. — Караш хората да мислят, да си задават въпроси, да надникнат вътре в себе си. Ако не правим тези неща, какви ще сме тогава?

— Инертни. Щастливи. Спокойни — предположи той. — Възвисяването причинява болка. Изисква промяна, а тя плаши. Би било много по-лесно за мен да остана в църквата — призна той. — Там е по-безопасно. Това е нещо, което познавам. Обичам някои неща от нея. Но ако трябва да съм лицемер, за да го правя… не мога да живея по този начин, Хана.

Още едно от противоречията в живота, помисли си тя. Той беше добър свещеник, но беше твърде добър, за да остане такъв. Не можеше да се противопостави на принципите си дори ако те бяха насочени срещу Църквата.

— Не би трябвало да ти го съобщавам тази вечер. — Том извърна поглед. — Просто… взех решение… и ти направи своето… не искам да те натоварвам излишно, Хана. Просто исках да знаеш.

Отиде отново до камината и разрови огъня. Той я обичаше. Имаше време, помисли си Хана, когато би казала, че любовта може да й помогне да преживее изпитанието любовта на съпруга й. Но Пол не я обичаше. Беше лудост, че любовта, която откри в сърцето си, беше насочена към този мъж. Този мъж, който би трябвало да е недостъпен за нея.

След всичко, което бяха преживели, изглежда не заслужаваха да бъдат разделени. Но след преживяното можеха ли да се надяват на нещо повече? Нещо, което няма да умре в сянката на тяхното минало, или да се пречупи под тежестта на съучастничеството.

— Нужно ми е време — каза тя, приближавайки се до него. — Смятам, че и двамата се нуждаем. Преживяхме толкова много неща за кратко време. Знам, че трябва да се махна за малко оттук. Трябва да подредя спомените си, да си изясня всичко. Можеш ли да разбереш това?

— Да. — Той сведе поглед към нея, очите му търсеха нейните, погали лицето й, косата й. — Само ако не ме изхвърлиш от мислите си, докато се опитваш да подредиш преживяното. Не отхвърляй онова, което можеше да се случи между нас, само защото така е по-лесно, Хана.

Никак не беше лесно, помисли си тя, затваряйки очи. През тялото й премина горчиво-сладка болка. Изборът, който трябваше да направи, я притискаше, беше като бреме, което не можеше да понесе в момента. Време. Нуждаеха се от време. Прегръщайки го през кръста, тя се притисна до него и прошепна:

— Обичам те.

Той сведе глава и я целуна. Усети нежната му усмивка при допира до кожата й.

— Тогава мога да чакам колкото е необходимо. Само дано да не продължи с векове.

 

 

Елън се облегна на стола си и си позволи дълга, прочувствена въздишка. Сякаш си поемаше дъх за пръв път през този ден. Определено едва сега можеше да си отдъхне. Изтощението тежеше като олово върху раменете й. Болка туптеше в цялото й тяло. Въпреки това изпита облекчение. Всичко приключи.

Случаят с Гарет Райт щеше да бъде разглеждан от Върховния съд. Карън Райт беше в психиатрична клиника за изследвания. Адам Слейтър беше в областния затвор. Бюрото за борба с престъпността и ФБР се бяха заели с дневниците и бяха във връзка със силите на реда от другите щати, където Райт бе играл игрите си, преразглеждайки делата от тридесет и четири години насам. Проверяваха случаите, които бяха останали неразрешени, и дела, които бяха приключили с осъждането на невинни хора.

Водната повърхност все още се вълнуваше. Те щяха да продължат с издирванията си. Накрая вълните щяха да се успокоят. Хората в Дийр Лейк щяха да се престорят, че са забравили всичко, но щяха да заключват вратите си и щяха да наблюдават децата си, нямаше да бъдат такива, каквито са били. Тя щеше да заживее както преди, но вече нямаше да изпитва същия покой. И Брукс…

Трябваше да мисли, че той също се е променил. Не искаше да повярва, че се е докоснал до живота на хората, засегнати от тези престъпления, и да не бъде променен по някакъв начин. Беше дошъл тук, за да наблюдава отстрани, но беше въвлечен в събитията. Беше спасил живота й.

Не можеше да е същият човек, дошъл преди две седмици в Дийр Лейк, за да търси изгода от страданието на другите.

Или може би щеше да се върне в Алабама, да напише книгата си и да направи много пари или да играе във филмовата версия, защото всички смятаха, че изглежда по-добре от Том Круз. В „Пийпъл“ щяха да го нарекат най-сексапилния мъж и тя повече нямаше да го види, освен на снимката върху корицата на книгата, която може би щеше да си купи.

Събитията, които се бяха разиграли, разкритията, които бяха направени, бяха точно това, за което беше дошъл. Сензационни и извратени. Историята на Ерик Еванс — Адам Слейтър беше достойна за отделна книга. Какво го беше принудило да се превърне в убиец? Трябваше да признае, че желаеше да научи. Искаше да може да разбере какво се е случило, да го осъзнае.

Може би накрая щеше да вземе една от книгите на Брукс. Може би щеше да стои встрани и от престъплението и да анализира защо е извършено. Може би беше утешително да отделиш лудостта от реалния живот. Но от друга страна, тя беше в системата от достатъчно дълго време, за да бъде толкова наивна. Знаеше твърде добре, че злото не можеше да се изолира. То се промъкваше и разпространяваше като отровен бръшлян, дори в места като Дийр Лейк.

Почукването на вратата я върна към действителността. Вълнението през деня достигна най-високата си точка на пресконференцията в шест часа. Бил Гленденинг беше напуснал луксозния си кабинет и беше пристигнал от Сейнт Пол, за да я представи пред множеството телевизионни камери. Руди стоеше до него. Вълнението беше задържало хората в съдебната зала. Те се въртяха наоколо и преповтаряха фантастичните подробности от деня, в който Райт беше осъден на доживотен затвор.

Камерън надникна през вратата с учуден израз на лицето.

— Искаш ли да те откарам?

— Не, благодаря. Просто си почивам, преди да се наложи да си пробивам път през ордите репортери. Откри ли нещо в телефонните разпечатки на Слейтър?

Той се намръщи.

— Не, съжалявам. Номерът на Костело не фигурира там. Нито домашният номер, нито този на клетъчния му телефон. Не можем да направим връзка. Ако не успеем, той ще се отърве много лесно.

— Да. Тони Костело ще се изплъзне като змиорка от хватката на правосъдието.

— Ако това може да те утеши, ще му е нужно доста време, за да долази до дупката си — каза той, облягайки се на рамката на вратата. — Представлявал е един от най-презрените криминални престъпници.

— И го е измъкнал — отвърна Елън сериозно, знаейки добре на какво е способен Тони. За него това не беше позор, а игра, която можеше да спечели. Между него и клиента му нямаше голяма разлика. Само че неговите игри се одобряваха от обществото.

— Ще продължа да търся — обеща Камерън. — Ами ти? Има ли нещо ново за Прийст?

— Името му не се споменава в дневниците. Той твърди, че причината, поради която е излъгал, че е израснал в Мишуака, се дължи на емоционален проблем от времето, когато е завършил училище. Фалшифицирал е документи, за да влезе в колежа, твърдейки, че е завършил добро училище в Чикаго. Твърдо отрича, че е знаел за действията на Райт, но е трудно да се повярва, че никога не е заподозрял нещо. В най-добрия случай може би е могъл да предотврати много неща.

— От ФБР го разпитват цял следобед. Конфискували са всички бележки от съвместния им проект относно обучението и възприятията, върху който са работили студенти на Райт и Прийст. Вероятно се надяват да открият нещо в него. Накрая ще изтръгнат истината. И когато го сторят, ще се нареди опашка от прокурори, готови да го обвинят.

— Ще предявиш ли обвинение за лъжесвидетелстване срещу Тод Чайлдс? — попита той.

Елън кимна.

— Обзалагам се, че той е влязъл с взлом в „Пак Рат“, макар че ми е известно, че трябва да го докажем. Чайлдс знае, че го търсим, а Костело му е наредил да изчезне. Бедата е там, че е оставил марихуана в магазина и е знаел, че няма да остане там задълго, ако не я вземе. — Тя сви рамене и цялото тяло я заболя отново. — Това е моята теория. Ще се тревожим за нея някой друг ден.

— Междувременно би трябвало да се прибереш у дома и да се наспиш — предложи помощникът й. — Необходима ти е почивка. Носят се слухове, че си първата кандидатка за мястото на Руди, когато той замени съдия Франкен.

— Това е нещо ново за мен. Както винаги.

Той се засмя, въпреки че момчешкият му смях отпреди седмица беше изчезнал.

— Ще ти се обадя утре.

Тръгна, сетне отново се облегна на вратата.

— Смятам да се отбия до Фийби и да проверя как е. Сигурно е разстроена. Обвинява се за онова, което се случи с теб. Притеснявам се за нея. Искаш ли да й предам нещо?

— Да. Кажи й, че не е престъпление да се довериш на някого дори ако не го заслужава — каза Елън. Беше й мъчно за милата, лековерна Фийби. Щеше да й е нужно доста време да преживее случилото се и още повече да преодолее чувството за вина. — Не я обвинявам. Слейтър сигурно е намерил начин да измъкне от нея онова, което му е трябвало. Радвам се, че не я нарани физически.

— Слава Богу.

Още една жертва на играта, тъжно си помисли тя. Доверието и лоялността на Фийби. Отбеляза си мислено да се отбие при нея, ако секретарката й не се появи утре на работа.

Опитваше се да събере сили да се изправи и да облече палтото си, когато Мегън се появи на вратата.

— Помислих си, че вече празнуваш — каза Елън и й посочи стола да седне.

— Чакам Мич. Той е с Фийби и Прийст — отвърна тя. — Ще празнуваме по-късно. Ами ти? Ченгетата в Минеаполис заловиха твоя приятел бомбаджията.

— Всичко, от което имам нужда в момента, е гореща вана и легло — призна тя. — Радвам се, че всичко приключи. Изпитвам голямо удоволствие, че сложихме край на дълга поредица от ужасни престъпления. Човек се изкушава да обърне голям камък, за да види какво се крие под него, но от друга страна, нямам желание да празнувам. Светът е пълен с подобни камъни, знаеш ли? Просто искам да си свърша работата и да се заема със следващия случай.

Мегън замислено кимна.

— Е, просто исках лично да ти благодаря, че ме допусна да работя по делото. Знам много добре, че пое риск.

— Заслужаваше си. Ти си добро ченге, Мегън.

Тя се усмихна със срамежлива гордост, която беше трогателна.

— Да. Така е. А сега разбирам, че мога да бъда добро ченге, независимо от това, дали съм в състояние да държа пистолет или не. Наистина мога да бъда полезна. Това означава много за мен. Благодаря, Елън. И благодари от мое име на приятеля си Брукс. Ако не ми беше предложил помощта си, още щях да търся в телефонния указател.

— Какво е направил той? — глупаво попита Елън.

— Той ми предложи сделка. Знаеше, че се ровя в миналото на Райт…

— И е искал да го използва — сърцето й се сви, а гневът й припламна от пепелта на изтощението.

— Не — отвърна другата жена. — Искаше да помогне. Предложи ми да използвам компютъра, факса и телефоните му. Работихме заедно във вторник през нощта и цял ден вчера. Така открихме случая в Пенсилвания. Не ти ли каза?

— Трябваше да се справим с маниакален убиец — обясни Елън, спомените бързо се въртяха в ума й като на филмова лента. — В болницата Мич ми каза за случая „Уискоу“.

Защото по това време зашиваха раните на Брукс.

Беше предложил помощ. За да се разреши случаят, или заради книгата си?

Мегън внимателно се изправи и сложи патерицата под лявата си мишница.

— Знаеш ли, той е доста свестен, като се има предвид, че е бил адвокат. Не се обиждай.

— Няма такова нещо — промърмори Елън.

Беше дошъл в Дийр Лейк да наблюдава, да се потопи в атмосферата и накрая да продаде историята.

Беше помогнал да се разреши случаят. Беше спасил живота й… и открадна сърцето й. Не искаше да си го признае, но беше истина. Не искаше да го повярва. Животът й беше много по-лесен, преди да се появи той с глас като кадифе и очи, които проникваха дълбоко в нея. Беше преодолял бариерите и я беше докоснал, беше събудил нещо, което тя отричаше — желанието да изпитва любов и нуждата някой да се грижи за нея.

Беше дошъл тук заради случая, но той беше приключил.

— Проклет да си, Брукс — прошепна тя в празната стая. — Сега какво?

— Предлагам вечеря и дълга нощ в леглото — провлечено изрече той, пристъпвайки в стаята от тъмния коридор. — Заедно. Но ще спим.

Изглеждаше като вечерта, в която го беше видяла за пръв път. Беше брадясал, а на устните му грееше пиратска усмивка. Беше наметнал палтото си, защото дясната му ръка висеше на превръзка.

Тя се намръщи.

— Отвън има ли още хора?

— Не, мадам. Аз съм последният.

— Какво правиш тук? — загрижено попита тя. — Би трябвало да си в болницата.

Той поклати глава.

— Доктор Башкир ме изписа.

— Трудно ми е да повярвам.

— Добре — призна той с глупав вид. — Може би аз съм го придумал.

— На това бих повярвала.

Той отново се усмихна, заобиколи бюрото и започна да си играе с преспапието й, сякаш беше бейзболна топка.

— Чичо Хутър винаги е твърдял, че мога да очаровам всяка фуста.

— Полезно умение. Кого очарова, за да влезеш тук?

— Старият ми приятел — заместник-шерифа Куейли. Знаеш ли, че веднъж заловил крадец, като хвърлил по него жива змия?

— Какво изобщо е правил с жива змия в ръка?

— Не ме интересува, но съм сигурен, че няма да напиша книга за това.

— Не — съгласи се Елън. — Имаш достатъчно материал с този случай. Извратени умове, секс, насилие, корупция. Любимите неща на читателите.

— Няма да има никаква книга — заяви той, наблюдавайки реакцията й. Тя го изгледа предпазливо, но в погледа й все пак имаше изненада. — Някак загубих обективността си.

И беше спечелил неща, които още не беше сигурен дали иска — симпатия, великодушие, съвест. Чувстваше ги като медали на гърдите си.

— Мегън ми каза, че си й помогнал, Джей — проговори Елън. — Благодаря ти.

— Така е, но не го разпространявай. Ще съсипеш репутацията ми.

— Някои хора може и да го разберат, когато не последва бестселър от случая.

— Ще трябва да поема този риск. Не че не смятам, че това да разказваш истории не е ценно — обясни той. — Просто вече няма да ги разказвам.

— Значи дойде чак от Минесота да мръзнеш тук, едва не те убиха, и всичко това за нищо?

— Не бих казал — тихо промълви той, приближавайки се. — Не съм съгласен. Това, което открих тук, е много по-ценно, от която и да е история.

— Тръгваш ли си? — не успя да се сдържи тя, сетне се поправи: — Исках да кажа… след като няма да пишеш книга…

Беше дошъл тук заради книгата. Пътищата им се бяха срещнали и сега щяха да се разделят.

Просто й се стори, че всичко свърши твърде скоро.

— Имам син, който бих искал да видя — тихо каза Джей. — Само да го видя, да го опозная. Пропуснал съм осем години от живота му. Проклет да съм, ако позволя повече това. Късметлия съм, че имам този избор.

Елън откри, че му се усмихва.

— Радвам се, че направи избора си, Джей. Надявам се всичко да е наред.

— Да — отвърна той, в сърцето му започна да се заражда надежда. От дълго време там цареше единствено цинизъм.

— Все пак — продължи той, оставяйки преспапието на мястото му, — мисля да си опитам силите в белетристиката. — Смятам главният герой да бъде жена — обясни, наблюдавайки я внимателно. — Дните и нощите на красивата помощник окръжна прокурорка.

Отдели се от бюрото и пристъпи към нея, погледът му не се откъсваше от нейния. Елън се усмихна.

— Искаш ли да ми помогнеш с проучването на материала? — прошепна той с кадифения си глас, докато се навеждаше да я целуне. — Предлагам да започнем с нощите…