Тами Хоуг
Виновен като греха (14)

Глава 13

Хана се разхождаше из празната къща, а от стереоуредбата се носеше тиха музика. Лили спеше в креватчето си. Джош бе заспал на канапето, докато беше гледал „Завръщане в бъдещето“.

Хана непрекъснато пускаше филми по видеото, тъй като не искаше момчето да гледа новините. Каза си, че това може да го разстрои, но истината беше, че реакцията му към новините за отвличането на детето на Холоуман бе разстроило самата нея. Беше се опитала да говори за това с него, но след ужасяващата забележка той не каза нищо повече.

„Джош, знаеш ли кой е похитил момчето?“

Той само сви рамене и насочи вниманието си към кутията с маркери.

„Скъпи, семейството на това малко момче се тревожи ужасно за него, също като нас. Вероятно то е уплашено, както сигурно ти си бил уплашен. Ако можеш да помогнеш да го открият, би го направил, нали?“

Той беше извадил червения маркер от кутията и го задържа пред себе си, започна бавно да го размахва във въздуха, сякаш беше самолетче.

Беше се оттеглил отново във въображаемия си свят. Хана не знаеше как да го измъкне от това състояние. Вероятно щеше да е по-добре да го остави на спокойствие и да му предложи любовта, търпението и подкрепата си. Помисли за майката на Дъстин. Знаеше какво изживява тя. Може би трябваше да се обади на Мич, за да го информира какво е казал Джош, или да съобщи на Елън Норт, че незабавно ще заведе Джош на детския психолог.

Накрая реши, че не може да стори нищо, почувства се егоистка. Но искаше да защити Джош, да го запази до себе си, надявайки се неприятностите да отшумят.

Тя се вгледа в спящото момче и изпита силна болка! Веднъж не беше успяла да го предпази. Не искаше това да се случи отново, но изпитваше несигурност и самота. Имаше чувството, че е била изтръгната от света, който познава, където беше сигурна в ролята и уменията си, и бе захвърлена в някакъв непознат свят.

Преди отвличането на Джош никога не бе изпадала в истинска беда. Не знаеше как да се справи. Дори сега, след изпитанието, се чувстваше ужасно несигурна. Беше изгубила смелостта си и подкрепата на съпруга й й липсваше.

Вратата на гаража се отвори и затвори. Хана се извърна, заставайки между натрапника и сина си. Сетне вратата на кухнята се отвори и в дневната пристъпи Пол.

— Можеше първо да се обадиш — ядосано каза тя.

— Това все още е моята къща — възрази й той.

Хана въздъхна. При всяка среща започваха словесна битка. Беше се превърнало в навик — размяната на реплики в словесната им война. Вече дори не си правеха труда да се поздравят. Бяха споделили десетина години от живота си, бяха създали две деца и накрая се бяха превърнали във врагове.

— Уплаши ме — призна тя.

— Съжалявам — извини се той сърдито. — Предполагам, че трябваше да се досетя. Не мислех, че ще свикнеш толкова бързо с отсъствието ми.

— Не е това.

Той иронично повдигна вежди.

— О, може би си решила, че все пак има причина да се страхуваш от мен?

— О, Боже! Опитвам се да съм учтива, Пол. Не можеш ли и ти да положиш малко усилие?

— Ти ме изхвърли.

— Заслужаваше си го. Ето. Сега доволен ли си? Не бяхме ли достатъчно отвратителни един към друг?

Той извърна поглед, взирайки се към хладилника в кухнята, към бележките, снимките и картините, висящи по вратата му — доказателства за техния живот като семейство.

— Дойдох да видя Джош — тихо изрече той.

— Заспал е.

— Тогава няма да го уплаша, нали?

Хана прехапа устни. Не разбираше какво цели той. Не искаше да мисли, че Джош има причини да се страхува от баща си. Логиката й подсказваше, че няма причина, че Гарет Райт е виновникът. А той беше в затвора.

Беше отвлечено друго дете.

Появата на Пол бе предизвикала бурна реакция у Джош.

— Заспа на канапето — каза тя, обърна се и тръгна към дневната.

Съпругът й я последва с ръце в джобовете. Погледна към техния син и лицето му се напрегна.

— Как се справя?

— Не знам.

— Говори ли?

Тя се поколеба за миг, обмисляйки дали да му се довери.

— Не.

— Кога отново ще ходи на психиатър?

— Утре. Елън Норт и Камерън Рийд от кабинета на окръжния прокурор идваха днес с албум със снимки, за да разберат дали ще разпознае Гарет Райт.

— И?

— Нищо. Разгледа албума и се отдалечи. Изглежда, е блокирал всичко, което е преживял. Доктор Фрийман казва, че може да измине доста време, преди да се изправи с лице към проблема. Травмата е била твърде силна. Вероятно му е казано да не говори за това. Може да е заплашен. Един Господ знае.

— Господ и Гарет Райт.

Пол се наведе и докосна косата на Джош. Една къдрица се нави на пръста му и очите му се насълзиха. Хана стоеше неподвижна. Преди време би отишла при него, би го прегърнала и споделила болката му. Това, че вече не можеше да го направи, я изпълни с отчаяние. Къде отиде тяхната любов?

— Ще ми се да можехме да се върнем назад… — прошепна Пол. — Бих искал…

Това й беше познато като ударите на сърцето й. Не можеше да преброи напразните желания и несбъднатите молитви. Най-важната от тях се беше сбъднала — Джош се бе върнал. — Заедно с това обаче се бяха появили нови нужди, копнежи и въпроси, на които не беше сигурна, че иска да отговори.

„Ще ми се да можехме да се върнем назад…“, когато животът им приличаше на приказка. Едно време те бяха толкова щастливи. Сега съществуваше само горчивина и болка. Щастието й се струваше безкрайно далеч.

— Ще го отнеса в леглото — прошепна Пол.

Хана бе готова да се възпротиви, тъй като се безпокоеше, че Джош може да се събуди и да се уплаши при вида на баща си, но замълча. Каквото и да се беше случило между тях двамата, не искаше да нарани Пол по този начин. Не искаше да повярва, че той го заслужава.

Тя ги последва по стълбите и застана на прага на стаята, докато Пол го остави на леглото и го зави. Докосна бузата на Джош, сетне прекоси коридора и надникна в стаята на Лили.

— Тя пита за теб — призна Хана.

— Какво й отговаряш?

— Че за известно време си заминал.

— Но това не е за известно време, нали, Хана? — изрече той обвинително. — Ти нямаш нужда от мен.

— Нямам нужда от всичко това — остро отвърна тя, когато слязоха в дневната. — Постоянното заяждане, забележките, страхът да не накърня самочувствието ти. Бих дала всичко да преодолеем този проблем заради Джош, но ти, изглежда, не можеш да се справиш…

— Аз? — Пол се потупа с юмрук по гърдите. — Да. Аз съм виновен. Глупости. Ти си тази, която…

— Престани! — повиши тон Хана. — Няма отново да слушам всичко това. Разбра ли ме, Пол? Уморена съм от обвиненията ти. И без това достатъчно се терзая. Справям се както мога. Не зная какво правиш ти. Дори вече не знам кой си. Не си човекът, за когото се омъжих. Не си този, с когото исках да живея.

— Добре — изръмжа той. — Тръгвам си.

И така зловещият кръг отново се затвори, помисли си Хана, когато вратата се затръшна. Толкова често си бяха разменяли тези реплики. Изтощена, тя се отпусна на канапето и посегна към телефона на масичката. Имаше нужда от приятел, от някого, с когото да се чувства сигурна, дори обичана, дори ако той не можеше да отвърне на чувствата й.

Телефонът иззвъня два пъти.

— Божият взвод. Безплатно избавление.

На устните й трепна усмивка.

— Тази вечер имаме специално изкупление — три молитви на цената на една.

— А рамо, на което да поплача? — попита Хана.

Настъпи пълна тишина.

— Купете си едно, ще получите второто безплатно — тихо изрече отец Том.

— Мога ли да разчитам?

— По всяко време, Хана — прошепна той. — Когато имаш нужда от мен, винаги ще съм до теб.

* * *

Пол избра да мине покрай гората на парка „Куари Хилс“. Луната проблясваше между черните облаци. Познаваше този път много добре. Алеята за скиори бе отъпкана от безброй ботуши, докато полицията търсеше доказателства наоколо. Жълтата найлонова лента все още ограждаше мястото на престъплението.

Опита се да не обръща внимание на причината, поради която беше тук. Имаше нужда да се откъсне за малко от този кошмар. Имаше нужда от утеха. Нуждаеше се от любов. Заслужаваше нещо по-добро от обвиненията на Хана. Би трябвало да забележи колко е напрегнат. Ако беше истинска съпруга, щеше да спи в леглото си. Вместо това той търсеше съпругата на друг мъж.

Този мъж беше в затвора, обвинен в отвличането на сина му. Въпреки това той не се обърна назад.

Прозорецът на кухнята в дома на Райт светеше. Карън си бе у дома. Беше й се обадил от уличен телефон и бе затворил, когато чу гласа й, уплаши се, че може би подслушват телефона й. Наоколо нямаше коли, никакви следи от посетители.

Предпазливост, страх и вина го задържаха накрая на гората. Все пак нуждата го накара да тръгне напред.

Мина през задния двор до вратата, която водеше до гаража, и влезе както много пъти преди. Саабът на Гарет бе конфискуван от полицията. В гаража бе само хондата на Карън. Тук Мич бе арестувал Гарет Райт. За миг му се стори, че чува шум от борба и ниския глас на Холт, докато чете правата на Райт.

Пол почти не познаваше Гарет. Бяха съседи, но не от тези, които прекарват заедно летните вечери. Райт се държеше високомерно. Беше отдал живота си на работата в колежа и се отнасяше с хората, сякаш са екземпляри за изследване. Изпита удоволствие, като си помисли, че сега той е в затвора. Дали и там се държеше високомерно?

— Пол?

Карън беше застанала зад мрежестата врата. Изглеждаше крехка и уплашена. Красивата й пепеляворуса коса обграждаше лицето й. Носеше бежов пуловер с роза отпред. Точно от такава жена имаше нужда.

— Пол, какво правиш тук?

— Трябваше да те видя — изрече той и отвори вратата. — Мога ли да вляза?

— Не би трябвало — отвърна тя, но отстъпи назад в мокрото помещение.

— Исках да разбера как си. Не съм те виждал, откакто Гарет…

— Това е грешка. — Тя поклати глава, без да гледа към него. — Не биваше да го арестуват. Никога не са го арестували.

— Той отвлече Джош, Карън.

— Това е грешка — измънка тя, навивайки кичур коса на пръста си. — Той никога не би… ме наранил по този начин.

— Той не те обича, Карън. Гарет не те обича. Аз те обичам. Запомни това.

— Не ми харесва това, което се случва — изхленчи тя. — Смятам, че трябва да си тръгнеш, Пол.

— Но аз искам да те видя — настоя той. — Не можеш да си представиш, какво преживявам, питайки се дали си добре, дали полицията не те разпитва. Много се притесних.

Той вдигна ръка и докосна бузата й.

— Липсваше ми — прошепна. Тя беше толкова нежна. Обзе го желание. Имаше нужда от утеха. Заслужаваше я. — Всяка нощ лежа буден и си мечтая да бъдеш до мен. Размишлявам как бихме могли да сме заедно — наистина заедно. Сега това може да стане. С Хана вече приключихме. Гарет ще отиде в затвора.

— Не смятам така — измърмори тя.

— Да. Ти не го обичаш, Карън. Той не ти дава онова, от което се нуждаеш. Кажи, че ме обичаш, Карън.

Тя си пое дъх, по миглите й блестяха сълзи.

— Обичам те, Пол.

Той се наведе и я целуна, но тя извърна лице и го отблъсна.

— Карън? — прошепна той, объркан. — Имам нужда от теб.

Тя поклати глава, по страните й се стичаха сълзи, долната й устна трепереше.

— Съжалявам. Всичко беше грешка. — Бавно се свлече надолу и седна на пода до пералнята. Сви колене и облегна главата си на тях. Тихо заплака: — … Ужасна грешка.

 

 

„Направих грешка.“ Думите просветваха в главата на Дени Енберг като неонов надпис. Блясваха и изгасваха в безпощаден ритъм като при китайско мъчение.

— Би трябвало да си доволен, Дени — прошепна той, сипвайки си още „Куерво“. — Отърва се.

Никога не бе очаквал да си навлече неприятности, тъй като Дийр Лейк не беше място, където се плетат интриги. Клиентите му бяха обикновени хора, делата им бяха безинтересни. Той си живееше тихо и спокойно, дори скучно. Имаше добра клиентела, ходеше на лов и риболов. Съпругата му Вики работеше нощно време като медицинска сестра в дом за възрастни и посещаваше часове в „Харис“, за да стане начална учителка. Бяха решили да си осиновят бебе, но изчакваха тя да завърши колежа.

Зрението му леко се беше замъглило от алкохола и той огледа кабинета си. „Пещерата“ както го наричаше Вики. Мястото, където можеше да окачи ловните си трофеи, да държи пушката си и да играе покер с приятелите си веднъж месечно. Стените бяха покрити с ламперия, а подът — с едноцветен килим. Неговото светилище. Тук не допускаше клиенти. Секретарката му оставяше прахосмукачката до вратата всеки петък. Той я използваше веднъж месечно.

Сградата, където се намираше скромната му кантора, бе до паркинга на търговския център и някога е била пералня и химическо чистене. Сега другата половина се обитаваше от зъболекар, който му даваше процент, ако му изпрати пациенти.

„Направих грешка.“

— Не обръщай внимание, Дени — изграчи той, взирайки се към десетдоларовата банкнота, която висеше над рафта с пушки. — Не можеш винаги да побеждаваш.

Точно това каза на Елън Норт, когато се отби и се опита да измъкне информация от него. „Не бях достатъчно агресивен. Разочаровах клиента си. Той ме уволни. Случва се.“

От делото можеше да спечели пари, име, но сега всичко беше свършено. Прав му път. Не искаше тайни. Не желаеше да упражняват натиск над него.

„Изглеждаш ми разстроен, Дени“ — каза Елън.

„Да, беше голямо дело. Можех да го използвам. Но, по дяволите, защо да се главоболя?“

„Не ти беше по сърце.“

„Не? Да, наистина… Вики не желаеше да защитавам Райт.“

„Тя смята, че е виновен, нали?“

„Труден въпрос.“

„Оттегли се.“

„И без това тези странни обаждания започнаха да ме дразнят.“

„Какви обаждания?“

„От рода на «ти, скапан адвокат». Някои хора вярват, че е виновен. Нека сега Костело да се тревожи за това. Аз се оттеглям.“

Тя се беше наканила да си тръгва, беше с гръб към него.

„Знаеш, че никога не бих те накарала да бъдеш нелоялен към клиента си, Дени. Но вярвам, че ще постъпиш правилно. Ако Гарет Райт е чудовището, за което го смятаме, той трябва да бъде затворен. Неговият съучастник — също. Ако можеш да направиш нещо, за да ги спреш, сигурна съм, че ще го сториш. Ще постъпиш така, както ти диктува съвестта, нали, Дени?“

Да постъпи правилно.

„Направих грешка.“

Той изля съдържанието на бутилката в чашата си.

 

 

Джош седна на леглото си и се вгледа в светещите цифри на часовника. Полунощ. Майка му беше оставила нощната лампа да свети, въпреки че вече беше голям. Сега беше достатъчно голям, но тя не го разбираше.

Той стана от леглото и отиде до прозореца, който гледаше към езерото. На лунна светлина то изглеждаше като бяла пустиня или повърхността на далечна планета. Вилите по брега можеха да бъдат жилищата на извънземни.

Той напусна стаята си и тръгна по коридора, за да провери как е майка му. Вратата на стаята й беше отворена. Тя спеше. Знаеше, че ще се събуди и при най-малкия шум. Той нямаше да издаде нито звук. Можеше да е като призрак, можеше да се движи наоколо и никой нямаше да го види иди да го чуе. Тишината беше в мозъка му и той можеше да я направи голяма като огромен балон около себе си.

Отстъпи от вратата и тръгна към банята, чийто прозорец гледаше към задния двор. Качи се на коша за дрехи и отдръпна пердето. Снегът беше сребрист, гората зад него бе като черна дантела. Тази призрачна картина го привличаше. Чувството малко го плашеше, но го държеше като с големи невидими ръце. Искаше да излезе, да бъде там, където никой не би го наблюдавал, сякаш очакват да експлодира, и никой нямаше да задава въпроси, на които трябваше да отговаря.

В антрето си обу ботушите. Беше облякъл новия си червен трикотажен костюм на „Викингите“, който Натали му беше подарила, новото си яке, което мама му беше купила. Хората му бяха донесли много подаръци, сякаш беше Коледа. Само че мама изглеждаше тъжна, когато му ги даваше.

Джош знаеше, че той е причината за тъгата й. Искаше му се да поправи стореното. Искаше му се светът да е отново такъв, какъвто беше, но не можеше да го направи.

„Стореното — сторено, но още нищо не е приключило.“

Не обичаше да мисли за това, но то се беше запечатало в ума му, вкарано там от някого, срещу когото не смееше да се опълчи. Похитителя. Този, който го беше отвлякъл, го беше предупредил, че не бива да казва каквото и да било, или ще му се случат лоши работи. Така той не говореше, въпреки че и без това се случваха лоши работи. Джош се беше затворил в себе си, въпреки че там му беше самотно. Но беше безопасно.

Тих като мишка, той излезе навън.

 

 

Телефонът иззвъня към два през нощта и събуди Елън от неспокойния й сън. Тя скочи и седна в леглото, разпилявайки папките и документите, които бе чела, преди да заспи. Втренчи се в телефона, докато осъзнаваше факта, че е понеделник. Обаждането сигурно беше служебно. Ченге се нуждаеше от писмена заповед. Имаше и други текущи дела, освен това за отвличането на Дъстин Холоуман. Или беше точно за този случай. Може би беше Карън Райт, която искаше да признае греховете на съпруга си.

Все пак не можеше да се насили да вдигне слушалката. Хари надигна глава и недоволно изръмжа.

— Елън Норт — обади се тя. — Ало?

Пълна тишина.

Сетне чу тих шепот на безплътен дух, от който настръхна.

— Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати.

Връзката прекъсна, но думите отекваха и впиваха костеливи пръсти в гърлото й. Елън отметна завивките и седна разтреперана, а нощта бе затаила дъх около нея.