Тами Хоуг
Виновен като греха (29)

Глава 28

В понеделник вечерта беше отпечатана статията в „Пайниър Прес“ за тормоза, на който са подложени „Фантастичните каубои“. Кметът се обади по телефона, както и двама сенатори, и трима конгресмени, и заплашиха, че ще подведат под съдебна отговорност престаралите се полицаи. Руди се появи на вратата на Елън още преди първото й кафе да е изстинало.

— Нямат основание за съдебен процес — увери го тя, докато бършеше отпечатъците от пръсти по настолната си лампа. — Прийст веднага ще изостави любимците си, ако са извършили нещо лошо. Мич има сериозни основания да ги прибере и да ги разпита.

Руди беше стегнал вратовръзката си. Оцветена в жълто и зелено, тя приличаше на огромен смок, който се опитва да го удуши.

— Елън, тази програма предизвиква вниманието на обществеността. Имаш ли представа какви хора стоят зад нея?

Хора, които имат пари. Хора с връзки на местно и щатско ниво. Хора, към които той се беше присламчил.

— Аз самият съм я подкрепял.

Той спря до прозореца и погледна навън, като че ли очакваше ядосаната тълпа да вдигне врява на стъпалата пред входа. Извади пакетче бонбони от джоба на панталона си, измъкна два и ги пъхна в устата си.

— Програмата е хубава — каза Елън. — Вината няма да е твоя, ако измежду здравите ябълки има и гнили.

— Не можем да ги оставим да висят пред кабинета на окръжния прокурор.

— Само вдигат шум, това е всичко.

— Не можеш ли да направиш някакво изявление и да ги предразположиш.

Тя се опита да го скастри за страхливостта му.

— Руди, имам всички основания да смятам, че онези момчета са запалили кадилака. Нямам намерение да ги предразполагам. И какво ще кажеш, ако се окаже, че Прийст е замесен заедно с Райт в отвличането?

— Той премина през детектора на лъжата. Беше в Сейнт Питър, когато О’Мали беше нападната…

— Знаем, че Райт нападна Мегън. Това обаче не оневинява Прийст. В момента вдига врява, за да ни накара да се оттеглим и да има поле за действие.

— Хубава работа!

Елън го наблюдаваше, когато той прокара ръка по стоманеносивата си коса. Почти можеше да чуе как вътре в ума му нещо щрака, за да даде отговор на дилемата, така че да извлече полза от ситуацията.

— Бъди спокоен — увери го тя. — Обществото ще се противопостави на Прийст. Преди всичко Сиг Иверсон ще застане срещу него. Спокойно можеш да не взимаш ничия страна. Сега аз съм лошата. Няма как да загубиш, Руди. Освен, разбира се, ако не се окаже, че Прийст е похитителят, а момчетата му са подпалили колата ми.

Беше готова да се изсмее в лицето му, което смени изражението си няколко пъти, като премина през облекчение към паника. Като че ли не можеше да избере кое е най-подходящо.

— Можеш да дадеш изявление — продължи тя. Пристъпи към него и подръпна вратовръзката му. — Никакви коментари за следствието, което се води. Нали вярваш в способностите ми — това можеш да го кажеш със скръбно изражение, сякаш се съмняваш. И Фред Астер не може да го изиграе по-добре от теб, Руди.

Той се смръщи на нейните подозрения и видя изражението си в поставената в рамка диплома, висяща на стената.

— Известно ти е, че подобни остроумни приказки няма да ти бъдат от полза, когато кандидатстваш за длъжност — изрече той, затягайки възела на вратовръзката си.

— Милион пъти съм ти казвала, че няма да се кандидатирам за никакъв пост.

Както винаги той я слушаше внимателно.

— Къде е Джей Бътлър Брукс? — попита той. — Мисля, че той е наясно с постовете. Искам да му продам една идея за книга.

— Да не би да е историята на твоя живот?

— Кариерата на провинциален адвокат — изрече го с траурно изражение. — Сблъсквал съм се с някои изключителни случаи в практиката си. Като делото на братята Уорнеки, които бяха прегазили работник. Приличаше на нещастен случай, но…

— Виж, Руди — започна Елън и почука с пръст часовника си, — знам, че историята е страхотна, но трябва да отида в кабинета на Грабко. В момента работи върху медицинския картон на Джош Киркууд. Ще те осведомя по-късно.

Тя бързо излезе от кабинета, като спря до бюрото на Фийби само колкото да й нареди да заключи след Руди. Пое по задното стълбище, за да избегне репортерите, наложи се да премина покрай скелето за ремонт на сградата, тихо изруга, когато върху нея се посипа гипс и морскосиният й костюм заприлича на посипан с талк. Докато го изтупваше от прахоляка, бързо премина покрай библиотеката и се скри зад колона, за да хвърли поглед на главната зала.

Заседаваше семейният съд. Коридорът пред това, което някога беше съдебна зала на съдията Франкен, сега беше изпълнен с деца, съпрузи и съпруги, които се зяпаха едни други, щатски социални работници и адвокати чакаха реда си, преди да застанат пред заместващия окръжен съдия. Зад тях почитаемите членове на пресата се въртяха около вратата на Грабко, като от време на време отиваха до балкона на ротондата и чакаха да чуят решението на съдията.

„Чакат да ме хванат“ — помисли си Елън. Бяха възбудени, че „Пайниър Прес“ ги беше изпреварил, като взе интервю от Кристофър Прийст, и сега искаха да се реваншират, като интервюират нея.

— Готов съм да публикувам вашето изявление.

Елън се озърна. Адам Слейтър се беше промъкнал зад нея. Беше облечен в раздърпана фланела и яке, с което приличаше на пощаджия. Лесно можеше да бъде забелязан сред тълпата от семейния съд. Косата му падаше над очите. Той се престори, че наплюнчва върха на молива си и е готов да пише в репортерския си бележник.

— Ти май не се предаваш лесно.

— Просто едно малко недоразумение, свързано с поколение хикс. Наистина ли преследвате „Фантастичните каубои“? Очертава се като много добра история. Лошите момчета стават добри и се опитват да се посветят на доброто на човечеството. Всички вярват в това — с изключение на вас.

— Програмата е чудесна — механично изрече Елън. Надявам се да се окаже, че момчетата нямат нищо общо с експлозията.

— Какво ще кажете за отвличането?

— Никой не е твърдял, че са заподозрени в отвличането.

Тя хвърли притеснен поглед към вратата на Грабко и тълпата пред нея. Местните, изглежда, бяха неуморими, а от Костело нямаше и следа. Той или се беше промъкнал рано, или чакаше да го приемат. И в двата случая я беше изпреварил. „Трябваше да доведа заместник-шерифа.“

— Извършват се рутинни проверки на всички приятели и познати на доктор Райт — обясни тя. — Е, трябва да влизам в кабинета на съдията, господин Слейтър. Казах ви каквото можах. Сега вие сте на ред.

Той записа последното изречение в бележника си, след което го пъхна в страничния джоб на сакото си и отметна косата си.

— Приятно потене, госпожице Норт.

Отправи се с наперена походка към тълпата пред семейния съд и продължително изгледа Куентин Адлер.

— Хей, Къдрокосия — извика провлечено той и размаха пръст в лицето на Куентин, — трябва да си поговорим, приятелю. Защо ме отбягваш?

Куентин започна да се оглежда нервно наоколо за някоя по-подходяща мишена от него самия.

— Аз ли? — попита пискливо и по врата му плъзна червенина.

Репортерът го бодна с пръст в гърдите.

— Тези обвинения са лъжливи!

Гласът му отекна между стените, като привлече вниманието на отегчените репортери. Обърна се с гръб към тях, докато говореше с гръмки фрази на Адлер, и го принуди да отстъпи към балкона, като по този начин отвори път на Елън, която мина покрай стената. Тя вървеше с наведена глава, проправяйки си път към страничната врата на кабинета на Грабко. Ако някой я забележеше, беше готова да отвърне „Без коментар“ и да влезе в кабинета.

 

 

— Всичко зависи от замаха, господин Костело — каза Грабко, като направи театрален жест с ръка.

Адвокатът беше застанал до него подобно на реклама за модни облекла. Носеше перленосив костюм, който сигурно струваше колкото месечната заплата на Елън. Ризата му беше бяла като ангелски криле, вратовръзката имаше идеален възел. Трудно беше да се повярва, че той и Руди Стович принадлежат към един и същи вид.

— Както и в други области на живота — проповядваше Грабко — успехът при риболова зависи от съсредоточаването, логиката и изяществото.

— Ето ме и мен без ботуши за риболов — промърмори Елън, пронизвайки Костело с поглед. Той я дари с усмивка.

Съдията внимателно прибра въдицата си в гравирана кутия от орехово дърво.

— Ловиш ли риба, Елън?

— Само в преносен смисъл — отвърна тя, като се отпусна на стола си. — Хващаш ли нещо, Тони? — тихо запита, когато той се настани на стола до нея.

— Скоро ще се разбере — измърмори Костело.

Съдията потъна в коженото си кресло, оправи червената си раирана вратовръзка и започна да глади брадата си, сякаш галеше котка. Той загледа Елън с бащинска загриженост.

— Чух, че за малко сме щели да те загубим, Елън.

— Не мисля, че е било посегателство върху живота ми, ваша милост. Само едно предупреждение.

— Доктор Райт беше много притеснен, когато чу за това — отбеляза адвокатът.

— Защото са взривили колата ми, или че не съм била в нея тогава?

— Щеше да се изненадаш колко се разтревожи, Елън.

— Да, щях, като се има предвид твърдото ми решение да го вкарам зад решетките до края на живота му.

— Също много се тревожи за обвинението срещу „каубоите“. Не иска програмата да страда за това, че е свързан с нея.

— Ако програмата страда, ще е заради личностите, които са в нея — заяви Елън. — Мисля, че доктор Райт и колегите му са надценили някои от момчетата си.

— Разполагаш ли с доказателства срещу младежите? — попита Грабко.

— Нищо конкретно за момента. Полицията и Бюрото за борба с престъпността работят върху това, но в последните дни се наложи да разпръснат силите си на много места. Благодарение на неговия клиент и приятелите му — продължи тя, като кимна с глава към Костело.

Той веднага отхвърли подобно предположение:

— Клиентът ми е невинен. Това ще се изясни по време на процеса.

— Което ни връща към задачата ни днес — напомни Грабко. Той потупа по корицата на червената папка, която стоеше на бюрото му. — Медицинските свидетелства на Джош Киркууд. Доста време прекарах над тях.

Елън пое дъх.

— Родителското насилие над дете е ужасно престъпление. Нещо, което трудно бихме заподозрели в семейство Киркууд. Опасен пропуск от наша страна. Насилието не познава социални и икономически бариери.

— Такова е и нашето гледище, ваша милост — каза Костело, като се наведе напред на стола си.

— Обаче… — заговори той, наслаждавайки се на момента. — Не открих нищо в картона на Джош Киркууд, което може да се смята за необичайно или да има връзка с нашия случай.

Младата жена въздъхна.

— Точно както очаквах.

Костело едва забележимо повдигна рамене. Човек понякога печели, друг път губи. Той беше получил каквото искаше — вниманието на средствата за масова информация, възможността да посее семената на съмнението.

— Май не съм много изненадан — каза. — Хана Гарисън завежда отделението, където е лекуван Джош. Много уважавана, харесвана, това е жена, която би могла да убеди колегите си и медицинските сестри да направят такава преценка за инцидента, каквато тя би искала.

— И да ги убеди да фалшифицират медицинско свидетелство? — попита Елън.

Като си помисли какво е преживяла Хана, прииска й се да хване Костело за гърлото.

— Внимавай, какво правиш, Тони. Готвиш се да стъпиш с красивите си италиански мокасини върху горещи въглени.

— Не искам да изкарвам майката насилница — защити се той. — Съпругът й е емоционално нестабилен и лесен за манипулиране. Той може да я е принудил или я е убедил да го направи.

— Възможно е да има живот на Уран, но размишленията ти по този въпрос също не са приемливи — остро отвърна тя. — Това, с което разполагаме, са медицински свидетелства. Не стана както ти искаше, Тони. Да продължаваме нататък.

— Добре — съгласи се той, пресегна се към куфарчето си и измъкна един документ. — Искът за прекратяване на делото.

— Ето нашия иск за продължаването му — каза Елън, като подаде документа, изготвен от Камерън.

Грабко пое документите, сякаш беше учител, който събира съчиненията на най-добрите си ученици.

— И — продължи Костело, сякаш щеше да извади заек от шапката си — освен това ви представям иска за погазване на правата на личността.

Елън рязко се извърна на стола си и се втренчи в него.

— Какво? На какво основание? Разпитът беше проведен съвсем законно! — Тя се обърна към Грабко: — Ваша милост, бяха положени всички усилия задържането да бъде извършено според закона.

— Ти присъства ли, Елън?

— Не. Господин Стович лично се погрижи. Но аз говорих с всички, които са присъствали.

Костело подаде иска на Грабко.

— Трябва да ви уведомя, че на адвоката на доктор Райт беше попречено да влезе в стаята, където госпожа Купър подготвяше писмения си доклад.

— Как така му е било попречено? — попита Елън удивено. — Не мога да повярвам. Денис Енберг е присъствал на задържането. Ако адвокатът не е присъствал в стаята, където госпожа Купър е изготвяла документите, то е било по негово желание.

— Чух нещо съвсем различно.

— От кого?

— От моя клиент…

— Да, много надежден източник — психопат, който отвлича деца.

— И от самата госпожа Купър. Писмените й показания са тук, ваша милост.

— Бих искала да ми изготвите копие от тях, ако не възразявате — бързо реагира Елън.

Костело си позволи една усмивчица.

— Разбира се, Елън. Свикнала си всичко да пристига в писмен вид в кабинета ти, и то по съответните канали. Ще изпратя копието по куриер.

Страните й се зачервиха от гняв. Тя се втренчи в него и устните й беззвучно изрекоха: „Кучи син!“ Дяволитото пламъче в очите му я накара да замълчи, защото знаеше на какво се дължи то. Той й беше отвърнал с нейния собствен номер. При нормално протичане на делата в подобен провинциален съд предизвикателствата се оправяха по телефона или се обсъждаха на четири очи. На формалностите не се отдаваше голямо значение. Тя беше наложила стандарти според закона, за да накаже Костело, да го забави, да го подразни. А ето какво стана.

— И какъв куриер ще изпратиш? Кучешки впряг през Уинипег? — саркастично запита тя. — Вероятно ще пристигне този петък.

Поглеждайки я съвсем невинно, Костело каза на Грабко:

— Не ни е възможно да се свържем с госпожа Купър до петък следобед, ваша милост. При ограниченото време…

— Което сигурно те е зарадвало, господин Костело — обади се Елън.

Той не й обърна никакво внимание.

— Полагаме максимални усилия, ваша милост. Готови сме за прослушването. Надяваме се, че ще бъдете достатъчно снизходителен да приемете този иск.

Съдията дръпна побелял кичур в брадата си и доби сериозно изражение.

— Не мога да отхвърля този иск, имайки предвид сериозното му значение. Мисля, че при сегашните обстоятелства ще имам основание да направя изключение от обичайното правило. Елън, ако ти се струва, че равновесието е нарушено, ако мислиш, че имаш нужда от повече време…

— Не, ваша милост — твърдо изрече тя. — Готови сме. Просто не обичам да ме нападат от засада — особено чрез нещо толкова неоснователно като това.

— Защо не оставиш на съдията да прецени дали искът е основателен, Елън? — предложи Костело с покровителствен тон.

Грабко сложи очилата си и се върна към писмените показания.

— Според госпожа Купър господин Енберг е проявил желание да влезе в стаята, където тя е изготвяла доклада си, но един от тримата полицаи, които са присъствали там, му е попречил, след което го е последвал навън.

— Не го вярвам — предизвикателно изрече Елън. — Какъв полицай? Нека го повикаме.

Костело се засмя.

— Сигурен съм, че ще ни каже истината, когато разбере какво ще последва. Всяко ченге в града иска да види клиента ми публично обесен. Госпожа Купър е единственият безпристрастен свидетел на случилото се.

— Денис Енберг никога нямаше да се остави да му попречат да влезе в стаята, ако е искал да присъства — възрази тя.

— Но него го няма и не може да ни го каже, нали, Елън?

— Добро попадение, Тони — отвърна жлъчно тя. — Точно сега Дени се намира на масата за дисекции в медицинския център в Хенипин и чака да бъде разрязан от патоанатома.

— Елън, моля ви — намеси се Грабко. — Ще разговаряме с полицаите и господин Стович, но трябва да се съглася с господин Костело — госпожа Купър е най-безпристрастна от всички, замесени в случая.

— Но, ваша милост, госпожа Купър никога не е споменавала за това, когато съм разговаряла с нея.

— Попита ли я конкретно?

— Нямах причини да й задавам точно този въпрос. Разговаряхме подробно за процедурата на разпита…

— И тя не е сметнала, че нещо не е наред? — запита Костело. — Тя не е юридическо лице. Не е полицай. Няма откъде да знае правилната процедура. Разчита на полициите да направят каквото трябва, а те не са оправдали доверието й.

— Сигурна съм, че си я накарал да повярва в това — вметна подигравателно прокурорката.

— Престани, Елън. — Грабко остави показанията настрани. — Ще разговарям с всички, които са присъствали, и ще взема решение. Има ли още нещо, което трябва да обсъдим?

Костело разпери ръце.

— Нищо друго, ваша милост.

— Не, сър — с нежелание отвърна Елън.

— Добре — изрече съдията, като събра документите. — Ще ви очаквам и двамата утре сутринта.

— Наистина си подъл, Тони — промърмори Елън, когато напуснаха кабинета на Грабко и прекосиха този на секретарката му, която беше отишла някъде.

— Защо? — Той застана близо до вратата и се обърна към нея. — Защото си върша работата? Защото не вярвам, че клиентът ми е виновен?

— Изобщо не ме интересува виновен ли е или не. Разиграваш системата, сякаш играеш футбол. Другото няма значение за теб, освен да победиш. Измамил си свидетеля ми, за да си свършиш мръсната работа. Наричаш бащата на Джош насилник на деца и поставяш под съмнение репутацията на майка му. Ако публично обвиниш Хана Гарисън, че е фалшифицирала медицински свидетелства, ще те съдя.

Той се престори на обиден.

— Това не е много любезно към човек, който е загрижен за безопасността ти, Елън. Можеше да загинеш в онази кола.

— Това безпристрастното ти мнение ли е или знаеш нещо, което другите не знаят?

— Да, Елън, не само се опитвам да оправдая едно чудовище, но и участвам в заговор за твоето убийство. За Бога, не можеш ли да оцениш това, което ти казвам?

— Двуличието ти усложнява ситуацията.

Той поклати глава.

— Винаги приемаш нещата лично. Работата си е работа, Елън. Това, че сме противници в съдебната зала, не значи, че трябва да сме врагове извън нея.

— Много благородно от твоя страна, Тони — подигра се тя. — Ти никога не мислиш за друго, освен за работата. За теб тя е двадесет и четири часа дневно. Нищо не може да те разсее. Не се опитвай да спориш с мен по този въпрос и не се залъгвай, че ще можеш да ме победиш. Знам докъде можеш да стигнеш.

Миналото им стоеше между тях, наситено със сложни събития, чувства и страхове, за които не можеше да се докаже истински ли са или не.

— Внимавай, Елън — накрая изрече той. — Друга змия те дебне, докато се пазиш от мен.

— И името й вероятно е Ролодекс.

— Твоят въображаем съучастник.

— Технически погледнато, по-правилно е да го наречем твоят съучастник.

— Самозалъгваш се в желанието си за отмъщение. — Той закопча сакото си и го приглади, готвейки се да застане пред камерите. — Чудесен ход, да насъскаш Бюрото срещу мен, за да накара Вилхелм да вдигне шум около съдебното решение за прослушване на записите на телефона ми. Тъжно е, но това просто е един пример как се води това следствие, което смятам да изтъкна пред пресата.

— Давай, Тони — ехидно се усмихна Елън. — На пресата точно това й трябва, за да заподозрат, че си замесен и да започнат да ровят като къртици. Кой знае какво могат да открият? Ще стоя наблизо, за да видя какво още ще излъже твоят клиент.

Тя рязко отвори вратата и излезе в коридора, нетърпелива поне веднъж да го изпревари пред камерите.

 

 

— Не зная доколко мога да ви помогна, господин Брукс — каза Кристофър Прийст. Лицето му беше безизразно, както и гласът му.

Кабинетът му беше точно такъв, какъвто си го представяше Джей: клаустрофобично малък, претъпкан с книги и шкафове за документи. Един компютърен монитор върху бюрото безконечно показваше експлозия от звезди. Беше пълно с учебни пособия — учебници, студентски писмени работи — но нямаше нито една лична вещ, която да характеризира човека, чието име бе на табелката отвън на вратата. Бюрото беше изрядно подредено, кабинетът беше абсолютно безличен като самия професор.

— Някои от студентите ми и лично аз се бяхме включили като доброволци в опитите да се открие Джош — каза той, като внимателно се настани на стола. — Поставихме компютри в доброволческия център и започнахме да разпространяваме и да търсим информация в различни мрежи. Дотолкова съм свързан със случая.

В гласа на Джей прозвуча съмнение:

— Не мислите ли, че много опростявате нещата, професоре? Включили сте се в издирването, след това детектив е бил нападнат в собствения ви двор, а най-добрият ви приятел е бил арестуван… Вероятно изпитвате чувството, че всичко се обръща против вас.

— Беше ми трудно, наистина — призна Прийст.

— Приятел ли сте на доктор Гарисън?

— Познавам Хана — отвърна той — Възхищавам й се. Тя е изключителна жена.

Джей забеляза, че професорът леко се изчерви, когато заговори за Хана.

— Представям си, ако всичкият този шум се беше вдигнал около мен, щях да съм потресен. Сега ченгетата издирват онзи студент — Тод Чайлдс — и са се заели с вашите момчета. Сигурно никак не ви е леко.

Прийст се втренчи в него като бухал иззад големите си очила.

— Нямам нищо общо с престъплението. Нито пък каубоите.

— Обстоятелствата сочат, че момчетата май са замесени.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Те са добре подбрана група от младежи, господин Брукс. Избрани са заради таланта им, и потенциалните им възможности.

— Не са ли използвали талантите си против закона?

— Академични таланти — уточни Прийст без капка притеснение. — Те са чудесни младежи, които заслужават възможността да се докажат и да станат полезни членове на обществото.

— Несъмнено са благодарни за тази възможност — обади се Джей. — Този шанс сигурно ги е подтикнал да бъдат лоялни. Миналото на тези момчета вероятно ги е научило да изразяват верността си по странен начин.

— Зад тях стоя аз — надуто изрече Прийст. — Вече казах всичко пред полицията и пресата — а и на вас, господин Брукс. Ако сте дошли тук, допускайки, че съществува някаква вина, няма смисъл да продължаваме този разговор.

— Не, не, в никакъв случай…

— Знам какво сте казали на полицията за неочакваната среща с Тирел и другите две момчета в събота вечер — каза той със странно тих глас, сякаш беше ужасна тайна.

— Просто им казах истината, професоре. Не взимам ничия страна.

— Така ли? — Тънките му устни се присвиха. — Вие не сте… свързан по никакъв начин с госпожица Норт?

— Какво ви кара да мислите, че съм?

— Двамата сте разговаряли на благотворителното празненство. Последвали сте я навън.

Той ги беше наблюдавал от мястото си зад съпругата на Гарет Райт. Тази мисъл предизвика странно чувство на омърсяване.

— Госпожица Норт изрази своето възражение относно моята работа — каза Джей с иронична усмивка. — Сравни писането и издаването на криминални романи с билети, които римляните продавали за арената, на която лъвовете разкъсвали християни.

Прийст се замисли над отговора му.

— Интересна връзка. Читателите на вашите произведения си представят, разбира се, непосредствения ужас от насилието, но може би точно това ги привлича.

— Не бих казал.

— Въпрос на възприятие, нали? — каза той. — А от какво зависи възприятието? Можете да представите същите обстоятелства и факти на пет различни индивида, а те да реагират по пет различни начина — ето защо много опитни адвокати ще ви кажат, че на нищо не може да се разчита по-малко отколкото на свидетелските показания. Мненията, които си съставяме, зависят от индивидуалните ни възприятия, нещо, което науката още не е изследвала. — Изумително, нали? — Поклати глава, като че ли хората създаваха твърде много главоболия, и хвърли влюбен поглед към монитора си. — Човешкият мозък може да бъде безкрайно логичен или упорито ирационален. В празноглавеца може да се крие искрата на гения, а гениалният може да се окаже недостатъчно разсъдлив.

— Кое според вас приляга повече на нашия похитител?

Лека усмивка се появи на устните му.

— Не бих могъл да кажа. Човешкото поведение е специалност на доктор Райт, не моя.

— Но нали заедно работихте по проекта?

— Работим върху общ проект, което в известни отношения е свързано с обучението и възприятието.

— От дълго време ли познавате доктор Райт?

— И двамата сме учили в Пенсилвания.

— Да, но се познавате много преди това, нали?

— Не разбирам за какво говорите — предпазливо отвърна Прийст.

Джей направи невинна физиономия.

— Опитах се да се запозная с миналото. Говорих с ваш колега от Пенсилвания, който спомена, че сте израснали в един и същи град.

— Като малък живях в Чикаго.

— Хм, чудна работа — започна да разсъждава Брукс и се почеса по главата. Странно е приятел да греши за подобни неща, какво ще кажете?

— Въпреки това — нетърпеливо изрече професорът — може да съм бил в Индиана като момче, но не съм живял там.

— Значи все пак познавате доктор Райт?

— Сприятелихме се в Пенсилвания.

— Добри приятели. Такива, които споделят всичко, движат се заедно, помагат си.

— Какво искате да кажете, господин Брукс?

Джей се усмихна и сви рамене.

— Само си приказвам, професоре. Изучавам миналото. Човек никога не знае какво може да открие или къде може да го заведе то. Например можете изведнъж да кажете, че не бихте направили нищо за Гарет Райт. Кой знае докъде могат да ни доведат отговорите?

— До задънена улица — изправи се Прийст. — Съжалявам, че прекъсвам разговора толкова скоро, но трябва да подготвя лекцията си, господин Брукс.

Джей погледна часовника си. Според услужливата млада дама в преддверието Кристофър Прийст нямаше други часове до вечерта.

— Може би ще трябва да разговаряме за миналото по друг начин — изрече той и се изправи на крака. — Благодаря за отделеното време, професоре.

Обърна се към вратата и забеляза, че Прийст го наблюдава с празен поглед.

— Студентът, който стана жертва на пътна катастрофа през нощта, когато беше отвлечен Джош, работеше по проект с доктор Райт, нали?

— Да, така е.

— Питам се как би възприел той това съвпадение.

— Опасявам се, че никога няма да разберем — промълви Прийст. — Днес получих съобщение, че е починал.

Джей остана с впечатлението, че това изобщо не вълнува професора. Смърт — появила се внезапно и неочаквано, безмилостна и нежелана.

Когато излезе в коридора, главата му бучеше. Катастрофата беше задвижила всичко; студентът, който изпълняваше поръчката на Прийст, беше мъртъв. Тод Чайлдс беше студент и на Райт, и на Прийст. Оли Суейн, главният заподозрян, преди да се самоубие в затвора, посещаваше часове и при двамата. Мегън О’Мали подозираше Прийст. Беше нападната в двора на уединената му вила.

Изглежда, Кристофър Прийст също заемаше голяма част от историята на Гарет Райт, но все пак никой не можеше да го докаже. Беше чист като капка роса, действаше пред очите на всички, първо помогна при опитите за издирването на Джош, а сега подкрепяше колегата си.

Работим върху един общ проект…

Беше преминал през детектора на лъжата.

Всичко зависи от нашите възприятия, нали?

Прийст и Райт бяха изминали дълъг път. Не беше трудно да си ги представи като партньори не само в учебния процес. Два изключителни, пресметливи умове. Райт, красив и очарователен; Прийст, обществено неудобен с увлечението си по Хана Гарисън. Мотивът за престъплението беше неясен. Нямаше искане за откуп. Никой не изглеждаше способен да причини подобно нещо на Хана и Пол. Подигравката, подхвърленото доказателство подсказваше, че става въпрос за надхитряване. Но да се отвлече Джош Киркууд и едновременно с това да се даде възможност на Кристофър Прийст да се сближи с Хана, да й предложи помощта си и да привлече вниманието й. Проклет да бъде, ако от това не излезе добра книга. Извратена история за професори психопати. Гениите можеха да се окажат недостатъчно разсъдливи.

Но би ли могъл Прийст да отвлече Дъстин Холоуман, да остави фалшива следа? Едва ли би поел такъв риск, след като знае, че полицията го следи. И каква е ролята на Тод Чайлдс…

Пое по друг коридор. Би могъл да надникне в кабинета на Райт и да види дали може да му подскаже нещо. Полицията вече беше идвала тук, за да търси доказателства, но за него беше важно да почувства атмосферата и хората, за които щеше да пише. Щеше да опише кабинета на Райт като напълно нормален, но да внуши мисълта, че има нещо извратено под нормалната фасада. Това щеше да смрази читателите и да ги връща отново към пасажа. Както римляните в Колизеума.

Вратата на кабинета беше пооткрехната. Джей се вмъкна тихо като сянка. Приключението в „Пак Рат“ беше прясно в паметта му — под формата на тъпо главоболие, което го тормозеше от инцидента насам. Предпазливо се промъкна покрай стената, твърдо решен този път да не го изненадат. Внимателно отвори вратата в очакване да види Тод Чайлдс.

Стаята беше пълна с листове хартия. Книгите бяха съборени от рафтовете и оставени да лежат на пода. Мястото изглеждаше така, сякаш гангстери бяха тършували из него, а насред бъркотията стоеше Карън Райт. Изглеждаше като изгубена, невероятно нежна, поразена от гледката. И той щеше да се възползва от това, какъвто си беше негодник.

Без да се прави на благороден, Джей почука два пъти по рамката на вратата и влезе в кабинета.

— Господин Райт?

Тя се извърна и погледна към него.

— Аз… аз не открих нищо — смирено промълви тя.

— Страхотна бъркотия, госпожо — каза той. — Какво точно търсите?

— Книги. Гарет ме помоли да взема някои от книгите му. Ужасно се ядоса. Обича кабинетът му да е спретнат и подреден.

— Имате ли представа кой е направил това?

— Полицията. Казаха, че са търсили доказателства.

Търсели са доказателства и малко са си отмъстили, помисли си Джей. Гарет Райт беше обвинен в жесток побой над един от колегите им. Ченгетата никога не приемаха лесно това.

— Трябваше да видите къщата ни, когато приключиха — прошепна тя и започна да подрежда бюрото на съпруга си. — Даже изкъртиха дъските от пода. Казах им, че няма да намерят нищо, но те не искаха да ме чуят.

— Упорити са.

Тя вдигна чаша за кафе, която беше съборена на пода, и я притисна до гърдите си, сякаш беше любимата й кукла.

— Вие сте онзи писател, нали? Гарет ми каза, че смятате да напишете роман по случая. Той не трябваше да бъде даван под съд. Всичко е голяма грешка.

— Така ли? — Джей се усмихна спокойно, като я наблюдаваше внимателно.

— Той не би отвлякъл Джош.

Погледът й подобно на пеперуда прелиташе от място на място из цялата стая. Може би лъжеше, а може би се страхуваше. Може би се чувстваше прекършена също както Тереза Макгуайър, координаторката на жертви свидетели, която му беше предложила кафе и канелени кифлички в „Скандия Хаус“.

— Гарет не би го направил — каза Карън, поклащайки глава. — Не. Не би го направил… Не би ми причинил това.

— Какво не би направил? — попита той, като се опита да задържи вниманието й върху себе си.

— Той не обича децата — тихо прошепна тя. — Не му беше приятно да е дете.

— Познавахте ли го като дете?

Лека усмивка трепна на устните й и тя се загледа в една от библиотеките.

Джей пристъпи напред, за да вижда лицето й.

— Чух, че сте помогнали на семейство Киркууд, когато Джош изчезна. Грижили сте се за бебето.

Карън би могла да бъде шпионка на Райт — нарочно или от глупост, като го осведомява за отношенията между Хана и Пол.

— Лили! — Този път усмивката й беше по-истинска, по-широка. — Тя е чудесна. Бих дала всичко, за да имам бебе като нея.

— Нямате ли деца?

Усмивката й помръкна.

— Двамата с Гарет нямаме деца.

— Съжалявам — механично изрече Джей. — Много мило от ваша страна да помогнете на Киркууд. Ваша ли беше идеята?

— О, въобще не ми пречеше. Хана и Пол са ми приятели.

Използваше сегашно време, като че това беше вярно, сякаш не разбираше силата на обвинението против съпруга й. Сякаш като кажеше, че това е грешка, всички щяха да й повярват и да продължат живота си отново.

Остави настрана чашата за кафе, вдигна няколко книги от пода и ги постави на мястото им в библиотеката.

— Гарет мрази бъркотията — промърмори тя със странно възхищение в очите.

— Може би все пак е виновен.

Карън Райт поклати глава.

— О, не — отвърна тя. — Това е голяма грешка.