Метаданни
Данни
- Серия
- Дийр Лейк (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Guilty As Sin, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Ракъджиева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (2011)
- Корекция и форматиране
- beertobeer (2011)
Издание:
Тами Хоуг. Виновен като греха
ИК „Бард“, София, 1999
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 954–585–012–4
История
- — Добавяне
Глава 17
Елън свали очилата си и потърка лице, без да се замисли за грима си. Той отдавна се беше изтрил. В кабинета и без това нямаше кой я види. Дори чистачите си бяха отишли. Тя беше ходила до Кемпиън и се беше върнала.
В Кемпиън беше преминала през тълпа репортери и бе стояла на ветровития паркинг на „Грейн и Аг Сървисис“ в края на града, където ботушът на Дъстин Холоуман бе открит в кабината на пикапа на един от служителите.
— Това потвърждава ли невинността на доктор Райт?
— Ще се опитате ли да отложите делото, назначено за следващата седмица?
— Истина ли е, че Гарет Райт не е бил заподозрян до ареста му?
— Истина ли е, че Гарет Райт се кани да ви съди за злонамереност при обвинението?
Въпросите се сипеха върху нея. Репортерите се въртяха наоколо с блеснали очи.
Паркингът бе като неравна заледена площадка, излъскана на места от гумите на камионите. Лампите хвърляха перлени отблясъци по повърхността на паркинга. Беше започнало да вали сняг. Снежинките падаха от небето, а вятърът ги разпиляваше.
Подвижната лаборатория на Бюрото бе паркирана на около шест метра от самотния пикап. Лаборантите се въртяха около камиона, работейки на ослепителната светлина от портативни халогенни лампи.
— Ще им се наложи да се потрудят здравата — каза Мич. — Мъжът, който притежава камиона, отглежда говеда, а кучето се вози с него в кабината, така че ще събират косми цяла нощ.
Елън присви очи заради снега и силната светлина.
— Кой е притежателят на камиона?
— Кент Хофшулте. Той работи тук.
— Има ли някаква връзка с Холоуманови?
— Доколкото разбрах, само се познават. Ако искаш подробности, трябва да поговориш с шерифа Стайгър.
Тя се доближи до камиона точно когато един от лаборантите се отмести от вратата на шофьора. Ботушът на Дъстин Холоуман лежеше на седалката, бе силно осветен от халогенна лампа. Един зимен ботуш, горната му част бе от пурпурен и жълт найлонов плат, твърде ярък на безличната седалка.
Беше се върнала в кабинета, защото имаше още дела, освен това на Гарет Райт. Имаше неизяснени неща, а и съществуваха безкрайните въпроси, които бе задала на Куентин Адлер заради двете дела, по които бе обвинител. Нямаше желание за работа, нито апетит за сандвича с пуешко месо, който си бе купила от „Събуей“. Всички системи се разпадаха поради липсата на гориво, но само при мисълта за храна, започваше да й се гади.
„Загубила съм навика си.“ Когато работеше в Минеаполис, беше стигнала дотам, че можеше да отиде на вечеря след дело за убийство, без да й мигне окото. Умът бе забележителна машина, способен да развие онези защити, от които се нуждае човек. Но бе изминало доста време, откакто се бе нуждаела от защита.
— Ама че нощ — промърмори тя, поглеждайки часовника. Девет и петнадесет. Напоследък горкият Хари не можеше да види господарката си. Поне Ото беше при него. Ото Норволд беше неин съсед и любител на кучета, който нямаше нищо против да наглежда Хари, когато Елън се задържаше до късно в работата си.
Тя подреди купчината папки пред себе си, взимайки онези, които се отнасяха за Райт и за други два случая — кражба, за която предполагаше, че защитникът ще пледира, и още един, когото възнамеряваше да тикне задълго в затвора. Сложи папките в куфарчето си, сетне премина през ежедневния си ритуал да подреди всичко на бюрото си. Отдавна беше научила, че кабинетът е мястото, което винаги можеше да контролира. Тя извършваше ритуала с религиозно усърдие и го намираше далеч по-успокоителен от безсмисленото изравняване на градина Зен.
Доволна от резултата, прибра стола на мястото му и бръкна в джобовете на палтото си за ръкавиците.
Извади ключовете от чантата си, преметна я през рамо и тръгна към вратата, когато телефонът иззвъня.
— Какво ли има сега? — изстена тя, страхувайки се от най-лошото.
— Елън Норт — изрече тя в слушалката.
Нищо.
— Ало?
Отново се повтаряше — усещането за присъствие от другата страна на линията, зловеща тишина. Стомахът й се сви, когато си помисли за обаждането от миналата вечер. „Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати.“
— Ако имате да казвате нещо, кажете го — рязко изрече тя. — Имам по-добри начини да си прекарвам времето.
Дъх. Тих и продължителен. Сякаш излезе от слушалката и се уви около врата й като змия.
— Елън…
Шепотът бе тих почти като мисъл. Безполов. Тънък като тюл.
— Кой е?
— Работиш до късно, Елън…
Тя тресна слушалката. Мич беше монтирал устройство за проследяване на обажданията у дома й, но не и на служебния телефон.
Обаждането бе по директния й телефон, номерът на който не беше записан в указателя. Дали това означаваше, че познава онзи, който се обажда, или е някой, който бе идвал в кабинета й без нейно знание? Работното време отдавна бе изтекло. Дали този, който се обаждаше, я бе хванал тук случайно или знаеше, че само нейният кабинет свети?
„Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати…“
„Работиш до късно, Елън.“
Хвърли поглед към прозореца. Светлината сигурно се забелязваше въпреки щорите. Тя надникна навън, но нямаше какво друго да се види, освен нощта и падащият сняг.
„Шефът ти трябва да поговори с някого за безопасността. Това е доста сложно дело. Всичко може да се случи…“
„Елън… ти си вероятна мишена…“
„Първото, което ще сторим, е да убием всички адвокати…“
Щорите издрънчаха, когато ги отпусна. Елън грабна слушалката и набра номера на шерифския отдел. От две години работеше тук, без да се страхува. Никога не бе изпитвала нужда да я пазят, никога не бе потрепвала, когато ходеше по коридорите през нощта. Точно заради това бе дошла тук. В Дийр Лейк можеше да разхожда кучето си през нощта, прозорецът на спалнята й можеше да остава отворен. Сега се обаждаше на дежурния офицер, за да я придружи до колата.
Офицерът, който се появи след пет минути на вратата, бе Ед Куейли. Беше около шейсетте, строен, с прошарена коса и пронизващи сини очи. От време на време даваше показания в съдебната зала. Беше добро, солидно ченге.
— Надявам се да не съм прекъснала работата ти — изрече тя, докато вървяха заедно по слабо осветения коридор.
Куейли поклати глава:
— Не, имаме само доклад за катастрофа. Тази вечер няма нищо повече от две смачкани брони. Добре, че смяната е лека, защото си ударих коляното, докато тренирах хокей. Предполагам, че сега всички сили са насочени към Кемпиън.
— Ъхъ.
— Не те обвинявам, че искаш да те изпратя до колата. В последно време всички са изнервени. Човек просто не знае какво да очаква.
— Едно време имах мото: „Очаквай най-лошото, надявай се на най-доброто.“
Той се намръщи, когато заслизаха по стълбите.
— Напоследък е вярно само половината от мотото ти. Встрани ли си паркирала?
— Да.
Преминаха през ротондата, звукът от стъпките им се разнесе чак до третия етаж. Нещо остро пропука в един от тъмните коридори и Елън трепна, после се наруга. Сградата беше стара и тези шумове не бяха нищо ново.
— Много жалко за Дени Енберг — каза Куейли. — Беше свестен адвокат. Всички казват, че приличало на самоубийство.
— Така изглежда. Ще видим какво ще каже съдебният лекар.
Той измънка нещо. Дойде й наум, че хората биха предпочели Дени сам да е сложил край на живота си, въпреки че това беше ужасно. По-скоро биха предпочели да смятат, че е бил смазан от проблемите си до такава степен, че не е имал друг изход, защото тогава лудостта бе само за един човек. Нещо, за което можеха да го оплакват, но не беше заразно. В противен случай всички бяха уязвими, а никой не желаеше това.
Колата на Елън беше единствената на паркинга. На шейсетина метра от нея пред службата на шерифа и градския затвор имаше дузина коли, скупчили се заедно като стадо коне, полузатрупано от сняг.
Вятърът духаше от северозапад. Тротоарът беше изчезнал. Уличните лампи светеха мъгливо като малки луни. Улиците бяха пусти. Хората бяха предпочели да останат по домовете си тази вечер и да гледат новините в десет часа, за да научат какво ще бъде утре времето.
— Благодаря, Ед — изрече Елън, когато наближиха колата.
— Няма проблеми. Пусни си парното. — Свивайки рамене, той се отправи към службата на шерифа.
Тя натисна бутона на дистанционното, с което отключваше колата. Огледа се много по-внимателно отколкото преди два часа, когато бе паркирала на мястото на Руди. То беше близо до сградата, изглеждаше удобно, особено на това лошо време. Сега й се стори, че изборът й е бил глупав. По-добре да беше паркирала на втория ред, далеч от сградата — където сенките и храстите можеха да предоставят скривалище.
Въпреки това не забеляза човек в мрака до сградата. Почти се бе успокоила, когато заобиколи багажника и стигна до шофьорското място. Дъхът спря в гърлото й и тя отскочи назад.
На вратата на колата бе надраскано с неправилни големи букви: КУЧКА.