Тами Хоуг
Виновен като греха (24)

Глава 23

„Записано в дневника

Петък, 24 януари 1994 година

 

Измислихме страхотен заговор: потаен и мрачен, черен и блестящ.

Те няма да успеят да отвърнат на удара ни, защото не са достатъчно интелигентни.

Ние ги презираме.“

 

Джош се беше свил в леглото, обгърнал коленете си с ръце и опрял гръб в таблата. В стаята му имаше твърде много хора. Той не ги желаеше тук. Стаята му беше негова, а не тяхна. Нещата тук бяха само негови, не искаше те да ги докосват.

Майка му стоеше до вратата и плачеше. Мразеше тя да плаче и се ненавиждаше, защото той беше причината да е разстроена. Не я беше виждал да плаче или да се държи истерично като майките на другите деца поне допреди няколко дни, откакто баща му започна да се ядосва и започнаха да се карат постоянно. Но тогава тя криеше сълзите си. Това беше различно. Сега плачеше заради него.

Не трябваше да рови в раничката му. Не допускаше, че тя ще го стори. Мама уважаваше личния живот на хората. Нараняваше го това, че го беше направила. Измъчваше се, че не може да отговори на въпросите й. Не можеше да й каже за похитителя или за лошите неща, които щяха да се случат. Това толкова го плашеше, че беше готов да се разплаче, но не смееше.

— Джош? Можеш ли да ни кажеш как е попаднала шапката в раничката ти?

Началникът на полицията Холт седеше на края на леглото и гледаше сериозно. Джош вдигна очи към него, сетне погледът му се спря върху огромния полицай, застанал до библиотеката. Белезници висяха на черния му кожен колан. Може би щяха да го арестуват и да го хвърлят в затвора. Може би мислеха, че другото дете е изчезнало заради него. Страхът се сви на буца в гърлото му и той се опита да преглътне.

— Виждал ли си това момче, Джош? — Другото ченге в цивилни дрехи му показа снимката на обречения. Джош закри лицето си с ръце и надникна между пръстите си. Това ченге приличаше малко на Том Ханкс, само че не беше толкова смешен и беше твърде нетърпелив.

— Някой даде ли ти тази шапка, Джош?

— Намери ли я някъде?

— Наистина трябва да ни кажеш.

— Можеш да спасиш живота на момчето.

Те не разбираха. Те не знаеха за похитителя или какво е да си Обречен. Имаше толкова много неща, които не разбираха. Джош затвори очи и силно ги стисна. Мислено отвори тайната врата и влезе вътре, където никой не можеше да го докосне или уплаши, или да му задава въпроси, на които му бе заповядано да не отговаря.

Вилхелм се отдалечи от леглото. Мич се изправи бавно като уморен стар човек.

— Има ли нещо, което можем да сторим? — прошепна агентът настойчиво. — Хипноза? Пентотал?

— Да, Марти — измърмори Мич. — Сигурен съм, че е в реда на нещата да дрогираме малки деца, за да изтръгнем отговор от тях.

Той се обърна към Хана. Тя трепереше, а очите й бяха зачервени и обезумели. Нямаше да се изненада, ако припаднеше, но тя се държеше. Мина покрай него и отиде при Джош, прегърна го и започна да го люлее, вероятно за да го успокои.

Поне бяха успели да задържат репортерите настрани, помисли си Мич. Засега. Хана му се беше обадила у дома и той нареди да не говорят за случилото се по радиостанцията. Събра хората си, без да успеят да го проследят. Естествено това нямаше да продължи дълго. Когато напуснеха къщата, на поляната отпред вероятно вече щеше да има журналисти. Но за момента това не го безпокоеше.

Тревожеше го Пол. Никой не му се беше обадил. Щеше да възрази, че има право да бъде тук и вероятно беше така, но той им пречеше с поведението си. Особено на Хана, и то след представлението му по-рано тази вечер. Тя се нуждаете от подкрепа, от човек, който да я успокои. Затова бяха повикали отец Том. Той застана на прага. Изглеждаше като скитник — небръснат, с разрошена кестенява коса.

— Да не сте имали разправия с мъжа горе, отче — попита Мич.

— Ако имах разправия, нямаше да съм тук. — Той погледна към Хана и Джош. Прекоси малката спалня, наведе се и докосна Хана, като й прошепна нещо в ухото.

— Какво мислиш? — попита Елън Норт, оттегляйки се в коридора.

Мич я последва. Вилхелм не се отделяше от него и той си пожела Мегън да беше тук.

— Хана каза, че не е изпускала Джош от погледа си, откакто се е върнал. А Джош не се е отделял от раничката си, така че…

— Някой е дошъл през нощта и е оставил шапката в раничката, без Хана да разбере? — изрече тя. — Това ми се струва доста невероятно.

— Имаш ли друго обяснение?

— Райт си е у дома — напомни им агентът.

— Няма да рискува да дойде до къщата — настоя Мич. — Но ще ни е необходим списък с всички, които са идвали през последните няколко дни.

— Ключът е в момчето — настоя Вилхелм. — Той има отговор за всичките ни въпроси, заключени в главата му. Настоявам да пробваме с хипноза.

Мич погледна към Елън.

— Възможно ли е нещо разкрито под хипноза да се признае в съда?

— Спорно е. Дори да успеем, защитата ще ни разкъса на парчета. Обикновено показанията на деца не се смятат за благонадеждни. Децата са податливи на внушение. Но ако Джош може да разкрие нещо, което да ни помогне да открием Дъстин Холоуман, или да ни каже кой е съучастникът, или да ни посочи по-солидни доказателства, определено си струва да опитаме независимо дали това е приемливо или не.

— Ще поговоря с Хана за това — заяви Мич.

— Откри ли нещо друго в раничката? — попита Елън.

— В трапезарията е.

Раничката лежеше отворена на масичката за кафе като изкормено животно. При вида й Елън изпита тъга. Имаше чувството, че Джош се страхува да не бъде отвлечен отново и този път иска да отнесе със себе си част от своя живот. В нея бе сложил няколко, явно любими играчки и скаутско ножче. Фенерче, за да си свети в тъмното. Уоки-токи, за да се обади у дома. Четка за зъби с костенурка нинджа на дръжката. Снимка, на която бяха той, майка му и сестричката му — Джош беше със син костюм, косата му бе пригладена, усмихваше се гордо, докато държеше бебето в ръце.

— Горкото дете — прошепна Вилхелм, прокарвайки пръст по старата бейзболна топка.

— Не стига, че животът му никак не е лесен — изръмжа Мич, — ами и ние го безпокоим.

Елън се загледа в тетрадката. „Новата тетрадка за мисли на Джош. На Джош от мама.“ Под надписа беше нарисувано сърце. Мич беше прав. Сякаш бяха протегнали мръсните си ръце към детството на Джош и го бяха ограбили завинаги. Тези неща бяха негови, част от детството му. А те щяха да ги нарекат доказателства.

Извади тънка химикалка от чантата си и повдигна корицата на тетрадката. Действието беше стар навик, за да не остави отпечатъците си, но всъщност смяташе, че по този начин няма да опетни тетрадката. Това беше специален подарък от майка на син. Никой не би трябвало да го докосва. Никога.

Знаеше какво иска да открие — имената на похитителите на Джош, картини на мястото, където са го държали. Онова, което откри, бяха странни рисунки на хора с тъжни лица, черни квадрати и тънки вълнообразни линии. На една от страниците беше написал: „Когато бях обречен“, а под думите бяха нарисувани очи и уста. Нямаше признание, нямаше разкритие, само откъслечни мисли на наранено дете.

— Не виждам смисъл да задържаме тези неща — каза тя. — Изследвайте за отпечатъци, въпреки че едва ли ще открием нещо.

Входната врата се отвори и затвори, в стаята нахлу хлад и враждебност. Гласът на шериф Стайгър беше груб като гласпапир.

— Къде, по дяволите е Холт?

— В трапезарията, шерифе.

Мич изпъшка.

Елън се загърна с палтото си.

— Тръгвам си. Обадете се, ако имате нужда от мен.

Стайгър едва не я събори, на лицето му се четеше гняв.

Елън го заобиколи, защото не желаеше да спори. Случаят на Холоуманови принадлежеше на окръг Парк, а не на Дийр Лейк. Мич беше заобиколил правилата, като беше привлякъл Вилхелм с довода, че Бюрото за борба с престъпността се занимава с всички разследвания. Ръс Стайгър щеше да се възпротиви на това.

— Тръгвате ли си, госпожице Норт? — попита Нога, щом й отвори вратата. Огромният мъж примигна, когато гласовете в трапезарията загърмяха.

Елън поклати глава.

— Да, нивото на тестостерона тук е твърде високо за мен. Лека нощ, Ноджи.

Пристъпи навън, ровейки за ключовете на наетата от нея кола. Манли, собственикът на „Ванлуун Пейс Кар“, й беше дал огромен бял кадилак с изписани реклами на салона му за коли на предните врати. Това едва не я превърна в пешеходец.

С периферното си зрение забеляза, че някаква кола е блокирала пътя на кадилака на алеята. Спря, когато видя кой го е сторил.

— Още една дълга нощ, а, съветничке? — изрече Брукс и слезе от джипа си. — Още една дълга студена нощ. Времето тук те кара да мечтаеш да се сгушиш с някого в топлото легло. Никога не съм допускал, че ще мисля за секса като за средство за оцеляване. Не е ли смешно?

— Не бих могла да кажа. — Елън се отправи към кадилака.

— Можем да разберем — изрече той. Качулката на шубата обграждаше лицето му и тя имаше впечатлението, че наблюдава вълк, който я дебне от дупката си. Вниманието му към нея бе продиктувано от интересите му. Това, че искаше да я използва сексуално и професионално, я караше да бъде нащрек.

— По-скоро бих умряла от измръзване, така че би ли се отместил от пътя ми?

Той изненадано отстъпи, сякаш го беше ударила.

— Какво правиш тук? — настоя тя. — Не си могъл да го научиш по полицейската радиочестота.

— Последвах Стайгър. С него бяхме в „Блу Гуус“.

— Колко удобно. Ако искаш да вкараш някого в леглото си, чух, че той не се гнуси да се чука за малко информация.

— Не е моят тип, благодаря.

— Е, имам новина за теб, Брукс. Нито пък аз. Да не би твоят приятел Костело да ти е казал нещо по-различно?

— Костело ли? Какво общо има той с нас?

— Ти ми кажи. Не! — Вдигна предупредително ръка. — Напоследък и без това достатъчно ме лъжат и манипулират.

— Не съм те лъгал.

— Да речем, че не си ми казал истината, макар че не ме вълнува какво правиш. Отмести джипа. Искам да се прибера вкъщи.

Тя седна зад волана на кадилака и тресна вратата с надеждата, че ще притисне пръстите му. Но той се бе отправил към черокито си. Първите журналисти вече пристигаха. Само след миг улицата щеше да се задръсти от колите им. Шумът щеше да събуди съседите. Те щяха да излязат пред вратите си, за да разберат какво става, и щяха да гледат сутрешните новини по телевизията с надеждата да се видят на малкия екран.

Прозорците на дома на Райт бяха тъмни. Дали спеше необезпокояван от шума, или се усмихваше в мрака?

— Все някога ще допуснеш грешка — промърмори Елън. — Всичко, което трябва да направя, е да те притисна в съда.

Когато зави по улицата към дома си, забеляза, че една кола я следи. Брукс. Беше уморена, депресирана и лишена от илюзии — идеалното време да го отблъсне.

„Забрави за него. Изхвърли го от живота си, преди да се провалиш отново.“

Не каза нищо и го остави да влезе след нея. Хари дойде да ги поздрави, изгледа я и избяга отново в спалнята.

— Не си сваляй палтото, няма да останеш тук — изрече Елън, докато се събличаше.

— Ще изслушам ли обвиненията, или ще преминем направо към присъдата?

Той спокойно се облегна на стената. Вероятно не го интересуваха обвиненията й. Ясно й беше показал какви са намеренията му. Беше я предупредил. Тя си бе въобразила, че няма да направи една и съща грешка два пъти, заблуди се, защото смяташе, че е твърде умна.

— Записал си се в „Пърдю“ със стипендия за бейзбол — започна тя, повтаряйки информация, която бе прочела в статия в „Нюзуик“.

— Това не се смята за престъпление в повечето щати, дори и ако не съм бил най-добрият бейзболист.

Елън не обърна внимание на иронията.

— Там си учил право.

— За голямо учудване на семейството ми.

— Тони Костело също е учил в „Пърдю“.

Той примигна:

— Светът е малък, нали?

— Ти се появи в този град заради случая. Сетне неочаквано Райт уволнява адвоката си и довежда Костело, адвокат, който едва ли може да си позволи с професорската си заплата.

— Да не загатваш, че аз съм довел Костело? — попита той. — Поради каква причина?

— Дойде, за да напишеш роман. Може би имаш предвид определен край за него. Може би обичаш да манипулираш хората. Може би не си по-добър от Райт и за теб всичко е игра.

— Е, не съм ли най-добрият писател на криминални истории?

Тя го изгледа сърдито и се приближи към него разтреперана от ярост.

— Да не си посмял да ми се подиграваш. Не давам пет пари каква е твоята игра. Искам само да се уверя, че аз повече не играя в нея. Вече няма да имаш вътрешен поглед от кабинета на окръжния прокурор. Можеш да го кажеш на Бил Гленденинг, ако искаш, но смятам, че той няма да е толкова поразен от славата ти, след като обмисли участието ти във всичко това. Той иска да се кандидатира за губернатор. Хората в Минесота няма да са очаровани от идеята, че е изтъргувал правосъдието за дете, за да се наслаждава на блясъка на известна личност като теб.

Брукс примигна.

— Брей, какъв език имаш, скъпа! Трябва да го регистрираш като смъртоносно оръжие.

Погледът му се спря на устните й и тя осъзна, че се е доближила до него. Ако той се отделеше от стената, щяха да се докоснат. Въпреки това не отстъпи назад.

— Какво би казала, ако ти заявя, че не познавам Костело от университета?

— Ще кажа, че не ти вярвам.

— Хм, Имаме проблем с доверието ли, Елън.

— Не можеш да имаш неприятности с нещо, което не съществува — отвърна тя. — Не ти вярвам, не вярвам и на Костело.

— И защо? Какво е направил, за да те настрои срещу себе си?

— Той е акула. Би направил всичко, за да спечели дело или каквото друго пожелае.

— А искал ли е теб? — попита той. — Така ли стоят нещата, Елън. — Костело те е чукал фигуративно и буквално…

— Махни се от къщата ми — заповяда Елън. — Знаеш къде е вратата. Използвай я.

Той я хвана за ръката, когато тя се опита да се отдалечи. След миг се оказа до стената. Лицето на Брукс бе на сантиметър от нейното.

— Няма да си тръгна, преди да ми бъде дадена възможността да се защитя.

— Това не е процес. Не съм длъжна да те изслушвам. Нямам никаква работа с теб.

— По дяволите, ще ме изслушаш — изръмжа той. — Бил съм обвиняван за много неща през живота си. И в повечето случаи съм бил виновен. Почти не познавам Костело. Срещал съм се с него веднъж на вечеря на випуска. Той се опита да ми продаде случая, по който работеше, за да напиша роман по него. Аз отказах. Нямам намерение да му изградя добро име. Не съм дошъл тук, за да подновя познанството ни, и не съм го довел.

— И искаш да ти повярвам, че това е просто съвпадение?

— Вярвай, в каквото искаш. Дойдох, за да наблюдавам как се развиват нещата по случая, а не за да направя нов случай.

— Е, ще си заслужиш парите, нали? — горчиво прошепна Елън.

— Може би.

Не откъсваше очи от нея, лицето му беше напрегнато. Тя си помисли, че той е опасен за нея. Беше заплаха. Професионална. Сексуална.

— Ти самата си достойна да напиша роман за теб, Елън. — Прокара пръст по брадичката й и надолу по врата й. — Искам да узная нещо повече за теб. По дяволите, просто те желая.

Признанието му я смути. Нищо не се беше променило. Все още не му се доверяваше. Нямаше какво да спечели, като признаеше, че има споразумение с Костело, но можеше да загуби много. Можеше да спечели всичко, като я съблазнеше.

— Искам да те имам тук, в този момент — прошепна той, галейки врата й. — Ако ми позволиш.

— Няма да ти позволя — едва отрони тя.

— Не. — Погледът му беше нетърпелив. — Не, ти си твърде умна, твърде внимателна, твърде подредена. В живота ти няма място за необмислени постъпки. Не съм огън, който можеш да палиш и да гасиш по поръчка. Ако се доближиш много до мен, можеш да изгориш. Пази Боже, да поемеш такъв риск, да направиш грешка.

— Не се отнася само до мен.

— Така ли? Ако не беше този случай, щяхме ли веднага да отидем в леглото ти? — попита той. Устните му бяха твърде близо до нейните, сините му очи блестяха. — Мога ли да те имам веднага, Елън?

Устата й беше пресъхнала.

— Ако не беше този случай, ти също нямаше да си тук.

Това беше вярно, но то не пречеше да я желае още по-силно. Не бе само физическо привличане. То беше лесно. Жените винаги с удоволствие отиваха в леглото му. Но не от това се нуждаеше. Искаше тази жена, която бе всичко, което той никога не успя да бъде — предана, добра, готова да пожертва своите желания в името на правосъдието и отговорността си към другите. Той беше прекарал целия си живот, отбягвайки задълженията, преследвайки свои цели с всички средства. Можеше да се престори на какъвто си поиска, но всъщност беше точно това, което тя го беше нарекла — печалбар, страшно добър при това, печелеше милиони. Това обаче му струваше семейството, душата.

— Така е — изрече той накрая. — Но сега съм тук. Ще се опиташ ли да ме избавиш, Елън?

„Има ли смисъл да се опитвам?“ Не попита, страхувайки се от отговора му. Изразът му показваше, че самият той се страхува от отговора. Джей я вълнуваше, макар че не можеше да си позволи. Не сега. Не когато имаше такива отговорности. След приключване на процеса той щеше да си замине, мисията му щеше да бъде завършена и щеше да се насочи към трагедията на някой друг.

— Ако искаш опрощение, обърни се към свещеник — промълви тя. — Ти не си моя отговорност. Аз не съм толкова глупава да си мисля, че трябва да бъде така.

— Не. Никак не си глупава. — Той отстъпи назад и се отправи към барчето, където бяха напитките. Наля си уиски и го изпи на един дъх.

— Не съм отговорен пред никого. Имам си причини да се заема с този случай. Дойдох да потърся отговори.

Предположи, че тези въпроси нямат нищо общо с Джош Киркууд или Гарет Райт. Вероятно бяха лични и професионални.

— Откри ли ги?

Той тъжно се усмихна.

— Не. Въпросите стават все по-сложни. Шегата е за моя сметка.

Тя го последва до вратата. Изкушаваше се да го запита за проблемите му. Не го направи, а той явно разбираше защо.

— Права си — добави той. — Придържай се към правилната посока, съветничке. Така е по-добре. Не съм добра компания за никого. Това е добре известен факт.

Джей се наведе и я целуна за лека нощ, нежна целувка с вкус на уиски и копнеж, и изчезна в нощта.

 

 

Улиците на Дийр Лейк бяха пусти. Дори бездомните кучета не се скитаха посред нощ, когато температурата бе минус двадесет градуса, а вятърът беше леден. Нощ за глупаци и ченгета. Патрулните коли бяха по улиците, за да спасяват глупаците, които падаха в дупките. Детективите също работеха по последните улики по този труден случай.

Джей спря на ъгъла на Лейкшор Драйв: чудеше се дали да не се върне в къщата на Киркууд. Репортерите бяха изчезнали и знаеше, че възможността да научи нещо ново е отлетяла. Откри, че сега това не го интересува. Възбудата от обаждането на Стайгър в „Блу Гуус“ беше изчезнала. Сега изпитваше само неспокойствие и празнота, не му се прибираше в къщата край залива Райън.

Пое пътя към Осло и се насочи към Динкитаун, където всичко изглеждаше западнало, а сградите се рушаха. От витрината на ярко осветен хранителен магазин надникна продавачът.

Някои от прозорците на общежитията на „Харис“ все още светеха, но учебните сгради бяха тъмни. Дори посред нощ колежът „Харис“ правеше впечатление с традициите и парите си. Сградите бяха солидни, построени по времето, когато колежът е означавал нещо повече. Зелените площи бяха оформени като парк с много дървета.

Гарет Райт твърдеше, че е работел тук в нощта на отвличането на Джош. Същото твърдеше и Кристофър Прийст. Ако бяха партньори в тази лудост, тогава защо не се подкрепяха един друг с алибита? Това може да е било част от играта, предположи Джей.

Случаят ставаше все по-интересен, помисли си той, когато излезе от задния път към общежитията, шофирайки бавно по Олд Седър Роуд. Тайните и греховете лежаха под повърхността на външно обикновения живот, това винаги го бе привличало. Неща, които никой не подозираше, се случваха зад привидно нормалния живот в Дийр Лейк.

Джей спря черокито по средата на пустия път, запали цигара и се взря навън. Луната осветяваше в сребристо снега по полето, превръщайки голите дървета в черни силуети под обсипаното със звезди небе. На запад от колежа се простираха обработваеми земи и гора, хълмове и полета, където царевични стъбла се показваха там, където снегът бе по-тънък. Гледката действаше успокояващо.

На юг пътят заобикаляше източния край на залива Райън, където преди девет дни беше открито якето на Джош. Според теорията на агент О’Мали точно там е започнала играта, в един участък на безлюден селски път. Там бе станала катастрофата, която бе задържала Хана Гарисън в болницата. Кристофър Прийст изпратил студент да изпълни някаква поръчка. Младежът тръгнал по пътя зад общежитията, както често правят студентите. Неочаквано загубил контрол над колата на заледен участък (според О’Мали някой умишлено го е заледил) и се ударил в кола от насрещното платно. Възрастната шофьорка на другата кола беше убита на място, возещата се в колата друга жена беше починала от сърдечен удар, след като беше пристигнала в болницата на Дийр Лейк. Други двама пътници бяха транспортирани с хеликоптер в медицинския център на Хенипин в Минеаполис, където сега студентът лежеше в критично състояние, след като бе развил бактериална инфекция, която застрашаваше живота му.

Животът на толкова много хора бе засегнат или отнет в тази игра. И ако О’Мали беше права, то това беше започнало тук, на това красиво тихо място в далечния край на града. Като при камък, хвърлен в езерото, последствията се разстилаха от центъра към края във все по-широки кръгове.

Причина и последици. Верижна реакция от събития. Зачуди се колко хода е предвидил майсторът на тази игра и каква е способността му да открива странни случайни неща. Той не би могъл да знае, че Елън Норт ще се заеме с делото, или че историята ще привлече вниманието на писател от Еудора, Алабама, като бягство и акт на самоизпитание. Въпреки това той бе избрал адвокат, който има връзки, макар и косвени с тях двамата — Антъни Костело.

Чувството, че е наблюдаван от тъмни очи от едно мрачно измерение, го накара да потръпне.

Вече не беше наблюдател, а играч. Още един хванат в мрежата на престъплението.

„Такава е работата ти — да се придвижваш от едни към други жертви. Това влияе ли ти, или си имунизиран?“

„Не съм имунизиран, а внимателен. Стоя на разстояние. Не се обвързвам лично.“

Лъжец.

Студът скова раменете му, посегна да пусне парното, но откри, че то работи. Проклето студено място. А той като някакъв глупак стоеше тук по средата на нищото. Отдавна трябваше да е в леглото… с Елън, която смяташе, че не само е замесен в делото, но и че играе някаква зловеща роля.

Елън, която не го уважаваше и не му се доверяваше. Която се беше натоварила със задачата да спечели справедливост за едно дете, семейство, ченге и цял град.

— Ти си истински принц, Брукс — промърмори той.

Посегна да си вземе цигара и откри, че пакетът е празен. Връщайки се към реалността, той зави и се насочи към колежа „Харис“, поемайки по краткия път към „Том Тъмб“. Продавачът, набито момче с акне, му подаде кашонче „Марлборо“ и уморено заговори за лошото време. Джей измърмори някакъв отговор и излезе от магазина.

Самотна кола, идваща от юг, го задържа до тротоара на „Том Тъмб“. От другата страна на улицата се намираше магазинът за употребявани вещи „Пак Рат“, където Тод Чайлдс работеше по четири часа, когато не съчиняваше алиби за своя наставник. Никой не го беше виждал от времето преди вандалския акт с колата на Елън. Носеше се слух, че е настанен в хотел в Туин Ситис от екипа на Костело, които бяха научили за показанието му. Но също беше възможно да е някъде във ферма, пазейки Дъстин Холоуман по заповед на Райт, докато той самият си стои у дома и се прави на невинен.

Джей потегли по улицата, но нещо привлече вниманието му към „Пак Рат“. Отблясък във витрината. Странна светлина, която идваше отвътре. Светлина. Слаб отблясък като от лъч на фенерче.

Странно време за пазаруване в магазин.

Той зави в края на улицата и се върна обратно по задната алея, спря мотора и изгаси фаровете. Осветлението беше изгасено, но уличните лампи хвърляха достатъчно светлина над покрива. Няколко циментови стъпала с парапет водеха към задната врата. До стъпалата беше паркирана мръсна сива кола „Краун Виктория“ от края на осемдесетте. Моторът й работеше.

Кой, по дяволите, обираше магазин за вещи втора употреба? Какво имаше за крадене? В магазина вероятно нямаше нищо, което да струва повече от десет долара, и Джей не можеше да си представи, че има много пари в касата. Може би имаше сейф. Служителите би трябвало да знаят. Като Тод Чайлдс. Или той е оставил нещо много важно тук, нещо, за което да рискува да дойде през нощта.

Джей се обади на 911 по клетъчния си телефон и съобщи за обир, сетне излезе от джипа и безшумно затвори вратата. Щяха да изминат няколко минути, докато пристигне патрулната кола. Престъпникът не можеше да избяга с кола, но ако напуснеше сградата, все пак можеше да побегне. Ако беше Чайлдс и ако той беше съучастник на Райт, това беше шанс да го залови и вероятно да помогне за приключването на делото.

„А ако заловиш заподозрян, помисли си за шума в пресата“ — саркастично си помисли той. Такава щеше да е първата реакция на Елън — не че е заловил престъпник, а че е искал да си направи реклама.

Приближи се до сградата, а снегът скърцаше под краката му. Надяваше се шумът от мотора да ги прикрие или че среднощният посетител няма да го чуе. Затаил дъх, той се изкачи по стъпалата.

Когато Джей стигна до нея, вратата рязко се отвори, удари го силно и го събори на земята. Някакъв човек, облечен в черно, се нахвърли върху него, размахвайки нещо късо и черно. Удари Джей по главата. Той падна назад по стълбите, пред очите му причерня. Удари се в заледената алея до паркинга.

Опита се да се съвземе и да различи къде е горе и къде е долу. Вратата на кола се затръшна и моторът избръмча. Той успя да се обърне и да застане на колене и ръце, когато фаровете го ослепиха. Колата потегли на заден ход. Неприятният шум от стърженето на метал в метал му подсказа, че черокито също е пострадало. Нямаше време да размишлява за каквото и да било, когато колата се понесе напред, насочвайки се към него.

Той отскочи встрани, подхлъзна се на леда и усети как левият му лакът силно изхрущя върху циментовите стъпала. Сграбчи металния стълб, който поддържаше парапета, и се опита да се изправи. Бронята на „Краун Виктория“ беше съвсем близо до него, по цимента на второто стъпало задра метал.

Гумите изсвириха, когато колата се наклони назад, удряйки се още веднъж в джипа, изблъсквайки го странично, така че да има достатъчно място да потегли на север.

Кучият син щеше да избяга. Ако ченгетата не се появяха през следващите десет секунди, щеше да избяга.

Гневът му помогна да се изправи. Залитайки, той тръгна към пострадалия джип, опитвайки се да запази равновесие. Вратата откъм страната на пътника беше хлътнала навътре и не можеше да се отвори. Изгуби време, докато заобиколи до другата врата. Колата все повече се отдалечаваше по улицата, всеки момент щеше да изчезне от погледа му.

Ругаейки, Джей включи мотора, но зрението му се замъгли, всичко пред очите му се въртеше и удвояваше. Накрая моторът заработи, нещо вътре в него виеше. Включи на скорост и натисна педала на газта. Джипът се понесе напред, достигна колата и я блъсна.

Колата бързо се отдалечи по улицата. Джипът изскочи от задната алея, воланът сякаш се въртеше твърде лесно. Черокито се наклони встрани, сетне се изправи и той отново натисна педала на газта. Светлините на „Краун Виктория“ се виждаха на две преки от него. Колата зави на юг. Правейки същия завой, черокито се удари странично в паркирана кола, понесе се бясно по улицата и удари една хонда, чу се звук от разбито стъкло и удар в метал.

Преследването продължи по Мил Роуд. Джей силно завъртя волана, предните колела се качиха на тротоара. Джипът потъна в дебелия сняг, едва не се удари в дърво и се върна на пътя.

Павираният път премина в улица, покрита с чакъл. Наоколо нямаше улични лампи и нощта ги обгърна, само луната и фаровете осветяваха мрака. Пътят се разклоняваше сред полето, издигаше се по хълмове и се спускаше надолу, виейки се между дърветата.

С всеки завой губеше контрол над черокито. С всеки завой Джей се чувстваше все по-зле. На места пътят беше заледен, издълбан и неравен. Не беше подготвен да шофира в подобни условия. Колата се отдалечаваше все повече.

Изчезна зад едно възвишение. Джей я последва, като твърде силно натискаше педала на газта. Изгуби контрол над черокито, когато пътят се спусна твърде рязко надолу. Не беше в състояние да намали скоростта или да направи десен завой.

„По дяволите“ — каза си, сграбчи волана, опитвайки да се задържи.

Джипът се заби в гъсталака, подскочи и подхвърли Джей в кабината като парцалена кукла. Фаровете светеха под странен ъгъл, докато черокито се спускаше по нанадолнището, разпръсквайки сняг наоколо, и рязко спря, когато се блъсна странично в едно дърво.

Джей бе отхвърлен към вратата на пасажера, удряйки се силно в напуканото стъкло. Отново губеше съзнание. Радиаторът на джипа започна да пуши. Лампичката на полицейската радиостанция светеше червено в мрака на кабината. Радиото пропука, прихващайки сигнала на патрулната кола, която най-после бе пристигнала пред „Пак Рат“.

Последната съзнателна мисъл на Джей беше: „Провали се, човече.“