Тами Хоуг
Виновен като греха (7)

Глава 6

— Проклетите адвокати отново се развихрят!

— Не мога да повярвам, че тази кучка поиска един милион гаранция. Цял милион! По дяволите!

— Госпожица Норт само си изпълнява задълженията — каза Кристофър Прийст. Стоеше пред класа, дребен мъж с големи очила, небрежно облечен. Студентите му понякога се шегуваха за облеклото му, но той не им обръщаше внимание. Това имаше определени преимущества. Непотвърдените заключения понякога се оказваха полезни.

— Нейната работа — подигра се Тирел Ман. Дори позата му показваше неуважение. Беше се облегнал на стола си и бе скръстил ръце. — Работата й е да прикове някого. Гадните ченгета не биха арестували някой земляк, но на това проклето място няма негри за тази цел.

— Това не е логично, Тирел — възрази Прийст.

Той бе сред основателите на „Фантастичните каубои“. Въпреки, че ги насърчаваха да разширят програмата, те я бяха запазили на лесното за управление ниво от десетина младежи, участници в банди и кражби на коли. Целта на програмата бе да разкрие позитивните им качества, а чрез новаторски проекти с компютри и роботи интересите им да се насочат към науката и техниката.

Момчетата бяха настояли за това спешно събиране, което бе причинило голямо главоболие и изискваше обаждане в училищата, за да се даде разрешение на момчетата да си тръгнат на обяд, както и на офицерите, които отговаряха за тях, така че един от тях да се съгласи да ги докара до Дийр Лейк. Поне комбито бе опростило нещата донякъде. С помощта на фондове и пожертвувания преди четири години от програмата бяха закупили употребяван форд комби.

— Помисли — каза Прийст. — Ако търсеха изкупителна жертва, биха ли се спрели на човек като доктор Райт?

— По дяволите, не. Но онзи загубеняк от ледената пързалка направо им се предложи…

Джи Ар Андерсен се наведе напред. В доклада за него бяха включени обвинения за това, че бе теглил пари от банката по електронен път.

— Професоре, да не се опитвате да кажете, че е логично да повярваме, че Райт го е направил?

Останалите от групата възнегодуваха. Прийст изчака яростта им да премине.

— Разбира се, че не. Моля ви да се вгледате в системата, без чувствата да пречат на възприятието ви. Полицията арестува някого, за когото смятат, че е извършил престъпление. Знаете много добре, че следващата стъпка е на окръжния прокурор. Това е работата на госпожица Норт…

— Проклета кучка!

— Тирел…

Момчето широко разпери ръце.

— Цял милион?

— Така се прави пазарлък. Винаги искай повече, отколкото смяташ, че ще получиш. Съдията раздели сумата наполовина.

— Петстотин хиляди. Откъде бихме могли да намерим такава сума?

— Сигурен съм, че доктор Райт ще оцени загрижеността ни — каза Прийст. — Но никой не очаква от вас да съберете такава сума.

— Бих могъл да я намеря — предложи Джи Ар Андерсен с крива усмивка.

Професорът не обърна внимание на думите му. Престъплението никога не бе възнаграждавано в групата по никакъв начин, дори и с шега.

— Ако искате да покажете подкрепата си, има много неща за вършене. Имате ум. Използвайте го.

— Ние можем да привлечем вниманието на медиите — каза Джи Ар Андерсен, вглеждайки се в професора.

— Много добре, Джи Ар.

— Можем да основем фонд за защита на доктора.

— Новинарските екипи ще научат за нас и ще вдигнат голям шум…

— И парите ще потекат като река.

На вратата се почука.

— Професоре? — Елън Норт отвори вратата. — Съжалявам, че ви обезпокоих. Казаха ми, че нямате часове по това време.

— Така е. — Той излезе в коридора и затвори вратата зад себе си. — Каубоите свикаха спешно събрание. Разбираемо е, че са разстроени заради ареста на доктор Райт, а сетне са разбрали за сумата, определена за гаранцията… Трябва да разберете, че те не се отнасят с голямо доверие към системата.

Елън се въздържа от коментар. От нейна гледна точка системата не беше проблем за малолетните престъпници, но тя не беше дошла до колежа „Харис“, за да обсъжда тази тема.

Искаше да се срещне и разговаря с колегите и приятелите на Райт, да открие някакво съмнение или загриженост в думите им. Струваше й се невъзможно някой да не е забелязал странности в поведението му.

Но не мислеха ли всички в Дийр Лейк, че чудовището трябва да изглежда като чудовище, така че веднага да го забележат? Ако демонът носеше обикновени дрехи и имаше симпатично лице, то тогава всеки би могъл да е престъпник.

— Искам да ви задам няколко въпроса за нощта, в която Джош изчезна — каза тя. — Няма да ви отнема много време, но ако предпочитате да дойда по-късно…

— Научих, че се е върнал невредим. — Прийст вдигна кокалестата си ръка и потърка брадичката си. — Впечатляващ обрат в събитията. Очевидно доктор Райт не е върнал детето — не че вярвам, че той го е отвлякъл.

— Ние сме на друго мнение, професоре.

Той леко наклони глава и я погледна така, сякаш е андроид, опитваш се да дешифрира нелогичните действия на човешкия ум.

— Наистина ли вярвате в това или просто следвате пътя на най-малката съпротива.

— Повярвайте ми, обвинението на уважаван член на обществото едва ли може да се нарече път на най-малката съпротива.

— Но той е птичката, която държите в ръката си, така да се каже.

— Само защото има други птички в гората не може да се твърди, че тази не е виновна — изтъкна Елън. Прийст примигна, мръщейки се така, както вероятно го правеше пред студентите, които не схващат някой компютърен език. — Искам да изясня няколко подробности за онази нощ — продължи тя. — Казали сте на полицията, че сте били тук и сте работили.

— Да, в компютърния център. Двамата с Гарет имаме група студенти, които работят върху проект, включващ възприятието и ученето. Един от тези студенти беше тук с мен.

— Майк Чембърлейн — подсказа му тя. — Когото сте изпратили да свърши една поръчка — и който катастрофирал с колата си.

— Точно така.

— Катастрофата, задържала Хана Гарисън в болницата, когато е трябвало да прибере Джош от тренировките на ледената пързалка.

Прийст сведе поглед към обувките си.

— Да — тихо изрече той. — Ако не бях изпратил Майк навън точно в този момент, вероятно нямаше да се случи нищо. Не можете да си представите как се чувствам заради това. Много харесвам Хана. Изпитах голямо облекчение, когато научих, че Джош се е върнал невредим.

Страните на Прийст се изчервиха, докато говореше за Хана Гарисън. Интересно. И малко странно. Не й приличаше на човек, който би се влюбил тайно в някого. А може би сведеният поглед означаваше съвсем друго нещо.

Мегън О’Мали не вярваше, че катастрофата е била случайна, а по-скоро първият ход от плана за отвличане. Дали замесването на студент на Прийст в катастрофата беше случайно, или бе част от план? Ако един професор е замесен, защо да не участва и друг?

— След като Майк Чембърлейн тръгна, вие сам ли останахте?

Очите на Прийст леко се присвиха. Слабите му рамене се изправиха.

— Смятах, че не ми е необходимо алиби, госпожице Норт. Доброволно се подложих на детектора на лъжата в неделя.

— Зная, професоре — заяви тя, без да се извинява. — Срещнахте ли се с доктор Райт онази вечер?

— Не. Ще ми се да кажа, че съм го виждал, но бях в компютърния център, а Гарет бе в кабинета си.

— Поне така твърди.

— Само виновните живеят с готово алиби.

— Двамата с Райт сте приятели. Работите заедно, основали сте „Фантастичните каубои“. Случайно да имате обща собственост? Може би хижа?

— Ние сме приятели и колеги, госпожице Норт, а не съпрузи.

Вратата зад него се отвори и отвътре надникна висок младеж с гневни тъмни очи.

— Проблем ли имате, професоре?

— Не, Тирел. Нямам — отвърна спокойно Прийст.

Момчето огледа настойчиво Елън.

— Ей, ти ли си онази кучка, прокурорката?

— Тирел — започна професорът, но вратата се отвори и още двама от „каубоите“ надникнаха навън, арогантни, възмутени и достатъчно едри, за да отстранят наставника си като малко дете.

— Доктор Райт е невинен!

— Той ще ти разкаже играта в съда!

— Момчета! Моля, върнете се по местата си! — нареди професорът. Те го погледнаха така, сякаш бе невидим, цялото им внимание бе насочено към жената, която за тях беше враг.

Елън запази самообладание. Беше си имала работа с много престъпници на тяхната възраст и знаеше, че не трябва да издава чувствата си.

— Доктор Райт ще има възможността да докаже невинността си в съда.

— Да, наистина!

— Съдът не ми даде никакъв шанс.

Прийст се намръщи.

— Виждам, че сте доста зает, професоре. Ще ви оставя да довършите работата си. Ако се сетите нещо, което би могло да помогне за делото, моля ви, обадете се на мен или на Холт.

— Когато адът замръзне, кучко! — извика онзи, който се казваше Тирел. Елън се обърна и се отдалечи.

 

 

Районът южно от общежитието на колежа „Харис“ някога беше град. Харисбърг се съревноваваше с Дийр Лейк по население и търговия в края на деветнадесети век. Но Дийр Лейк бе победил, когато железницата мина през него. Харисбърг беше присъединен към общината на Дийр Лейк, а някой го бе кръстил Динкитаун.

По главната му улица имаше магазини, които разчитаха на студентите от колежа. Сградите бяха овехтели, но табелките бяха лъскави и артистични. Имаше фризьорски салон „Клип Джойнт“, книжарницата „Томи“, пицарията „Лининг Тауър“, магазинът за екологично чисти стоки „Грийн Уърлд“ и кафенето „Листо и бобено зърно“, барове и ресторанти и малки художествени галерии.

Елън се отправи към кремаво здание в северния край. „Пак Рат“ бе магазин за вещи втора употреба.

Проправи си път през безразборно разхвърляните стари учебници и тетрадки. На щанда стоеше високо момиче с буйни червени коси и черни сенки на очите, и разговаряше с висок, слаб млад мъж с ръждиво руса коса и дълги бакенбарди. Двамата едновременно погледнаха към Елън.

— Търся Тод Чайлдс — каза прокурорката.

— Аз съм Тод. — Момчето тръсна пепелта от цигарата си в пластмасов пепелник с танцьорка на хула хула.

— Елън Норт от кабинета на окръжния прокурор. Бихте ли ми отделили малко време?

Той дръпна за последен път от цигарата и я загаси.

— Тъкмо се канех да тръгвам. След половин час имам упражнение.

— Няма да ви отнема много време.

Той размени поглед с момичето зад щанда. Зад кръглите му очила зениците му бяха разширени. Стайгър го беше нарекъл скапан наркоман. Миризмата от цигарата не можеше да бъде сгрешен. Но пушенето на марихуана не принадлежеше към престъпленията, които бе извършил Гарет Райт.

— Чакам отговор — изрече тя с лека усмивка.

Тод въздъхна:

— Добре. Нека се върнем в кабинета.

Той я поведе през лабиринта до стая с размерите на килер и седна между купища вещи върху бюрото. Единственият стол в стаята беше мръсен, тъмнозелен нисък фотьойл. Елън го погледна с недоверие и се облегна на рамката на вратата.

Студентът на Райт възмутено заяви:

— Обвиненията срещу доктор Райт са фалшиви.

— Полицията го залови, докато бягаше.

Той поклати глава и започна да рови в джоба на ризата си за цигара.

— Няма начин. Това е някаква нагласена работа.

— Толкова ли добре познавате доктор Райт?

— Уча последна година психология. Прекарал съм последните две години от живота си в изучаване на човешкия ум.

— Значи сте следващият Зигмунд Фройд или Карл Юнг?

Той не откъсваше поглед от нея, докато палеше цигарата си.

— Фройд е бил извратен. Гарет Райт не е.

— Възхищавам се на лоялността ви, Тод, но се страхувам, че е неуместна.

Той поклати глава и упорито стисна устни.

— Трябва да е абсолютен социопат, за да извърши онова, в което го обвинявате. Няма начин. Той би го разбрал много добре.

— Това част от държанието на социопат ли е? Способността да заблуждаваш хората около себе си, че си напълно нормален?

Пръстите, с които държеше цигарата, потрепериха. Той отново дръпна от цигарата и отклони погледа си.

— Осъзнавате ли, че има голяма вероятност да бъдете призован да дадете показания следващата седмица? — запита Елън.

— О, Боже…

— Вие сте били с доктор Райт в събота сутринта, когато агент О’Мали е отишла в кабинета му. Вие сте присъствали на разговора между тях двамата, когато тя казала, че ще отиде до дома на Кристофър Прийст. Казали сте на полицията, че сте напуснали кабинета на доктор Райт към един и петнадесет и не сте го виждали отново същия ден. Ще трябва да го повторите пред съда.

Той се хвана внезапно за стомаха, сякаш го заболя.

— По дяволите!

— Истината си е истина, Тод — промърмори Елън, изпитвайки недоверие и симпатия към момчето. Той се колебаеше, защото двамата бяха извършили престъплението.

— Погледни на нещата от друг ъгъл — ти няма да дадеш показания срещу Райт. Ти не си го видял да извършва престъпление, нали Тод?

Отговорът се забави. Той се взираше в стената, в календара, който сякаш бе намазан с кетчуп в неуловими форми. Елън се зачуди дали той не вижда някаква скрита картина. Тя се опита, но не успя. Само виновният знаеше модела. Само виновният можеше да види модела в този хаос.

— Не — отвърна накрая той.

— Сега можеш да отидеш на упражнението. — Тя се накани да си тръгва, но се извърна и запита: — Можеш ли да ми кажеш къде беше снощи към дванадесет часа?

— В леглото. Сам. — Той хвърли недопушената цигара в празна чаша от кафе. — А вие къде бяхте?

Тя се усмихна пресилено:

— Това е едно от предимствата на работата ми — аз задавам въпросите.

 

 

Палтото й миришеше на цигари. Елън се намръщи, докато премина през външния кабинет и спря пред бюрото на Фийби.

— Твоите връстници няма ли да се вразумят и да престанат да пушат? — оплака се тя.

— Да, но ние сме лишени от илюзии, така че… — Секретарката сви рамене.

— Погрижи се Тод Чайлдс да получи призовка. И моля те, обади се на Мич и му кажи, че ако отново разпитва Чайлдс, искам да присъствам и аз.

— Разбрано. — После Фийби я погледна съзаклятнически и посочи към кабинета. — Очакват те.

Стомахът й се сви, когато осъзна, че е настъпило приемното й време.

— Сигурно съм била много грешна в предишния си живот.

— Аз бих искала сегашният ми живот да е порочен — отвърна момичето. — Можеш да предадеш тази информация на господин Прекрасни сини очи.

Елън поклати глава и влезе в кабинета си.

— Извинете, че закъснях — каза тя. — Имам много работа преди делото следващата седмица.

— Не можеше ли Рийд да я свърши? — измърмори Руди.

— Аз съм водещият прокурор. И трябва да съм наясно с какво си имам работа.

Брукс й се усмихна. Елън се намръщи и зае мястото си зад бюрото.

— Разбираме те напълно, Елън — каза великодушно Били Гленденинг.

Щатският главен прокурор бе седнал на стола за посетители. Очите зад очилата му биха могли да бъдат наречени добри, но при нея този номер не минаваше. Бил Гленденинг бе проницателен и властен. Тя му се възхищаваше и го уважаваше, но не забравяше, че той е на върха и не е стигнал дотам с доброта и милосърдие.

Руди стоеше прав зад него. Неспособен да сдържи вълнението си, че Гленденинг е тук от два дни, той крачеше наоколо с пламнало лице. Извади носна кърпа от джоба на панталона си и изтри челото си.

— Сигурен съм, че не е необходимо да ти казвам, Елън, че ситуацията е доста необичайна — изрече Гленденинг с бащински тон.

— Не, не е необходимо. — Тя се постара да не покаже, че се е обидила.

— Самото отвличане не е нормално — продължи Гленденинг. — Подобни неща не се случват в Дийр Лейк — или поне така искаме да мислим. Фактът, че се е случило тук, привлече вниманието на нацията. Гледат на случилото се като на метафора за нашето време. Нали така, Джей?

Джей примигна, когато чу името си и отклони поглед от краката на Елън. Те бяха безкрайно по-интересни от помпозните думи на Бил Гленденинг.

— Това е факт, сър — кимна той.

— За случая се заговори извън щата — продължи Гленденинг, повтаряйки безсрамно думите на Джей от разговора им преди два дни, докато пиеха уиски и пушеха пури. — Елън, ти разбираш ситуацията много добре, ето защо Руди ти се довери напълно с това дело.

Руди се усмихна широко при споменаване на името му, но усмивката му бързо угасна.

— Беше ми наредено да водя делото на общо основание — заяви Елън. — Няма да подходя по друг начин към делото само заради обстоятелствата, или защото мъжът, който е обвинен, е човек, когото никой не би заподозрял.

В очите на Гленденинг проблесна нетърпение.

— Върша си работата — хладнокръвно продължи тя. — Която се състои в това да успея да пратя в затвора Гарет Райт. Няма да си позволя да се отклоня от тази си линия или да се занимавам с една по-мащабна акция. Не мога да накарам хората да не се интересуват от делото или да не го коментират като „метафора на нашето време“, но не мога да им позволя да се месят в работата ми.

Руди бе станал пурпурно червен. Стоеше зад Гленденинг, очите му бяха изцъклени, сякаш се задушаваше.

— Но, Елън…

— Правилно — провлечено се обади Джей. Елън ги наблюдаваше предпазливо. Гленденинг се опитваше да промени тактиката си. Руди Стович се преструваше, че го задушава кашлица.

— Темида е сляпа, не се опитва да излезе в най-добрата си светлина пред камерите.

— Споделям това мнение — изрече Гленденинг, накланяйки се към Джей като приятел, с когото разговаря на бара. — Точно затова решихме Елън да се заеме с делото.

— Точно затова я избрах — възкликна Руди. — От самото начало знаех, че тази работа е за нея.

Тя погледна часовника си.

— Извинете ме, но скоро трябва да тръгвам към съдебната зала. Какво общо има всичко това с господин Брукс?

Сините му очи блеснаха, но той успя да прикрие смеха си. Беше седнал с изтегнати крака. Беше направил изключение за тази среща. Беше сменил джинсите и дънковата риза с тъмносиньо сако и панталони. Шубата бе заменена с тъмносиньо палто, скроено така, че да подчертае широките му рамене. Обаче не си бе направил труда да се обръсне, а копринената му вратовръзка бе разхлабена. Въпреки това изглеждаше така, сякаш на път за тук е попаднал в центрофуга.

— Сигурен съм, че на всички ни е ясно, Елън, че господин Брукс е един от водещите разказвачи на истински криминални истории. Неговите способности като писател говорят сами за себе си — започна да обяснява Гленденинг.

— Сигурна съм — отвърна сухо тя.

— „Оправдано убийство“ — обади се Руди, опитвайки се отново да се включи в разговора. — Това е любимият ми роман.

Щатският прокурор му хвърли остър поглед.

— Всички сме запознати с творбите на господин Брукс…

— Всъщност аз не съм — излъга Елън. — Като прокурор намирам тази мания към истинските престъпления за малко смущаваща и безвкусна. — Тя се усмихна на Джей. — Нямах намерение да ви обидя, господин Брукс.

Той прикри с ръка усмивката си.

— Няма нищо, госпожице Норт.

Бил Гленденинг стисна зъби. Руди изглеждаше ужасен.

— Джей се интересува от този случай — каза Гленденинг. — Тази история ще вълнува хората. Той иска да представи историята от наша гледна точка.

Елън се вгледа в Джей Брукс. Той седеше до главния прокурор. Бил и Джей, най-добрите приятели. Джей Бътлър Брукс, сегашният любимец на медиите, човек с пари, човек с тежест в света на издателите и в Холивуд; мъж, на когото хората вярваха само защото бяха чели за него в „Пийпъл“ и „Венити Феър“ и бяха стигнали до смешното заключение, че го познават. Бил Гленденинг с радост би го използвал като катапулт към губернаторското място.

Тя бавно се върна зад бюрото и започна да прибира документи в чантата си. „Нашата гледна точка. Какво, по дяволите, означава това?“

Брукс се изправи. Елън усещаше погледа му върху себе си, но не вдигна очи към него.

— Системата на правосъдието в малък град, която поема важен съдебен процес — каза той. — Последният бастион на благоприличието в Америка, атакуван от отровните злини на нашето съвременно общество. Този случай привлече вниманието и въображението на милиони. И определено ме интересува.

Елън премълча забележките си. Делото го интересувало, и ако наистина го е заинтригувало, той би го обсебил. Репортерите й се сториха дребни риби. Току-що се беше появила акулата.

Новините бяха друга работа. А Джей Брукс щеше да превърне делото в забавление, от което щеше да спечели много пари. Това бе отвратително. Искаше да му го каже, но той стоеше пред нея с приятелите си, главния прокурор и шефа й. Бяха му го позволили, защото можеше да се окаже доста полезен.

— Какво общо има това с мен?

— О, особено се интересувам от вашата роля във всичко това, госпожице Норт за обвинението. Прокурорката Елън Норт за обвинението.

Тя вдигна глава, погледна го и едва се въздържа от коментар. Той й се усмихна като котарак на канарче.

— Просто си върша работата, господин Брукс. Не съм Жана д’Арк.

— Това е въпрос на гледна точка.

— Въпреки това не съм доволна от аналогията.

— Елън, не бъди толкова скромна — каза Гленденинг.

Изкуши се да му напомни, че Жана е била изгорена на кладата.

— Джей изрази интерес към случая от гледна точка на обвинението — отново повтори щатският прокурор. — Аз го уверих, че ти ще му помогнеш.

— Моля? — ахна тя. — По какъв начин?

— Хайде, Елън — възкликна той покровителствено, което я накара да прехапе устни, — не ти предлагаме нещо неетично. Джей няма да бъде посветен в нищо, което представлява служебна тайна. Просто иска да наблюдава как работиш. Не се нуждае от благословията ни за това, но ни помоли от любезност.

От любезност, която му осигуряваше главният прокурор. Не, той не се нуждаеше от разрешение да наблюдава процеса отстрани, но с помощта на Гленденинг можеше да има достъп, за който репортерите само биха мечтали, а Елън трябваше да играе ролята на добрата домакиня или да рискува да ядоса висшестоящите.

Сложността и непочтеността на този ход докосна оголен нерв в нея. Ядоса се, но стисна зъби. Затвори куфарчето си преднамерено бавно, а всяка ключалка — шумно, в настъпилата тишина.

Хвърли изпепеляващ поглед към Джей Бътлър Брукс.

— Не, очевидно не се нуждаете от моето позволение, господин Брукс. И това е много добре, защото в противен случай бих ви изхвърлила от кабинета си. Трябва да тръгвам за съда — заяви и рязко кимна на Стович и Гленденинг. — С ваше позволение, господа.

Очакваше укори, но не чу такива, докато излизаше през вратата.

Фийби скочи от стола си с широко отворени очи, изоставяйки Куентин Адлер, който седеше пред бюрото й.

— Фийби! — извика той.

Тя се намръщи, но вниманието й бе насочено към Елън.

— Какво искаха?

— Да направят живота ми ад — изръмжа тя.

Фразата привлече вниманието на Куентин и той застана нащрек. Куентин бе кариерист, чиито амбиции надхвърляха възможностите му — истина, която го караше вечно да е недоволен. Беше на петдесет и няколко години, стойката му беше скована, носеше корсет, който не му позволяваше да се отпусне и да диша нормално. Последният му опит в битката с възрастта бе да боядисва косата си. Носеха се слухове за флирт между него и Джанис Нерхауген, секретарка на данъчния експерт в окръга.

— Елън, трябва да поговорим за тези случаи, които ми натресе — каза той.

— Не мога да разговарям, Куентин. Вече трябваше да съм в съда. Ако не ги искаш, поговори с Руди.

— Но Елън…

Фийби застана пред него, вадейки розови листчета със съобщения от джоба на туниката си.

— Има съобщение за теб. Всеки репортер от Западното полукълбо иска интервю с теб, а Гарет Райт се е отказал от адвоката си.

— Виж ти? — измърмори Елън. Дени Енберг не се беше вживял случая от самото начало. Зачуди се дали Райт наистина го е изгонил, или той сам се е оттеглил и му е позволил да го обяви така, че да не му навреди. Трябваше да се обади на Дени по-късно и да се опита да разбере истината. Макар че отношенията между клиент и адвокат бяха поверителни, дори прекъсването им не променяше това. — Знаеш ли кой ще заеме мястото му?

— Още не — Фийби прошепна: — Той наистина притежава неотразима аура.

— Кой? Дени ли?

— Джей Бътлър Брукс. Това предполага, че е темпераментен и с необуздана сексуалност.

— Елън, важно е — оплака се Куентин.

— Кажи това на съдията Франкен. — Тя върна бележките на Фийби. — Аурата му предполага нетолерантност. Тръгвам!