Тами Хоуг
Виновен като греха (38)

Глава 37

Фермата беше изолирана сред гора на юг, малко след границата на окръг Тайлър. Най-близките съседи бяха фермери, последователи на Якоб Аман и не се интересуваха от делата на „Англичаните“. Елън предположи, че тази сутрин сигурно щяха да се заинтересуват. Коли от отдела на шерифа от окръг Парк, от полицията в Дийр Лейк и Бюрото за борба с престъпността изпълваха двора, докато колите на репортерите задръстваха пътя. Униформени полицаи държаха журналистите на разстояние, докато детективите и специалистите от лабораторията си вършеха работата.

Паркиран под навеса за машини, стоеше бял ръждясал пикап „Форд Еконолайн“, 1984. Беше същият като пикапа, който Пол Киркууд някога беше притежавал и беше продал на Оли Суейн. Той отговаряше на описанието на свидетелката, която беше видяла пикапа, когато Джош Киркууд беше изчезнал от хокейната площадка. В малка кутия с инструменти, поставена зад предната седалка, имаше лейкопласт и сгънато на квадрат парче плат — вероятно използвано за упойване с етер, имаше игли и спринцовки за инжектиране на успокоителни. Това беше кутията с инструменти на похитителя.

Елън се отдалечи от навеса. Беше се свила от студ и оглеждаше двора с малки постройки и боровете, побелели от снега, който беше навалял през нощта. Бяха положили големи усилия всичко да изглежда нормално. Семейство от бетонни сърни беше поставено близо до хранилката за птици. На прозорците имаше пердета. Коледни лампички все още висяха по стрехите.

„Всичко е част от играта.“

Слейтър беше в болницата под охрана, където лекарите го наблюдаваха след електрошока. Той не говореше, но името му им беше дало ключа, от който се нуждаеха. Елън, малко замаяна от успокоителното, което доктор Ломакс й беше дал, преди да гипсира китката й, се беше обадила на Камерън от болницата посред нощ и го беше помолила да потърси информация с името Адам Слейтър. Не след дълго разполагаха с телефонен номер, а от него научиха адреса.

Настъпи сиво утро. Елън не беше спала, унасяше се неспокойно на болничното си легло. Кошмарът от преживяното я държеше будна. Усещаше как ръцете на Слейтър стискат гърлото й.

Беше се преместила в Дийр Лейк, за да избяга от насилието и цинизма на града, но точно тук тя беше нападната, тук беше преживяла насилие и сама беше отвърнала със същото, за да спаси своя живот и този на Джей. Още една вълничка по повърхността на езерото. Още едно разклонение на тяхната игра, заедно с изгубеното доверие и разпадналите се семейства, погубените невинност и живот.

Благодари на Бога, че Джей не беше сред жертвите. Макар че беше изгубил доста кръв, самите рани не бяха опасни. Въпреки това, щом затвореше очи, тя виждаше ужасния миг, когато убиецът беше вдигнал кървавия си нож, за да нанесе последния си удар, и всичко в нея се свиваше на юмрук.

— Готова ли си да влезеш вътре, съветничке? — попита Мич, поставяйки ръка на рамото й.

Тя кимна и двамата тръгнаха към къщата. Камерън беше настоявал тя да не ходи на мястото на престъплението, но Елън не искаше да се предаде. Остави го да поеме официалната страна на нещата, но трябваше да бъде тук.

Болката не беше от значение, нито това, че едва говореше заради нараненото си гърло. Беше приела този случай и щеше да се бори докрай.

Вилхелм отвори задната врата с ключа от ключодържателя на Слейтър и те влязоха, страхувайки се от това, което можеха да видят. Къщата беше чиста и подредена, с покривчици на страничните масички и снимки на непознати хора по стените на дневната.

Вероятно на семейството на някоя от жертвите им, предположи Елън. Може би дори на семейството на истинския Адам Слейтър. Би разбрала извратеното чувство за хумор. Ако убиецът не беше взел името на първата си жертва, той никога нямаше да бъде открит.

„Всичко е част от играта.“

Играта е по-забавна, когато другият отбор спечели точка.

Едната от двете спални беше обзаведена като за момче, с рафтове за различни играчки, на всяка от които имаше етикетче с дата и име. Трофеи от изминали спечелени игри. От тази мисъл й прилоша. Застана в коридора. Не смееше да се опре на стената, за да не остави отпечатъци. Затова се облегна на Камерън. Той я прегърна през раменете. „Изражението на всички е едно и също“ — помисли си тя. Мич, Вилхелм, Янсен и шерифът на окръг Тайлър. Дори Стайгър. Всичките бяха бледи, сериозни и с хлътнали очи. В очите на Мич имаше сълзи, когато излезе от стаята.

— Има червена гуменка — пресипнало изрече той. — С името Майло Уискоу. Това е случаят, който Мегън изрови от щата Пенсилвания. Трябва само да намерим връзка между Райт и тази къща, тогава той ще изчезне завинаги.

Край на играта.

Откриха онова, което им трябваше, в мазето, където Мегън е била завързана за стар дървен стол и е била измъчвана. Късата черна палка, която Райт беше използвал, висеше на закачалка над малка ъглова пейка, сякаш беше обикновен инструмент.

Мазето беше разделено на три стаи, всяка от които беше заключена с катинар. Влязоха в малкото помещение, където бяха държани момчетата.

Вътре имаше само походно легло. Помещението се осветяваше от гола крушка, която се включваше откъм коридора. Високо на стените бяха монтирани видеокамера и колонки. Те бяха свързани с основната работилница. Оттам Райт и Слейтър са можели да наблюдават своите пленници, да им говорят и да пускат касетите, подредени до уредбата.

Мич взе внимателно една касета, сложи я в уредбата и натисна копчето. Гласът на Гарет Райт се разнесе от колоните, гладък и призрачен:

„Здравей, Джош. Аз съм похитителят. Зная какво си мислиш. Зная какво искаш. Мога да те оставя жив или да те убия. Мога да накарам родителите ти да умрат или да ги оставя да живеят. Всичко зависи от теб. Прави това, което ти казвам. Мисли онова, което ти кажа, запомни го. Контролирай ума си. Зная всичко, което си мислиш.“

— Господи! — промърмори Холт и спря касетата.

Контрол над ума. Психологичен терор на деца. Застанала в килията, където бяха заключвани малките момчета, на Елън никак не й беше трудно да си представи колко уплашени са били, колко самотни, питайки се дали някой няма да ги спаси, чудейки се дали ще умрат или ще оживеят, опасявайки се дали неволно няма да причинят смъртта на хората, които обичат.

„Аз съм похитителят. Знам какво си мислиш. Знам какво искаш…“

Помисли си за Джош в кабинета на психиатърката, докато тя се опитваше да измъкне някакви отговори от него. Нищо чудно, че не желаеше да говори. Райт беше насадил у момчето толкова дълбок страх, че щяха да изминат години, докато се освободи от него. Вероятно никога вече нямаше да се чувства спокоен.

— Кучи син! — изръмжа Стайгър.

На рафтовете над музикалната уредба имаше аудио- и видеокасети. Гледката ги ужасяваше. Самочувствието на Райт щеше да го вкара в капана. Беше документирал своите игри, своите експерименти за контрол над ума… престъпленията си. Дори Тони Костело нямаше да може да обясни видеофилмите.

— Вярвал е, че никога няма да бъде заловен — прошепна пресипнало Елън. — Смята, че е недосегаем.

— Ужасно греши — изръмжа Мич. — Хайде да го арестуваме. По-късно можем да се занимаем с нещата тук. Искам кучият син веднага да бъде затворен.

— Шефе? — провикна се Вилхелм. — Мисля, че първо би трябвало да видиш това.

— Какво е?

— Виж сам.

Той извади една от тетрадките, подредени там, и я отвори. Елън пристъпи до Мич и погледна написаното с детски почерк.

„Записано в дневника

27 август 1968 година

 

Откриха тялото. Не толкова скоро, както очаквахме. Полицаите не са умни като нас. Никой не е. Стояхме на улицата и наблюдавахме. Каква покъртителна сцена. Униформени мъже да плачат и да повръщат в храстите. Обикаляха безспир в този край на парка, тъпчейки тревата и чупейки клоните. Призоваваха Бог, но той не им отвърна. Нищо не се промени. На небето не се появи светкавица. На никого не му е дадено да разбере кой и защо. Рики Майерс остана мъртъв.

Ние стояхме на улицата, когато линейката пристигна. Дойдоха полицейски коли, както и хора от града. Стояхме в тълпата, но никой не ни забеляза, никой не ни погледна. Смятаха, че не сме достойни да ни забележат, но ние сме над тях и сме невидими. Те са слепи, глупави и доверчиви.

Никога няма да си помислят да ни погледнат.

Ние сме на дванадесет.

Ние!“

— Обзалагам се, че е Прийст — изрече Мич, включвайки мигача.

Експлорърът му поведе процесията от полицейски коли към Лейкшор Драйв. Тълпа от журналисти вече се беше събрала на полянката пред дома на Райт. За пръв път се оказаха полезни: бяха го притиснали в собствения му дом.

Мегън го наблюдаваше. Прийст и Райт може би се познават от малки, преподавали са заедно в Пен. Заедно работят по програмата „Фантастичните каубои“. Според Слейтър тя е била създадена за него.

Елън седеше напрегнато в очакване.

— Но ако са били заедно в тази игра — пресипнало изрече тя, — тогава защо не подкрепиха алибитата си за вечерта, когато изчезна Джош Киркууд? Защо Тод Чайлдс промени показанията си в съда?

— Ти каза, че е искал да ни обърка. Още повече те наистина си изработиха алиби и тези от нас, които смятаха единия за виновен, автоматично приеха, че и другият е виновен. — Зави към алеята пред дома на Райт и спря. Репортерите се втурнаха към тях. Той изгледа сериозно Елън.

— Да видим дали доктор Райт би могъл да ни отговори на тези въпроси. Може би ще направи някакъв коментар, когато му пуснем видеокасетата.

Още много въпроси ги вълнуваха, докато стигнат до вратата. Стайгър изрече нещо, използвайки възможността да се поперчи.

Мич натисна звънеца и зачака, сетне отново позвъни.

— Доктор Гарет Райт! — високо извика той. — Полиция! Моля отворете вратата! Трябва да говорим с вас.

Изчакаха за миг, но нищо не последва. Той взе радиостанцията.

— Ноджи? Има ли някакво движение при теб?

— Нищо, шефе — чу се дълбокият плътен глас на Нога.

Мич отново почука на вратата.

— Доктор Райт, тук е Холт. Налага се да говорим с вас.

— Трябва да си е у дома — измърмори Вилхелм. — Миналата вечер е празнувал победата. Знаем, че се е прибрал.

— Но дали е останал? — попита Мич. — Ако е научил, че неговото момче чудо се е провалило снощи, може и да е изчезнал.

Отново натисна копчето на радиостанцията.

— Ноджи! Погледни в гаража. Какви коли има там?

— Има сааб и хонда, шефе.

— Нищо не липсва — каза Мич. Хвърли поглед към Елън.

— Трябва да влезем. Имаме причина да го сторим.

— Както и публика — изрече Вилхелм през зъби.

— Тогава ги разкарай от двора, Марти — заповяда Холт. — Направи нещо полезно.

Когато Вилхелм тръгна, той опита дръжката на вратата.

— Заключено е. — Отново вдигна радиостанцията. — Ноджи? Имаш ли компания?

— Не, сър.

— Тогава свърши си работата.

— Десет — четири.

Нога беше официалната стенобитна машина в полицията. Нямаше такава врата, която той да не може да разбие на трески. След миг се чу шум от отключване и огромният офицер се показа на прага.

Къщата беше тиха, подредена с вкус в неутрални цветове и светли дъбови мебели. Мич огледа стаите, които се виждаха от фоайето.

— Доктор Райт? — извика той, докато вадеше деветмилиметровия си пистолет. — Полиция! Излез!

Тишина.

— Предполагам, че ще трябва да го направим по трудния начин — измърмори той и се обърна към Елън и Камерън. — Изчакайте отвън. Не искам да рискувам някой от вас да се превърне в заложник. Ноджи пази гърба ми.

Тя докосна ръката му.

— Бъди внимателен, Мич. Той няма какво да губи.

Тръгнаха по коридора, Мич вървеше близо до стената. Зад всяка затворена врата можеше да се очаква неприятна изненада. Помещенията в непозната къща винаги представляваха опасност. Отваряха врати, които водеха към банята, към стаята за гости, към стаята на Карън Райт. Нито звук. Всичко беше подредено.

Може би бяха избягали през нощта, помисли си Мич. След като обвиненията бяха отхвърлени, не можеше да назначи наблюдение, без да наруши закона. Отбеляза си наум да провери такситата и фирмите за коли под наем от Дийр Лейк и до летището в Блумингтън. Семейство Райт може би бяха вече на път за Рио.

Внимателно се промъкна до последната врата, протегна ръка и почука.

— Райт, излез с вдигнати ръце! Арестуван си!

Нищо. Натисна дръжката и отвори вратата. Не последваха изстрели, а когато влезе в спалнята, разбра защо Райт не им отговаряше.

Той лежеше на широкото легло с прерязано гърло. Касапски нож беше забит в гърдите му, а мъртвите му очи се взираха към небесата, където никога нямаше да отиде.

— Още не се е вкочанил — каза Мич. — Мъртъв е от няколко часа.

Елън не можеше да откъсне поглед от прерязаното гърло на Райт, сетне се извърна и огледа стаята.

— Няма признаци на борба.

— Много лошо. Трябвало е да погледне смъртта в очите. Би трябвало да изпита страха, който е внушавал на жертвите си.

— Колите са тук, но Карън я няма — заяви Вилхелм. — Или тя го е направила и е избягала, или убиецът я е взел със себе си.

— Пол Киркууд публично обяви, че ще отмъсти — напомни Камерън. — Той имаше любовна връзка с Карън.

— Провери в архивите и за двамата — каза Елън. Погледът й отново се спря върху мъжа на леглото.

Убиец. Мъжът, чийто ум и сърце бяха черни като кръвта, която се беше просмукала в белите чаршафи около него. Беше измъчвал, убивал и наричаше това игра. Безсърдечна и жестока. И дори със смъртта му тя продължаваше. Беше накарал някой друг да убие, а този човек щеше да се докосне до живота на другите и последствията щяха да продължават като река, вливаща се в океана.

 

 

— Винаги съм искала деца — каза Карън, люлеейки бебето в ръцете си. — Двамата с Гарет не можехме да имаме деца. Но с Пол можем. Лили можеше да е наша.

Хана гледаше към жената, която беше нахлула в дома й малко преди разсъмване. Карън Райт. Скучната, безобидна Карън. Винаги готова да помогне. Хубавата Карън с големите очи. Любовницата на съпруга й. Жена на мъжа, който отвлече сина й.

Хана се беше събудила от глас, който пееше тихо. Женски глас, който идваше от стаята на Лили. Замаяна и объркана, тя се измъкна от спалния чувал. Беше облечена в широка фланела и клин, косата й беше сплетена на плитки.

Застана в коридора между спалните, надявайки се, че това е един от кошмарите, които я преследваха през последните седмици. Обаче знаеше, че не е. Карън Райт стоеше в стаята на дъщеря й, държеше Лили и пистолет.

— Как влезе тук? — попита Хана.

— С ключ — спокойно отвърна другата жена, без да откъсва поглед от Лили. — Имам дубликати от всички ключове на Пол. — Тя се усмихна замечтано. — Сега притежавам ключа от сърцето му, след като Гарет не може да застане между нас. — Тя се изправи от люлеещия се стол заедно с Лили и пистолета в ръце, но явно товарът й тежеше. — Винаги съм се преструвала, че си моя. Исках Гарет да те вземе, но той взима само момчета. Винаги е било така. Той мрази децата.

— Не можеш да я отведеш — равно отвърна майката.

Очите на Карън се присвиха, устните й горчиво се изкривиха.

— Ти не я заслужаваш. Цял живот само съм давала и не съм получавала нищо. Сега е мой ред. Казах на Гарет. Не искаше да ме чуе. Казах му, че искам Пол. Обичам Пол. Пол може да ми даде дете. Но не. Той направи така, че Пол да изглежда виновен. Трябваше да унищожи всичко, което обичам. Направи голяма грешка.

Притисна детето към себе си. Лили се раздвижи и се намръщи.

— Долу!

— Не, миличка — неочаквано се усмихна Карън, галейки бузката й с дулото на пистолета. — Ти ще си моето момиченце. Трябва да заминем и да започнем нов живот с твоя татко. Ще бъдем едно щастливо семейство.

— Ами Гарет? — попита Хана, незабелязано придвижвайки се към вратата. Проклета да е, ако позволи тази луда да избяга с дъщеря й. Щеше да направи всичко, за да я спре. Беше се заклела да пази децата си. Вече нямаше да бъде жертва.

Очите на Карън се изпълниха със сълзи.

— Гарет… не искаше да чуе. Не ми позволяваше да съм щастлива. Обичам Пол, а Гарет ме принуди да го предам. Не биваше да прави това.

Лили започна да се върти, опитвайки се да се освободи от прегръдката.

— Лили долу! — настоя тя. Погледна към Хана. — Мама, долу!

Гняв изкриви лицето на Карън и тя разтърси бебето.

— Престани, Лили! — Обърна главата на детето към себе си с дулото на пистолета. — Сега аз съм ти майка.

Джош наблюдаваше сцената зад майка си. Никой не го бе забелязал. Никой не би могъл. Можеше да е като призрак. Тишината беше в ума му, можеше да я направи толкова голяма, че да го обгърне като огромен мехур. Видя пистолета. Чу думите. Карън се канеше да отнесе Лили. Също както бяха отвлекли него. Също като онова момче.

То беше мъртво сега, също както бяха предупредили Джош. А сега се случваше с Лили, както го бяха предупредили. Лоши неща щяха да се случат, ако кажеше истината на някого. Но той не беше казал на никого, а лошите неща се случваха.

Опитваше се да се освободи от страха. Искаше да е свободен. Искаше семейството му да е свободно. Помисли си, че ако достатъчно силно си го пожелае… Ако е достатъчно добър… ако можеше да намери кураж…

— Пол знае ли какво правиш? — попита Хана, влизайки в стаята. Ако можеше да стигне до масата за преобличане и да вземе бебешката пудра, да я хвърли в лицето на Карън и да грабне дъщеря си.

— Пол ме обича — каза Карън, притискайки Лили до себе си. — Има нужда от мен. Заслужава жена като мен.

— Права си — усмихна се горчиво Хана. Пол беше причината за този кошмар със своето безпочвено недоволство и самовлюбеност. Карън Райт беше точно това, което заслужаваше.

— Ще бъдем щастливо семейство — заяви другата жена и отново притисна Лили, която се опитваше да се освободи от прегръдката й. — Престани, Лили! — изкрещя и вдигна пистолета. — Не ме карай да те нараня!

Когато опря дулото в главата на Лили, Джош неочаквано се съживи. Нахлу в стаята и се хвърли в краката на Карън.

— Джош, недей! — изпищя Хана.

След това всичко стана като насън. Тя се опита да отнеме пистолета на Карън.

 

 

— Ако е бил Пол, Райт щеше да се съпротивлява — каза Елън.

— Освен ако не е бил дрогиран преди това — предположи Вилхелм.

— Пол не би имал смелостта да убие по този начин — отбеляза Мич. — Може би с пистолет, но никога с нож.

— Карън се е уморила да бъде контролирана като жертвите му — започна да изгражда теория Елън. — Използвал я е, за да се добере до Пол. Един Господ знае за какво я е използвал преди.

— Въпросът е къде е отишла. И дали е била сама — обади се Камерън.

— Обади се на таксиметровата служба — каза му Елън. — Не мога да повярвам, че Пол е дошъл и са заминали заедно, след като тя даде показания срещу него.

— Следи — неочаквано изрече Нога. Беше се облегнал на стената, блед и треперещ. Той се изправи и се обърна към Мич. — Имаше следи в задния двор.

Отново беше навалял сняг.

— Да вървим. — Холт се отправи към вратата, давайки инструкции на Вилхелм през рамо: — Не пускай никого и дръж репортерите на разстояние.

Елън го последва през вратата на кухнята към гаража, където Райт беше арестуван, и излязоха в задния двор, където надничаха репортери.

— Мич, трябва да направим някакво изявление — каза Елън. — Дай снимка на Карън на хората от телевизията. Ако тя е убийца, хората трябва да научат.

— Направи необходимото.

Той се обърна и последва Нога покрай следите. Те водеха на север, към къщата на Киркууд. Тогава чуха изстрелите.

 

 

Удариха се в тоалетката, настолната лампа се разби на пода. Паднаха от белия люлеещ се стол на пода. Пистолетът излетя и падна на килима. Хана се опита да го вземе, но Карън я дръпна силно за плитките. В лицето й се впиха нокти. Карън се хвърли напред и я удари с коляно в корема.

Джош вдигна черния пистолет с двете си ръце и го насочи право към челото на Карън Райт, само на няколко сантиметра от нея. Ръцете му трепереха.

Карън замръзна на място. Лили лежеше на пода близо до креватчето си и плачеше. Хана с усилие се изправи, за да се отдалечи от Карън. Очите й бяха приковани в Джош.

— Ти си лоша — каза той на Карън, сините му очи бяха безизразни. — Не можеш да отведеш сестра ми. Няма да ти позволя.

— Ще се случат лоши неща, Джош — изрече тя. — Знаеш го. Похитителят ще те накаже.

— Той е мъртъв — изрече момчето.

Сърцето на Хана спря за миг. Заобиколи Карън и се приближи до сина си, протягайки ръка към него.

— Джош, скъпи, дай ми пистолета.

— Трябва да ги спра — прошепна той, очите му се напълниха със сълзи. — Аз съм единственият. Вината е моя. Те ще наранят теб и Лили.

— Не, миличък — прошепна тя, докато приклекна до него.

Малките му ръце здраво стискаха дръжката на пистолета, кокалчетата му бяха побелели, докато се прицелваше в Карън Райт.

— Тя също е похитител. Те са силни. Ще отведат Лили. Тя ще я нарани. Трябва да ги спра. Всичко зависи от мен.

— Не, Джош — възрази майка му, доближавайки се още повече до него. — Няма да позволя да отведат Лили. Дай ми пистолета.

Той не помръдна. Хана го прегърна, очаквайки да чуе изстрела. Ако се опиташе да се движи по-бързо или да изтръгне пистолета от него, той можеше да стреля. Не искаше този вид справедливост. Не искаше това да тежи на Джош през целия му живот.

Опитвайки се да не трепери, тя сложи ръце върху неговите върху дръжката на пистолета.

— Всичко свърши, миличък.

Тялото му трепереше в ръцете й. Очите му бяха широко отворени, взираше се в Карън Райт, докато се бореше със самия себе си.

— Дай ми пистолета, Джош — прошепна майка му. — Те нямат никаква власт над нас. Вече не. Всичко свърши. Няма да наранят никого. Обещавам. Ти си в безопасност. Няма да позволя на никого да те нарани. Толкова те обичам.

Само ако обичта беше достатъчна, за да ги защити, помисли си тя. Само ако можеше да е достатъчна, за да излекува раните, които беше получил. Искаше любовта й да е достатъчно силна, за да върне Джош от ръба, на който беше застанал. Ако прекрачеше границата, дори само ако я прекосеше в ума си, с него беше свършено.

„Веднъж го загубих, Боже! Моля те, нека не го загубя отново. Моля те, нека да започнем нов живот! Сега.“

Джош наблюдаваше Карън, усещаше спусъка под пръста си. Искаше да бъде свободен. Искаше всичко да бъде както преди. Ако убиеше всички похитители…

— Не, Джош, моля те!

Гласът на майка му сякаш идваше от собствения му ум. Тя не разбираше толкова много неща.

Моля…

Искаше да е свободен.

Гледаше Карън и не изпита нищо.

— Той е мъртъв — прошепна той, когато изведнъж осъзна положението. Връзката беше прекъсната. Беше свободен.

Свободен…

Отдръпна ръце от пистолета, обърна се към майка си и сложи глава на рамото й. Заплака.

Хана го прегърна с едната си ръка, а с другата насочи пистолета към Карън. Някъде долу се отвори врата, гласът на Мич й прозвуча като глас на спасението.