Тами Хоуг
Виновен като греха (17)

Глава 16

Новината за освобождаването на Гарет Райт под гаранция премина през Дийр Лейк и Кемпиън като ураган. Телефоните в Съдебната палата и полицията непрестанно звъняха. Разтревожени граждани, които вярваха, че Райт е виновен, изливаха гнева си. В Кемпиън издирването на Дъстин Холоуман продължаваше, но репортерите бяха загубили интерес да снимат сериозните лица на доброволците, скитащи уморени през снега. Новината, че Антъни Костело ще даде изявление пред Съдебната палата относно освобождаването на Райт, ги накара отново да се върнат в Дийр Лейк.

По тротоарите пред съда витаеше карнавалната атмосфера на политическа кампания. Студентите от колежа „Харис“, които бяха протестирали за задържането на доктор Райт, сега празнуваха. „Фантастичните каубои“ бяха освободени от занятия, продаваха тениски на улицата, за да съберат пари за гаранцията на Райт. Рап музика гърмеше наоколо. Жителите на Дийр Лейк предпазливо наблюдаваха цялата тази празнична атмосфера през витрината на кафене „Скандия“. За хората от Минесота такъв показ на чувствата бе подозрителен.

Елън погледна през прозореца на залата за конференции. Сега беше мигът на Райт. Само преди няколко дни контролът беше в нейни ръце.

— Смяташ ли, че имат разрешение да продават тези тениски? — попита Камерън.

— Имат — отвърна Фийби. — Проверих. Нито можем да забраним на господин Костело да говори от стълбите на Съдебната палата.

— Ако се опитаме, той може да го използва срещу нас — измърмори Елън.

Тя се извърна от прозореца. Мич седеше в края на една от масите. Стайгър се бе настанил от другата страна и бе вдигнал калния си ботуш върху стола до него. Вилхелм беше седнал между тях. Изглеждаше шокиран, а погледът му беше стъклен. През последните няколко дни идиотската му усмивка беше изчезнала. Между развитието по делото на Киркууд, отвличането на Холоуман и смъртта на Дени Енберг часовете бяха истински ад, напрежението беше огромно, а уликите несъществуващи.

— Познавам тактиката на Костело — каза Елън. — Той вярва, че най-добрата защита е атаката. Би направил всичко по силите си, за да изглеждаме смешни.

— Искаш да кажеш, че ще хвърля колкото може повече кал и ще се надява тя да се полепи по нас — рязко изрече Мич.

— Сигурна съм, че ще постъпи така, но това е само началото. Той играе грубо.

— Той е пришълец тук — изръмжа Стайгър. — Да не мисли, че всички ще се изпуснем в гащите само защото е дошъл от големия град. Той е само един шикалкавещ адвокат.

Камерън вдигна поглед към тавана. Фийби изгледа шерифа така, сякаш вече бе видял адвоката и бе осъществил казаното преди малко.

— Този мошеник е като голяма бяла акула, появила се в нашето езеро, шерифе — каза Елън. — Не го подценявай.

— Той провежда свое разследване — намеси се Мич. — Реймънд Йорк. Този човек души около „Сейнт Елисиус“. Отец Том се обади, за да се оплаче.

Стайгър се намръщи.

— Е?

— Това частно ченге ще работи по двадесет и четири часа, за да открие нещо, с което да отърве Райт, докато ние се опитваме да работим по случая, да открием Дъстин, да разберем дали Дени Енберг е убит или не и да се справим с ежедневните си задължения.

— Случаят Холоуман и смъртта на Дени усложняват положението — призна Елън. — Но ако продължаваме да се държим за основното предположение, че те са свързани със случая на Киркууд, то това означава, че съучастникът на Райт продължава играта. Тогава ще трябва да се съсредоточим върху изпращането на Райт в затвора.

— Това предположение може да е опасно, ако излезе погрешно — заяви Вилхелм.

— Не е погрешно — възрази Мич. — Знаем, че двете отвличания са свързани. Не можем да бъдем сигурни само за Енберг. Аутопсията е назначена за понеделник. Ако имаме късмет, ще получим и пръстовите отпечатъци в понеделник.

— Секретарката на Дени знае ли дали е имал насрочени някакви късни срещи? — попита Елън.

Той поклати глава:

— Каза, че денят бил спокоен. Имал е само три срещи с клиенти и няколко репортери са се отбили, за да получат изявление от него. Нямал е никакви записани срещи след пет часа, казал й е, че ще остане до по-късно, защото имал малко писмена работа. Пуснал съм мои хора да поговорят с клиентите, за да разберем в какво настроение е бил. Барб, секретарката, каза, че е бил малко разочарован заради делото на Райт, но не пожелал да говори с нея за това.

— Няма ли свидетели от търговския център? — попита Камерън, почуквайки нетърпеливо с химикалката по папката си.

— Все още не. Не успяхме да говорим с нощния персонал от „Донът Хът“. Отишли са на ски в Манкато.

— Е, знаем едно нещо — каза Вилхелм. — Райт не го е убил. Все още беше в затвора по това време.

— Грабко поправи това положение — измърмори Мич.

— Всъщност може би е преимущество за нас, че Райт излезе под гаранция — обади се Камерън. — Ако го наблюдаваме, той може да ни заведе до съучастника си и до Дъстин.

— Не ми се вярва да е толкова услужлив — каза Мич. — Но вече пуснах по следите му цивилни полицаи в случай, че Бог съществува въпреки всичко.

— Назначих агент към екипа за наблюдение — изрече Вилхелм.

— Предполагам, че не сте открили нищо при претърсването на дома на Райт — попита Елън.

Той поклати глава.

— Нищо необичайно. Човек би си помислил, че е невинен.

Мич му хвърли поглед, който би замразил огън:

— Не вярвам, че е невинен, агент Вилхелм. Предшественичката ти също не вярва. И ти по-добре недей да мислиш така.

— Ей, сега имам работа в Кемпиън…

— Гарет Райт също е наше задължение — остро заяви Елън. — След по-малко от седмица имаме дело за вероятната причина за извършване на престъплението пред съдия, който е избродирал на бельото си „Невинен до доказване на противното“. Нуждая се от всичко, което е срещу Райт. Костело изстреля първия си патрон днес — възнамерява да отхвърли ареста.

— Майната му! — Полицаят скочи на крака. — Това беше справедливо арестуване!

Елън вдигна ръка.

— Казах, че ще се опита. Няма да успее, ако разполагаме с доказателства. Не вярвам, че ще убеди Грабко, но междувременно той излага теориите си пред пресата, влияейки на съдебните заседатели.

— Проклета невестулка — измърмори Стайгър.

Тя отново се обърна към Вилхелм:

— Надявам се, че някой се е заел с компютъра, който конфискувахте от дома на Райт.

— Да, но няма да открият нищо. Всички го знаем.

— Бележките от отвличането на Джош и Дъстин бяха разпечатани на лазерен принтер. Райт има такъв принтер.

— Но това нещо не притежава памет. Няма начин да потвърдим, че бележките са разпечатани там — заспори Вилхелм. — Досега не сме открили дискета с надпис „Терористични заплахи и ужасяваща поезия“. Райт не е глупав да държи у дома си нещо компрометиращо.

Мич сърдито го изгледа:

— Добре, ти знаеш най-много за глупостта от всички нас, Вилхелм. Но трябва да имаш предвид едно нещо — хората като Райт са самоуверени и това ги прави непредпазливи.

— Той е казал на Мегън, че са вършили подобни неща и преди — отбеляза Елън. — Казал й е, че са извършвали убийство. Ако това е истина, те сигурно са оставили някаква следа някъде. И ако се гордее със своите способности, вярвам, че е запазил някакъв сувенир. Издирването на друга собственост в района засега не показа нищо.

Стайгър поклати глава:

— Не и на името на Райт. Нито на съпругата му или на Прийст, или на Чайлдс.

Тя погледна към Вилхелм:

— Не откри ли нещо в миналото му?

Той зарови в дебела папка на масата и извади доклада.

— Бил е скаут.

Камерън взе листа.

— Някакви значки за заслуга за проявена жестокост?

— Чел съм доклада — каза Вилхелм. — Няма нищо необичайно. Родителите му са се разделили, когато е бил дете. Отгледан е от майка си, която е била секретарка в обувна фабрика в Мишуака, Индиана. Завършва средно образование и университета със златен медал, взима магистърска степен и докторат в Охайо — изрецитира монотонно. — Идва тук от университета във Вирджиния.

— Добър специалист е — отбеляза Камерън.

— Проверихте ли в Националната служба по сигурността? — попита Елън. — Те могат да проверят за подобни убийства в база данните си във всички части на страната.

— Човекът няма досие, госпожице Норт.

— Това означава, че никога не е бил залавян — каза Мич и започна да крачи наоколо. — Мили Боже, Вилхелм, ако не искаш да вършиш тази работа, разкарай се. Лично ще се свържа с Националната служба.

Агентът се намръщи и се изчерви.

— Върша си работата, шефе Холт. Не мога да правя всичко наведнъж.

— Чудя се дали можеш да ходиш и да дъвчеш дъвка едновременно…

— Нямаме време! — извика Елън и се изправи. Мъжете изненадано я изгледаха, раздразнени, че прекъсва спора им. — Трябва да подготвим делото. Вие, момчета, се карайте извън този кабинет.

— Това е безсмислено — изръмжа Стайгър.

Преди да успее да свали крака си от стола, зазвъня пейджър.

Фийби протегна ръка към него.

— Моят е — каза шерифът, вдигайки слушалката на телефона до него.

В стаята настъпи пълно мълчание, докато набираше номера. Елън беше уверена, че всички мислят за едно и също, но очакваха най-лошото.

— Стайгър — излая шерифът. Изминаха четири-пет секунди… Той пребледня.

— По дяволите! Не правете нищо. Идвам веднага. — Тресна слушалката.

— Обадиха се от Кемпиън. Открили са ботуша на детето с бележка в него: „Дяволът идва при този, който го търси.“

Трите ченгета грабнаха връхните си дрехи и се насочиха мълчаливо към вратата с мрачни лица.

— Ще дойда веднага щом мога — обеща им Елън.

Камерън затвори вратата след тях.

— По дяволите!

Фийби свали очилата си и покри очи с ръце.

Елън се отпусна обратно на стола си.

— Отбележи времето — каза тя, поглеждайки към Камерън. — Точно когато Костело ще започне пресконференцията, а Гарет Райт ще застане до него, ние откриваме доказателство на тридесет километра оттук.

— Смяташ ли, че Костело знае?

Тони се бе проявил и преди, но можеше ли да е толкова коравосърдечен? Възможно ли беше да знае името на похитителя на Дъстин Холоуман и да не им го каже?

— Не знам — прошепна тя.

— Горкото момче — простена Фийби.

— Най-доброто, което можем да сторим за него, е да си свършим работата — каза Елън. — Камерън, искам да напишеш най-доброто изложение в историята върху неотложните обстоятелства и вероятната причина, имайки предвид Четвъртата поправка. Няма да позволим Райт да се измъкне технически.

— Разбрано.

— Искам също да провериш агент Вилхелм. Наблюдавай какво още ще открие за миналото на Райт. Ако не успеят да заловят съучастника на Райт, то тогава трябва да разчитаме на миналото му. Така че назначи човек да се занимае с това.

— Ще се обадя на няколко места. — Той седна и започна да си води бележки.

— Фийби, твое задължение е да предотвратиш намесата. — Елън хвана китката на момичето и внимателно я отдръпна от мокрото й лице. — Разбра ли какво ти казах?

— Да.

— Знам, че си свикнала да даваш на защитата свободен достъп до папките и информацията. Ще затръшнеш вратата пред лицето на Костело. Ако иска нещо от нас, трябва да напише молба. Направи всичко възможно да го затрудниш. Аз не съм тук, ако ме потърси. Няма да му позволиш да ме вижда, без да си запише среща. Разбра ли?

Фийби кимна и отново постави очилата си. Тя подсмръкна и седна изправено на стола си.

— Сега пусни телевизора — нареди Елън, сочейки към портативния телевизор, поставен на библиотеката. Камерите на новинарския екип от канал единадесет заснемаха красивото му лице. — Ако трябва да използваме думите на шериф Стайгър, нека видим накъде ще започне да хвърля кал.

 

 

— Един невинен мъж е свободен — започна Костело. Събралите се студенти буйно завикаха на тротоара зад журналистите. — Преразглеждайки обстоятелствата и фактите по този случай, съдия Грабко реши да освободи под гаранция Гарет Райт и да промени първоначалната несправедливост, извършена от правосъдието и покойния съдия Франкен.

Започна да се смрачава и над града се трупаха облаци. По стълбите на Съдебната палата бяха разположени прожектори, които да осветяват актьорите в тази мелодрама. Операторът беше застанал в подножието на стълбите и снимаше нагоре. Ефектът беше драматичен. Костело изглеждаше силен на фона на колоните зад него, раменете му изпълваха екрана, лицето му бе мъжествено и класическо като на римска статуя. Гарет Райт стоеше до него като бледа сянка.

Хана гледаше пресконференцията по телевизора в кухнята. Наоколо бяха разхвърляни продуктите, от които щеше да готви лазаня. В дневната Лили танцуваше на музиката от „Красавицата и звяра“.

Джош не обръщаше внимание на видеото, беше седнал на табуретка пред прозореца и се взираше в езерото. Носеше раничката си навсякъде със себе си, сякаш изпитваше нужда да държи най-необходимите си вещи под ръка в случай, че отново го отвлекат. Раничката стоеше до табуретката.

— Доктор Гарет Райт е невинен — каза Костело. — Негово конституционно право е да твърди, че е невинен.

— А какво ще кажеш за нашите права? — промърмори Хана, мръщейки се към телевизора.

Елън Норт се беше обадила, за да й съобщи за намаляването на гаранцията. Новият съдия не само бе намалил гаранцията, той беше дал възможността на Райт да си я осигури, което означаваше, че трябваше да се примири с десет процента от действителната сума. За десет хиляди долара Гарет Райт беше излязъл от затвора. Никакви пари не можеха да освободят обаче Джош от неговия затвор, в който престъпникът бе заключил ума му.

— Разследването по отвличането на Джош Киркууд не е проведено както трябва още от самото начало — продължаваше Костело — и до ареста на доктор Райт, който никога не е бил заподозрян. Той никога не е бил разпитван. Всъщност той е предложил помощта си и е бил консултант по няколко въпроса. Никога не е бил заподозрян!

— Как бихте обяснили залавянето на Райт? — извика репортер.

Костело го изгледа.

— Доктор Райт не е бил залавян. Бил е нападнат в гаража. Такава е истината. Холт е загубил от погледа си заподозрения, когото е преследвал. Полицията отчаяно е искала да арестува някого. В събота през нощта той е хванал първия човек, който му се е изпречил на пътя. Не е искал да изпусне възможността, след като единият от заподозрените вече е бил мъртъв. Трябвало е да арестува някого, а доктор Райт е бил много удобен. Но това, което е от значение, е, че има още един заподозрян, който е на свобода. Отвличането на Дъстин Холоуман доказва това.

— Какво ще кажете за теорията за съучастник?

— Доктор Райт няма съучастник. Той има колеги, студенти и приятели.

От тълпата отново се разнесоха радостни възгласи.

В Хана се надигна силен гняв и тя изключи телевизора. Костело изчезна от екрана.

Знаеше, че адвокатът само си върши работата. Знаеше, че зависи от обвинението Райт да бъде осъден. Но се отвращаваше от опита му да представи Райт като жертва. Джош беше жертвата. Тяхното семейство бе станало жертва, животът им беше разбит.

 

 

Нито за миг не повярва на твърдението на Костело, че Райт е бил на погрешното място в погрешно време. На Костело му се плащаше да изкара клиента си невинен. Хана познаваше Мич Холт, откакто преди две години двамата с дъщеря му се бяха преместили в Дийр Лейк. Той не можеше да бъде купен. Ако твърдеше, че Гарет Райт е престъпникът, то това беше така. През нощта на ареста Мич беше дошъл у тях ранен и изтощен и беше обяснил всяка подробност от преследването и залавянето.

Тя повтори сцената в ума си, докато приготвяше вечерята, ръцете й силно трепереха и разля доматения сос. Той потече по плота като кръв, като цвета на насилието и яростта. Тя дълго стоя и се взира в него. Помисли си за Мегън О’Мали. Помисли си за онази нощ, в която бе дошъл Мич, за вечерта, когато каза на Пол, че всичко между тях е свършено. Последната капка кръв от техния брак се бе изцедила. Помисли за Джош и кръвта, която бе взета от ръката му.

Не знаеше дали някой от тях щеше да си върне онова, което беше загубил. И въпреки това Гарет Райт можеше да си плати и да си купи свободата. Ако пожелаеше, той можеше да се върне у дома само на няколко метра от тях.

Можеше да остане у дома си в Сайдлейк без значение, че е съсипал живота им. Изглежда, той можеше да заличи всичко от съвестта си също толкова лесно, както тя избърсваше разлетия сос. Никакви последствия. Изчиства мръсотията и забравя за нея.

„Няма да се отърве.“

Елън я беше уверила, че ще успее да осъди Райт. Мич й беше казал, че всички сили са включени в издирването на Дъстин Холоуман и в залавянето на съучастника на Гарет Райт. Трябваше да се довери на системата. Тя вярваше в нея. Трябваше да повярва в правосъдието.

„Няма да се отърве.“

Пъхна лазанята във фурната, избърса ръце с кърпата и влезе в дневната. Филмът продължаваше, но изглежда, никой не го гледаше. Лили си пееше нещо и обикаляше около масата. Огромните розови очила почти закриваха личицето й. Хана взе стара бейзболна шапка, сложи я на главата й, а на устните й се появи усмивка — нещо рядко от известно време насам.

— Хей, бръмбарче, това танцът на пелените ли е? — попита тя, прикляквайки до нея. Лили се засмя.

Майка й също се усмихна, учудена от приятното усещане. Сетне потърси с поглед Джош и смехът й секна. Той не беше помръднал от мястото си до прозореца, изразът на лицето му не се бе променил. Емоционалната му изолация приемаше физически измерения — невидимо силово поле около него, което не му позволяваше да вижда или да чува, или да стигне до хората, които обича.

Тази мисъл я прониза. Силовото поле бе нещо, от което Джош би измислил цяла история… преди. Четеше фантастика, обичаше да измисля собствени истории, след като бе гледал „Стар Трек: следващото поколение“. От есента носеше навсякъде със себе си тетрадка — неговото „Блокче с размисли“, както го наричаше — за да рисува картинки и да записва мислите и идеите си.

Сега тетрадката я нямаше, беше в лабораторията по криминология. Похитителят я беше използвал, за да се подиграе с тях, поставяйки я до предното стъкло на колата на Мич. Още една част от детството на Джош си бе отишла.

Докато размишляваше, погледът на Хана попадна върху скицника, който съветничката бе подарила на Джош. Лежеше на пода. Тя потръпна при мисълта, че умът на Джош може би също е толкова пуст и празен. Нямаше начин да разбере, докато той не реши да сподели чувствата си с нея. Беше прекарал петдесет минути с психиатърката този следобед. Беше се взирал в аквариума на жената, наблюдавайки рибите. Единственият му коментар бе в края на сеанса. Беше се обърнал към доктор Фрийман и беше казал: „Те са в капан, нали? Могат да виждат навън, но не могат да избягат.“

Докато той стоеше и се взираше през прозореца, Хана не можеше да не се запита дали синът й не се чувства по същия начин.

Извърна се и мина през кухнята към безупречния домашен кабинет на Пол. Още не беше опразнил стаята, въпреки че тя предполагаше, че ще настъпи денят, в който той ще опакова половината от нещата от техния брак и ще ги отнесе.

Откри онова, което търсеше, на полицата в килера, където Пол държеше запасите си от канцеларски материали — нова синя тетрадка със спирала. От бюрото му избра най-ярката химикалка. Напусна кабинета и отиде в мокрото помещение, където в един от шкафовете пазеше хартия за опаковане на подаръци, лепенки и ленти. Разрови се и откри най-различни лепенки, които бе сигурна, че ще се харесат на Джош. По средата на корицата с маркер внимателно изписа „Новото блокче за размисли на Джош“ сетне по-долу написа „За Джош от мама“ и изрисува сърце.

Той все още стоеше до прозореца в дневната. Лили бе загубила интерес към филма и сега бе заета да вади играчки от сандъка си.

— Джош, скъпи — каза Хана, поставяйки ръка на рамото му. — Имам нещо за теб. Ще дойдеш ли да седнеш с мен на канапето, за да ти го дам?

Той вдигна поглед към нея, взе раничката си и тръгна към канапето. Седна в ъгъла и сложи раничката в скута си, прегърна я, сякаш бе любимото му мече. Хана се възползва от възможността, за да дръпне завесите, но остави табуретката на мястото й. Сядайки до него, тя се сдържа да не го прегърне силно. Доктор Фрийман й беше обяснила да не притиска Джош, въпреки че това беше най-силното й желание — да го притиска до себе си двадесет и четири часа.

— Спомняш ли си за твоята тетрадка, която изчезна? — попита тя.

Джош кимна, въпреки че вниманието му, изглежда, бе привлечено от бейзболната шапка на Лили, която бе захвърлена на пода.

— Помниш ли как рисуваше и пишеше в нея непрекъснато? Онези картини с космически кораби и други неща. Реших, че ти липсва. Искам да кажа, че скицникът наистина е много хубав, но малко е голям, нали? Не можеш да го носиш навсякъде със себе си. Няма да влезе в раницата ти. И така… изненада! — Тя извади новата тетрадка. — Ето новата тетрадка на Джош.

Хана затаи дъх, когато той погледна подаръка си. Не помръдна, но погледът му се спря на корицата и лепенките по нея. Бавно отпусна ръка от раницата и докосна с палец една от лепенките, сетне следващата. Прокара пръст по заглавието, сетне по надписа най-долу. „За Джош от мама.“ Той разтвори ръка и погали надписа, изразът на лицето му беше замислен и тъжен.

— Хайде, скъпи — прошепна Хана. — Твоя е. Само за теб. Можеш да записваш в нея каквото поискаш — истории, тайни и мечти. Не е необходимо да го споделяш с никого. Ако искаш да ми кажеш нещо, знаеш, че ще те изслушам. Можем да разрешим всички проблеми, защото се обичаме, нали?

Очите му се изпълниха със сълзи, когато погледна тетрадката. Неохотно кимна. Хана се питаше какво го бе накарало да се поколебае. Нямаше как да разбере. Можеше само да му предложи подкрепата си и да се надява, че обещанията ще се изпълнят.

Когато той взе тетрадката, тя го прегърна и го целуна.

— Ще се справим, Джош. Колкото и време да ни отнеме това. Няма значение — прошепна тя. — Щастлива съм, че си у дома и че мога да ти кажа колко те обичам. — Отдалечи се от него и направи смешна физиономия.

Лека усмивка се появи на устните му и той завъртя очи. Също както предишния Джош. Като момчето, което обичаше да я дразни и да я кара да се смее.

— Всичко е наред, мамо — тихо изрече той.

— По-добре наистина да е така — пошегува се тя. — Защото дори да си голям и да си звезда в бейзбола, аз пак ще съм твоята майка.

Джош сбърчи нос и насочи вниманието си към тетрадката. Прокара пръст по лепенките, давайки име на всяка в ума си. Помнеше ги от „Преди“, когато беше обикновено момче, когато животът беше лесен и най-голямата му тайна бе, че е целунал Моли Хигинс по бузата. Искаше му се да се върне обратно в „Преди“. Не обичаше тайните, не харесваше чувството, което предизвикваха у него. Но сега трябваше да ги пази. Не можеше да ги сподели с никого. Беше предупреден.

Предпочете да не мисли за това. Щеше да мисли за други неща, като новата си химикалка, която приличаше на нещо, което биха използвали космонавтите, и за новата си тетрадка. Празни страници, които бяха само негови, които нямаше да споделя с никого. Бели страници, които бяха като неговото въображение — пространство за мислене и складиране на мисли. Идеята му харесваше — да взима мисли от главата си и да ги складира някъде.

Той сложи тетрадката в раничката си и я отнесе в стаята си.