Дан Браун
Шифърът на Леонардо (95)

94

Сейнт Джеймс Парк представлява тревисти хълмове, заобиколени от три двореца — Уестминстър, Бъкингам и Джеймс Пелис. Някога ограден от крал Хенри VIII и напълнен с елени за лов, днес Сейнт Джеймс Парк е отворен за публиката. В слънчевите следобеди лондончани ходят на пикник под върбите край езерото и хранят пеликаните, чиито предци били подарени на Чарлз II от руския посланик.

Този ден Учителя не видя пеликани. Вместо това бурното време беше довело чайки от океана. Моравите бяха покрити с тези птици, стотици бели тела, всички обърнати в една и съща посока. Въпреки утринната мъгла от парка се разкриваше прекрасна гледка към Парламента и Биг Бен. Учителя впери поглед покрай езерото и изящните силуети на върбите и видя сградата, в която се намираше гробницата на рицаря — истинската причина да говори с Реми на това място.

Учителя отиде до предната лява врата на паркираната лимузина и Реми се наведе и я отвори. Учителя спря навън и отпи глътка коняк от тънката бутилка, която носеше. После избърса устни, настани се в ягуара и затвори вратата.

Реми му протегна ключовия камък като трофей.

— За малко да го изгубим.

— Добре се справи — похвали го Учителя.

— Ние се справихме добре — отвърна прислужникът и постави цилиндъра в нетърпеливите му длани.

Усмихнат, Учителя дълго, му се възхищава.

— Ами револверът? Избърса ли го?

— Върнах го в жабката, откъдето го взех.

— Отлично. — Учителя отново отпи глътка коняк и подаде бутилката на Реми. — Да пием за нашия успех. Краят е близо.

Реми признателно прие шишето. Конякът имаше възсолен вкус, ала той не обърна внимание. Двамата с Учителя вече наистина бяха партньори. Усещаше, че се издига на по-високо равнище в живота. „Вече никога няма да съм слуга.“ Докато зяпаше брега на езерето, Шато Вилет му се струваше безкрайно далече.

Реми отпи още една глътка и усети как конякът загрява кръвта му. Топлината в гърлото му обаче бързо се превърна в неприятно парене. Той разхлаби папийонката си и подаде бутилката на Учителя.

— Май пих достатъчно — безсилно успя да произнесе прислужникът.

Учителя пое шишето.

— Както ти е известно, Реми, ти си единственият, който е виждал лицето ми. Оказах ти огромно доверие.

— Да — трескаво потвърди той и още повече разхлаби папийонката. — И ще отнеса истината за вас в гроба.

Учителя дълго мълча.

— Вярвам ти. — Прибра бутилката и ключовия камък в джобовете си, пресегна се към жабката и извади малкия револвер, за миг Реми изпита страх, ала Учителя го пъхна в джоба на панталона си.

„Какво прави той?“ — Реми усети, че се изпотява.

— Знам, че ти обещах свобода — каза Учителя. Гласът му звучеше странно разкаяно. — Но при тези обстоятелства не мога да постъпя другояче.

Буцата в гърлото на Реми внезапно изригна навън и той политна напред към волана; усети вкус на повръщано в устата си. Приглушеният му вик не бе достатъчно силен, за да се чуе извън лимузината. Спомни си за соления вкус на коняка.

„Отровен съм!“

Смаян, Реми се обърна и видя, че Учителя спокойно седи до него и гледа право пред себе си. Зрението му се замъгли и той се задъха. „Направих всичко възможно за него! Как може да ме отрови! — Никога нямаше да узнае дали Учителя още отначало е имал намерение да го убие, или поведението на Реми в черквата «Темпъл» го е накарало да изгуби доверие в него. Обзеха го ужас и гняв. Понечи да се хвърли към Учителя, ала скованото му тяло не помръдна. — Аз ти се доверих за всичко!“

Опита се да повдигне свитите си юмруци и да натисне клаксона, но вместо това се свлече настрани върху седалката и се отпусна до Учителя, стиснал гърлото си с ръце. Дъждът навън се усилваше. Реми вече не виждаше нищо, но усещаше, че лишеният му от кислород мозък се е вкопчил в последните остатъци от яснота. Докато светът му бавно потъваше в мрак, Реми Легалудек можеше да се закълне, че чува тихия прибой на Ривиерата.

Учителя излезе от лимузината и с радост установи, че никой не гледа в неговата посока. „Нямах друг избор — каза си той и се изненада, че не изпитва угризения от това, което току-що бе направил. — Реми сам си избра съдбата.“ Още отначало се бе опасявал, че когато изпълни задачата си, може да се наложи да го очисти, ала прислужникът нагло се беше показал в черквата „Темпъл“ и бе ускорил тази необходимост. Естествено неочакваната поява на Робърт Лангдън в Шато Вилет беше изправила Учителя пред неочакван късмет и сложна дилема едновременно. Американецът бе донесъл ключовия камък направо в ръцете им и с това приятно го беше изненадал, но и бе пратил полицията подире им. Из цялото имение имаше отпечатъци от пръстите на Реми. Както и при подслушвателния пост. Учителя бе благодарен, че е взел такива мерки, за да не допусне каквато и да е връзка между Реми и себе си. Никой не можеше да го замеси, ако прислужникът не пропееше. Това вече нямаше да се случи.

„Едно слабо място по-малко — помисли си той и тръгна към задната врата на лимузината. — Полицията няма да има представа какво се е случило… и няма да са останали очевидци, които да ме изобличат.“ Учителя се огледа и след като се увери, че никой не го наблюдава, отвори вратата и се качи в просторното купе.

След няколко минути Учителя прекосяваше Сейнт Джеймс Парк. „Сега остават само двама души. Лангдън и Нево.“ С тях щеше да е много по-сложно. Но щеше да се справи. В момента обаче трябваше да се заеме с криптекса.

Той триумфално насочи поглед към целта си. „Във Лондон този рицар спи до днес.“ Още щом беше чул стихотворението, бе разбрал отговора. Въпреки това не се изненадваше, че другите не са се досетили. „Аз имам нечестно спечелено преимущество.“ След като месеци наред беше подслушвал разговорите на Сониер, Учителя бе чувал великия магистър да споменава за този знаменит рицар и да изразява към него почти същата почит като към Леонардо. Все още обаче беше загадка как тази гробница ще разкрие паролата.

„Кълбото там го няма…“

Учителя смътно си спомняше снимките на известната гробница и по-точно нейната най-специфична особеност. „Величествено кълбо.“ Огромната сфера отгоре бе почти също толкова голяма, колкото самата гробница. Присъствието й колкото го насърчаваше, толкова го безпокоеше. От една страна, това ясно посочваше гробницата, и все пак, според стихотворението, липсващата част от загадката беше кълбо, което трябвало да е там, но липсвало надяваше се, че ще открие отговора, когато разгледа гробницата внимателно.

Дъждът продължаваше да се усилва и той пъхна криптекса още по-дълбоко в десния си джоб, за да го предпази от влагата. В левия бе малкият револвер. След няколко минути той вече влизаше в тихата, почти хилядолетна сграда.

Точно в този момент епископ Арингароса излизаше на дъжда. Слезе от малкия самолет на летище „Бигин Хил“ и се уви в расото си. Беше се надявал да го посрещне капитан Фаш. Вместо това към него се приближи млад британски полицай с чадър.

— Епископ Арингароса? Капитан Фаш трябваше да тръгне. Помоли ме да се погрижа за вас. Предложи да ви откарам в главното ни управление. Смята, че там ще сте в безопасност.

„В безопасност ли?“ Арингароса погледна тежкото куфарче с ватикански чекове в ръката си. Почти го бе забравил.

— Да, благодаря ви.

Епископът се качи в полицейската кола. Чудеше се къде може да е Сила. След няколко минути полицейската радиостанция му даде отговора.

Орм Корт 5.

Арингароса мигновено позна адреса.

Центърът на Opus Dei в Лондон.

Той рязко се обърна към шофьора.

— Веднага ме закарайте там!