Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Da Vinci Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 360 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Da Vinci Code / Dan BROWN]. Формат: 21 см. Страници: 464.

История

  1. — Корекция

23

Софи задъхана стигна до големите дървени врати на Salle des Etats — залата, в която беше изложена Мона Лиза. Преди да влезе неохотно погледна към мястото на двадесетина метра оттам, където все още лежеше осветеният от прожектори труп на дядо й.

Внезапно я обзеха мъчителни угризения, дълбока скръб, примесена с чувство за вина. През последните десет години той безброй пъти я бе търсил, и все пак Софи беше останала неумолима — прибираше писмата и пратките му неразпечатани в долното чекмедже на скрина си и не се съгласяваше да се срещнат. „Той ме излъга! Криеше ужасни тайни! Как трябваше да постъпя?“ И затова го бе отблъснала. Категорично. Сега дядо й беше мъртъв и й говореше от гроба си.

Мона Лиза.

Софи протегна ръка и натисна огромната дървена врата. Тя се отвори. Младата жена за миг застана на прага и обходи с поглед голямата правоъгълна зала. И това помещение бе окъпано в мека червена светлина. Salle des Etats беше една от редките зали без друг изход в музея. На стената срещу входа висеше грамадна петметрова картина на Ботичели. Под нея, точно в средата на паркета, имаше голяма осмоъгълна кушетка, на която с радост сядаха хиляди посетители дневно, доволни да дадат отдих на краката си, докато се възхищават на най-ценното произведения в Лувъра.

Още преди да влезе обаче, Софи разбра, че е забравила нещо. „Ултравиолетова светлина.“ Ако беше написал нещо тук, дядо й почти със сигурност бе използвал маркер за ултравиолетова светлина.

Криптографката дълбоко си пое дъх и забърза към добре осветеното местопрестъпление. Нямаше сили да погледне трупа. Отиде до масата, намери ултравиолетово фенерче, пъхна го в джоба на пуловера си и припряно закрачи обратно към отворената врата на Salle des Etats.

Зави зад ъгъла и се насочи към входа. В този момент обаче чу неочаквани стъпки, които тичешком се приближаваха към нея от вътрешността на залата. „Някой идва!“ Внезапно от червеникавия сумрак изплува призрачна фигура и Софи отскочи.

— Ето те! — Дрезгавият шепот на Лангдън наруши тишината, когато силуетът му спря пред нея. Облекчението й продължи само за миг.

— Робърт, нали ти казах да изчезваш оттук! Ако Фаш…

— Къде беше?

— Отидох да взема ултравиолетово фенерче — прошепна тя и му го показа. — Ако дядо ми е оставил съобщение…

— Слушай, Софи. — Лангдън си пое дъх и твърдо впери в нея сините си очи. — Буквите P.S… говорят ли ти нещо друго? Каквото и да е?

Тъй като се страхуваше, че гласовете им кънтят надалече, Софи го дръпна в Salle des Etats и безшумно затвори грамадната двукрила врата.

— Казах ти, инициалите означават „Принцеса Софи“.

— Знам, но виждала ли си ги някъде другаде! Дядо ти използвал ли ги е по друг начин? Например като монограм?

Въпросът я сепна. „Откъде можеше да знае за това Робърт?“ Наистина веднъж беше виждала инициалите P.S. В деня преди деветия си рожден ден. Тайно претърсваше къщата, за да види какви подаръци ще получи. Още по онова време не можеше да понася да крият тайни от нея. „Какво ми е купил тази година grand-père[1]? — Ровеше из кашони и чекмеджета. — Дали ми е взел куклата, която исках? Къде може да я е скрил?“

След като не откри нищо в цялата къща, Софи събра смелост да се вмъкне в спалнята на дядо си. Тази стая беше забранена за нея, но той спеше на кушетката на долния етаж.

„Само ще надникна!“

Приближи се на пръсти до гардероба му и погледна на лавиците зад дрехите. После провери под леглото. Пак нищо. Отвори чекмеджетата на бюрото и ги прерови. „Тук трябва да има нещо за мен.“ Накрая стигна до последното чекмедже и дръпна настрани някакви черни дрехи, които никога не го бе виждала да носи. Тъкмо се канеше да затвори чекмеджето, когато зърна проблясък на злато. Приличаше на ланец за джобен часовник, но Софи знаеше, че дядо й не носи такъв. Сърцето й се разтуптя, когато разбра какво трябва да е това.

„Огърлица?“

Внимателно извади верижката от чекмеджето. За нейна изненада, в единия край имаше лъскав златен ключ. Тежък и искрящ. Омагьосана, Софи го вдигна пред очите си. Никога не беше виждала такова нещо. Повечето ключове бяха с ръбести зъби, но този имаше триъгълно стълбче, осеяно с вдлъбнатинки. Златната му глава бе във формата на кръст, но не обикновен. Раменете му бяха еднакви, като знака плюс. В средата му беше гравиран странен символ — две букви, преплетени в монограм върху някакво цвете.

— P.S. — прошепна тя. „Какво може да е това?“

— Софи? — повика я от прага дядо й.

Стресната, тя се обърна и изпусна ключа, който издрънча на пода. Момичето впери очи в него, тъй като се боеше да погледне дядо си.

— Аз… търсех подаръка за рождения ми ден — каза Софи. Съзнаваше, че е предала доверието му. Дядо й не проговори сякаш цяла вечност. Накрая тежко въздъхна.

— Вдигни ключа, Софи.

Момичето се подчини. Той влезе в стаята.

— Трябва да уважаваш личния живот на другите, Софи. — После приклекна и нежно й взе ключа. — Този ключ е много специален. Ако го беше изгубила…

Тихият му глас я накара да се почувства още по-зле.

— Извинявай, grand-père. Наистина съжалявам. — Тя замълча за миг. — Помислих, че е огърлица за рождения ми ден.

Дядо й продължително я изгледа.

— Ще ти го кажа още веднъж, Софи, защото е важно. Трябва да се научиш да уважаваш личния живот на другите.

— Да, grand-père.

— Някой друг път ще поговорим за това. Сега отиди в градината. Има нужда от плевене.

Софи побърза да изпълни задълженията си.

На другата сутрин не получи подарък за рождения си ден. Не бе и очаквала, не и след онова, което беше направила. Но той дори не й честити. Вечерта тя тъжно се затътри нагоре по стълбището. Когато влезе в стаята си обаче, намери на възглавницата си картичка. И на картичката бе написана гатанка. Момичето се усмихна още преди да я разгадае. „Знам какво е това!“ Дядо й беше направил същото предишната Коледа.

„Търсене на съкровища!“

Софи нетърпеливо се зае с гатанката. Решението я отведе в друга част на къщата, където откри втора картичка с друга гатанка. Разгада й нея, само за да попадне на трета. Така тича назад-напред из къщата, докато накрая не намери податка, която я върна обратно в спалнята й. Изкачи стълбището тичешком, втурна се в стаята си и се закова на място. В средата имаше лъскав червен велосипед, с панделка на кормилото. Софи радостно изписка.

— Знам, че искаше кукла — усмихна се от ъгъла дядо й. — Реших, че това може би ще ти хареса повече.

На другия ден я научи да кара колелото — тичаше до нея по алеята. Когато Софи изгуби равновесие и двамата се строполиха на тревата, се запревиваха от смях.

— Grand-père. — Тя го прегърна. — Наистина съжалявам за ключа.

— Знам, миличка. Прощавам ти. Не мога да ти се сърдя. Дядовците и внучките винаги си прощават.

Софи знаеше, че не бива да пита, ала не успя да се сдържи.

— Закъде е? Никога не съм виждала такъв ключ. Много е красив.

Дядо й дълго мълча. Тя виждаше, че се колебае как да й отговори. „Grand-père никога не лъже.“

— З него се отваря една кутия — накрая отвърна Жак Сониер. — В която крия много тайни.

Софи се нацупи.

— Мразя тайните!

— Знам, но това са важни тайни. И някой ден ще се научиш да ги цениш също колкото мен.

— Видях букви на ключа и някакво цвете.

— Да, това е любимото ми цвете. Казва се лилия. Нежни, бели цветя.

— Знам ги! И на мен са ми любими!

— Тогава ще сключа с теб една сделка. — Дядо й вдигна вежди, както винаги, когато се канеше да й отправи предизвикателство. — Ако запазиш в тайна моя ключ и никога повече не говориш за него, нито пред мен, нито пред никого другиго, някой ден ще ти го подаря.

Софи не вярваше на ушите си.

Наистина ли?

— Обещавам. Когато дойде моментът, ключът ще е твой. На него е написано името ти.

Тя се намръщи.

— Не е вярно. На него пише P.S. Това не е моето име!

Дядо й сниши глас и се огледа, сякаш за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Добре, Софи, щом наистина трябва да знаеш, P.S. е код. Това са твоите тайни инициали.

Момичето се ококори.

— Нима имам тайни инициали?

— Разбира се. Внучките винаги имат тайни инициали, които знаят само техните дядовци.

— P.S. ли?

Той я погъделичка.

— Принцеса Софи.

Софи се закикоти.

— Не съм принцеса!

Жак Сониер й намигна.

— За мен си принцеса.

От този ден никога повече не разговаряха за ключа. И тя стана неговата принцеса Софи. Сега, в Salle des Etats, Софи бе пронизана от непоносима скръб.

— Инициалите — тихо каза Лангдън и странно я погледна. — Виждала ли си ги?

Тя чу гласа на дядо си, който шептеше по коридорите на музея. „Никога не говори за този ключ, Софи. Нито пред мен, нито пред никого другиго.“ Знаеше, че не е успяла да му прости, и се зачуди дали може още веднъж да предаде доверието му. „P.S. Намерете Робърт Лангдън.“ Дядо й искаше Лангдън да й помогне. Софи кимна.

— Да, виждала съм инициалите P.S. Само веднъж. Като съвсем малка.

— Къде?

Тя се поколеба.

— Върху нещо много важно за него.

Лангдън я погледна в очите.

— Това е от огромно значение, Софи. Можеш ли да ми кажеш дали освен инициалите е имало и символ? Лилия?

Младата жена се дръпна смаяна.

— Но… откъде знаеш?!

Той въздъхна и сниши глас.

— Абсолютно съм сигурен, че дядо ти е бил член на тайна организация. Много древно тайно братство.

Стомахът й се сви. И тя беше сигурна в това. От десет години се опитваше да забрави случая, който я бе убедил в този ужасяващ факт. Беше видяла нещо невъобразимо. Непростимо.

— В съчетание с инициалите P.S., лилията е официална емблема на братството. Техен герб.

— Откъде знаеш? — Софи се молеше Лангдън да не й отговори, че самият той е член на това братство.

— Писал съм за тази организация — с разтреперан от вълнение глас каза професорът. — Аз съм специалист по символиката на тайните общества. Наричат ce Prieure du Sion — Орденът на Сион. Основани са тук във Франция и привличат влиятелни братя от цяла Европа. Всъщност са едно от най-старите братства на света, които още съществуват.

Софи никога не беше чувала за тях. Лангдън се впусна в бързо обяснение.

— Братя от Ордена са били някои от най-културните личности в историята: хора като Ботичели, сър Исак Нютон, Виктор Юго. — Той замълча за миг. — И Леонардо да Винчи.

Криптографката го зяпна.

— Леонардо е членувал в тайно братство, така ли?

— Той е бил велик магистър на Ордена от хиляда петстотин и десета до хиляда петстотин и деветнайсета година и това обяснява страстта на дядо ти към неговите произведения. Двамата са имали обща историческа братска връзка. И всичко това напълно се вписва в интереса му към иконографията на Богинята-майка, езичеството, женските божества и презрението към Църквата. Доказано е, че Орденът е почитал свещената женственост.

— Да не би да твърдиш, че тази организация е някакъв езически култ към Богинята-майка?

— Не някакъв, а най-големият. По-важно обаче е, че са известни като пазители на древна тайна. Която ги правела невъобразимо могъщи.

Въпреки абсолютната убеденост, която виждаше в очите на Лангдън, Софи инстинктивно реагираше със скептицизъм. „Тайна езическа секта? Някога оглавявана от Леонардо да Винчи? — Всичко това й звучеше абсурдно. И все пак, въпреки че отхвърляше тази възможност, мислите й се връщаха десет години назад — в нощта, когато случайно бе изненадала дядо си и беше присъствала на нещо недопустимо. — Това обясняваше ли?“

— Самоличността на живите братя от Ордена се пази в пълна тайна, но инициалите P.S. и лилията, които си видяла като дете, са доказателство — прибави професорът. — Не може да е свързано с нещо друго, освен Ордена.

Софи съзнаваше, че Лангдън всъщност знае за дядо й много повече, отколкото бе предполагала. Този американец очевидно имаше да сподели с нея купища информация, ала тук не беше мястото за това.

— Не мога да позволя да те заловят, Робърт! Налага се да обсъдим много неща. Трябва да бягаш!

Лангдън чуваше само тихия й шепот. Никъде нямаше да иде. В момента се намираше на друго място. Място, където на повърхността изплуваха древни тайни. Място, където от сенките се появяваха забравени истории.

Бавно, сякаш под вода, той завъртя глава и погледна през червеникавия сумрак Мона Лиза.

„Лилията… fleur-de-lis… цветето на Лиза… Мона Лиза.“

Всичко бе свързано, безшумна симфония, отразяваща най-големите тайни на Ордена на Сион и Леонардо да Винчи.

На речния бряг зад Двореца на инвалидите на около три километра от Лувъра един озадачен шофьор на камион стоеше пред насочените пистолети на агентите и зяпаше капитана от криминалната полиция, който нададе свиреп гърлен рев и запрати калъпче сапун в развълнуваните води на Сена.

Бележки

[1] Дядо (фр.). — Б. пр.