Дан Браун
Шифърът на Леонардо (86)

85

„Кълбото там го няма…“ Всички каменни рицари в черквата „Темпъл“ лежаха по гръб с глави, отпуснати върху правоъгълни каменни възглавници. Софи я побиха тръпки. „Кълбото“ от стихотворението й напомни за нощта в подземието на дядо й.

„Хиерогамията. Кълбата.“

Зачуди се дали ритуалът е бил изпълняван и в този храм. Кръглото помещение изглеждаше като специално построено за такъв езически обред. Каменна пейка опасваше голия под. „Като театър“ — бе казал Лангдън. Тя си представи черквата нощем, пълна с маскирани хора, пеещи на светлината на факли, присъстващи на „свещен съюз“ в центъра на сградата.

Младата жена прогони този образ от главата си и заедно с Лангдън и Тибинг се приближи към групата рицари отляво. Въпреки настояването на британския историк педантично да провеждат проучването си, Софи нямаше търпение, избърза пред тях и бегло обходи с поглед петте фигури.

Пътьом отбелязваше приликите и разликите помежду им. Всички рицари лежаха по гръб, ала трима бяха с изпънати, а другите двама — с кръстосани крака. Тази странност като че ли нямаше отношение към липсващото кълбо. Когато разгледа облеклото им, тя установи, че двама рицари са с туники върху бронята, а другите трима — с дълги до глезените одежди. Също не им вършеше работа. Софи насочи вниманието си към единствената друга очевидна разлика — положението на ръцете им. Двама рицари стискаха мечовете си, двама молитвено бяха сключили длани, ръцете на третия бяха изпънати отстрани на тялото. Тя сви рамене. Нямаше и намек за липсващо кълбо.

Софи се обърна към Лангдън и Тибинг. Двамата бавно се приближаваха и все още бяха на третия рицар. Явно и те не бяха имали късмет. Тя не беше в настроение да ги чака и се запъти към втората група рицари. Докато прекосяваше откритото пространство, повтаряше стихотворението наум — бе го препрочитала толкова много пъти, че го беше запомнила наизуст.

Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест. Кълбото там го няма, що за плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Стигна до втората група рицари и видя, че е подобна на първата. Всички лежаха в различни пози и имаха брони и мечове. Всички освен десетия и последен гроб. Тя бързо се приближи и се втренчи в гробницата.

„Няма възглавница. Няма броня. Няма туника. Няма меч.“

— Робърт? Лий? — извика младата жена и гласът й отекна в черквата. — Тук липсва нещо.

Двамата мъже незабавно тръгнаха към нея.

— Кълбо ли? — възбудено попита Тибинг. Патериците му бързо тропаха по пода. — Кълбо ли липсва?

— Не точно — намръщено вторачена в десетата гробница, отвърна Софи. — Като че ли липсва цял рицар.

Робърт и англичанинът стигнаха при нея и смутено зяпнаха гроба. Вместо легнал на пода рицар, тази гробница представляваше затворен каменен ковчег с трапецовидна форма, по-тесен при краката и по-широк към главата.

— Защо няма скулптура на рицар? — попита професорът.

— Интересно — поглади брадичката си Тибинг. — Съвсем бях забравил за тази особеност. От години не съм идвал тук.

— Този ковчег сякаш е изваян по същото време и от същия скулптор като другите девет гробници — посочи Софи. — Тогава защо рицаря го няма?

Британецът поклати глава.

— Една от загадките на черквата. Доколкото знам, никой не е намерил обяснение на този въпрос.

— Хей? — повика ги дяконът малко смутено. — Простете, ако ви се струва нелюбезно, но вие ми казахте, че искате да разпръснете пепел, а всъщност разглеждате храма.

Тибинг го погледна намръщено и се обърна към Лангдън.

— Господин Рен, вашата филантропия явно вече не може да ви осигури достатъчно време като някога, затова дайте да разпръснем пепелта на дядо ви и да приключваме. — Историкът погледна Софи. — Госпожо Рен?

Тя извади увития в пергамент криптекс от джоба си.

— Бихте ли ни оставили сами? — попита дякона Тибинг.

Младежът не помръдна. Внимателно наблюдаваше Лангдън.

— Изглеждате ми познат.

— Може би защото господин Рен идва тук всяка година! — изпуфтя Тибинг.

„Или защото миналата година го е видял по телевизията във Ватикана“ — уплашено си помисли Софи.

— Никога не съм виждал господин Рен — заяви дяконът.

— Бъркате ме с някого — учтиво каза Лангдън. — Струва ми се, се видяхме миналата година. Отец Ноулс не ни запозна, но на влизане си спомних лицето ви. Вижте, разбирам, че не е редно, но бихте ли ми дали още няколко минути? Изминал съм огромно разстояние, за да разпръсна пепелта върху тези гробници. — Робърт изрече репликата си с убедителност, достойна за Тибинг.

Изражението на дякона стана още по-скептично.

— Това не са гробници.

— Моля?

— Разбира се, че са — заяви Тибинг. — Какво искате да кажете?

Дяконът поклати глава.

— В гробниците се погребват хора. Това са статуи. Скулптури на истински личности. Под фигурите не е погребан никой.

— Това е крипта! — възрази Тибинг.

— Само според старите учебници по история. Смятало се, че е крипта, но по време на реставрацията през хиляда деветстотин и петдесета година се оказало, че няма нищо подобно. — Той се обърна към Лангдън. — И предполагам, че господин Рен би трябвало да го знае, след като тъкмо неговото семейство е установило този факт.

Възцари се неловко мълчание.

Наруши го трясъкът на затръшната врата в пристройката.

— Това трябва да е отец Ноулс — рече Тибинг. — Може би не е зле да проверите?

Дяконът се поколеба, но се отдалечи към пристройката и остави Лангдън, Софи и Тибинг сами. Тримата мрачно се спогледаха.

— Лий — прошепна Робърт. — Как така никой не е погребан тук? Какви ги говори той?

Англичанинът го погледна смутено.

— Не знам. Винаги съм смятал… Не, тук трябва да е. Нямам представа какви ги дрънка този младеж. Това са безсмислици!

— Може ли пак да видя стихотворението? — попита Лангдън.

Софи извади криптекса от джоба си и внимателно му го подаде. Професорът разви пергамента и подържа цилиндъра в ръка, докато прочете стиховете.

— Да, в стихотворението определено се говори за „гроб“. А не за статуя.

— Дали стихотворението не греши? — предположи Тибинг. — Може би и Жак Сониер е допуснал същата грешка като мен?

Робърт се замисли и поклати глава.

— Ти сам го каза, Лий. Черквата е построена от тамплиерите, военната организация на Ордена на Сион. Нещо ми подсказва, че великият магистър на Ордена е имал доста добра представа дали тук са погребани рицари.

Тибинг видимо бе поразен.

— Но тази черква е идеална. — Той пак огледа рицарите. — Нещо определено ни убягва!

Дяконът влезе в пристройката и с изненада установи, че няма никого.

— Отец Ноулс? — „Чух вратата да се затваря“ — помисли си той и тръгна към входа.

На прага стоеше слаб мъж в смокинг и объркано се чешеше по главата. Младежът ядосано изпуфтя. Беше забравил да заключи вратата и сега се бе домъкнал някакъв нещастник, който явно отиваше на сватба, ала беше объркал черквата.

— Съжалявам, затворено е — завика той, докато минаваше покрай една дебела колона.

В този момент зад него прошумоля дреха и преди дяконът да успее да се обърне, широка длан му запуши устата, заглуши вика му и го повлече нанякъде. Ръката беше снежнобяла и човекът миришеше на алкохол.

Мъжът със смокинга спокойно извади миниатюрен револвер и го насочи право към челото на младежа. Дяконът усети горещина в слабините си и разбра, че се е подмокрил.

— Внимателно ме слушай — прошепна мъжът в смокинга. — Безшумно ще излезеш от черквата и ще започнеш да тичаш. Няма да спираш. Ясно ли е?

Младежът кимна, доколкото му позволяваше ръката върху устата му.

— Ако съобщиш в полицията… — Мъжът притисна дулото към черепа му. — Ще те намеря.

Когато се усети, дяконът вече тичаше навън без намерение да спре; докато го държат краката.