Дан Браун
Шифърът на Леонардо (42)

41

Епископ Арингароса слезе от фиата и потръпна от планинския вятър, който брулеше върха на високата скала. „Трябваше да си облека още нещо освен расото“ — помисли той, като се бореше с треперенето. Тази вечер най-малко искаше да изглежда слаб или страхлив.

В замъка цареше мрак, само прозорците на послед ния етаж сияеха зловещо. „Библиотеката — каза си Арингароса. — Будни са и ме чакат.“ Той наведе глава срещу вятъра и тръгна напред, без да погледне към куполите на обсерваторията, които в спомените му приличаха на два гнойни цирея на покрива.

Очакващият го на входа свещеник изглеждаше сънен Беше същият млад йезуит, който го бе посрещнал преди пет месеца — но тази вечер съвсем не беше толкова гостоприемен.

— Разтревожихме се за вас, ваше високопреосвещенство — каза той и си погледна часовника. Лицето му по-скоро изразяваше досада, отколкото безпокойство.

— Моите извинения. Напоследък човек изобщо не може да разчита на самолетите.

Свещеникът измърмори нещо непонятно, после каза:

— Чакат ви горе. Ще ви придружа.

Библиотеката бе просторно квадратно помещение цялото в тъмно дърво. Високите лавици бяха отрупани книги. Подът беше от кехлибарен мрамор с орнамент от черен базалт, красив спомен от дните, когато тази сграда бе била дворец.

— Добре дошли, ваше високопреосвещенство — разнесе се от отсрещния край на стаята мъжки глас.

Арингароса се опита да види кой говори, ала осветлението беше слабо — много по-слабо, отколкото при първото му идване, когато целият замък беше облян в ослепителна светлина. „Нощта на мрачното събуждане.“ Мъжете седяха в сенките, сякаш някак си се срамуваха от онова, което предстоеше.

Арингароса бавно, царствено спокойно влезе в библиотеката. Различи силуетите на трима мъже до продълговата маса в отсрещния край на помещението. Веднага позна мъжа в средата — дебелият секретар на Ватикана, който контролираше всички юридически въпроси на Църквата. Другите двама бяха високопоставени италиански кардинали.

Епископът се приближи към тях.

— Моите извинения за късния час. Намираме се в различни часови пояси. Сигурно сте уморени.

— Ни най-малко — отвърна секретарят. Беше сплел пръсти върху огромното си шкембе. — Благодарим ви, че дойдохте толкова отдалече. Най-малкото, което можем да направим, е да ви изчакаме будни. Да ви предложим ли кафе или нещо друго?

— Предпочитам да не се преструваме, че това е посещение от любезност. Бързам за друг самолет. Да пристъпваме към работа.

— Разбира се — съгласи се секретарят. — Действахте по-бързо, отколкото предполагахме.

— Нима?

— Остава ви още един месец.

— Вие споделихте тревогите си преди пет месеца — отвърна Арингароса. — Защо да чакам?

— Така е. Много сме доволни от вашата експедитивност.

Епископът плъзна поглед по продълговатата маса и го спря върху голямо черно куфарче.

— Това ли е?

— Да. — В гласа на секретаря се доловиха неспокойни нотки. — Трябва да призная обаче, че сме загрижени за вашето искане. Изглежда доста…

— Опасно — довърши един от кардиналите. — Сигурни ли сте, че не можем да ви преведем някъде тази огромна сума?

„Свободата струва скъпо.“

— Нямам притеснения за собствената си безопасност. Бог е с мен.

На лицата на италианците се изписа съмнение.

— Точно колкото поисках ли са парите?

Секретарят кимна.

— Чекове, издадени от Банка Ватикана. Валидни са навсякъде по света.

Арингароса пристъпи до масата и отвори куфарчето. Вътре имаше две дебели пачки чекове, носещи ватиканския герб и надписа „Portatore“, което ги правеше изплатими на приносителя.

Секретарят напрегнато го погледна.

— Трябва да призная, ваше високопреосвещенство, че всички щяхме да сме много по-спокойни, ако тази сума беше в брой.

„Не мога да нося толкова много пари“ — помисли си Арингароса и затвори куфарчето.

— Чековете са валидни навсякъде по света. Сам го казахте.

Кардиналите неспокойно се спогледаха и накрая един от тях отвърна:

— Да, но тези чекове водят право до Банка Ватикана.

Епископът мислено се усмихна. Тъкмо поради тази причина Учителя го беше посъветвал да вземе парите в чекове на Банка Ватикана. Като застраховка. „Сега всички сме в кюпа.“

— Това е съвсем законна сделка — каза Арингароса. — Opus Dei е лична прелатура на Ватикана и Негово светейшество може да харчи парите си както намери за добре. Не е нарушен никой закон.

— Вярно, но все пак… — Секретарят се наведе напред и столът проскърца под тежестта му. — Не ни е известно какво възнамерявате да правите с тези средства и ако по някакъв начин не е законно…

— Като се има предвид какво искате от мен, не е ваша грижа какво ще правя с тези пари — прекъсна го епископът.

Последва дълго мълчание.

„Знаят, че съм прав“ — помисли си той.

— Трябва да се подпиша някъде, нали? — попита той. Нетърпеливо му побутнаха документа, като че ли им се искаше вече да си е тръгнал.

Арингароса погледна листа. Той носеше печата на папата.

— Същият ли е като екземпляра, който ми пратихте?

— Абсолютно.

Докато подписваше документа, не изпитваше почти нищо и това го изненада. Тримата мъже обаче сякаш облекчено въздъхнаха.

— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство — каза секретарят. — Църквата никога няма да забрави тази услуга.

Арингароса вдигна куфарчето и усети в тежестта му обещание и власт. Четиримата мъже се спогледаха за миг, като че ли имаха да си кажат още нещо, ала очевидно това беше всичко. Епископът се обърна и тръгна към вратата.

— Ваше високопреосвещенство? — го повика единият от кардиналите.

Арингароса спря на прага и се обърна.

— Да?

— А сега накъде?

Епископът усещаше, че въпросът е по-скоро духовен, отколкото географски, но нямаше намерение точно сега да обсъжда морални проблеми.

— За Париж — отвърна той и излезе.