Дан Браун
Шифърът на Леонардо (35)

34

Шофьорът, който взе епископ Арингароса от международното летище „Леонардо да Винчи“, караше малък, незабележим черен фиат. Епископът си спомняше времето, когато всички ватикански автомобили бяха големи и луксозни, със знамето на Светия престол. „Тези дни отминаха.“ Сега колите на Ватикана бяха по-скромни и почти винаги необозначени. Ватиканът твърдеше, че просто съкращава разходите, за да обслужва по-добре своите диоцези, но Арингароса подозираше, че е по-скоро мярка за сигурност. Светът бе полудял и в много части на Европа демонстрирането на любов към Иисус Христос беше все едно да поставиш мишена върху покрива на колата си.

Епископът прибра полите на черното си расо, качи се на задната седалка и се приготви за дългото пътуване до замъка Гандолфо. За последен път бе ходил там преди пет месеца.

„Миналогодишното пътуване до Рим. — Той въздъхна. — Най-дългата нощ в живота ми.“

Преди пет месеца от Ватикана му се бяха обадили, за да поискат незабавното му присъствие в Рим. Без обяснения. „Билетът ви е на летището.“ Светият престол полагаше всички усилия да запази булото на тайнствеността дори за висшето си духовенство.

Тайнствената покана, предполагаше Арингароса, навярно целеше да даде възможност на папата и другите ръководители на Църквата да се възползват от неотдавнашния публичен успех на Opus Dei — завършването на новата сграда на Световния център в Ню Йорк. Архитектурните списания бяха нарекли сградата на Opus Dei „ярък факел на католицизма, съвършено интегриран в модерната среда“, а напоследък Ватиканът, изглежда, се нахвърляше на абсолютно всичко, което съдържаше думата „модерен“.

Епископът нямаше друг избор, освен да се подчини, въпреки че го направи неохотно. Не бе почитател на сегашния папа и подобно на повечето консервативни духовници, с мрачно презрение беше проследил първата година на неговия понтификат. Безпрецедентен либерал, Негово светейшество бе избран на един от най-противоречивите и необичайни конклави във ватиканската история. И вместо да се смири след неочакваното си идване на власт, Светият отец, без да губи време, беше започнал да дърпа всички конци, свързани с най-висшия пост в християнството. Като разчиташе на обезпокоително единодушната либерална подкрепа на колегията на кардиналите, сега папата обявяваше за своя мисия „обновяването на доктрината на Ватикана и осъвременяването на католицизма за навлизането му в третото хилядолетие“.

С други думи, опасяваше се Арингароса, този човек всъщност бе невероятно арогантен и си въобразяваше, че може да промени Божиите закони, за да си върне сърцата на онези, които смятат, че изискванията на католицизма са станали прекалено неудобни за модерния свят.

Епископът беше използвал цялото си политическо влияние — значително, като се имаше предвид броят на привържениците на Opus Dei и тяхното финансово състояние, — за да убеди папата и неговите съветници, че смекчаването на църковните закони е не само безбожно и страхливо, но и се равнява на политическо самоубийство. Той им напомни, че предишното либерализиране на църковния закон — фиаското с Втория ватикански събор — е оставило катастрофално наследство: днес на черква ходеха по-малко хора отвсякога, даренията пресъхваха и нямаше достатъчно католически свещеници за всички черкви.

„Хората се нуждаят от организацията и напътствието на Църквата, а не от глезотии и снизхождение!“ — твърдеше Арингароса.

Когато в онази нощ преди пет месеца фиатът беше потеглил от летището, епископът с изненада бе установил, че не се насочват към Ватикана, а на изток по лъкатушен планински път.

— Къде отиваме? — попита шофьора той.

— В замъка Гандолфо.

„Лятната резиденция на папата?“ Арингароса никога не беше ходил там, нито бе имал желание: Освен че датиращият от XVI век замък беше лятното убежище на Светия отец, в него се помещаваше Specula Vaticana — Ватиканската астрономическа обсерватория, една от най-модерните астрономически обсерватории в Европа. Епископът никога не бе приемал историческата потребност на Ватикана да се намесва в науката. Имаше ли някакви основания за обединяването на наука и вяра? Човек, който вярва в Бог, не можеше безпристрастно да се занимава с наука. Нито пък вярата се нуждае от физическо потвърждение.

„И въпреки това обсерваторията е факт“ — помисли си той, когато замъкът Гандолфо се извиси на фона на обсипаното със звезди ноемврийско небе. Откъм пътя сградата приличаше на грамадно каменно чудовище, готвещо се за самоубийствен скок. Кацнал на самия връх на скалата, дворецът се издигаше над люлката на италийската цивилизация — долината, в която много преди основаването на Рим се бяха сражавали Хорациите и Куриациите.

Дори само силуетът на Гандолфо бе невероятна гледка — типичен пример за отбранителна архитектура, отразяваща могъществото на това планинско разположение. За съжаление Ватиканът беше развалил сградата, като бе построил два огромни алуминиеви купола върху покрива и гордият някога замък сега приличаше на горд воин с две купонджийски шапки.

Епископът слезе от колата и един млад йезуитски свещеник бързо излезе да го посрещне.

— Добре дошли, ваше високопреосвещенство. Аз съм отец Дюбоа. Астроном съм.

„Браво.“ Арингароса измърмори някакъв поздрав и го последва във фоайето на замъка — просторно помещение, чиято украса представляваше безвкусна смесица от ренесансово изкуство и астрономически снимки. Докато се качваха по широкото мраморно стълбище, той видя знаци за конгресни центрове, лекционни зали и туристически информационни услуги. Смайваше го мисълта, че Ватиканът категорично не е способен да осигури последователни строги напътствия за духовно развитие и все пак намира време да изнася лекции по астрофизика на туристи.

— Кажете ми, кога опашката започва да клати кучето? — попита Арингароса младия свещеник.

Йезуитът го погледна недоумяващо.

— Моля?

Епископът махна с ръка и реши тази вечер да не се впуска в настъпление. „Във Ватикана са се побъркали.“ Също като мързелив родител, който намира за по-лесно да се примирява с капризите на глезеното си дете, отколкото да го възпита в духа на твърдите ценности, Църквата постоянно смекчаваше позициите си и се опитваше да се приспособи към отклонилото се от правия път общество.

Коридорът на втория етаж беше широк, богато обзаведен и водеше към грамадна дъбова врата с месингова табела.

BIBLIOTHECA ASTRONOMICA

Епископът беше чувал за ватиканската астрономическа библиотека, в която имало над двадесет и пет хиляди тома, включително редки трудове на Коперник, Галилей, Кеплер и Нютон. Говореше се също, че там тайно се съвещавали висшите съветници на папата — предпочитали да не заседават зад стените на Ватикана.

Докато се приближаваше към вратата, епископ Арингароса изобщо не подозираше смайващата вест, която щяха да му съобщят вътре, нито гибелната върволица от събития, която щеше да задейства тя. Едва час по-късно, когато вече си тръгваше, той осъзна катастрофалните последици. „След шест месеца! — помисли си Арингароса. — Бог да ни е на помощ!“

Епископ Арингароса усети, че е стиснал юмруци само при спомена за онази първа среща. Наложи си бавно да си поеме дъх и да отпусне мускулите си.

„Всичко ще е наред — каза си той, докато фиатът се изкачваше по планинския път. И все пак му се искаше мобилният му телефон да иззвъни. — Защо Учителя не ми се обади? Сила вече трябваше да е взел ключовия камък.“

За да успокои нервите си, епископът се съсредоточи върху лилавия аметист на пръстена си. Опипа очертанията на владишкия жезъл и стените на диамантите и си напомни, че този пръстен е символ на власт, много по-нищожна от онази, с която скоро щеше да се сдобие.