Дан Браун
Шифърът на Леонардо (46)

45

— Полицията блокира улицата — каза Андре Верне от прага. — Ще е трудно да ви измъкнем. — Затвори вратата, видя тежката пластмасова касета върху конвейерната лента и се закова на място. „Боже мой! Те са открили номера на сметката на Сониер!“

Софи и Лангдън стояха до масата, надвесени над голяма дървена кутия. Софи незабавно затвори капака и се обърна.

— В края на краищата се оказа, че имаме номера на сметката — каза тя.

Това променяше всичко.

Верне почтително се извърна от кутията и се опита да определи следващия си ход. „Трябва да ги измъкна от банката!“ Но полицията вече беше организирала блокада и той се сещаше само за един начин да го направи.

— Госпожице Нево, ако ви помогна да напуснете банката, ще вземете ли това нещо със себе си, или ще го върнете в трезора?

Софи хвърли поглед към Лангдън, после отново се обърна към банкера.

— Трябва да го вземем.

Той кимна.

— Добре. Тогава, каквото и да е това нещо, съветвам ви да го увиете в сакото си. Предпочитам никой да не го вижда, докато се движим по коридорите.

Докато Лангдън си събличаше сакото, Верне бързо отиде при конвейера, затвори празната касета и набра няколко команди. Лентата отново забръмча и отнесе пластмасовата кутия в трезора. Той извади златния ключ от електронното устройство и го подаде на Софи.

— Насам, моля. Побързайте.

Когато стигнаха до задния товарен гараж, Верне видя проблясъка на полицейските светлини да се процежда отвън и се намръщи. Сигурно блокираха рампата. „Наистина ли ще се опитам да го направя?“ Беше плувнал в пот.

Верне посочи един от малките бронирани камиони на банката. „Transport sûr“^[1] бе друга услуга, която предлагаше Депозитната цюрихска банка.

— Влезте отзад — каза той, отвори масивната задна врата и махна с ръка към лъскавата стоманена каросерия. — Веднага се връщам.

Докато Софи и Лангдън се качваха, банкерът бързо прекоси гаража, влезе в офиса на пазача, взе ключовете на камиона, намери шофьорско униформено сако и фуражка и започна да се преоблича. За миг се замисли и си сложи презраменен кобур под униформата. На излизане взе един от пистолетите от стойката, зареди пълнител, пъхна оръжието в кобура и закопча сакото. Отиде при камиона, ниско нахлупи фуражката, надникна при двамата бегълци, които стояха в празната стоманена каросерия, пресегна се и включи крушката на тавана.

— По-добре седнете. И нито звук, докато излизаме през портала.

Софи и Лангдън седнаха на металния под и професорът взе увитото в туидовото сако ковчеже в скута си. Верне затвори тежката врата и я заключи. После седна зад волана и запали двигателя.

Бронираният камион се насочи към горния край на рампата. По челото на банкера се стичаше пот. Отпред имаше повече полицейски светлини, отколкото предполагаше. Вътрешният портал се отвори. Верне изчака вратата да се плъзне обратно и да задейства следващия сензор. Отвори се и вторият портал.

Само че една полицейска кола препречваше изхода на рампата.

Той избърса чело и потегли нагоре. Един длъгнест полицай пристъпи напред и му махна да спре на няколко метра от блокадата. Зад първата полицейска кола бяха паркирани още три.

Верне спря, нахлупи фуражката си още по-ниско, придаде си колкото може по-грубоват вид, отвори вратата и погледна агента. Лицето на мъжа бе сурово и бледо.

— Qu’est-ce qui se passe? — навъсено попита Верне.

— Je suis Jérôme Collet — отвърна полицаят. — Agent lieutenant police judiciaire. — Той посочи каросерията на камиона. — Qu’est-ce qu’il a la dedans?^[2]

— Проклет да съм, ако знам — рече Верне. — Аз съм само шофьор.

Коле не изглеждаше убеден.

— Търсим двама престъпници.

Верне се засмя.

— Тогава сте дошли точно където трябва. Някои от копелетата, дето ги возя, имат толкова много пари, че сигурно са престъпници.

Агентът му подаде паспортна снимка на Робърт Лангдън.

— Този човек бил ли е тази нощ във вашата банка?

Верне сви рамене.

— Нямам представа. Аз кисна в гаража. Не ни пускат да припарим до клиентите. Трябва да влезете вътре и да питате на рецепцията.

— Банката иска заповед за обиск, за да ни пусне да влезем.

Верне презрително изсумтя.

— Чиновници!

— Отворете камиона. — Коле посочи към каросерията. Верне се вторачи в агента и се помъчи да се захили.

— Да отворя камиона ли? Да не мислиш, че имам ключове? Да не мислиш, че ни оказват това доверие? Само да знаеш какви мизерни кинти ми плащат!

Полицаят с очевидно съмнение наклони глава настрани.

— Да не твърдите, че нямате ключове за собствения си камион?

Верне поклати глава.

— Нямам ключ за каросерията, само за двигателя. Тия камиони се заключват от надзирателите в товарния гараж. После някой откарва ключа на получателя. Щом ни се обадят, че ключът за каросерията е пристигнал на местоназначението, вече мога да тръгвам. Нито секунда по-рано. Никога не знам какво возя.

— Кога са заключили този камион?

— А, сигурно още вечерта. Пътувам чак за Сен Турнал. Ключовете вече са там.

Коле не отговори. Взираше се напрегнато в лицето на Верне и сякаш се опитваше да прочете мислите му. По носа на банкера се стече капка пот.

— Свърши ли? — попита той, избърса носа си с ръкав и посочи полицейската кола, която му преграждаше пътя. — Щото гоня разписание,

— Всички ли шофьори носят ролекси? — Коле кимна към китката му.

Верне погледна надолу и видя лъскавата верижка на абсурдно скъпия си ролекс да се подава изпод ръкава на сакото му. „Merde.“

— Тоя боклук ли? Купих го за двайсет евро от един тайванец в Сен Жермен дю Пре. Ще ти го косна за четирийсет.

Агентът се замисли. Накрая се отдръпна настрани.

— Не, мерси. Лек път.

Докато камионът се отдалечаваше по улицата, Верне затаи дъх. Сега имаше нов проблем. „Къде да ги закарам?“