Дан Браун
Шифърът на Леонардо (21)

20

Лангдън и Софи напуснаха тъмното си скривалище и закрачиха по пустата Голяма галерия към аварийния изход. Професорът се опитваше да разгадае нова загадка. Последният аспект на тази мистерия го изпълваше с огромна тревога: „Капитанът от криминалната полиция иска несправедливо да ме обвини в убийство“.

— Смятате ли, че е възможно Фаш да е написал посланието на пода? — прошепна той.

Софи изобщо не се обърна към него.

— Невъзможно.

Робърт не беше толкова сигурен.

— Изглежда, много му се иска да ме изкара виновен. Може да е решил, че името ми на пода ще придаде убедителност на обвинението.

— Ами прогресията на Фибоначи? Ами инициалите? Символиката, свързана с Леонардо и Богинята-майка? Няма начин да не го е направил дядо ми.

Лангдън знаеше, че е права. Символиката на уликите прекалено точно си пасваше — пентаграмата, Витрувианският човек, да Винчи, Богинята-майка и дори прогресията на Фибоначи. „Съгласуван символичен контекст“, както се изразяваха специалистите по иконография. Всичко бе взаимосвързано.

— А и следобедното му телефонно обаждане — прибави Софи. — Той каза, че трябвало да ми съобщи нещо. Сигурна съм, че с посланието си в Лувъра е направил последен опит да ми разкрие нещо важно, нещо, което е смятал, че вие можете да ми помогнете да разбера.

Робърт се намръщи. „И древна ода лично… за лимона!“ Искаше му се да може да разбере посланието и заради Софи, и заради самия себе си. Откакто беше видял тези тайнствени думи, нещата определено се бяха влошили. Лъжливият му скок през прозореца на тоалетната; ни най-малко нямаше да подобри мнението на Фаш за него. Кой знае защо, се съмняваше, че капитанът от френската полиция ще види шегата в преследването и арестуването на калъп сапун.

— Изходът е наблизо — каза Софи.

— Мислите ли, че има вероятност числата от посланието на дядо ви да крият ключа за разбирането на другите редове? — Веднъж Лангдън беше работил върху няколко средновековни ръкописа с епиграфски шифри, някои редове от които бяха съдържали ключове за разшифроването на останалите.

— Цяла нощ мисля за числата. Сборове, частни, произведения. Не виждам нищо. Математически числата са подредени случайно. Криптографска безсмислица.

— И все пак всички принадлежат към прогресия на Фибоначи. Това не може да е съвпадение.

— Не е. Дядо ми е използвал числа на Фибоначи, за да ми остави още един знак — освен че е написал посланието на английски, заел е позата на любимото ми произведение на изкуството и е нарисувал пентаграма върху корема си. С всичко това просто е искал да привлече вниманието ми.

— Пентаграмата говори ли ви нещо?

— Да. Нямах възможност да ви обясня, но когато бях тийнейджърка, пентаграмата беше специален знак между мен и дядо ми. Често играехме за развлечение таро и моята указателна карта винаги се оказваше от пентаграмите. Сигурна съм, че дядо подреждаше колодата, но пентаграмите станаха наша малка шега.

Лангдън се вледени. „Играли са таро?“ Средновековната италианска игра на карти толкова изобилстваше на скрита еретична символика, че Лангдън й бе посветил цяла глава в новия си ръкопис. Двадесет и двете карти носеха имена като „Владетелката“, „Царицата“ и „Звездата“. Първоначално таро беше създадено като средство за предаване на забранени от Църквата идеологии. Днес мистичните свойства на играта се прилагаха от съвременните гадатели.

„Указателят на таро за женствена божественост е пентаграма“ — помисли си Лангдън.

Стигнаха до аварийното стълбище и Софи предпазливо отвори вратата. Не прозвуча аларма. В системата бяха свързани само външните врати. Тя бързо го поведе надолу.

— Когато ви обясняваше за пентаграмата, дядо ви спомена ли за култа към Богинята-майка или за някакво негодувание срещу Църквата? — забързан след нея, попита професорът.

Софи поклати глава.

— Повече ме интересуваше математическата страна на въпроса — божественото сечение, фи, прогресиите на Фибоначи, такива неща.

Лангдън се изненада.

— Дядо ви ви е обяснил за числото фи, така ли?

— Разбира се. Божественото сечение. — Гласът й прозвуча малко притеснено. — Всъщност той се шегуваше, че наполовина съм била божествена… нали разбирате, заради буквите в името ми.

Професорът се замисли за миг и изпъшка.

С-оФИ.

Лангдън чсе съсредоточи върху числото фи. Започваше да разбира, че податките на Сониер са много по-съгласувани, отколкото беше предполагал отначало.

Да Винчи… числата на Фибоначи… пентаграмата.

Колкото и да бе невероятно, всички тези неща бяха свързани от обща концепция, толкова фундаментална за историята на изкуството, че самият той често отделяше на този проблем по няколко лекции от курсовете си.

ФИ.

Изведнъж си представи, че отново е в Харвард в час по „Символиката в изкуството“ и пише любимото си число на черната дъска.

1.618

Лангдън се обърна към морето от заинтригувани студенти.

— Някой може ли да ми каже какво е това число?

Един дългокрак специализант по математика в дъното вдигна ръка.

— Това е числото фи.

— Браво, Стетнър — похвали го професорът. — Представям на всички ви числото фи. Това число, едно цяло шестстотин и осемнайсет, е изключително важно в изкуството — продължи Робърт. — Някой може ли да ми каже защо?

Математикът се опита да се направи на остроумен.

— Защото е страшно готино ли?

Всички избухнаха в смях.

— Всъщност Стетнър отново е прав — отвърна Лангдън. — Фи се смята за най-красивото число във вселената.

Смехът рязко утихна.

Докато зареждаше аспектомата, професорът обясни, че числото фи произлиза от прогресията на Фибоначи — прогресия, известна не само защото сборът на съседните числа е равен на следващото число, а защото частните на съседните числа притежават удивителното свойство да са приблизително равни на 1.618 — числото фи!

Въпреки привидно мистичния математически произход на фи, поясни Лангдън, най-непонятният аспект на фи беше неговата роля като фундаментален строителен елемент в природата. Пропорциите в растенията, животните и дори хората със свръхестествена точност се равняваха на съотношението между фи и 1.

— Вездесъщието на фи очевидно не е случайно и затова древните решили, че трябва да е предопределено от Твореца на вселената — каза Лангдън и угаси осветлението. — Ранните учени обявили числото едно цяло шестстотин и осемнайсет за „божествено сечение“.

— Почакайте — обади се една млада жена от първия ред. — Аз съм специализантка по биология и никога не съм срещала това божествено сечение в природата.

— Нима? — усмихна се Робърт. — Занимавали ли сте се със съотношението между мъжките и женските пчели в един рояк?

— Естествено. Женските винаги са повече от мъжките.

— Точно така. А знаете ли, че като разделите броя на женските пчели в който и да е рояк в света на броя на мъжките, винаги получавате един и същи резултат?

— Какъв?

— Фи.

Момичето ахна.

— Невъзможно!

— Напротив! — възрази Лангдън и усмихнато включи първия диапозитив. Беше спирална черупка на морско мекотело. — Знаете ли какво е това?

— Наутилус — отвърна специализантката по биология. — Главоного мекотело, което всмуква газ в кухата си раковина, за да променя плавателността си.

— Отлично. Можете ли да се досетите какво е съотношението между диаметрите на всеки две съседни спирали?

Момичето неуверено се вторачи в концентричните дъги на наутилуса. Лангдън кимна.

— Фи. Божественото сечение. Едно цяло шестстотин и осемнайсет към едно.

Биоложката се смая.

Професорът продължи със следващия диапозитив — слънчоглед, сниман в близък план.

— Слънчогледовите семки растат на срещуположни спирали. Сещате ли се какво е съотношението между диаметрите на съседните спирали?

— Фи ли? — попита някой от студентите.

— Браво. — Лангдън бързо запревключва диапозитивите — спирални борови шишарки, подреждане на листата по стъблата, сегментиране на насекоми, поразителни примери за божественото сечение.

— Удивително! — извика някой.

— Да, но какво общо има с изкуството? — обади се друг студент.

— Аха! — възкликна Лангдън. — Радвам се, че попитахте. — Той включи нов диапозитив — бледожълт пергамент с прочутата гола мъжка фигура на Леонардо да Винчи, Витрувианският човек, по името на Марк Витрувий, знаменит римски архитект, възхвалил божественото сечение в своя трактат „De architectura“^[1].

— Никой не е разбирал по-добре от Леонардо строежа на човешкото тяло. Той наистина ексхумирал трупове, за да измерва точните пропорции на костната структура. Да Винчи пръв доказал, че човешкото тяло буквално е направено от строителни елементи, чиито съотношения винаги са равни на фи.

Всички в аудиторията го гледаха скептично.

— Не ми ли вярвате? — предизвикателно ги попита Лангдън. — Следващия път влезте под душа с рулетки.

Неколцина бейзболисти подигравателно се подсмихнаха.

— Не само вие, колебаещи се спортяги — каза професорът. — Всички. И момчета, и момичета. Опитайте. Измерете разстоянието от темето до пода. Разделете го на разстоянието от пъпа до пода. Сами се сетете какво ще получите.

— Само не фи! — смаяно избърбори един от спортягите.

— Да, точно фи — потвърди Лангдън. — Едно цяло шестстотин и осемнайсет. Искате ли още примери? Измерете разстоянието от рамото до върховете на пръстите си и после го разделете на разстоянието от лакътя до върховете на пръстите си. Пак фи. Още? От хълбока до пода, делено на разстоянието от коляното до пода. Пак фи. Ставите на пръстите на ръцете и краката. Гръбначните прешлени. Фи. Фи. И пак фи. Всеки от вас, колеги, е ходещо доказателство за божественото сечение.

Въпреки тъмнината Робърт усещаше смайването на студентите. Обзе го позната топлота. Тъкмо затова преподаваше.

— Както виждате, колеги, световният хаос е стъпил върху здрав ред. Когато открили числото фи, древните били сигурни, че са се натъкнали на Божия строителен елемент, и затова започнали да боготворят природата. Напълно разбираемо. Божията ръка е очевидна в природата и до ден днешен съществуват живи езически религии, почитащи Майката земя. Много християни почитат природата също като езичниците и дори не го съзнават. Отличен пример е първи май, празникът на пролетта… земята се възражда, за да роди своята благодат. Тайнственото вълшебство на божественото сечение е заложено още в началото на времето. Човекът просто играе по природните закони и тъй като изкуството е опитът на човека да имитира красотата на Божието творение, сами се досещате, че този семестър ще срещаме много примери за божественото сечение в изкуството.

През следващия половин час Лангдън им показа диапозитиви на произведения от Микеланджело, Албрехт Дюрер, Леонардо и много други, демонстриращи съзнателното и упорито придържане на всички творци към божественото сечение в техните композиции. Той разкри присъствието на фи в архитектурните пропорции на гръцкия Партенон, египетските пирамиди и дори сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Фи се срещаше в структурата на Моцартовите сонати, Бетовеновата Пета симфония, както и в творбите на Барток, Дебюси и Шуберт. Числото фи, каза им професорът, било използвано дори от Страдивариус, за да изчислява пропорциите на прочутите си цигулки.

— В заключение да се върнем към символите — каза Лангдън и се приближи до черната дъска. Прокара пет пресичащи се линии, които образуваха петолъчна звезда. — Това е един от най-могъщите символи, които ще видите през този семестър. Официално известен като пентаграма или „пентакулум“, както го наричали древните, той се смятал едновременно за божествен и вълшебен в много култури. Някой може ли да ми каже защо?

Стетнър, специализантът по математика, вдигна ръка.

— Защото, ако начертаете пентаграма, линиите автоматично се разделят на сегменти съобразно божественото сечение.

Лангдън гордо кимна на младежа.

— Браво. Да, всички съотношения между сегментите на линиите в пентаграмата са равни на фи, което превръща този символ в абсолютна проява на божественото сечение. Поради тази причина петолъчната звезда винаги е символизирала красотата и съвършенството, свързани с Богинята-майка и свещената женственост.

Момичетата в аудиторията се заусмихваха доволно.

— Нещо важно, колеги. Днес само се докоснахме до Леонардо, но през този семестър често ще се занимаваме с него. Доказано е, че да Винчи е бил последовател на древната Богиня. Утре ще ви покажа неговата фреска „Тайната вечеря“, една от най-удивителните творби във възхвала на свещената женственост.

— Майтапите се, нали? — обади се някой от студентите. — „Тайната вечеря“ е за Христос!

Лангдън му намигна.

— Символите са скрити на такива места, каквито изобщо не подозирате.

— Хайде — прошепна Софи. — Какво ви става? Почти стигнахме. Бързо!

Лангдън вдигна поглед и се почувства така, сякаш излиза от гъста мъгла. Разбра, че е спрял по средата на стълбището, вцепенен от внезапно хрумналото му откритие, „И древна ода лично… за лимона!“ Софи го гледаше от по-долните стъпала, „Не може да е толкова просто“ — каза си той. Но знаеше, че е точно така.

В сърцето на Лувъра… докато в главата му се рояха мисли за фи и Леонардо, Робърт Лангдън внезапно и неочаквано беше разшифровал кода на Сониер.

— „И древна ода лично… за лимона!“ — цитира той. — Съвсем елементарен код!

„Код ли?“ Софи спря на стъпалата под него и смутено го погледна. Цяла нощ беше мислила за тези думи и не бе открила код. Особено елементарен.

— Сама го казахте. — Гласът му трепереше от вълнение. — Числата на Фибоначи имат смисъл само в съответния ред. Иначе са математическа безсмислица.

Софи нямаше представа за какво говори американецът. „Числата на Фибоначи ли? — Беше сигурна, че единственото им предназначение е било да осигурят участието на криптографския отдел. — Нима означават нещо?“ Тя бръкна в джоба си, извади снимката и отново разгледа посланието на дядо си.

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично…

за лимона!

„Какво могат да означават числата?“

— Прогресията на Фибоначи е ключ — каза Лангдън и взе разпечатката от ръката й. — Числата показват как да разшифроваме останалата част от посланието. Той е написал прогресията, за да ни обясни как да приложим същата концепция към текста. „И древна ода лично… за лимона!“ Тези редове не означават нищо. Това просто са безредно разбъркани букви.

Софи имаше нужда само от миг, за да схване обяснението на професора, и то й се стори смехотворно просто.

— Значи смятате, че това послание е… une anagramme, така ли? — зяпна го тя. — Като игрословиците във вестниците ли?

Робърт виждаше изписалия се на лицето й скептицизъм и определено я разбираше. Малцина знаеха, че макар анаграмите да бяха често срещано съвременно развлечение, тяхната свещена символика има богата история. Анаграмите бяха сериозно застъпени в мистичното учение на Кабалата — буквите на ивритските думи се разбъркваха, за да се получат нови значения. Френските крале през Ренесанса до такава степен били убедени в магическата сила на анаграмите, че назначавали придворни майстори на анаграми, за да им помагат да взимат по-правилни решения, като анализират думите от важни документи. Древните бяха наричали образуването на анаграми „ars magna“ — „велико изкуство“.

Лангдън погледна Софи и очите им се срещнаха.

— Значението на посланието през цялото време е било под носа ни — дядо ви ни е оставил предостатъчно податки, за да го разберем.

Без да каже нищо повече, той извади химикалка от джоба на сакото си и подреди по нов начин буквите от всеки ред.

И древна ода лично… за лимона!

Беше анаграма на…

Леонардо да Винчи… Мона Лиза!