Дан Браун
Шифърът на Леонардо (81)

80

— Закопчайте предпазните колани, моля — съобщи пилотът, когато самолетът започна да се спуска в мрачния утринен дъжд. — Ще кацнем след пет минути.

Когато мъгливите хълмове на Кент се ширнаха под тях, Тибинг изпита радостно усещане. Връщаше се у дома. Англия се намираше на по-малко от един час път от Париж, и все пак бе на цял свят разстояние от Франция. Тази сутрин влажната пролетна зеленина на родината изглеждаше особено приветлива. „Животът ми във Франция свърши. Победоносно се завръщам в Англия. Ключовият камък е открит. — Естествено оставаше да установят къде в крайна сметка ще ги отведе ключовият камък. — Някъде в Обединеното кралство.“ Нямаше представа точно къде, но вече предвкусваше славата.

Той се изправи, отиде при отсрещната стена, плъзна настрани една подвижна плоскост и разкри дискретен сейф. Набра комбинацията, отвори го и извади два паспорта.

— Паспортите ни с Реми. — После им показа дебела пачка банкноти по сто лири. — И документи за вас двамата.

Софи го погледна подозрително.

— Подкуп?

— Творческа дипломатичност. Частните летища правят някои компромиси. При моя хангар ще ни посрещне британски митничар и ще поиска да се качи на самолета. Вместо да му позволя, ще му кажа, че пътувам с известна французойка, която предпочита никой да не знае, че е в Англия — заради пресата, нали разбирате, — и ще му предложа този щедър бакшиш в знак на благодарност за дискретността.

Лангдън се смая.

— И митничарят ще го приеме?!

— Небеса, да! Двумесечна заплата? Всички тези хора ме познават. Аз не съм трафикант на оръжие, за Бога. Посветен съм в рицарство от кралицата. — Тибинг се усмихна. — Това си има своите привилегии.

Реми се приближи по пътеката със сребристия глок в ръка.

— Какво ще наредите да правя, сър?

Тибинг погледна прислужника си.

— Ще останеш в самолета с нашия гостенин, докато се върнем. Не мога да го мъкна из Лондон с нас.

— Лий, сериозно се опасявам, че френската полиция може да открие самолета ви преди да се върнем — предпазливо рече Софи.

Тибинг се засмя.

— Да, представям си изненадата им, ако се качат и заварят тук Реми.

Пренебрежителното му отношение я удиви.

— Вие преминахте международна граница със завързан заложник, Лий. Това е сериозно.

— Адвокатите ми също. — Той намръщено стрелна с поглед монаха в задния край на самолета. — Този звяр нахлу в дома ми и за малко да ме убие. Това е факт и Реми ще го потвърди.

— Но ти го завърза и го взе със себе си в Лондон! — отбеляза Лангдън.

Тибинг вдигна дясната си ръка и имитира клетва в съдебна зала.

— Ваша чест, простете на ексцентричния стар рицар глупавото му пристрастие към британската съдебна система. Съзнавам, че трябваше да повикам френската полиция, но съм сноб и не вярвам, че тия французи могат да проведат следствието както трябва. Този човек едва не ме уби. Да, взех прибързано решение и принудих прислужника си да ми помогне да го доведем в Англия, но бях под огромно напрежение. Виновен съм. Признавам.

Лангдън го погледна смаяно.

— От твоята уста, Лий, това може и да мине.

— Сър? — повика го пилотът. — Съобщение от кулата. Имат някакъв технически проблем близо до вашия хангар и ме молят да кацна точно пред терминала.

Тибинг повече от десет години беше използвал летището „Бигин Хил“ и това му се случваше за пръв път.

— Споменаха ли какъв е проблемът?

— Диспечерът обясни много мъгляво. Изглежда, има изтичане на гориво. Помоли ме да спра пред терминала и всички да останат на борда до второ нареждане. Предпазна мярка. Не бива да слизаме от самолета, докато летищните власти не ни позволят.

Тибинг бе обзет от съмнение. „Трябва да е изтекло много гориво.“ Бензиностанцията се намираше на повече от осемстотин метра от неговия хангар. На лиците на Реми също се изписа загрижено изражение.

— Това ми се струва извънредно необичайно, сър.

Англичанинът се обърна към Софи и Лангдън.

— Имам неприятното предчувствие, че ще ни очаква топло посрещане, приятели.

Робърт мрачно въздъхна.

— Предполагам, че Фаш все още ме смята за виновен.

— Или прекалено дълбоко е затънал, за да признае грешката си — прибави Софи.

Тибинг не ги слушаше. Независимо от намеренията на Фаш, бързо трябваше да предприемат нещо. „Не изпускай от поглед крайната цел. Граала. Съвсем близо сме.“ Под тях с изтракване се спуснаха колесниците.

— Лий, трябва да се предам и законно да уредя проблема — каза Лангдън. — За да не замесвам всички ви.

— О, стига, Робърт! — Историкът махна с ръка. — Наистина ли смяташ, че ще ни пуснат? Аз току-що незаконно те преведох през границата. Госпожица Нево ти е помогнала да избягаш от Лувъра и водим със себе си завързан човек. Я помисли! Всички сме в кюпа.

— Може би да кацнем на друго летище? — предложи Софи.

Тибинг поклати глава.

— Ако променим посоката, докато получим разрешение за кацане някъде другаде, там ще ни посрещнат с танкове.

Софи провеси нос.

— Вярно е.

Англичанинът усещаше, че трябва да действат решително, за да получат някакъв шанс да отложат срещата с британската полиция, докато не открият Граала.

— Почакайте малко — каза той и закуцука към пилотската кабина.

— Какво си намислил? — попита Лангдън.

— Малка сделка — отвърна Тибинг. Чудеше се колко ще му струва да убеди пилота да изпълни една изключително необикновена маневра.