Дан Браун
Шифърът на Леонардо (45)

44

— Десет цифри — повтори Софи и се взря в разпечатката. 13-3-2-21-1-1-8-5

„Grand-pére a написал номера на сметката на пода на Лувъра!“ Когато бе видяла надрасканата на паркета прогресия на Фибоначи, Софи беше решила, че единственото й предназначение е да включи в играта криптографския отдел на ЦУКП, а оттук и самата нея. По-късно бе разбрала, че цифрите също показват как да разшифроват другите редове — разбъркана последователност… цифрова анаграма. Смаяна, сега тя виждаше, че цифрите имат още по-голямо значение. Те почти със сигурност бяха последният ключ за отварянето на тайнствения депозитен сейф на дядо й.

— Той беше майстор на двусмислиците — каза Софи. — Обичаше всичко с многопластово значение. Шифри в шифрите.

Професорът вече се приближаваше към електронното устройство до конвейерната лента. Софи взе компютърната разпечатка и го последва.

Устройството приличаше на банкомат. На екрана се виждаше гербът на банката. До клавиатурата имаше триъгълен отвор. Без да губи време, Софи пъхна ключа в него.

Екранът мигновено се промени.

Номер на сметката:

Курсорът мигаше. В очакване. „Десет цифри.“ Софи прочете цифрите от разпечатката и Лангдън ги въведе.

Номер на сметката: 1332211185

В момента, в който написа и последната цифра, дисплеят отново се промени. Появи се съобщение на няколко езика.

ВНИМАНИЕ: Преди да натиснете ентър, моля, проверете дали точно сте въвели номера на сметката. За ваша сигурност, ако компютърът не разпознае номера на вашата сметка, системата автоматично ще се изключи.

— Явно имаме само един опит — намръщено рече Софи. Обикновените банкрмати позволяваха на клиентите три опита за въвеждане на PIN код преди да приберат картата. Това очевидно не беше обикновен банкомат.

— Номерът изглежда нормално — каза Лангдън и внимателно сравни цифрите с разпечатката. После посочи клавиша „ентър“. — Давай.

Софи протегна показалец към клавиатурата, ала се поколеба. Хрумна й странна мисъл.

— Хайде — настоя Лангдън. — Верне всеки момент ще се върне.

— Не. — Тя отдръпна ръка. — Това не е верният номер.

— Разбира се, че е! Десет цифри. Защо да не е верният номер?

— Прекалено е случаен.

„Прекалено случаен ли?“ Лангдън изобщо не бе съгласен. Всяка банка съветваше клиентите си да избират случаен PIN код, за да не може да го познае никой.

Софи вече триеше написаните цифри.

— Робърт, току-що допуснахме грешка, която ние криптографите наричаме „supposer la conséquence“^[1]. Разшифровахме кода отзад напред.

Лангдън нямаше представа за какво говори Софи. Тя доизтри цифрите и уверено го погледна.

— Прекалено голямо съвпадение е, че този привидно случаен номер може да се подреди така, че да образува прогресия на Фибоначи.

Робърт разбра, че криптографката има право. По-рано тя беше подредила цифрите в прогресия на Фибоначи.

Софи отново започна да пише, този път друг номер, сякаш по памет.

— Нещо повече, като се има предвид страстта на дядо ми към символиката и шифрите, предполагам, че е избрал номер, който означава нещо за него, нещо, което лесно може да запомни. — Тя дописа номера и лукаво се усмихна. — Нещо, което изглежда случайно… обаче не е.

Професорът погледна дисплея.

Номер на сметката: 1123581321

Трябваха му няколко секунди, но когато го забеляза, разбра, че е права.

Прогресията на Фибоначи.

1-1-2-3-5-8-13-21

Когато се разделеше на десет отделни цифри, прогресията на Фибоначи ставаше неузнаваема. „Лесна за помнене, и все пак привидно случайна.“ Блестящ десетцифрен код, който Сониер никога не би могъл да забрави. Нещо повече, той напълно обясняваше защо надрасканите върху пода на Лувъра цифри могат да образуват прочутата прогресия.

Софи се пресегна и натисна ентър.

Не се случи нищо.

Поне нищо, което да забележат.

В този момент в огромния подземен трезор на банката под тях се съживиха автоматични щипци. Те се плъзнаха по монтираната на тавана двуосева транспортна система и се отдалечиха в търсене на посочените координати. На бетонния под лежаха стотици еднакви пластмасови касети, подредени в гигантска координатна система… като редици малки ковчези в крипта.

Щипците спряха над съответното място, спуснаха се надолу и електрическото око потвърди баркода на касетата. После с компютърна прецизност щипците я хванаха за дръжката и я вдигнаха. Задейства се нова система и щипците пренесоха кутията до отсрещния край на трезора, където спряха над неподвижна конвейерна лента.

Оставиха касетата върху лентата и се върнаха обратно.

Конвейерът забръмча и се раздвижи.

Софи и Лангдън облекчено въздъхнаха, когато видяха лентата да се раздвижва. Застанали до нея, те се чувстваха като уморени пътници до багажен конвейер, очакващи тайнствен багаж, който никога не са виждали. Лентата влизаше в стаята през тесен процеп под подвижна врата. Металната вратичка се повдигна и отвътре се появи пластмасова касета. Беше черна и доста по-голяма, отколкото очакваха. Приличаше на сандък за пренасяне на домашни любимци със самолет, само че нямаше отвори.

Касетата спря точно пред тях.

Лангдън и Софи мълчаливо се взираха в загадъчния контейнер.

Подобно на всичко друго в тази банка, касетата имаше индустриален вид — метални закопчалки, стикер с баркод отгоре и тежка дръжка. На Софи й заприлича на гигантска кутия за инструменти.

Без да губи време, тя разкопча двете закопчалки срещу нея и стрелна с поглед Робърт. Двамата заедно повдигнаха тежкия капак и го оставиха да падне отзад.

След това пристъпиха напред и надзърнаха в касетата.

Отначало Софи си помисли, че е празна. После го видя. На дъното. Едно-единствено нещо.

Полираното дървено ковчеже бе голямо колкото кутия за обувки и имаше орнаментални панти. Дървото беше лъскаво, тъмнорозово, с изпъкващи линии. Палисандър. Любимото дърво на дядо й. В капака бе инкрустирана красива роза. Двамата с Лангдън се спогледаха озадачено. Софи се наведе и извади ковчежето.

„Боже мой, тежко е!“

Младата жена внимателно го занесе до една голяма маса и го постави отгоре й. Професорът застана до нея и двамата се вторачиха в ковчежето.

Робърт удивено зяпаше инкрустацията на капака — петолистна роза. Неведнъж бе виждал този тип роза.

— Според Ордена на Сион петолистната роза е символ на Светия Граал — промълви той.

Софи го погледна. Лангдън усети, че и тя си мисли същото. Размерите на ковчежето, очевидната тежест на съдържанието му и символът на Ордена на Сион за Граала… всичко това навеждаше на едно-единствено невъобразимо заключение. „Христовата чаша е в кутията.“ Лангдън отново си каза, че не е възможно.

— Голяма е точно колкото да побере… потир — прошепна Софи.

„Не може да е потир.“

Тя приближи ковчежето към себе си и се приготви да го отвори. Когато го премести обаче, се случи нещо неочаквано. Разнесе се странен клокочещ звук.

Лангдън ахна. „Нима вътре има течност?“

Софи изглеждаше също толкова смутена.

— Ти чу ли?…

Той кимна.

— Течност.

Софи бавно отвори закопчалката и повдигна капака.

Лангдън никога не бе виждал такова нещо. Ала и двамата бяха наясно с едно. Това определено не беше Христовата чаша.