Дан Браун
Шифърът на Леонардо (44)

43

Президентът на парижкия клон на Депозитната цюрихска банка Андре Верне живееше в разкошен апартамент над банката. Въпреки комфортния си дом, винаги беше мечтал за лично жилище край реката на l’ile Saint Louis^[1], където да контактува с истинските аристократи, а не тук, където просто се срещаше с мръсните богаташи.

„Когато се пенсионирам, ще си напълня избата с бордо от редки реколти, ще украся салона си с едно-две платна на Ботичели и ще посадя в градината каквото ми скимне“ — казваше си Верне.

Докато бързаше по подземния коридор на банката, изглеждаше така, сякаш идваше от сеанс при личния си шивач и фризьор, макар че го бяха събудили едва преди шест и половина минути. Безупречно облечен в копринен костюм, Верне в движение пръсна освежител в устата си и оправи възела на вратовръзката си. Тъй като често се случваше да го будят, за да обслужва чуждестранни клиенти, пристигащи от други часови пояси, той спеше като масайските воини — африканското племе, известно със способността си за секунди да скача и от най-дълбок сън в състояние на пълна бойна готовност.

„Бойна готовност“ — помисли си Верне. Боеше се, че тази нощ сравнението може да е необичайно подходящо. Появата на клиент със златен ключ винаги изискваше извънредно внимание, но появата на клиент със златен ключ, издирван от криминалната полиция, бе крайно деликатен въпрос. Банката и без това водеше достатъчно битки с органите на реда за правото на анонимност на клиентите, в случай че няма доказателство за вината им.

„Пет минути — каза си Верне. — Трябва да изведа тези хора от банката преди да пристигне полицията.“

Ако действаше бързо, надвисналата катастрофа ловко можеше да се избегне. Можеше да каже на полицията, че въпросните бегълци наистина са влезли в неговата банка, но тъй като не са били клиенти и не са знаели номера на сметката, са ги отпратили. Искаше му се проклетият дежурен да не се беше обаждал в Интерпол. Обаче думата „дискретност“ явно не фигурираше в речника на получаващия петнадесет евро на час нощен пазач.

Той спря на прага, дълбоко си пое дъх и отпусна мускулите си. После се усмихна, отключи вратата и влетя в стаята като топъл ветрец.

— Добър вечер — поздрави президентът, докато търсеше с поглед клиентите си. — Аз съм Андре Верне. Какво обича… — Останалата част от думата заседна някъде под адамовата му ябълка. Жената пред него беше най-неочакваната посетителка, която бе имал.

— Познаваме ли се? — попита Софи. Банкерът й бе непознат, но за миг на лицето му се беше изписало такова изражение, все едно виждаше призрак.

— Не… — запелтечи той. — Едва ли… Нашите услуги са анонимни. — Той дълбоко си пое дъх и се помъчи да се усмихне спокойно. — Помощникът ми ми каза, че имате златен ключ, но не знаете номера на сметката. Може ли да ви попитам как се сдобихте с ключа?

— Даде ми го дядо ми — отвърна Софи, като внимателно наблюдаваше Верне. Смущението му изглеждаше още по-очевидно.

 

— Нима? Дал ви е ключа, но не ви е съобщил номера, на сметката, така ли?

 

— Мисля, че не е имал време — каза тя. — Беше убит тази нощ.

Банкерът залитна.

— Жак Сониер е мъртъв?! — ужасено ахна той. — Но… как?

Бе ред на Софи да се сепне и да се вцепени.

— Познавате дядо ми?!

Андре Верне изглеждаше също толкова смаян. Подпря се на масата.

— С Жак бяхме близки приятели. Кога се е случило?

— Тази вечер. В Лувъра.

Верне отиде до един мек кожен фотьойл и се строполи в него.

— Трябва да задам на двама ви един изключително важен въпрос. — Той вдигна поглед към Лангдън, после отново се обърна към Софи. — Някой от вас има ли нещо общо със смъртта му?

— Не! — заяви Софи. — Категорично.

Верне се замисли. После каза:

— Интерпол разпространи снимките ви. Издирват ви за убийство.

„Фаш вече се е свързал с Интерпол?“ — помисли Софи. Капитанът, изглежда, наистина беше бърз. Тя накратко обясни на Верне кой е Лангдън и му разказа йсичко, случило се в Лувъра.

Верне беше удивен.

— И умирайки, дядо ви е оставил съобщение, в което ви поръчва да намерите господин Лангдън, така ли?

— Да. И този ключ. — Софи остави златния ключ на масичката пред банкера — с герба на Ордена на Сион надолу.

Верне го погледна, ала не посегна да го докосне.

— Само този ключ ли ви е оставил? И нищо друго? Нямаше ли нещо написано на хартия?

Софи беше бързала в Лувъра, но беше сигурна, че зад Мадоната на скалите нямаше нищо друго.

— Не. Само ключа.

Той безпомощно въздъхна.

— Виждате ли, всеки ключ електронно съответства на десетцифрен номер, който изпълнява ролята на парола. Без номера вашият ключ не струва нищо.

„Десет цифри. — Софи неохотно изчисли криптографската вероятност. — Над десет милиарда възможности.“ Даже да разполагаше с най-мощните паралелно обработващи компютри на ЦУКП, пак щяха да й трябват седмици за да открие кода.

— Искате да кажете, че не можете да ни помогнете.

— Съжалявам. Наистина не мога да направя нищо. Клиентите избират номера на сметката си сами и той е известен само на тях и компютъра. По този начин гарантираме анонимност. И безопасност на нашите служители.

Софи го разбираше. Същото правеха универсалните магазини. „Служителите нямат ключ за сейфа.“ Тази банка явно не искаше да рискува някой да открадне ключ и да вземе служител за заложник, за да получи от него номера на сметката.

Софи се вторачи в ключа, после вдигна очи към Верне.

— Имате ли представа какво пази дядо ми в банката?

— Абсолютно никаква. Такава е функцията на всяка Geldschrankebanke.

— Нямаме време, мосю Верне — настоя тя. — Ако позволите, ще съм напълно откровена. — Младата жена наблюдаваше реакцията на банкера — обърна ключа, за да му покаже герба на Ордена на Сион. — Този символ говори ли ви нещо?

Той безизразно погледна лилията.

— Не. Много наши клиенти гравират фирмени емблеми или инициали върху ключовете си.

Без да го изпуска от очи, Софи въздъхна.

— Това е гербът на тайното братство, известно като Ордена на Сион.

Верне отново не реагира.

— Никога не съм чувал за него. Дядо ви ми беше приятел, но обикновено разговаряхме по служебни въпроси. — Банкерът нервно си поправи вратовръзката.

— Мосю Верне — твърдо заяви Софи. — Вчера следобед дядо ми ми остави съобщение, че двамата се намираме в голяма опасност. Трябвало да ми даде нещо. После ми е оставил ключ за вашата банка. Сега е мъртъв. Всичко, каквото знаете, ще ни е от полза.

Банкерът започна да се поти.

— Трябва да напуснем сградата. Полицията скоро ще е тук. Дежурният се е обадил в Интерпол.

Софи се беше опасявала от това. Все пак направи последен опит.

— Дядо ми казва, че трябвало да ми съобщи истината за семейството ми. Това говори ли ви нещо?

— Госпожице, вашето семейство загина в автомобилна катастрофа, когато вие бяхте съвсем малка. Съжалявам. Знам, че дядо ви много ви обичаше. На няколко пъти ми е споменавал, че мъчително преживява раздялата с вас.

Софи не знаеше как да реагира.

— Съдържанието на този сейф има ли нещо общо със Сангреала? — попита Лангдън.

Верне го изгледа странно.

— Нямам представа какво е това?

Мобилният му телефон иззвъня и той го откопча от колана си.

— Oui? — На лицето му се изписа изненада и растяща загриженост. — La police? Si rapidement?^[2] — Банкерът изруга, даде някакви указания на френски и каза, че след малко щял да слезе във фоайето.

После затвори и отново се обърна към Софи.

— Полицията вече е тук.

Младата жена нямаше намерение да си тръгне с празни ръце.

— Кажете им, че сме дошли и вече сме си отишли. Ако искат да претърсят банката, поискайте заповед за обиск. Това ще им отнеме известно време.

— Вижте, Жак ми беше приятел, а и не искам банката ми да се забърква в скандал. Поради тези две причини нямам намерение да позволя да ви арестуват на моя територия. Дайте ми няколко минути и ще видя какво мога да направя, за да ви помогна незабелязано да напуснете сградата. Повече не мога да ви помогна. — Той се изправи и бързо тръгна към вратата. — Останете тук, веднага се връщам.

— Ами депозитният сейф? — попита Софи. — Не можем да си тръгнем просто така.

— Нищо повече не мога да направя — заяви Верне. — Съжалявам.

Тя го изпрати с поглед, като се питаше дали номерът на сметката не е скрит в някое от безбройните писма и пакети, които дядо й бе пращал през годините и които тя не беше отворила.

Лангдън рязко се изправи и Софи забеляза неочакван доволен блясък в очите му.

— Робърт? Защо се усмихваш?

— Дядо ти е бил гений.

— Моля?

— Десет цифри, нали?

Софи нямаше представа какво я пита.

— Номера на сметката — каза той и се усмихна по-широко. — Сигурен съм, че в края на краищата ни го е оставил.

— Къде?

Той извади разпечатката на снимката от местопрестъплението и я разгъна върху масичката. Софи само трябваше да прочете първия ред, за да разбере, че американецът е прав.

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично…

за лимона!

P.S. Намерете Робърт Лангдън